Карън Робърдс
Опасно лято (2)

Глава 1

Две седмици по-късно…

Понякога в живота, когато нещата се объркат, това става причина за още по-големи проблеми, и още, и още, докато не настъпи истинска катастрофа. За нещастие, Кристи Петрино имаше отвратителното подозрение, че настъпва един от тези моменти.

Някой я следеше, докато тя се разхождаше по огрения от луната плаж. Знаеше го. Знаеше го със сигурност, от която сърцето й започваше да блъска тежко като чук, дишането й ставаше бързо и плитко, а кожата на тила й настръхваше. Имаше някой зад нея. Чувстваше погледа му върху себе си, усещаше враждебност, насочена срещу нея, недоловимите вибрации на чуждо присъствие — усещане, на което можеше да се довериш повече, отколкото на останалите пет сетива. Тази вечер, както обикновено, когато се събудеше, шестото й чувство сякаш се присмиваше на зрението и слуха й, на способността й да помирисва, докосва и вкусва. Тя се беше научила, от недотам приятен опит, да му се доверява безпрекословно.

„Моля те, Господи…“ Страхът се събираше в нея по-бързо, отколкото змията се свива на топка. Като всяка друга добра католичка, заплашена от неизвестна опасност, тя се обръщаше към по-висшата сила за помощ, макар да беше минало смущаващо много време от последния път, когато беше ходила на църква. Надяваше се, че Господ не води точен отчет.

„Ще присъствам на молитвата тази събота. Обещавам. Само нека, моля те, нека това да е игра на въображението ми“.

Тя направи усилие да се освободи от страха, нашепван й от шестото чувство, макар и да напрягаше останалите си пет сетива, за да долови нещо. Ревът на океана, който буквално се плискаше в краката й, заглушаваше всичко друго. Тя осъзна, че и без това размерите на плажа бяха такива, че не би могла да долови ничии други стъпки. Собствените й крачки ставаха все по-колебливи и по-колебливи. Хвърли страхлив поглед през рамо, но не видя нищо друго, освен пясък, едва осветен от лунните лъчи. Като се имаше предвид, че беше един часът след полунощ и само преди час беше паднал проливен летен дъжд, изпълнил въздуха с непоносима влажност, фактът, че наоколо нямаше никого, не можеше да се сметне за зловещ. По това време на месец август на това място идваха само семейства и те, без съмнение, спяха дълбоко в уютните бунгала. Освен тези същите бунгала, едва видими зад простиращите се сякаш безкрайно дюни, се виждаше само маякът в далечината. Вятърът духаше и вълните се издигаха и разбиваха в брега, който малко по-нататък се извиваше и се врязваше като крив пръст в среднощно синия Атлантически океан.

Тя беше сама. Разбира се, че беше сама.

Като въздъхна облекчено, погледна към небето. „Благодаря ти, Господи. Ще бъда на първата редица в събота, обещавам.“

Веднага след това шестото й чувство отново надигна глава, макар и недобре посрещано.

— Да не би да си станала параноичка или какво? — измърмори Кристи на глас. Но това, че се обвини в параноя, не й помогна. Тръгна обратно към къщата с — добре де, признай най-сетне — нарастващ страх.

Не обичаше това чувство на страх. То я караше да изпитва раздразнение. Тя беше израснала в Атлантик сити, Ню Джърси, в Плезънтвил, място, което не заслужаваше да се нарича така, и рано беше научила, че ако показваш страха си, ще получиш ритник по задника, ако не и нещо още по-лошо. Момиче, чийто баща беше мъртъв, а майка му работеше по цял ден и се веселеше по цяла нощ, трябваше да умее да се грижи за себе си и, в случая на Кристи, и за двете си по-малки сестри. Беше се научила да е жилава и твърда, да е уверена в способността си да се справя с всичко, което животът й поднесе. Сега, на двайсет и седем, беше висока пет фута и седем инча, беше модерно слаба и в доста добра форма от многото упражнения, с кафява коса със средна дължина, галеща раменете й, с очи с цвета на какаото и лице, което не беше точно красиво, но не би отблъснало нито един мъж. Беше, с други думи, вече напълно пораснала, адвокат — да не повярваш! — с живот, поне само допреди три дни, толкова съвършен, колкото беше успяла да постигне.

А ето, че сега нямаше нищо от това. Тя се страхуваше.

