Карън Робърдс
Опасно лято (21)

Глава 20

Той ги беше намерил!

Сърцето й се качи в гърлото и Кристи се опита да освободи ръката си. Щеше да запищи пронизително, но дори за това нямаше сили. Гърлото й се беше свило болезнено.

— Тихо — прошепна глас и отново докосна ръката й.

Кристи отново я отдръпна и се огледа отчаяно. Иззад дърветата излязоха още фигури, тъмни сенки и…

— Люк! — каза тя. Не можеше да вика.

Фигурите се приближаваха и издаваха странни шумолящи звуци.

— Не мърдай — каза тихо една от фигурите. — Ще ги изплашиш.

Кого? Кристи се чудеше и си представяше сцени от „Досиетата Х“. Това определено не беше нападателят й, но и не означаваше, че ситуацията е добра. На какво ли бяха попаднали? На извънземни? Или на горски патрул?

— Кои сте вие?

Люк най-сетне забеляза, че нещо се е случило, и тръгна обратно през дърветата.

— Тук сме заради костенурките — каза един глас тихо.

После някой добави по-високо и по-дрезгаво:

— Мисля, че имаме яйца! — И групата се стопи по-бързо, отколкото се топи мъгла на слънцето.

— Какво, по дяволите, е това? — Люк стигна до нея, миг след като групата тихо си отиде.

— Нямам представа, но мислят, че имат яйца на костенурки — прошепна тя.

В гласа й се долавяше хумор, но и истерия. Каквото и да бяха замислили тези извънредно странни хора, те поне не се канеха да им причинят болка.

— Да видим дали могат да ни помогнат. Сигурно имат кола. Или телефон.

Люк я хвана за ръката и я задърпа безмилостно след себе си. Държеше я права само мисълта, че е възможно да намерят помощ.

Групата беше клекнала зад един гъст храсталак до самия край на дърветата. Кристи погледна зад тях и видя, че гъстата гора отстъпва място на тесен плаж, който се спуска малко стръмно към океана. Под дърветата беше прекалено тъмно, за да се види каквото и да било. Зад тях, плажът представляваше кремава извивка, ивица между мрака под дърветата, от една страна, и проблясващия океан — от друга.

— Чуйте, имаме нужда от помощ — каза Люк и клекна до тях. Кристи направи същото.

— Тихо, ще ги изплашите.

Този, който им подхвърли шепнешком думите през рамо, беше мъж, само това можеше да се види със сигурност в тъмнината.

— Кого ще изплашим? — В гласа на Люк се долавяше нетърпение, но той също беше свел гласа си до шепот.

— Костенурките. Може ли по-тихо, молим ви. Чакаме тук от три дни, за да станем свидетели на това.

— Да, не се движете и пазете тишина — каза и друг глас тихо и раздразнено.

Люк нямаше избор, освен да се подчини. Кристи усещаше нетърпението и раздразнението в напрегнатото му тяло и свитите мускули, но в момента беше ясно, че нищо не би могло да накара групата да им обърне внимание. Освен това, ако им попречеха, нямаше да ги настроят благосклонно към себе си. Ако вдигнеха врява, беше възможно да привлекат вниманието и на единствения човек, от когото никак не се нуждаеха в момента. Като следваше теорията, че е по-добре да бъде сред по-голям брой хора, Кристи ги приближи толкова, че практически можеше да диша въглеродния двуокис, издишан от тях. Вниманието на всички беше приковано в плажа. Кристи се опита да разбере какво точно правят.

В продължение на миг не виждаше нищо, освен плажа и проблясващия океан, осветен единствено от луната и звездите. После видя нещо като тъмен кръг, очертан в пясъка. Той се движеше, някак странно, сякаш си търсеше място. После, по-надолу по плажа, тя видя друг такъв кръг.

— Вижте, много е спешно!

Търпението очевидно не беше сред добродетелите на Люк. Един от групата издиша раздразнено и се обърна.

— Ако трябва да говорите, елате насам — прошепна той, като продължаваше да клечи.

После ги поведе далеч от групата. Като прецени, че са се отдалечили на безопасно разстояние, той се изправи. Люк и Кристи също се изправиха. Сега бяха на доста разстояние от брега, но не чак толкова далеч, че да не виждат кремавата ивица през дърветата. Със спирането на дъжда, гората внезапно беше оживяла от звуците на насекомите и дървесните жаби, както и на другите й обитатели. Като се огледа недоверчиво наоколо, тя се притисна в Люк и плъзна дланта си в неговата.

— Ако само можехме да ползваме телефон, нямаше да ви пречим — каза Люк и стисна успокояващо ръката й.

— Телефон? Тук няма телефони. Това е защитена зона, резерват…

— Мобилен телефон — уточни Люк.

— Нямаме мобилни телефони. Тук сме, за да наблюдаваме костенурките.

Кристи усети как Люк стисна зъби.

— Някой ни преследва! — каза тя, като положи огромно усилие да не вика. — Ако ни хване, ще ни убие. Изблъска колата ми от пътя, заключи ме в багажника и…

— Трябва ни кола назаем — прекъсна я твърдо Люк.

— Нямаме кола, дойдохме на стоп. Трябва да наблюдаваме как костенурките снасят яйца. Лагеруваме тук от три дни и наблюдаваме плажа. И те снасят точно сега. И аз ще го пропусна.

