Карън Робърдс
Опасно лято (14)

Глава 13

Зората на следващия ден беше ярка и красива, още един великолепен ден в рая. Кристи знаеше, защото беше будна, когато слънцето изгря. Тя стоеше до огромния прозорец на хотелската си стая, от който се откриваше истинска панорама, и гледаше как вълните заливат безлюдния бряг. Видя и се наслади на блестящите потоци розова и пурпурна светлина, на златистите отблясъци, озарили небето и морето. Не че състоянието на ума й беше спокойно и предполагаше наслаждение на природата. Макар че беше струпала всички мебели от стаята пред вратата, не беше успяла да спи достатъчно и добре. Всяка стъпка по коридора отвън, всеки звук от отваряща се или затваряща се врата, всеки шум от съседен прозорец я стряскаше и сърцето й започваше да препуска.

Обаче нищо не се беше случило. Никой не я беше обезпокоил. Бяха я оставили на спокойствие.

Въпреки това тя нито за секунда не си беше позволила да помисли, че всичко е приключило. Нищо не се беше променило. Тя не беше в безопасност и не беше свободна.

Телефонното обаждане, получено в парка, й беше дало ясно да го разбере. Макар да бяха минали часове оттогава, все още ясно чуваше всяка дума от разговора.

— Ало? — беше казала с ясното съзнание, че Люк я наблюдава. Беше се отдалечила от него и обърнала гръб повече от сигурна, че той нищо не би могъл да чуе. Никога не беше изпитвала такава радост в живота си да види някого, както когато буквално се беше блъснала в него на излизане от тоалетната. А в онзи момент й се искаше да може да щракне с пръсти и той просто да изчезне.

— Какво си мислеше, че правиш, когато се обади на Амори? Мислиш, че той ръководи шоуто? Аз ръководя шоуто. Няма да се обаждаш на никого, докато не ти кажа, ясно ли е?

— Кой си ти? — Коленете й омекнаха, тя се облегна на дървото и съвсем забрави за Люк. Откъде този човек знаеше, че се е обадила на чичо Винс? Тя си задаваше трескаво този въпрос, но не намираше отговор. Дали чичо Винс му беше казал? Или…

— Кралят на шибаната Вселена, окей? Чуваш ли какво ти казвам? Няма да се обаждаш повече на Амори.

— Чувам те.

— И по-добре да ме слушаш. Това тук да не ти е някаква шибана игра!

— Някой се опита да ме убие снощи. Ти ли беше? — Тя дишаше трудно.

Възможно най-кратката пауза.

— Ако се бях опитал да те убия, щеше да си мъртва. Сега ме слушай. Има промяна в плана. Забавяне. Ще получиш доставка в къщата през следващите два дни. Тогава ще ти се обадя и ще ти кажа какво да правиш. По същото време, както преди — около един след полунощ. Бъди там, разбра ли?

— Но аз…

В гласа й се усещаше паника, когато започна да обяснява, че не може и няма да го направи, че няма да остане нито в къщата, нито на острова, нито някъде в радиус от хиляди мили дори час повече, камо ли два дни, че е ужасена от нападението снощи и мисли, че мъжът ще се върне да довърши работата си и че всичко, което тя иска, е да се прибере у дома и отново да води спокоен живот.

Обаче не й беше даден такъв шанс.

— Бъди там или наистина ще си мъртва! — каза той и затвори.

Както и разговорът, гласът също беше запечатан в ума на Кристи. Беше сигурна, че е на мъжа, който й се беше обадил два пъти преди това — първия път, за да занесе куфарчето до паркинга и втория — да отиде до маяка, но беше също така сигурна, че не го е чувала никога преди в живота си. И двата пъти го беше послушала и изпълнила заповедта и двата пъти се беше срещнала с нападателя си. Или поне тя мислеше така. Възможно беше ботушите, които беше видяла в тоалетната, да не са неговите. Тя обаче не мислеше така, не приписваше всичко на страха си. Шестото й чувство никога не грешеше. А щом беше така, този глас или подготвяше убийството й, или нападателят беше в състояние да следи действията й. Или, въпреки че го отричаше, този, който се обаждаше, беше нападателят и…

Основното беше, че тя имаше две възможности — или всичко беше планирано, или тя случайно се беше превърнала в мишена на сериен убиец.

