Карън Робърдс
Опасно лято (20)

Глава 19

— Чакай! — Гласът на Люк беше остър. Толкова остър, че Кристи, която много бързаше да излезе от това тясно пространство, се спря рязко.

— Какво?

— Просто изчакай минутка, можеш ли?

— Ти не си готов да тръгнем?

— Не. Тихо.

Тихо? Виеше й се свят, повдигаше й се, беше на края и на физическите, и на психическите си сили. Въпреки това, сложността и рискът на ситуацията й бяха ясни. Беше жива и искаше да остане жива. Ключът тук беше да успее да избяга, преди убиецът да се е върнал за нея. Никога не беше мислила, че ще е благодарна на майка си за това, че винаги виждаше опасност, дори където такава въобще нямаше, но ето, че беше дошъл и този момент. Днес може би устройството за отваряне на багажника щеше да спаси живота й.

Но само ако го използваше. Искаше да се измъкне оттук. Преди клаустрофобията беше за нея абстрактна представа. Сега се чувстваше така, сякаш всеки момент щеше да се задуши. Вече се бореше за всяка глътка въздух. Дали паниката нямаше да я завладее всеки момент? Въздухът в багажника, освен че не беше достатъчен, беше застоял и с неприятна миризма. Вратът й се беше подул и схванал, мястото от инжекцията я болеше, не можеше да избегне допира до одеялото, а куфарът се забиваше болезнено в гръбнака й при всяко подскачане на колата. А тя едновременно подскачаше и се люлееше, което предизвикваше напъни за повръщане. Обаче физическите страдания бяха нищо в сравнение със страха, който изпълваше душата й. Усещаше вкуса му в устата си.

— Какво правиш? — изсъска тя, когато й се стори, че измина цяла вечност. Усещаше го да се движи, чувстваше мускулите на гърба му да се напрягат, чуваше поредица от слаби, странни шумове, които й звучаха някак механично, но нямаше представа какви са.

— Тихо.

— Чуй, не искам да те препирам за каквото и да било, но имаш около секунда и после аз излизам оттук, с теб или без теб. — В гласа й май се долавяше сарказъм?

— Тихо.

Кристи преглътна думите си. А щеше да му каже да си завре това „тихо“ в… Може би онова, което той правеше, беше достатъчно важно, за да ги забави. Нямаше време за губене обаче. Макар да се чувстваше все още леко замаяна, тя го знаеше. Трябваше да се измъкнат от багажника, преди нападателят им да успее да изпълни плана си. А тя знаеше много точно какъв е планът му, знаеше какъв е желаният от него краен резултат.

При мисълта, колко близо беше до смъртта, тя започна да диша учестено, почувства атаката на паниката и се опаси, че може да се задуши.

— Люк…

— Готово. — В гласа на Люк определено се долавяше задоволство. — Прерязах някои жици, така че светлините на багажника да не се включат, когато отворим капака.

— О! — Е, може би си заслужаваше да изчака това. Тя си пое дълбоко дъх и се опита да прогони от себе си страха едновременно с въглеродния двуокис. — Добра идея.

— Да. Чуй. Ще преброя до три и ти ще освободиш багажника. Ще скочим, когато удариш земята, се претърколи, остани ниско приведена и тичай с всички сили. Ако по някаква причина не съм до теб, не ме чакай.

— Да, добре.

Нямаше причина той да се притеснява. Единствената й мисъл беше, че щом веднъж краката й стъпят на земята, няма да спре да тича, докато не се озове обратно във Филаделфия.

— Едно, две, три.

Кристи натисна бутона на устройството. Чу се „клик“, но багажникът не се отвори. Паниката сви стомаха й, а и без това свитите мускули на гърлото й се стегнаха още повече.

— Казах. Три.

— Не се отвори — отговори тя.

— По дяволите! — Тя почувства, че той промени положението на тялото си. — Чух го да се отваря. Вероятно нещо се е повредило при сблъсъка.

Тя усети тялото му да се накланя напред и чу тъп звук — очевидно той натискаше капака, който беше точно над главите им. И той се отвори, просто така. И започна да подскача нагоре и надолу при всяко подскачане на колата. Дъждът най-после беше спрял, но мирисът на влага беше изключително силен. И добре дошъл, о, толкова добре дошъл. Също като слабата струя въздух, която сега проникваше в багажника, той беше символ на свободата.

