Карън Робърдс
Опасно лято (15)

Глава 14

— Тя се размърда. Вече мина през вратата на двора! — извика Гари от командното табло, където наблюдаваше действията, развиващи се в съседната къща.

Люк, който беше прекарал деня по петите на Кристи из града, току-що влизаше в спалнята, след като беше взел душ.

— По дяволите! — Като проклинаше под носа си, Люк се загърна в хавлията и грабна първите дрехи, които му попаднаха. — Къде, по дяволите, отива сега? — После, като размисли: — Каза, че е минала през вратата на двора?

— Точно така казах! — извика Гари в отговор. — Чакай, влезе обратно в къщата. Взе чантата си. Носи нещо… Не, затвори вратата. Отново тръгва.

— Взе ли оръжието със себе си? — Люк обу чифт стари дънки и също толкова стара сива тениска.

— Не. Остави го на масичката за кафе. Виждам го и в момента.

— Изглежда така, сякаш е тръгнала към плажа? С бански ли е? — Люк намъкна тениската през главата си и се огледа за някакви обувки. Аха, ето ги.

— Не знам. Може би под дрехите. Искаш ли аз да тръгна след нея?

— Аз съм готов. Ти продължи твоята работа.

А това, което Гари правеше, беше да събира всяко късче информация, което се намираше във вестниците в куфарчето на Кристи, и да ги преглежда през компютъра. Работата вървеше бавно и досега не бяха открили нищо, но Люк продължаваше да се надява да открият място, код, изречение, нещо, което да ги насочи по някаква следа. Разбира се, това можеше и да е уловка, но…

Той тъкмо обуваше втората маратонка, когато на вратата се почука. За части от секундата, Люк замръзна. Не можеше да бъде. Какви бяха шансовете да е някой друг?

— Аз ще отворя! — извика Гари.

Люк го чу да прекосява дневната и вече беше готов да действа. Като познаваше Гари, той сигурно беше забравил да затвори вратата, която водеше към командния пулт.

Наистина я беше забравил. Люк стигна до миниатюрната трета спалня за части от секундата и затвори вратата в мига, в който Гари отвори входната. Две огромни крачки и той вече беше в дневната. Влезе точно навреме да види как Кристи се усмихва на Гари и пристъпва вътре. Погледът на Люк я обхвана от главата до петите — беше преживял ужаса от новата й прическа още когато тя беше излязла от фризьорския салон — и се фокусира върху онова, което държеше в ръце.

В ръцете й беше котаракът.

— Котаракът ти отново беше в двора ми — каза тя, докато Гари, застанал зад нея, я гледаше с широко отворена уста. — Малко е разтревожен, защото го накарах да пусне птичката, която беше уловил.

Имаше определено неодобрение в начина, по който каза „птичка“. Не че това притесняваше Люк. Той не даваше и пет пари, ако ще котаракът да уловеше всички птички във вселената. Това, което го тревожеше, беше очевидното й очакване той да поеме котарака от ръцете й.

Люк успя да придаде виновно изражение на лицето си и изгледа котарака, който също го изгледа в отговор. Очите му представляваха две много тесни цепки. И блестяха ядосано в наситен жълт цвят. Той ръмжеше ниско и размахваше с опашка, като удари с нея Кристи по бедрото в опит да се освободи. Кристи го задържа, защото очакваше Люк да я освободи от това бреме.

Времето като че ли се проточи безкрайно дълго, но всъщност беше изминала не повече от секунда, преди Люк да схване колко отвратителна е ситуацията. Този котарак съвсем не беше домашен любимец, беше хищник. Може и да е бил любимец някога, но…

Сега го гледаше, настроен войнствено, мускулест и настръхнал. Изглеждаше котешкият Майк Тайсън.

— Благодаря, че го доведе у дома. — Той се усмихна и протегна ръце към котарака, с което заслужаваше Нобелова награда за актьорско майсторство.

— Не можех да го оставя да изяде всички птички.

Освободена от теглото му, Кристи избърса длани в роклята си. О, господи, по килима се посипаха черни котешки косми. Гари, все още зад нея, придоби още по-ужасено изражение.

— Разбира се, че не — каза Люк.