И в двата случая някой искаше да я види мъртва.

Стана обед. Трудно й беше да напусне сигурността на хотела. Облечена отново в специално купени розова тениска и черни къси панталонки, Кристи напъха новите си вещи в найлоновата торбичка, в която бяха дрехите от магазина, провери дали Майкъл е върнал телефонното й обаждане (не беше) и като нямаше повече извинение за закъснението, трябваше да тръгне. Излезе на паркинга и отново се почувства като в сауна. Кожата й заблестя от ситни капчици пот, но тя трепереше леко, докато вървеше към колата си. Движеше се бързо и се оглеждаше подозрително за всеки и всичко, което се движи. Чувстваше се така, все едно имаше нарисувана мишена на челото. Чувството, че някой иска да те убие, не би могло да е приятно, изнервяше я. Беше толкова изнервена, че като стигна до колата си, се спря с ключовете в ръка, преди да ги пъхне в ключалката. После, като се чувстваше малко глупаво, се наведе да провери дали има бомба. Не че знаеше как изглежда едно такова устройство, но щеше да забележи, ако нещо е по-различно отпреди. Не забеляза нищо подозрително под колата, нито под предния капак, нито в багажника, където откри пистолета, който майка й й беше дала, когато се беше преместила да живее в собствен апартамент. Той беше все още в калъфа си. За Кармен, която държеше един пистолет в чекмеджето с бельото си, друг — в дамската си чанта и трети — в жабката на колата си, пистолетът беше домашна необходимост като микровълновата фурна и ютията. За Кристи, която мразеше оръжието от всякакъв вид, пистолетът беше нещо, което трябва да скриеш някъде и ако е възможно, да забравиш за него.

Досега. Сърцето й заби малко по-бързо, когато отвори калъфа и взе пистолета. Беше тежък. Металът беше топъл от горещината в багажника, чувстваше го странно гладък и гальовен в ръката си. Слънчевите лъчи се отразяваха от стоманата. Тя постави пръст на спусъка и зачака познатото свиване на стомаха, което винаги се появяваше, когато докоснеше оръжие. Стомахът й се напрегна, но не се сви и не й прилоша, както когато майка й й го беше дала, за да го прибере вероятно в своето собствено чекмедже за бельо в новия си апартамент. Беше минало време и тя беше забравила за съществуването на пистолета. Мразеше оръжията така, както някои хора мразят паяците, но, благодарение на своите първи години в Плезънтвил знаеше как да използва оръжие. Баща й я беше научил.

Сега обаче нямаше да мисли за това. Спомените й трябваше да са достатъчни за целта. Важното беше, че знаеше как се използва пистолет. Щом беше заложен животът й, щом се наложеше да стреля, за да се защити, можеше да го направи. И щеше да го направи, реши тя, като си спомни как Елизабет Смолски беше заклана на плажа и как блестящите зли очи я бяха погледнали през вратата на банята.

О, да, щеше да го направи.

Проблемът беше, че имаше пистолет, но нямаше патрони. Не беше зареден, когато майка й й го даде, а кутията с патроните, каквато също й беше дадена, май беше загубила отдавна. Но това можеше лесно да се поправи. Тя прибра пистолета в джоба си, като се чувстваше малко смешно, влезе в колата и пое към магазина „Хардис Спортинг Гуудс“, който, ако си спомняше добре, не беше далеч от офиса на шерифа.

— Вие сте вероятно двайсетата жена, на която продавам патрони или някакъв вид оръжие днес — каза й продавачът. Беше едър мъж към петдесетте с бирено коремче, което се плъзгаше свободно наляво и надясно над колана на панталоните му. Името, изписано на тениската му с поло яка, беше Дейв. — Сигурно сте прочели статията във вестника.