— Страхливка! — измърмори под носа си и продължи да върви. Нямаше нищо — е, вероятно нищо — от което да се страхува. Та нали беше направила онова, което искаха от нея. Беше дошла тук, в бунгало в Окракоук, стоеше затворена през повечето време и чакаше телефонното обаждане. Когато то беше дошло преди половин час, направи точно онова, което й казаха — занесе куфарчето на плажа пред хотел „Кросуиндс“ и го остави на задната седалка на сивия автомобил „Максима“, паркиран до басейна. Тя не знаеше какво има в куфарчето. И не искаше да знае. Искаше само да се отърве от него, което и току-що беше направила. И с това свое действие си беше осигурила ключовете за килията.

Всичко беше свършило. Тя беше свободна.

Господи, надяваше се да е така. Истината беше, че ако наистина имаше късмет, беше свободна.

Или може би не.

Сега пък, нима беше песимист? Някои хора все пак биват спохождани от щастието. Но тя по-често през живота си беше спохождана от сивото съмнение. Съмнение, разцъфнало и бляскаво, пуснало здрави корени, щеше винаги да присъства в живота на Кристина Мари Петрино. Съмняваше се, че щастливият край на повечето приказки и филми въобще ще спре пред вратата й. Същото това съмнение, което и в момента раждаше подозрението й, което я караше да си представя здрави мъжаги в сенките и да чува заплаха в шепота на вятъра, докато се разхожда сама по плажа.

Те нямаха причина да я преследват. Не им беше сторила нищо.

Освен че знаеше прекалено много.

Въпреки влажната и топла нощ, Кристи потрепери.

— Направи само това едно-единствено нещо за мен — беше й казал чичо Винс. Тя си спомни как я беше пресрещнал на път за къщата на майка й и я беше бутнал на задната седалка на колата си, и преглътна мъчително. За първи път в живота си, тогава тя се страхуваше от чичо Винс, който беше приятел на майка й през последните петнайсет години. Кристи ненапразно беше израснала в Плезънтвил. Разпознаваше заплахата отдалеч. Чичо Винс беше постигнал успех още когато Тони Сопрано беше още само план в ума на баща си и тази „молба“ беше от онези, на които не би искал да откажеш.

Но сега беше направила каквото я бяха помолили, спомни си тя и тръгна още по-бързо. Бързаше да се върне в къщата, макар и да беше (почти) сигурна, че няма реална причина да прави онова, което й подсказва интуицията — а именно, да изчезне от плажа. Беше предала куфарчето. Сега те знаеха, че тя е лоялна, че няма да пусне никого по следите им, още по-малко — ченгетата. И така, тя беше напуснала работа. Не че беше кой знае какво. Хората го правеха постоянно. Тя се беше сбогувала и с годеника си. Но хората и това правеха непрекъснато. Навсякъде по света хората напускаха работа, а сгодените се разделяха и никой не умираше от това. Само защото Майкъл де Палма, който й беше шеф в издигащата се адвокатска фирма във Филаделфия, както и неин годеник, беше казал: „Не знаеш ли, че не можеш да напуснеш? След онова, което Франки ти каза, нима мислиш, че те просто ще те оставят да си идеш?“, това не означаваше, че тя не може да постъпи, както пожелае.

Така ли?

Може би чичо Винс, или някой друг, е решил, че е необходимо нещо повече, за да са сигурни, че тя ще продължи да мълчи. Че им трябва нещо постоянно. Защото тя продължаваше да усеща някого зад себе си в мрака. Той я наблюдаваше. Чакаше. В ума й изникна образът на ловец, който внимателно дебне плячката си.

Представата, че някой може да гледа на нея като на плячка, не се отрази добре на кръвното налягане на Кристи.

Като си пое дълбоко дъх и се опита да потисне паниката, Кристи стисна по-силно боздугана, който беше единственото й оръжие, и напрегна зрение, за да разпознае поне някакви форми, макар и мракът да им придаваше призрачен нюанс. О, господи, какво беше онова и онова, и онова? Сърцето й прескочи един удар, защото във всичко виждаше възможна заплаха. Бавно, то започна отново да бие спокойно, когато разбра, че неподвижният правоъгълник, който лежеше пред нея и за който първоначално беше помислила, че може би е мъж, клекнал в тревата, беше, при по-внимателно вглеждане, шезлонг, оставен до водата. А извисяващият се и люлеещ се триъгълник — главата и раменете на мъж? — издигащ се заплашително над върха на близката дюна, не беше нищо повече от частично свит плажен чадър, забит в пясъка. Кръглият обект пък — някой, превит на две? — едва видим до оградата на един вътрешен двор, беше пробитата задна гума на велосипед, оставен, колко наивно и с какво доверие, навън.