— Готова ли си? Скачай.

Кристи го послуша, макар движението на тялото й да отговаряше по-скоро на думата „търкалям се“. Люк обви кръста й с ръка и скочи. Оказа се, че краката й са още слаби и тя по-скоро увисна на него, отколкото да се движи сама. Тя падна като тухла и се удари лошо. Падна на длани и колене в доста дълбока кал, която поне й подейства като възглавница. Малки капчици кал попаднаха навсякъде по тялото и главата й, но ударът от падането беше понесен предимно от раменете и хълбоците й. Тя не обърна внимание на болката и хвърли бърз поглед през рамо. Камионът, заедно с прикачената зад него кола, продължи напред. Фаровете му бяха два лъча в мрака, сякаш я гледаха — две малки и зловещи червени очи.

— Трябваше да се претърколиш.

Двамата не се приземиха заедно — ръката му се беше отдръпнала от кръста й и тя не го виждаше. Но сега беше до нея, клекнал в калта, с глава, близо до нейната. Изведнъж тя почувства да й се завива свят и да й прилошава и нуждата й да бяга май щеше да бъде победена от припадък. За миг си позволи да отпусне глава на широкото му рамо. Виждаше го само като тъмна сянка, но въпреки това не можеше да си представи как беше успял да се свие в багажника. Изведнъж изпита огромна радост, че е там с нея.

— Забравих.

— Добре ли си?

— Да.

— Тогава да вървим.

Той й помогна да се изправи. Като събра последните си сили, Кристи тръгна несигурно към боровата горичка, израсла от двете страни на тесния мръсен път. В нейния случай важеше онази стара поговорка, че духът е силен, но плътта — слаба. Мускулите й бяха омекнали, а костите й сякаш въобще не съществуваха.

Фаровете на камиона проблеснаха. Тя и Люк бяха под дърветата и се плъзгаха надолу по кален склон, отдалечаваха се от камиона, когато тя улови ярките проблясвания с крайчеца на окото си.

— По дяволите! — каза Люк, който очевидно беше видял същото. Сега ръката му държеше здраво нейната. Въпреки че той я стискаше почти болезнено, Кристи нямаше нищо против.

Камионът беше спрял. Проблясването беше причинено от натискането на спирачките. Дали убиецът беше разбрал, че са избягали? Дали беше видял нещо? При тази мисъл сърцето на Кристи подскочи в гърдите.

— Бягай! — извика Люк в ухото й и двамата побягнаха.

Тя не каза нищо. Не можеше да бяга. Нямаше достатъчно въздух. Но ужасът, както вече беше открила, имаше една добра страна — той даваше неограничена енергия тогава, когато най-много имаш нужда от нея. Само преди миг мислеше, че в никакъв случай не би могъл да тича в тази пресечена местност. Но тичаше и започваше да се чувства така, сякаш би могла да тича цяла нощ. Хвърли уплашен поглед назад и видя, че фаровете отново блестят в немигащо червено, което означаваше, че спирачките не са натискани. Проблемът беше в това, че сега червените светлини бяха по-големи, а не по-малки. Кристи разбра, че камионът се връща назад, и стомахът й се сви.

Той беше проверил багажника. Знаеше, че ги няма. Тя го знаеше със сигурност, която нямаше нищо общо с работата на разума и логичните обяснения.

— Люк, Люк… — Той вървеше напред и я дърпаше за ръката.

— Какво?

Той тръгна по-бавно и се огледа. Беше толкова тъмно, че двамата не се виждаха. Единственото, което тя виждаше, беше очертанието на главата и раменете му и проблясването на очите му.

— Виж.

Нямаше нужда да уточнява какво трябва да види. От начина, по който ръката му стисна нейната, тя разбра, че и той е разбрал значението на увеличаващите размера си червени светлини. Слава богу, че вече се бяха отдалечили от пътя и шансовете да бъдат открити — тя се молеше настойчиво — бяха малки.

Светлините отново проблеснаха. Той отново беше натиснал спирачките. Кристи не беше сигурна, но й се стори, че камионът спира приблизително на мястото, където те бяха скочили.

— Люк…

— Продължавай да вървиш.

Тя се движеше, само че по-бавно. Краката й отново бяха изгубили сили, а дробовете я боляха като че ли протестираха срещу решението й да бяга и да диша едновременно.

