Карън Робърдс
Опасно лято (7)

Глава 6

Сънят започна приятно — беше в апартамента си във Филаделфия, във веселата, боядисана в жълто, кухня и поставяше чиниите в машината за миене. Беше почти девет часът вечерта, беше се върнала от работа преди час и все още имаше доста работа в куфарчето, която трябваше да довърши, преди да си легне. Бързо почукване на входната врата я накара да прекоси антрето и да надникне през шпионката. Бившият съпруг на сестра й Никол стоеше на прага. Франки никога не е бил от любимите й хора, дори когато беше женен за Никол, и със сигурност не беше сега, когато всичко беше приключило, но той звънеше наистина настоятелно. Тя отвори вратата. Той буквално скочи отгоре й.

— Идват след мен! Трябва да ми помогнеш! — замоли се той и я стискаше за ръцете толкова силно, че я болеше. Беше почти на нейната възраст — строен и красив мъж с пригладена лъскава черна коса и кафяви очи. Обикновено беше наперен до степен на непоносимост, но в момента беше завладян от истински ужас.

— Кой е след теб! — запита тя, смръщила вежди.

И той й разказа…

Картината изведнъж стана друга — тя беше коленичила до момичето на плажа, топлите й пръсти докосваха студена кожа. Накъсаното, отчаяно „помогнете ми“ беше едва доловимо, заглушено от вълните на прилива. Към нея тичаше мъж, тъмен и заплашителен, силуетът му — очертан на нощното небе, обсипано със звезди. Нещо в този огромен силует извикваше дълбок ужас. Тя подскочи и запищя…

Кристи се събуди рязко. Миг лежа неподвижна, като премигваше в полумрака, немного сигурна къде се намира. Сърцето й биеше тежко. Дишането й беше накъсано. Беше сигурна, че нещо заплашва живота й. Шестото й чувство я изпълваше цялата. Нервите й бяха като полудели, сякаш някой й нашепваше да скочи и да бяга.

Погледът й се насочи към тясната ивица светлина, която идваше от недобре затворената врата на банята, и ужасът й започна малко да заглъхва. Спомни си, че беше оставила тази лампа запалена, преди да си легне, спомни си, че остави вратата така, че светлината да не пречи на съня й, но все пак и да не е пълен мракът. Спомни си всичко изведнъж. Разбира се, беше на остров Окракоук, в къщата до плажа, в огромното легло в голямата спалня. Свита на напрегната малка топка, надничаща страхливо изпод завивките.

С огромно облекчение, Кристи осъзна, че е сънувала кошмар. Каква изненада! След ужаса, на който беше станала свидетел на плажа, след всичко, което беше преживяла напоследък, кошмарът вероятно беше най-леката последица. Беше травмирана, по дяволите. Не беше честно. Това не биваше да се случва. Тя не трябваше да е тук. Искаше си живота обратно. Нейният безопасен, спокоен, мирен и щастлив живот.

Никакъв шанс.

Всичко това беше по вина на бившия й зет Франки Хил, който нямаше достатъчно ум да се пази от беди и което беше по-важно, да държи голямата си уста затворена. Не, вината беше и на Майкъл, защото…

Мислите й прекъснаха и тя втренчи поглед, с отворена уста, във вратата на спалнята. Или по-точно в бравата. Топката започваше да се върти.

Част от секундата тя просто гледаше с широко отворени очи, отказваше да вярва на онова, което й казваха очите.

Топката не би могла наистина да се върти. Въпреки процеждащата се светлина от банята, стаята беше достатъчно тъмна, за да съществува възможността да греши. Освен това, не беше напълно разбудена. Онова, което мислеше, че вижда, може би беше останка от кошмара.

Или не.

Тази мисъл се загнезди в главата й, когато топката започна да се върти в обратната посока.

Сърцето й се качи в гърлото и заби учестено. Космите по тила й се изправиха. Спря да диша. Погледът й беше прикован в лъскавата пиринчена топка и тя гледаше с нарастващ ужас как тя бавно, но неотклонно, се въртеше наляво.

Нямаше съмнение — вече напълно будна и напълно в контрол на всяко едно от сетивата си. Освен ако това не беше някаква извратена версия на реалити шоу или някой епизод на „Досиетата Х“ някой се опитваше да влезе в спалнята й.