Кристи изпита някакво лошо предчувствие.

— Каква статия?

— Онази, в която се говори за сериен убиец. — Той й подаде кафявата кутия с патроните заедно с рестото. Кимна вляво и добави: — Имам броеве от него ей там.

Кристи погледна и видя, че единият рафт близо до изхода е пълен с внимателно подредени вестници. Тя благодари набързо, отиде и взе един брой, после бутна вратата и излезе навън, в мъчителната горещина.

Докато прекосяваше паркинга, намери статията. Заглавието беше изписано с едри черни букви и гласеше: ДАЛИ ПО ПЛАЖА НИ НЕ БРОДИ СЕРИЕН УБИЕЦ? Под заглавието имаше осем малки снимки, подредени в две правилни редици. За Кристи беше лесно да ги разпознае като снимките, които беше видяла в офиса на шериф Шулц предния ден. Тя се настани зад кормилото, включи климатичната инсталация и прочете статията.

„Осем млади жени са изчезнали от крайбрежни градове през последните три години. В събота вечер една от тях беше намерена мъртва на плажа на остров Окракоук. Елизабет Ан Смолски, на 21 години, от Атина, Джорджия, била още жива, когато туристка я намерила да лежи на плажа малко след полунощ. Тя починала от рани, нанесени от остър нож, преди спасителите й да стигнат до мястото. Шериф Майер Шулц описа случилото се като «особено жестоко убийство». Тери Лин Милър, на 21 години, от Мемфис, Тенеси, която изчезнала заедно със Смолски на 2 август, още не е открита. Както и нито една от шестте млади жени на възраст от 18 до 25, които са докладвани като «изчезнали» в район от двеста мили по крайбрежието на Външните брегове. Нито една от изчезналите жени не е била местен, постоянен жител. Освен че са били гости за градовете, те имат почти еднакви физически характеристики: всички са описани като привлекателни, стройни и тъмнокоси. С изключение на Тери Лин Милър, всички са с коса до раменете или по-дълга. Това, както и убийството на Елизабет Смолски, навежда някои от местните власти на мисълта, че в района броди сериен убиец, който отвлича момичетата, докато се забавляват на плажа. Властите го наричат Скитника по плажовете…“

Имаше и още, но ръцете на Кристи трепереха толкова силно, че думите се замъгляваха пред очите й. Така, както ги виждаше заедно, младите жени наистина много си приличаха. Би могло да бъдат сестри. Тъжното беше, че всички се усмихваха, всички изглеждаха щастливи, очевидно без да имат и най-малката представа какво им готви бъдещето. Като си спомни съдбата на Елизабет Смолски, на Кристи й се зави свят. Наложи й се да облегне глава назад и да затвори очи. Вестникът падна от изведнъж изнемощелите й ръце. Не можеше да избие от главата си яркия спомен за онези няколко минути на плажа, когато бедното момиче я беше молило за помощ, а тя беше избягала. Но ако не беше избягала, без съмнение също щеше да умре, напомни си с ожесточение. И все още можеше да умре.

Но не и ако се постараеше да го избегне.

Проклета да е, ако се остави да си отиде така нелепо. Да израснеш в Плезънтвил имаше своите минуси, но имаше един огромен плюс — знаеше какво трябва да прави, за да оцелее.

Чувството, че отново е следена, бавно се просмука в съзнанието й. Когато разпозна предупредителното настръхване на кожата на тила си, тя ококори рязко очи и изправи гръб. Пулсът й биеше неравномерно, тя стисна кормилото с две ръце и се огледа. Много коли, много хора. И нито един като че ли не обръщаше особено внимание на нея.

Но сърцето й биеше тежко и цялата й кожа настръхна.