Котаракът беше тежък. И лукав. Веднага щом се озова в ръцете му, засъска и се опита да избяга през все още отворената входна врата. Люк с радост би му позволил да го направи, но това може би щеше да изглежда подозрително в нейните очи. Та нали това беше неговият домашен любимец! А и Гари вече затваряше вратата.

— Става такъв, когато е много гладен — каза Люк възможно най-сърдечно, положил огромни усилия гласът му да звучи съвсем нормално, и се обърна така, че тя да не вижда нито изражението на лицето му, нито котарака. — Ще отида да го нахраня.

Занесе котарака в банята, а той се опита да го одраска по гърдите.

— По дяволите! — Проклятието излезе от устата му, преди да е успял да го спре. Той хвана лапите на котарака и го отдалечи от тялото си, като добави, в случай че някой слушаше: — Току-що се сетих, че сме свършили котешката храна.

— Ще я включа в списъка с покупките — каза услужливо Гари, а Люк хвърли животното в спалнята си и бързо затвори вратата. Кой би могъл да си помисли, че след всичко тя ще си спомни за котарака?

Люк се отби в банята, за да поръси одрасканото място с антисептичен прах — доколкото знаеше, Гари беше единственият човек на Земята, който използваше такъв — и трепна, когато химическото вещество попадна върху кожата му, намаза го и с крем антибиотик и се върна в дневната, с пресилена усмивка на лицето.

Кристи беше седнала на един стол, подпряла лакти на плота в кухнята, където закусваха, и гледаше как Гари вади от фурната лазанята, която беше обещал на Люк за вечеря. Сега Люк забеляза, че тя е облечена в жълта памучна рокля, която е само два нюанса по-светла от косата й. Роклята беше свободна, но сега, както седеше, тя очертаваше перфектно наистина забележителното й дупе. Дългите й загорели и също толкова забележителни крака бяха боси. Той виждаше очертанието на бикините й. Прашки? Поклати глава. Бяха бикини, а такива тя носеше и… Той спря тези си мисли навреме, но не и преди пулсът му да се ускорил.

— Съжалявам, че се забавих толкова — каза Люк. Кристи се обърна и го изгледа. — Но реших, че е по-добре да дам… — Тук той без малко да се издъни, защото забрави какво име беше дал на котарака. — Да му дам вечерята. Да, изглежда му пада кръвната захар. Подивява, когато е гладен.

Гари, който не знаеше нищо за котешката сага, хвърли на Люк див въпросителен поглед, увеличен няколко пъти от стъклата на очилата му. Кристи, за щастие, все още гледаше Люк и не забеляза.

— Гари ме покани да остана на вечеря. Имаш ли нещо против?

Кристи като че ли не беше сигурна, че е добре дошла. Той предположи, че се чувства неудобно или се срамува заради това, че предния ден беше отхвърлила рязко поканата му за вечеря. Или това, или фактът, че беше дошла, за да изрази недоволството си от „неговия“ котарак. Той я погледна — дългите й тъмни кафяви мигли на фона на светлата коса бяха изключително съблазнителни — и сърцето му заби по-бързо.

— Не. Ще се радвам.

— Казах й, че имаме храна, която ще стигне дори за повече от трима — намеси се Гари и започна да трака със съдовете. Люк се зарадва, че могат да отклонят вниманието си един от друг, и погледна към него, без всъщност да го вижда.

— Наистина ще се радвам да остана и оценявам жеста ви — каза Кристи.

— Какво си направила с косата си? — запита Люк и се подпря на плота.

Харесваше косата й такава, каквато беше преди — копринена като кожата й. „Добре, престани да мислиш за нея като за жена“, каза си той. Късата й руса коса, която не го възбуждаше толкова, беше щастливо обстоятелство в живота му, ако въобще имаше здрав разум да види нещата по този начин.

Тя му се усмихна и слабините му се напрегнаха. „О, господи!“, помисли си той. Блондинка или брюнетка, тя все успяваше да сгорещи тялото му. Което, при дадените обстоятелства, не беше никак добре. Въобще не беше добре.

Усмивката й изчезна.

— Помниш ли какво ти казах за възможността тук да има сериен убиец? Е, във вестника има статия за жертвите му. Осем през последните три години, включително момичето, което намерих на плажа.