Слава богу, че беше използвала скрина, за да барикадира вратата. Беше тежък и тя едва го беше преместила, с обилно потене, като при това се беше чувствала и малко глупаво, но сега усилията й се отплащаха. Всъщност — те може би щяха да й спасят живота. Защото, ако топката се въртеше, със сигурност ключалката е насилена. Да, видя езичето да стърчи в средата на топката и преглътна мъчително. Трябваше да погледне в лицето ужасната истина — скринът беше всичко, което беше между нея и онзи, който се канеше да нахълта.

Дори да доживееше до сто, никога вече нямаше да позволи да стане жертва на параноята.

Още преди мисълта да се е оформила в главата й, тя грабна мобилния си телефон и защитния спрей — беше ги оставила стратегически до леглото, просто така — и стана. Свита като бегач на стартовата линия, изгледа още веднъж въртящата се топка на вратата и се втурна към банята. В спалнята имаше прозорец, който гледаше към плажа и морето и към оградата, която делеше къщата й от онази на мъжа, изгубил котарака си. Дали да не се опита да избяга през него? Доколкото си спомняше, той изглеждаше така, сякаш не е отварян от години. Беше готова да заложи живота си, че е закован с гвоздеи или боядисан така, че да не може да се отвори.

Имаше още ужасното подозрение, че животът й виси на косъм.

В гърлото й напираха смразяващи кръвта викове, но тя ги потисна и внимателно и тихо затвори вратата на банята. Заключи се, макар да й беше ясно от случилото се с предишната ключалка, че на тази защита не може да се разчита. Дишаше тежко, сърцето й биеше в гърлото. Подпря се на плочките и бързо набра 911. Не й се виждаше умно да започне да пищи и така да информира нападателя си, че е усетила присъствието му. Освен това, дори да започне да вика, кой щеше да я чуе? Стените на къщата бяха циментови, къщата беше строена, преди да бъдат измислени климатичните инсталации, и беше проектирана така, че вътре да е хладно през горещите дни. По-добре да оставеше вдигането на шум на полицията, когато тя пристигнеше. Скринът не беше чак толкова тежък. Всеки по-силен мъж би могъл да влезе с малко усилие.

Като си спомни огромното туловище, което беше видяла на плажа, Кристи се обля в студена пот. Знаеше, с инстинктивна сигурност, която никога вече нямаше да подлага на въпрос, че това е мъжът от плажа. Очевидно той се опитваше да я събуди и вероятно още нямаше представа какво му пречи да нахълта в спалнята й. А когато се досетеше…

Тя се замисли за бедната мъртва жена с прерязаното гърло и започна неудържимо да трепери.

— Съжаляваме, трябва да наберете единица и кода на областта, преди номера…

Кристи отдалечи телефона от ухото си и втренчи в него невярващ поглед. От всички безполезни…

От спалнята се чу тъп звук, който я наелектризира. Знаеше на какво се дължи той. Той се беше досетил, че нещо блокира вратата на спалнята, и се опитваше да нахълта, удряйки я с рамо.

„Мили Боже, ще ходя на молитва всяка седмица през остатъка от живота си, ако само ми помогнеш да се измъкна“

Според теорията, Господ помагаше на тези, които сами си помагат, затова тя отново набра 911 и започна да се моли, в същото време огледа като в треска помещението, което беше без прозорци — търсеше нещо, с което да барикадира вратата. То беше може би седем на девет фута, подът беше покрит с черно-бели плочки, стените — със зелени. В единия край беше мивката, в другия — ваната, а вратата и тоалетната чиния заемаха една и съща стена. Нямаше нищо, което би могло да й послужи за защита. Освен етажерката.

От спалнята се чуваше: тад, тад…

— Ако искате да се обадите, моля затворете и опитайте отново. Ако имате нужда от помощ…

Кръвта бушуваше в ушите й. Сърцето й прескачаше. Умът й трескаво работеше, тя захвърли безполезния телефон върху капака на тоалетната чиния и грабна единствения по-едър предмет — една ароматизирана свещ — и го остави до телефона. Можеше да й помогне единствено етажерката. Наклони я на една страна и с това разпиля по пода всички хавлии. Етажерката не беше чак толкова нависоко, но банята не беше достатъчно широка за нейните свободни действия…

Бързо подпря единия край на етажерката на вратата, но за нещастие другият край не стигаше до срещуположната стена. Етажерката трябваше да е може би с фут по-дълга.

От спалнята продължаваха да долитат обезпокоителни шумове.

Кристи преглътна.

Той беше в спалнята.

Чуваше стъпките му, заглушени от килима. Когато престанаха, тя реши, че е спрял до леглото. Сигурно щеше бързо да забележи, че тя не е сред нагънатите нарочно завивки, щеше да вдигне поглед и да види светлината, процеждаща се през вратата на банята.