За нея това беше достатъчно. Тя си пое дълбоко дъх, запали двигателя и излезе от паркинга. Докато шофираше, виждаше с крайчеца на окото си осемте малки снимки с лицата на изчезналите жени. И все мислеше, че можеше да е една от тях. По челото й изби студена пот, дланите й овлажняха и кормилото стана хлъзгаво.

Паниката нямаше да й помогне. Но мисленето можеше.

Планираше следващата стъпка да е спирането в компанията, която щеше да осигури новите ключалки за къщата. Но вместо това прекоси селището, за да отиде до „Кърл-О-Рама“. Изведнъж реши, че теорията за серийния убиец е напълно възможна. И тогава, най-вероятно, тя беше негова цел, защото той се страхуваше, че може да го идентифицира. Или защото отговаряше на физическите характеристики на изчезналите жени.

Това беше нещо, което можеше да промени.

Като влезе в „Кърл-О-Рама“ доста по-уверено, отколкото се чувстваше, тя каза на момичето на рецепцията какво иска. Минути по-късно, обвита в черен найлон, беше застанала пред мивката за измиване с шампоан, защото фризьорката Клод щеше да работи с косата й. Клод беше висока и пълна, облечена в черно, и носеше косата си на спретната конска опашка, вързана ниско на тила. Клод постави стола така, че тя да е с гръб към огледалото. Не й разреши да се погледне, докато не е привършила работа.

— На теб стои фантастично — каза тя и разроши небрежно новите й, къси къдри. — Толкова млада, толкова свежа, толкова нова.

На стола до нея, жена на средна възраст с коса, завита във фолиеви парченца, вдигна поглед от списанието, което четеше, и изгледа Кристи с възхищение.

— Съпругът ти наистина ще е изненадан.

— Не съм омъжена.

— О, така ли? Е, не съм изненадана. Съпрузите не обичат жените им да променят косата си. — Смръщила вежди, тя погледа Кристи още малко, после погледна собствената си фризьорка, русокоса и доста пълна, която в момента метеше пода, след като си беше починала няколко секунди. — Знаеш ли, Линда, може би и аз трябва да подстрижа косата си така.

— Хенри ще те убие. — Линда разви едно от парченцата фолио, за да провери какъв е цветът. — Винаги си казвала, че обича косата ти да е дълга.

— Но това е толкова досадно. И я нося така още откак съм завършила гимназия. А съм вече на четирийсет и седем!

— Понякога е добре да направиш нещо различно — каза Клод и завъртя Кристи, за да може да се погледне в огледалото. — Човек може и да се отегчи да вижда все едно и също лице сутрин. — Тя срещна погледа й в огледалото и запита: — Е, миличка, ти какво мислиш?

С широко ококорени очи, Кристи гледаше отражението си. Не приличаше на себе си, беше първата й мисъл. Косата й едва стигаше до линията на челюстта, падаше на въздушни слоеве и беше руса като тази на Мерилин Монро.

— Определено не е скучно — каза като продължаваше да се гледа. С нейните очи и кожа, този цвят не би трябвало да й отива, но странно, отиваше й…

— И аз това искам. Нещо, което да не е скучно — каза жената до нея твърдо.

— Мерилин… — каза Линда, което прозвуча като предупреждение.

— Харесва ми — каза момичето от рецепцията, което беше напуснало поста си, за да участва в представлението.

Сега всички, които се намираха там, гледаха втренчено косата на Кристи.

— Винаги можем отново да я направим тъмна, ако пожелаеш — предложи Клод. Очевидно беше приела факта, че тя се гледа дълго в огледалото, като израз на съмнение.

— Не. — Кристи не се чувстваше добре като център на внимание. — Това е перфектно. Точно каквото исках.

Което беше истината, мислеше тя, докато вадеше кредитната си карта, без дори да се интересува колко ще трябва да плати за тази пълна промяна. Макар да подозираше, че с плащането за хотелската стая, наложилите се нови покупки и сега — това, сигурно е близо до кредитния си лимит. Не й помагаше и мисълта, че тъй като сега беше безработна, банковата й сметка нямаше да се напълни скоро. Само че финансовото й здраве трябваше да отстъпи на заден план. Животът й беше по-важен. Новата й прическа щеше да й помогне да го запази.