— Какво, по дяволите, е това?

В гласа на Люк се долавяше очевидно раздразнение. Като погледна назад, през стволовете на дърветата и наведените от дъжда клони, Кристи видя силният бял лъч на фенерче да обхожда гората в близост до пътя. Тогава й хрумна, че вероятно са направили добре забележима дупка в мокрите храсти. Дали беше достатъчно голяма той да ги проследи? И откри, че всъщност никак не иска да узнае отговора на този въпрос.

— Той ни преследва — каза тя глухо.

— Да.

Люк стисна здраво ръката й и отново усили ход. Задъхваща се от ужас и изтощение, Кристи наведе глава и затича, като се подхлъзваше в калта. Не им помагаше и килимът от мокри борови иглички. Само господ знаеше какво още имаше под краката им. Едва успяваха да заобикалят дърветата, пъновете и другите препятствия. Сърцето й биеше тежко, краката и дробовете я боляха, тя все повече се отпускаше върху ръката на Люк, която за нея сега беше нещо като спасителен пояс.

Бяха се отдалечили достатъчно и вече не виждаха лъча на фенерчето му, ако той наистина го използваше. Мисълта, че може би го беше изключил, че беше съвсем близо до тях, предизвика студени тръпки по цялото тяло на Кристи. Безполезно беше да поглежда назад, защото не виждаше нищо друго, освен най-близките дървета, а и те бяха просто неясни форми. Шумът от собственото й дишане изпълваше ушите й и заглушаваше всички шумове от преследването.

Но тя беше сигурна, сто процента, че той все още ги преследва. Начинът, по който Люк се движеше, издаваше, че и той мисли същото. Той беше безмилостен като робот. Вече не бягаше, но се движеше много бързо и равномерно. Тя го следваше, но краката й ставаха все по-слаби и по-безчувствени, дишането й — все по-трудно и по-мъчително. Обаче все още успяваше да върви редом с него.

Нападателят й я беше хванал веднъж. Ако я хванеше отново… Мисълта и ужасните образи, запечатали се в съзнанието й, я накараха да изстине цялата. И също така й даде сили и воля да върви.

Успяха да слязат по поредния стръмен склон, като тя практически се пързаляше по дупе, и се спуснаха в клисура, където течеше бързо поточе. Кристи вече знаеше, че вероятно се намират в гъстата гора, която заемаше доста голяма площ от северната част на острова. Ако намереха път, можеха да стигнат до селището Окракоук или до друго място, където биха могли да намерят помощ. Единственото, което Кристи знаеше, беше, че гората заема най-малко четирийсет мили площ и че в нея не се осмеляват да влизат много хора, които и без това нямат причина да го правят.

При сегашната им скорост на придвижване, а и тъй като не вървяха по права линия, щяха да са им нужни ден или два. Нападателят им сигурно щеше да ги преследва поне още няколко часа, преди да изгуби напълно дирите им.

Тази мисъл й помогна да измине следващите две мили.

Най-после краката й отказаха да я слушат повече. Беше изтощена дотолкова, че едва можеше да стои права. Седна на един пън, като дишаше тежко, опита се да види нещо в мрака и пожела мускулите й бързо да съберат поне малко сили. Наблизо просветна нещо зелено и я стресна, преди да разбере, че вижда чифт очи. Всъщност няколко чифта очи.

Очи на разни същества. Диви очи. Но да има наблизо такива същества, беше по-добре, отколкото да види зловещите очи на своя нападател. Както и да е, май нищо в сегашната ситуация не можеше да бъде сметнато за добро. Само се надяваше тези очи да не принадлежат на хищник.

— Какво има? — Люк се върна, тъй като беше избързал малко напред. Тя не виждаше чертите на лицето му, но имаше впечатлението, че я гледа, смръщил вежди.

— Тази гора… Тя продължава цели мили. — Дишането й беше очевидно затруднено.

— И какво?

— Имам нужда от почивка.

— Ще си починем, когато намерим безопасно място.

— Имаме нужда от план.

— Имаме план.

— Искаш ли да ми кажеш какъв е?

— Да бягаме като подгонени от дяволи. — Не можеше да е сигурна, разбира се, но като че ли усети весели нотки в гласа му.