Пулсът й биеше неудържимо. Тя си пое дълбоко дъх, в опит да овладее надигащата се паника. Беше прекалено късно да изгаси осветлението. Не че това щеше особено да й помогне. Банята и гардеробът бяха единствените места, където би могла да се скрие. Тя се заслуша внимателно и го чу да отива към гардероба, чу как му отваряше вратичките. После го чу да се приближава към банята.

Страхът накара кръвта й да замръзне във вените. Дишането й беше все така тежко. Време беше да погледне фактите в очите — банята не беше убежище, а смъртоносен капан.

„Моля те, Господи, моля те“.

Погледът й падна на кошчето за отпадъци. Грабна го и го пъхна между края на етажерката и стената. По-добре, но дали беше достатъчно сигурно? Все още оставаха няколко свободни инча. Огледа се диво наоколо.

Стъпките приближаваха. Бяха по-шумни. После, тя всъщност чакаше това със затаен дъх, бравата помръдна. Беше я намерил. Беше точно пред вратата.

Сърцето й сякаш щеше да изскочи от гърдите. Дишането й беше мъчително, остро. Зави й се свят. Стаята се наклони на една страна.

„Мили Боже, моля те, не позволявай да припадна точно сега“

Тя грабна чантичката си за тоалетни принадлежности от мивката, където я беше оставила, и я напъха между етажерката и кошчето за отпадъци. Вече нямаше свободно място. Кошчето за отпадъци опираше в стената, етажерката — във вратата.

Въпросът, за чийто отговор беше готова да даде милион долара, беше дали тази импровизирана барикада щеше да издържи. А в същото време мислеше, че може би не иска да знае отговора.

Бравата отново помръдна, по-силно.

— Кристи?

От този висок мъжки глас по кожата й полазиха тръпки. Но още по-голям беше ужасът от това, че той знаеше името й. Тя отстъпи назад, но нямаше накъде — гърбът й скоро опря в стената.

— Знам, че си там. Отвори вратата.

Погледът й попадна на огледалото и тя видя, че лицето й е смъртнобледо. Очите й бяха огромни, блестяха, изразяваха животински ужас. Устните й бяха разделени и безцветни — тя се задъхваше за въздух.

Клик. Резето щракна и се отвори.

За миг, не по-дълго, замръзна на мястото си, втренчена с ужас в бравата. После се втурна и отново заключи вратата, натисна резето с длани, като че ли това щеше да я спаси. Мисълта, че той е толкова близо, от другата страна, само на няколко инча, не излизаше от главата й. Искаше й се да вика като обезумяла. Но при тези обстоятелства викането беше може би най-лошото, което можеше да направи, каза си тя. „Не му показвай, че си смъртно уплашена!“ Трябваше да остане спокойна и да мисли.

— Обадих се в полицията от мобилния си телефон. Те са на път! — извика тя.

Беше лъжа, но той нямаше как да го знае. Бравата пак помръдна и стомахът й се сви на топка.

— Ще съжаляваш, че ми създаде толкова много проблеми! — каза отново странният му, висок глас.

Въпреки усилията й, ключалката отново щракна. Той блъсна силно вратата и тя помръдна, сякаш щеше да падне отгоре й. Кристи изпищя и отстъпи назад, когато вратата блъсна етажерката и тя се плъзна по пода. Кошчето се сплеска в стената с металически звук. Вратата се отвори на около инч. Окъпана в студена пот, дишаща така, сякаш беше пробягала няколко километра, подпряла се на ръба на мивката, Кристи беше втренчила поглед в този тъмен процеп и се чувстваше така, сякаш надничаше в бездната на ада.

В спалнята беше тъмно, а процепът не беше достатъчно голям, за да види тя лицето му. Не можеше да види нито една негова черта, само приблизителната му височина. И все пак… и все пак…

— Здравей, Кристи.

Тя не го виждаше, но той я виждаше. О, господи, той я виждаше. Тя направи бърза крачка вляво, за да не попада в полезрението му.

— Казах ти, полицията ще дойде всеки момент! Ще бъдат тук всяка минута! Ще те арестуват! По-добре е веднага да тръгваш!

— На колко искаш да се обзаложим, че ще успея да те взема със себе си, преди да са пристигнали?