Няколко часа по-късно тя все още имаше проблеми с това да разпознава самата себе си всеки път, когато зърнеше отражението си в някоя блестяща повърхност или огледало. Но можеше да гледа на това и откъм веселата страна — онзи, който се опитваше да я убие, също нямаше да я разпознае.

Разбира се, фактът, че се налагаше да остане в къщата, можеше да е фатален — тя трепна при тази дума — за нея.

Беше почти шест и половина, когато събра достатъчно кураж да спре пред гаража. Не искаше да изчака до по-късно, защото самата мисъл да влезе в къщата след падането на мрака караше стомаха й да се свива и превръщаше коленете й в желе. Хрумна й да се обади на шерифа и да го помоли да изпрати помощника си да я пази през нощта, но макар и неохотно, отхвърли тази мисъл. Знаеше как работи мафията. Тя можеше да преодолее всичко. Какво беше за нея някакъв си шерифски офис в малък град? Освен това самият шериф Шулц отговаряше на описанието на нейния нападател. И освен това какво, ако шерифът й изпрати Кастелано? Ако се довереше не, на когото трябва, все едно да скочи сама в тигана.

Горчивата истина беше, че е съвсем сама.

Като не желаеше да си спомня какви поражения може да нанесе, което и да е огнестрелно оръжие, Кристи извади пистолета, автоматичен „Колт“, трийсет и осми калибър, и се обля в студена пот, докато го зареди. Навън горещината и влажността бяха намалели до поносими граници, макар слънцето все още да се усмихваше благосклонно от западния хоризонт. Вътре в къщата беше хладно и тъмно. Всичко изглеждаше на мястото си, съвсем спокойно. Видът на къщата, осъзна Кристи с известна изненада, докато прекосяваше бързо стаите с вече заредения пистолет в ръка, не подсказваше, че тук се е разиграла грозната сцена на нападението. Стъклото на вратата беше отново поставено, счупените парчета — изметени. Скринът беше върнат на мястото му под огледалото в далечния край на спалнята. Банята беше почистена и беше поставена нова врата. Само етажерката липсваше. Когото и да бяха изпратили от компанията, беше свършил страхотна работа. И все пак всичко, което тя искаше, беше да се махне по-скоро оттук.

Което, разбира се, нямаше да се случи. Докато не получи и предаде онова нещо, за което й беше говорил загадъчният глас, трябваше да остане в къщата. При тези обстоятелства трябваше, доколкото може, да се погрижи за своята безопасност. Вече имаше пистолет. Освен новите ключалки, на входната врата беше поставена алармена инсталация, която щеше да вдигне шум от поне хиляда децибела. На вратата, която водеше от гаража в кухнята, бяха поставили същото изобретение. Вратата на двора беше малко неудобна, но тя беше намерила аларма и за нея, както и скоба, която щеше сериозно да попречи на похитителите да влязат безпрепятствено. С всичките тези приспособления, тя се чувстваше достатъчно в безопасност, за да разтовари покупките, които беше направила в супермаркета. После отиде да се преоблече. След двата дни, прекарани в онова, което можеше да се намери в магазина за подаръци на хотела, беше добре отново да облече нещата си.

Обаче не можеше да използва банята, където беше нападната. Взе душ във втората баня възможно най-бързо, сигурно постави рекорд в тази операция, а през цялото време в ума й се въртяха сцени от филма „Психо“, подсуши се, обу бикините си и навлече лимоненожълта памучна рокля с голяма розова роза отпред. Свободна и с дължина до коленете, тя беше идеална за онова, което Кристи имаше наум — вечер, прекарана пред телевизора и мисли как да запази живота си.