— Видях я — каза Гари, който продължаваше да сервира. — Докато чаках на опашка в зеленчуковия магазин. Всичките са брюнетки.

— Да — каза Кристи многозначително.

Последва кратко мълчание.

— Нима искаш да ми кажеш, че си била нападната от серийния убиец и се надяваш той да те остави на мира, защото си променила цвета на косата си?

Люк не можа да се сдържи. Трябваше да се засмее. Беше толкова смешно, типично по женски, странна логика и странна реакция на ужасяващата ситуация. Той беше едновременно и развеселен, и очарован от поведението й.

Веждите на Кристи се сключиха застрашително. Господи, нима той не харесваше косата й? Според жените, да изразиш такова мнение, е все едно да размахаш червен плащ пред бика.

— Между другото, косата ти изглежда страхотно — каза той.

— Люк, искаш ли да видиш масата? — запита Гари.

Радостен, че темата на разговора е променена, Люк кимна и заобиколи плота за закуска, за да влезе в малката кухня. Лазанята вдигаше пара. За времето, което бяха заедно, бяха открили едно: Гари обичаше да готви и беше добър в това, Люк обичаше да яде и беше добър в това. Беше почти като да си женен, разсъждаваше Люк. Само дето Гари никак не отговаряше на представата му за съпруга с пригладената си назад червена коса и дебели стъкла на очилата, с костеливото си тяло и неприятно поведение.

— Мога ли да помогна с нещо? Като например да приготвя салата? — запита Кристи и се настани на един от столовете.

— Вече е приготвена.

Гари извади салатата от хладилника, Люк също се настани до масата и само след минути те си подаваха чиниите със салата и лазаня и бъбреха като стари приятели. От мястото си Люк виждаше идеално целия двор. Вече беше почти тъмно и на хоризонта се струпваха огромни буреносни облаци. Хората бързаха да напуснат плажа. Вятърът се беше усилил. Водораслите по повърхността на водата се люлееха забележимо, както и шамандурите в далечината.

— Лазанята е прекрасна — каза Кристи.

Люк гледаше движението на устните й, как те се сключват около вилицата. Насили се да извърне поглед. И очите му се спряха на Гари, който играеше ролята на неин антипод.

— Гари е наистина превъзходен готвач. — Люк наклони шишето с бирата си към него.

— Благодаря.

Гари се усмихна лъчезарно. Кристи гледаше ту единия, ту другия. Роклята се стегна около гърдите й и тя направи нетърпеливо движение. Гърдите й бяха добре закръглени…

Люк откри, че диша малко по-ускорено, и побърза да отпие от бирата си.

— А вие двамата как се запознахте? — запита Кристи, за да поддържа разговора.

Люк не искаше да гледа повече устните й и погледът му се спря на извивката на шията й — виждаше как мускулите й се движат под сатенената кожа, когато преглъща. Представи си, че я целува… Господи, имаше отчаяна нужда от жена. От друга жена, не тази.

— Работим заедно — каза той и се концентрира върху храната.

Знаеше какво има предвид тя — с Гари не бяха никак подходящи за съквартиранти. Разбира се, в програмата не беше предвидено тя да ги види заедно.

— О, ти също ли си адвокат?

Този път, слава богу, тя обърна огромните си кафяви очи към Гари, който се задави с лазанята си.

— Да — отговори Люк вместо него, тъй като Гари беше зает да се изчервява и да кашля, да протяга ръка към чашата с вода.

Лъжата не беше една от силните страни на Гари. Когато приключеше разследването, Люк също щеше да престане да лъже. На първо място, ако не беше лъгал, сега нямаше да има котарак в спалнята си. Да, щеше да му се наложи да се справи с него по-късно. Но междувременно беше необходимо да продължи да лъже, и то възможно най-добре. Мъж, който лъже, рядко бива уличен, а да не те хванат е първо необходимо условие за оцеляването.

— Освен това, той е много добър адвокат. — Люк се опита да приеме възможно най-скромен вид. — Двамата си почиваме като заслужена награда, защото спечелихме последния случай.

Гари издаде неясен звук и отпи още вода.

— Досега не успяхте много да си починете, нали? — Кристи направи гримаса. — Това тук прилича повече на кошмар.