Той отново блъсна вратата. Кошчето вече наистина се сплеска в стената. Етажерката се разклати. Вратата затрепери. Не можеше да остане спокойна — Кристи трескаво затърси защитния спрей. Но бариерата удържа. Виеше й се свят от страх и ужас, притискаше спрея до гърдите си и мислеше, че може би само след секунди той ще успее да влезе. О, господи, и какво щеше да прави тя тогава? Може би щеше да успее да пръсне спрея право в очите му и след това да го удари. Но това не беше достатъчно добро, за да заложиш живота си на него. Дивият й поглед се спря отново на телефона. Грабна го и се опита да набере „Информация“, 411. Там поне винаги имаше оператори на смяна.

Пръстите му се пъхнаха в процепа. Носеше черни кожени ръкавици. Кристи гледаше, вкаменена от страх, как ръката му се сключи около освободения край на вратата.

Звън.

— Идвам вече, Кристи. После ще можем да си поиграем.

Звън.

— Полицията ще дойде всеки момент. Току-що говорих с диспечера. Ще бъдат тук след секунда! — Тя преглътна в напразен опит да облекчи внезапно пресъхналото си гърло. После, като лъжеше толкова убедително, колкото можеше, тя извика във все още звънящия телефон: — Да, тук е номер двайсет и девет на „Оушън роуд“. Хваната съм в капан в банята и някакъв мъж се опитва да нахлуе и да ме убие. Имам нужда от помощ веднага! — Секунда, в която тя се престори, че слуша. — Почти са тук? — Хвърли поглед към вратата. — Чу ли какво казах? Полицията е почти тук!

Единственият му отговор беше удар с рамо по вратата. От гърлото й излязоха неудържими писъци, докато той удряше вратата отново, отново и отново — бързо и силно. Етажерката започна да проскърцва. Бариерата нямаше да издържи още дълго и тя го знаеше. Гледаше безпомощно тъмния процеп, който бавно се разширяваше. И успя да види очите му. Студените и безмилостни очи на хищник…

Сега процепът беше широк около четири инча. Той успя да пъхне ръката си до лакътя в него. После щеше да пъхне и рамото си…

Обля я пак студена пот, когато разбра, че в следващите няколко минути вероятно ще умре.

— Не! — извика високо Кристи. Хвърли телефона на земята и скочи към отвора, прицели се със спрея и натисна бутона. Гъстият бял гел премина през процепа. Острата киселинна миризма я накара да мисли за изгоряло, за пожар. — Така ти се пада, задник такъв!

Той извика и ръцете му изчезнаха от другата страна на вратата.

— Проклета кучка!

Бинго. Да.

Кристи, изпълнена с адреналин, пусна празното шише на пода, скочи върху вратата, затвори я и отново я заключи.

— Ще ти отрежа проклетата глава!

През дървото се показа острието на нож и върхът му одраска рамото й. Тя изпищя и отскочи назад, притиснала раната с длан. Нямаше болка. Изпитваше шок, последван от ледена изненада, когато вдигна окървавената си длан пред очите. Загледа с невярващи очи как кръвта се просмуква в дрехата й.

— Пипнах те! — извика той триумфално. Дървото изскърца, когато издърпа ножа обратно.

— Махни се! — извика отчаяно Кристи.

Той натисна вратата с цялото си тяло. Тя забрави за раната, беше заложен животът й. Кристи се втурна да затисне вратата, да я заключи. Ножът отново се вряза в дървото и за малко пропусна лицето й. Кристи вече изпищя така, че можеше да събори покрива, изправи етажерката и я подпря със собственото си тяло. Спреят го беше уцелил, но май го беше повече ядосал, отколкото наранил. Чуваше го да проклина, чуваше го как бързо и накъсано си поема въздух. Той вече не се опитваше да отключи отново вратата, в гнева си се опитваше да влезе заедно с нея.

„Мили Боже, моля те, спаси ме. Ще направя всичко…“

Кръвта се стичаше по ръката й на червени струйки. Чувстваше топлината й. Тя капеше на пода и той ставаше хлъзгав, вече не можеше да разчита и на опората на краката си. Раната не беше кой знае — какво, драскотина на лявото й рамо, с дължина може би три инча, съвсем чиста, защото острието явно беше много остро, но за щастие, тя нямаше да се окаже фатална. И все пак, като я погледнеше, и й призляваше. Коленете й заплашваха да се превърнат в желе. Не можеше обаче да се остави на истерията, не биваше да припадне. Ако припаднеше, вече беше мъртва.

— Ще те нарежа на парчета, кучко! Ще те накарам да викаш за пощада.