Нищо, освен безвредни и всекидневни предмети, доколкото можеше да види. Докато Кристи си повтаряше това, тревогата й малко намаля, но отказа да изчезне напълно. Гризящото я чувство, че е наблюдавана, усещането за чуждо присъствие — на опасност — беше прекалено силно, за да бъде изкоренено от липсата на очевидни доказателства. Тя се загърна сама с ръце и продължи загрижено да се взира в мрака, като напрягаше всяко сетиво. Стоеше съвсем неподвижна с пръсти, забити в пясъка, а свободната, с дължина до глезена, зелена рокля от съвсем лека материя, която беше избрала за своето плажно приключение, беше прилепнала към бедрата й. Звездите и облаците над главата й играеха на криеница, луната плаваше високо в черното копринено небе, вълните, богати на бяла пяна, се плискаха в пясъка, отдръпваха се и отново настъпваха — плажна музика с вечен ритъм, която би трябвало да е успокояваща, но, при тези тревожни обстоятелства, не беше. Тя се ослушваше, гледаше и дишаше, опитваше соления вкус на устните си, докато ги навлажняваше, понякога си поемаше нарочно, с усилие, дълбоко дъх, за да успокои разклатените си нерви, и усещаше мириса на океана.

— Окей, Кристи, стегни се!

Това, че си говореше сама, вероятно не беше добър знак. Не, разбра тя мрачно, определено не беше добър знак. Ако започваше да полудява, помисли си, като забърза към малката едноетажна къща, която сега й се струваше гостоприемна като оазис, така определено щеше да попадне в категорията на Просто Още Една Голяма Изненада. Беше затънала до гуша в проблеми и просто не се знаеше откъде щеше да изскочи следващият. Обикновено, на нея много й харесваше в Окракоук, беше идвала тук на почивка поне дузина пъти в миналото. Това, че можеха да използват безплатно къщата на плажа, беше подарък, правен от време на време от чичо Винс заради специалното му приятелство с майка й. Но сега цялото това селище в Северна Каролина започваше да й се струва като излязло от страниците на роман на Стивън Кинг. Не можеше да избие от ума си образа на призрака Блекбърд — известния пират, който навестява плажовете на Окракоук, като носи отрязаната си глава под мишница — и цялата настръхваше от страх. Което беше смешно, разбира се. Кой вярва в призраци? Не и тя, но фразата, която непрекъснато се въртеше в ума й, беше: Оттук се задава нещо зло, дяволско.

„Мили Боже, ще ходя на молитва всяка събота през останалата част от живота си, ако само ме измъкнеш от това състояние, ако ми осигуриш безопасност“.

Трябваше да се успокои, да премисли трезво всичко.

Ако зад нея наистина имаше някой, ако това ужасяващо чувство за враждебно присъствие, което я преследваше в нощта, не беше само продукт на прекалено развитото й въображение и разбити нерви, тогава, ясно беше, трябваше да се махне от плажа. Ако побегнеше, онези, които я преследваха, щяха да разберат, че ги е усетила. Ако вървеше все така, можеха да я хванат.

В това беше дилемата. Тя повдигна полата си над коленете и затича.

Пясъкът беше топъл и ронлив под краката й, тук-там я възпрепятстваха водорасли или някой по-влажен участък. На гребена на вълната към нея се понесе медуза, която отрази лунните лъчи и заблестя призрачна в нощта. Като се бореше с надигащата се паника, задъхваше се за въздух и сърцето й правеше сякаш по хиляда удара в минута, тя отстрани от главата си всяка мисъл, освен една — по-скоро да се махне от плажа. Ревът на вълните я правеше глуха за всичко друго, кичури от косата й се развяваха пред лицето й и понякога залепваха за него и я заслепяваха. Чуваше само плясъка на собствените си стъпки и едва виждаше къде отива. Но можеше да усеща — а онова, което усещаше, я ужасяваше.

Петте й сетива можеха да вървят по дяволите. В момента само шестото й чувство имаше значение. И то й казваше, че я заплашва непосредствена опасност. Зад нея имаше някой, той я преследваше, сякаш беше диво животно.