Роклята, в добавка към новата й прическа и новия цвят на косата й, я караше да прилича на слънчев лъч или на светкавица, реши Кристи, като се огледа в огромното огледало, заемащо цялата врата на банята. Или на глухарче. Или на нарцис. Не приличаше на себе си — жена, чийто консервативен стил беше преднамерено избран, за да отразява едновременно и професията й и решимостта й да се издигне в нея, както и факта, че е изключително сериозна млада жена.

Но русата коса я правеше по-секси. Да, определено беше по-секси и по-уязвима на вид. Очите й изглеждаха по-големи, а скулите й — по-високи. Вероятно новата дължина на косата постигаше тези ефекти.

Тя само се надяваше, че блондинките наистина се забавляват повече в живота. Или поне имат по-добър късмет. Като брюнетка не беше прекарала кой знае колко добре времето си.

Взе пистолета в ръка и стомахът й се сви по познатия начин. Връхлетяха я лоши спомени, но тя решително ги отблъсна. Стисна оръжието по-здраво и влезе в дневната, остави го на масичката за кафе, сви се на дивана и мислено започна да прехвърля възможностите, с които разполагаше. След като се занимава с това около петнайсет минути и стигна до извода, че цялата тази работа никак не й харесва, тя се предаде. Направи каквото можа да се пребори с надигащата се паника, отиде до входната врата и погледна през стъклото.

Над океана започваха да се събират пурпурни облаци, което вероятно предвещаваше още една буря, но вечерта беше великолепна. Виждаше се плажът зад дюните. Той се посещаваше свободно от туристите, въпреки бруталното убийство, станало там преди две нощи, и дори в момента там имаше хора — тя погледна часовника в кухнята — 7:35. Оставаше още час дневна светлина и възрастните и децата еднакво се наслаждаваха на слънчевите лъчи, веселяха се в топлата като чай вода или просто се разхождаха по пясъка, като че ли нищо лошо не се беше случило там. Кристи ги гледа един миг завистливо. Какво не би дала да е една от тях, способна да се радва на красотата на мястото, на ваканцията си, щастлива и свободна. Или поне освободена от ужаса.

Вниманието й привлече движение в храстите близо до вратата. Тя се напрегна и ги изгледа с крайчеца на окото си, страхливо, като да им нямаше доверие. Зеленината беше толкова гъста, че беше невъзможно да се види нещо през нея, но беше с височина само до коленете. Щеше да види нападателя си, освен ако първо не получеше инфаркт. Тя ги гледаше с тревога и когато нещо неочаквано изскочи от тях, тя изтръпна.

Беше черен котарак. Голям черен котарак. Котаракът на Люк. Марвин, май така се казваше. Тя си спомняше с ярки подробности първия път, когато го беше видяла.

В устата му имаше малка сива птичка, която напразно се мъчеше да се освободи. Всички мисли за серийни убийци и поръчкови убийства излетяха от главата й на мига. Кристи свали скобата, изключи алармената инсталация, освободи ключалката и отвори вратата. Соленият бриз погали лицето й. Ушите й бяха изпълнени с весели гласове и рева на океана.

— Ти! Пусни това! — извика тя и запляска силно с ръце, щом излезе в двора.

Котаракът уплашено подскочи. Беше толкова изненадан, че изпусна птичката, която разпляска отчаяно криле, опитвайки се да подскочи по-нататък.

— Изчезвай! — Кристи плесна отново с ръце с надеждата да изплаши котарака.

Марвин я изгледа презрително и фокусира вниманието си върху птичката. Клекна, мускулите се очертаха ясно под късата му козина, очевидно се канеше отново да я улови. Кристи беше по-бърза от него.

— Лош котарак! — скара му се тя и го взе на ръце, въпреки че нещастният му вид беше очевиден.

Котаракът беше едър, тежък и мускулест. Тежеше вероятно двайсет паунда и не се опитваше да скрие недоволството си от това, че са му подплашили вечерята. Гърчеше се, опитваше се да се освободи, но тя, която от малка обичаше котките, вече го беше пъхнала на сигурно място под мишницата си, като с едната си ръка държеше предните му лапи. Птичката, подскочи два пъти и успя да излети. Като я видя над главата си, котаракът размаха опашка и започна да мяука.