— О, много добър план. — Е, тя не беше толкова уморена, че да не може да изрази известен сарказъм.

— Е, дотук планът работи добре.

— Докато той ни хване.

— Обичайният оптимизъм, нали?

В гласа му отново се долавяше весела нотка. Ако не беше толкова уморена, ако не изпитваше непоносими болки във всеки мускул, става и орган, ако не беше така ужасена, тя може би щеше да намери чувството му за хумор за очарователно.

— Знаеш ли, онзи е обладан от злото и наистина иска да ни убие — каза тя.

— Знам.

— Вече бягахме като подгонени от дяволи. Сега трябва да започнем и да мислим.

— Целият съм слух.

Кристи смръщи вежди. Той май нямаше да й помогне.

Тя трябваше да измисли плана. Да не би в живота винаги да ставаше така или какво? Тя обикновено успяваше да се справи. За нещастие, точно сега беше толкова уморена, че в главата й нямаше никаква идея.

— Добре. — Тя се опита да мисли трезво. — Може би трябва да намерим път. Нали знаеш, за да спрем превозно средство, да дадем знак на някого.

— Да, това определено можем да направим. Когато е светло. Като например утре. Сега, дори да успеем да намерим път, което е съмнително, дори да има движение по него, което е още по-съмнително, ще е опасно да дадем знак на някого. Няма да знаем дали е той или не, докато колата не спре, а тогава може да е прекалено късно. Макар досега да не е използвал оръжие, не искам да заложа живота си, че не разполага с такова.

Добра мисъл.

Кристи не изказа мнението си на глас. Вместо това, стисна зъби и се изправи. Той се изправи заедно с нея.

— И така, какъв е планът? — Той отново я хвана за ръката.

— Щом няма друга възможност, ще бягам като подгонена от хиляди дяволи — каза тя с горчивина.

Думата „бягам“ беше преувеличение, разбира се. Тя по-скоро се препъваше и това беше всичко, на което беше способна. Коленете й заплашваха всеки момент да се прегънат.

— Това е моето добро момиче! — Този път той със сигурност се усмихваше. Поднесе дланта й към устните си и я целуна. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, аз наистина мога да се ориентирам по звездите.

Това я накара да се чувства по-добре. За около две секунди. После тя вдигна поглед.

— Не се виждат никакви звезди!

— Точно така — каза Люк и се засмя тихо. — Е, водата винаги тече към морето, нали? Виждаш ли поточето? Какво ще кажеш да вървим по неговото течение?

Кристи погледна. Да, виждаше проблясването на водата в мрака. Тя смръщи вежди и отново го погледна.

— Водата винаги ли тече към морето?

Видя зъбите му бързо да проблясват в мрака.

— Има само един начин да разберем.

Като все още я държеше за ръката, той отново започна да си пробива път през шубраците. Кристи го следваше, макар да не изпитваше кой знае каква увереност. Но все още усещаше устните му върху дланта си и мислите й вземаха друга, далеч по-приятна, посока. За няколко благословени секунди тя забрави къде се намира и се сети, че той наистина умее да целува горещо.

Обаче си спомни и това, че й беше отказал само секунди, след като я беше сгорещил. Добре, май всичко се беше оказало преходно като сапунен мехур. И тя реши да избие от главата си целия унизителен за нея епизод.

Продължиха да вървят, със залитане, докато краката й не започнаха неудържимо да треперят и натежаха като олово. Тя беше абсолютно сигурна, че всеки момент ще падне на земята. Най-после той се спря и пусна ръката й.

— Люк?

Липсваше й топлината на дланта му. Стори й се, че е сама в мрака, и се уплаши. Малко. Всъщност доста скоро след навлизането им в гората, тя беше изпаднала в апатия, причинена от умората. Дори се беше примирила с това, че нападателят й може да ги хване. Беше толкова изтощена, че дори не изпитваше страх от тази възможност. Ако беше мъртва, поне нямаше да й се налага да върви повече. Тихият му глас дойде сякаш някъде от мили разстояние.

— Чуваш ли? Мисля, че това може да е морето.

Сега, като се заслуша, Кристи наистина чу някакъв рев. За нещастие, тя беше сигурна, че това е биенето на собствения й пулс. Обърна се към Люк и й се стори, че той отново започна да се движи между дърветата. Канеше се да тръгне към него, когато някой я сграбчи за ръката.