Аха, подход към темата. Сигурно щеше да успее да се справи, ако успееше поне за миг да престане да мисли какво друго би могла да прави устата й, освен да яде лазаня.

— Изненадан съм, че не хукна обратно към Филаделфия.

Тя го погледна, измина секунда. Справи се добре, но той, който знаеше доста неща за нея, виждаше, че отчаяно се опитва да измисли разумен отговор. Всяка разумна жена, току-що оцеляла след жесток опит за убийство, ще затича към дома си колкото може по-бързо. Ако имаше такава възможност. Но от телефонния разговор беше станало ясно, че Кристи не може просто така да си тръгне. Тя беше принудена да остане и най-големият й страх беше, че е мишена не на сериен убиец, а на наемен убиец. Въпросът беше: Защо? Кристи знаеше, но той — не. Тя най-после измисли отговор:

— Тази е първата ваканция, която имам от години… А и скъсването с приятеля ми беше наистина мъчително.

— Приятелят ти все още във Фили ли е? — Люк направи така, че въпросът да изразява съчувствие. Никой не знаеше между нея и Майкъл да е имало скъсване, а той беше проверил. Не беше обаче задължително Кристи да лъже.

— Не знам. — Тя отхапа от лазанята.

— Мислиш ли, че той също може да си почива някъде? — Той я гледаше остро, но с надеждата, че не издава нещо повече от нормален интерес.

— Аз… Не знам. — Тя изглеждаше нещастна.

— Не си ли говорила с него оттогава?

— Не съм. — Тя остави вилицата, пое си дълбоко дъх и погледна Гари. — Страхотна лазаня, но не мисля, че мога да хапна и хапка повече.

Чинията й беше все още наполовина пълна. Вероятно въпросите му я бяха накарали да се почувства наистина неудобно. Той изпита вина, после си припомни, че просто си върши работата. А работата му беше да залови Майкъл де Палма.

— За десерт има сладолед — каза Гари и хвърли на Люк неодобрителен поглед. И без това беше ясно, че тук Люк е „лошото момче“.

— Не, благодаря. — Кристи хвърли поглед на часовника и като че ли се поколеба. Люк проследи погледа й и видя, че е почти единайсет. Време беше отново да поставят примамката в капана. Колкото по-скоро заловяха Майкъл, толкова по-добре.

— Ако наистина искаш да си тръгнеш, ще те изпратя до вас — предложи той и се изправи.

Кристи го погледна мълчаливо. За миг видя в очите й страх — животински, силен, неподправен. Не можеше да я вини след всичко, което беше преживяла. Почувства се като най-голямото копеле, което някога е живяло на земята, но нямаше как. Независимо дали бяха скъсали или не, тя беше най-сигурната следа към Майкъл. Ако той беше наоколо, а чашката за кафе говореше „да“, рано или късно, щеше да посети Кристи. Със сигурност.

А макар тя да не го знаеше, нямаше причини повече да се страхува да спи в къщата. Той можеше и да я използва за примамка, но щеше да се погрижи да остане жива.

— Аз… — Тя като че ли се канеше да признае страха си, но се прекъсна, преглътна и се изправи. — Благодаря.

Той видя, че раменете й се напрегнаха. Импулсът да я вземе в прегръдките си, да й предложи утеха и закрила, да я увери, че е в безопасност, защото той и Гари са се подсигурили с всевъзможни електронни прибори и я наблюдават денонощно, беше толкова силен, че едва устоя. Жестоко беше, но трябваше да заловят Майкъл.

— Благодаря за вечерята, Гари — каза тъжно Кристи, когато Люк отвори вратата и безмилостно я избута през нея.

— Винаги си добре дошла — отговори Гари.

Като хвърли поглед през рамо към партньора си, Люк осъзна, че той също се чувства виновен. Само че изражението му подсказваше, че Гари като че ли ще остави вината да спечели, да надвие чувството му за дълг. Кавалерството му не беше мъртво, но в този случай трябваше да бъде задушено.

Люк затвори вратата, преди Гари да е имал време да направи нещо глупаво — като например да изплюе камъчето. Не можеше да позволи някой от двамата да провали разследването. За нищо на света.