— О, млъкни!

Кристи го почеса зад ушите. Този жест като че ли не го умилостиви. Той беше напрегнат, ръмжеше недоволно, очевидно изразяваше възмущението си от прекъсването на това важно занимание в живота му. Тя чувстваше как забива задните си лапи в гърба й, и направи движение да ги улови.

— Кристи, това ти ли си?

Мисис Кастелано се появи откъм края на оградата и се спря, за да изгледа Кристи със смръщени вежди. Тази вечер тя беше облечена в дълъг халат на цветя и се подпираше на бастун. Босите й крака бяха обути в евтини сини сандали, каквито могат да се намерят във всеки супермаркет. Над тях, босите й глезени бяха дебели като наденички. Бялата й коса беше причесана плътно към главата, но преди това беше оформена на къдри. Зад нея беше племенникът й, все още огромен, все още страшен, все още в униформа и с оръжието на представител на реда. Той също смръщи вежди, като я видя.

— Да, аз съм.

Кристи трябваше да положи усилие, за да се пребори със страха и да не се скрие обратно в къщата.

— Направила си нещо различно с косата си? — Мисис Кастелано звучеше наистина изненадано.

— Реших да стана руса.

— Отива ти. Това е. — Старицата кимна със задоволство и спря да се мръщи. — Да, виждам защо. Добавя нещо… Изглеждаш по-добре. Не мислиш ли и ти така, Горди?

— Косата изглежда наистина добре. — Той срещна погледа на Кристи.

— Благодаря — каза тя, като се опита да прикрие, доколкото може, недоверието, което изпитваше към него.

— Печахме се на слънце в двора на леля Роза и те чухме да викаш — обясни Кастелано. — И решихме, че може би имаш нужда от помощ.

— Просто спасих една птичка от устата на котарака на съседа си — отговори Кристи.

Той може и да беше невинен колкото и едно бебе, но я изнервяше. Не й харесваше начинът, по който я гледаше. Не й харесваше и външният му вид и определено се чувстваше неудобно в присъствието му. На този етап, това беше напълно достатъчно за нея.

— Искаш ли да хапнеш с нас? Имаме пържоли — каза мисис Кастелано.

— Хм, благодаря, но мисля, че е по-добре да занеса това лошо момче в дома му, преди отново да се е изгубил. Тъкмо се канех да си взема ключовете и да се отбия при съседа. Не можем да му позволим да изяде всички птички, нали?

С тревожно тупкащо сърце, Кристи се скри в къщата, за да вземе дамската си чанта, като през цялото време наблюдаваше Кастелано през стъклото. Ако направеше някакво движение към нея, щеше да изтича с писъци през входната врата. Но той не направи нищо такова. Тя излезе отново, стиснала здраво Марвин, който все още показваше очевидно намерение да поднови лова си, затвори вратата след себе си и чу как ключалката щракна.

— Е, аз ще се върна скоро.

— Ако искаш да дойдеш у нас по-късно, чувствай се поканена. — Кастелано срещна погледа й и се усмихна. Беше привлекателен, по грубия мъжки начин, но Кристи беше готова да се разтрепери при мисълта, че тези усмихващи се тъмни очи може да са същите, които я гледаха през отвора на вратата в банята. — Леля Роза и аз обикновено гледаме телевизия до към полунощ.

— И дори до по-късно — намеси се мисис Кастелано.

— Благодаря, ще го имам предвид.

Като мина край тях с усмивка и кимване на главата, Кристи едва се сдържа да не затича по пътеката, която водеше към къщата на Люк. Беше преполовила пътя дотам, когато й хрумна, че тича към Люк, защото, откак беше започнал този кошмар, се чувстваше в безопасност само когато беше с него.