Раменете му отново се забиха във вратата, отново, отново и отново. Кристи викаше неудържимо и виковете се отразяваха в покритите с плочки стени, опитваше се да удържи вратата. Той отново заби ножа в дървото и тя беше принудена да отскочи назад. Беше напълно беззащитна. Огледа се отчаяно за телефона. Можеше да е къде ли не — под хавлиите, разпилени по пода, зад тоалетната.

Чу се силен шум и вратата се огъна навътре. Тя отскочи назад и почти падна върху тоалетната чиния.

Този път процепът беше по-широк и ръката му отново се вмъкваше. Етажерката трепереше, защото вратата я блъскаше безмилостно, неудържимо. Тя като че ли се наклони. Това беше. Нямаше да удържи…

Ужасът я накара да действа. Грабна машата си за къдрене, също оставена на мивката, и го заудря по пръстите. Той изруга и ръката му изчезна. Но преди да е успяла отново да затвори вратата, той я удари силно. Тя пак отскочи назад и се подхлъзна на собствената си кръв. Почти падна на земята. Този път той пъхна крака си в процепа. Беше обут в черни кожени ботуши.

— Помощ! — започна да вика отчаяно тя. — Имам нужда от помощ!

Слабо, едва доловимо, чу тропане по вратата на двора. А може би това беше биенето на пулса в ушите й…

— Чу ли това? Полицията е тук! Те са тук!

Извика високо думите, макар да беше сигурна, че са лъжа, и отново затисна вратата. Не че очакваше да го задържи още дълго — още един или два здрави удара и той щеше да е вътре. Но когато натисна вратата, с изненада откри, че той не й противодейства. Всъщност тя можеше спокойно да затвори и заключи вратата. Той я беше счупил, така че тя вече не пасваше точно в рамката.

Дали си беше отишъл? Не можеше да повярва. Или това беше капан? Дали не я причакваше в тъмната спалня с надеждата тя да отвори вратата, готов да я сграбчи, когато го направи? Тя потисна писъците си и долепи ухо до дървото.

В спалнята светнаха лампите. Кристи премигна, когато светлината премина през дупките, направени в дървото от ножа му.

— Кристи?

Вратата хлътна навътре точно когато тя се канеше предпазливо да надникне. Стресната силно, така че почти си изгуби ума, тя изпищя и отскочи назад. Ръка се пъхна в отвора и обхвана свободния край на вратата. Само че тази ръка беше със загоряла кожа. Без ръкавици.

— Кристи, аз съм Люк. Добре ли си?

Люк. Все още дишаща учестено, тя надникна през процепа и срещна погледа му. Той я гледаше така, както допреди малко я беше гледал другият мъж. Но все пак имаше разлики, прекрасни разлики, които обаче й трябваха няколко секунди да възприеме — очите му бяха различни, ръцете му бяха различни, както и гласът му, топъл, южняшки. Беше запалил осветлението в спалнята, така че тя го виждаше ясно. Това със сигурност беше съседът й.

— О, мили боже! — каза тя. Когато осъзна, че все пак няма да умре тази вечер, коленете й се огънаха и тя падна на пода.

— По дяволите. Колко лошо си ранена? — Усещаше погледа му върху себе си. Той заблъска нетърпеливо по вратата. — Кристи? Кристи, пусни ме да вляза.

— Внимавай. В къщата има мъж. Опита се да ме убие.

Успя да процеди думите през устните си, макар те да трепереха. Беше й толкова студено, че щеше да замръзне. И кървеше. Сега раната започваше да я боли. Навсякъде имаше кръв, по ръцете и краката й, по дланите й, по плочките. Тя подгъна крака под себе си и стисна зъби, опита се да се контролира и протегна ръце към близката хавлия.

— Той си отиде. С мен е един приятел, той оглежда наоколо, за да сме сигурни, но който и да е бил, тръгна си, когато ни чу. Сега си в безопасност. Обещавам ти. — Гласът му беше нежен, той й говореше тихо и успокоително като на дете. Отново бутна вратата. — Кристи, няма ли да ме пуснеш вътре?

Тя не се чувстваше съвсем добре, виеше й се свят. Погледна го — косата му беше рошава, веждите се бяха сключили на красивото му лице, беше по къси панталони и обут в маратонки — не, той очевидно не беше нападателят й. Наистина беше в безопасност. Обзе я облекчение, което започна да нараства и да я изпълва.

Той започна да блъска бравата.

— Кристи, пусни ме.

Този път това беше заповед, не молба. В това състояние на почти замъглено съзнание, тя имаше нужда точно от тази заповед. Извика на помощ последните си сили, изправи се и изрита кошчето за отпадъци от мястото му.