Кристи често-често хвърляше уплашени погледи през рамо. Едно от тези поредни действия я накара да се препъне в нещо и да падне.

Удари се лошо. Коленете й се ожулиха здравата в пясъка. Дланите й потънаха. Зъбите й се удариха едни в други със сила, от която остра болка я прободе в челюстите. Огромна вълна се разби със завиден ентусиазъм на няколко метра от нея и по лицето й се посипаха солени пръски. Изненадана от внезапното падане, тя регистрира всички тези усещания само за миг. Беше се препънала. В какво? В парче дърво, донесено от прилива? Какво?

Той идва. Движи се.

Сърцето й прескочи един удар, Кристи се подчини на вътрешния си глас, изправи се на крака и в същото време инстинктивно хвърли поглед назад да види какво я беше накарало да падне. Не че имаше значение. Който и да беше зад нея, той се приближаваше бързо. Усещаше го зад себе си, почти го чувстваше…

Слаба и грациозна ръка, неподвижна и бледа като пясъка, лежеше на инчове зад крака й. Като осъзна какво я беше препънало, Кристи беше така шокирана, че изведнъж се оказа напълно обездвижена. След това, с ококорени очи, тя проследи крайника и стигна до задната част на глава, покрита с разбъркана дълга, тъмна и мокра коса; тесни рамене, талия и бедра, закръглени задни части, дълги крака. Там лежеше жена, простряна по лице в пясъка. Беше мокра, гола, доколкото Кристи можеше да види. Едната й ръка беше така простряна, като че ли се беше опитвала да стигне до безопасността на къщите. Тя не помръдваше, не издаваше нито звук, като че ли дори не дишаше.

Изглеждаше мъртва.

После ръката й помръдна, тънките й пръсти се сключиха конвулсивно около пясъка, тялото й се напрегна — като че ли без успех се опитваше да пълзи напред.

— Помощ… Моля…

Дали Кристи наистина беше чула прошепнати тези думи? Или просто си ги беше въобразила? Шумът на вълните се смесваше с оглушителното биене на сърцето й и не би могла да чуе и по-силни звуци. Но…

— Тук съм — каза Кристи и клекна, докосна дланта на жената предпазливо и загрижено. Когато пръстите й усетиха студената плът с впили се в нея частици пясък, гърлото й се сви от жал. Бедното създание, бедното създание…

Пръстите на жената потръпнаха, като че ли за да потвърдят, че е усетила докосването.

— Законът…

Нямаше грешка. Тя наистина беше чула накъсано произнесената дума, макар този път да й се стори, че точно в това няма смисъл. Жената не беше мъртва, но явно не беше далеч от смъртта. Сигурно с нея се е случило нещо ужасно. Някаква ужасна злополука.

— Всичко ще е на… — заговори Кристи, но бързо млъкна, когато с периферното си зрение долови движение. Вдигна поглед, взря се зад жената и видя мъж, може би на около триста метра, да излиза иззад дюните, които го бяха крили до този момент. Той тръгна безмилостно към нея, с наведена глава, следващ стъпките — нейните стъпки — които дори тя виждаше съвсем ясно в пясъка. Преследвачът й! За няколко секунди, които май бяха жизненоважни, беше забравила за него. Обзе я ужас — бърз и остър като стрела. Сърцето й се качи в гърлото и заби учестено. Той не беше нещо повече от неясна огромна сянка на несигурната лунна светлина, но не беше призрак, нито игра на въображението й. Той, в това нямаше никаква грешка, беше там. Беше истински. Светлината се отразяваше от нещо, което той държеше в ръка.

Оръжие?

Докато тя го гледаше втрещена, той вдигна глава. Беше невъзможно да се види лицето му, чертите му, нищо повече, освен очертанията. Но тя усещаше погледа му върху себе си, усещаше заплахата. За миг, ужасен, смразяващ кръвта миг, погледите им се срещнаха — погледите на ловеца и на жертвата успяха да надвият мрака.

Всички мисли да се опита да помогне на жената бяха забравени на мига. Шестото й чувство й нашепваше само да се движи. Заставена от инстинкта за самосъхранение, Кристи скочи на крака. Нададе вик, който със сигурност би могъл да бъде чут чак в Атлантик сити, и затича както никога досега в живота си.