В гласа му се долавяше такова огорчение, че Кристи се почувства длъжна да се извини.

— Съжалявам.

— Къде сме? — запита Люк. — Има ли наоколо някой, когото можем да помолим за помощ?

— Най-близкото място, което знам, е супермаркетът на товарното пристанище. Намира се на запад. Ще ви трябват четири, може би пет часа да стигнете дотам пеш. И ще трябва да се върнете назад, да поемете отново през гората. — Той посочи с ръка.

При тази мисъл Кристи потрепери и се притисна в Люк.

— А плажът накъде води? Не можем ли да вървим по плажа? — запита Люк, като вече едва сдържаше раздразнението си.

— Никъде не води. Това е малко защитено заливче, затова и костенурките снасят тук.

— Кристи… — Люк стисна ръката й. Тя знаеше какво ще последва.

— Не можем ли да останем при тях? До сутринта? — запита тя.

Мисълта, че ще трябва да върви отново през гората, можеше да й причини припадък. И я плашеше до смърт. Нападателят им вероятно още ги търсеше. Можеше да ги намери в гората, където щяха да са сами. Поне да бяха сред хора.

— Имаме само една палатка. Няма място. — В гласа на непознатия се усещаше недоволство. — Мога да ви дам две одеяла и може би малко храна. Но ще трябва да пазите тишина и да не пречите.

— Това ще е чудесно — каза Кристи ободрено.

Люк мълча около две секунди. После каза:

— Да. Чудесно.

— Добре. Оттук.

Той се обърна и тръгна през гората. Те го последваха. На около двеста метра от мястото, където групата наблюдаваше костенурките, на плажа, беше опъната палатка.

— Тихо! — предупреди ги мъжът и влезе в палатката. Върна се след минути и пъхна вързоп в ръката на Люк. — Бих искал да можех да ви предложа повече помощ, но… — Той очевидно нямаше търпение да се върне на плажа при останалите.

— И така е добре. Благодаря.

— Ако се каните да спите на плажа, направете го някъде там. — Той посочи място, далеч от костенурките. — Ние ще сме тук през нощта. Ако имате проблеми, извикайте ни.

После побърза да се присъедини към останалите.

— Хайде.

Люк тръгна в обратната посока и Кристи го последва. Вървяха близо до дърветата, но по пясъка. Тя все още не виждаше нищо, освен неясни сенки. Духаше лек солен бриз, рошеше косата на Кристи и я караше да усеща ясно, че дрехите й са още мокри от дъжда. Шумът на прибоя беше заменил другите нощни звуци и това радваше Кристи. От време на време луната се показваше между облаците.

— Не е прекалено далеч — каза Кристи. Мисълта, че ще може да извика на помощ още седем души, я караше да се чувства малко по-добре. После й хрумна нещо и ръката й се отдръпна от неговата, когато тя спря рязко на място. — О, господи, ами ако ни намери и убие и тях?

— Ще му е трудно, освен ако няма картечница. Който и да е той обаче, не иска масови убийства. И двата пъти, когато те нападна, ти беше сама.

Това беше вярно. Кристи кимна, изпитала облекчение.

Най-после Люк спря, избрал прикритието на две големи скали на около двайсет метра по-нататък. Скалите стърчаха от пясъка като тъмни зъби и оформяха заслон във формата V, с острия връх, сочещ към дърветата. Той клекна и остави вързопа върху пясъка. Кристи просто падна на колене. Тъкмо се канеше да си поеме дълбоко дъх, когато чу „клик“ и слаба светлина обхвана близкия район. Очите й се ококориха. Тя погледна бързо Люк, който беше само на няколко инча и проверяваше какво е съдържанието на вързопа. Косата му беше мокра и се къдреше леко край ушите и на тила, тениската му беше мокра и изцапана с кал и прилепваше към раменете му, които й се сториха много широки. Дънките му също бяха мокри и изцапани с кал и бяха прилепнали към силните му бедра. На едната му буза също имаше кално петно, а край очите му имаше паяжина от фини бръчици, които издаваха колко е уморен. Във вързопа имаше две одеяла, и двете бежови, две бутилки вода и пакетче крекери с фъстъчено масло.

Тя обаче търсеше източника на светлина. Видя, че той държи електрическо фенерче в едната си ръка. Другата му ръка беше поставена отпред, така че да затъмнява част от лъча. При тези обстоятелства, тя не можеше да понесе дори лъч светлина. Люк може и да мислеше, че нападателят им не е наблизо, но нямаше смисъл да се опитват да докажат противното.

— Изгаси го! Може да ни види!

Люк се обърна към нея и изсумтя.

— Скъпа, повярвай ми, трябва да се тревожиш повече да не изплашиш костенурките. Ще е почти невъзможно да ни е проследил по терена, по който минахме.

— От твоите уста — в божиите уши! — прошепна Кристи.

— Мисля, че в момента сме в безопасност.

Той покри лъча и с другата си ръка, колкото можеше, и насочи светлината към нея.

— Стой неподвижно минутка.

Хвана брадичката й и обърна лицето й леко встрани. Кристи разбра, че гледа мястото, където онзи беше забил нещо. Каквото и да видя, то не му хареса. Присви очи и стисна устни.

— Да, зашеметяващ пистолет — каза той и пусна брадичката й.

Кристи инстинктивно разтри леко мястото. Той я огледа от главата до петите, като че ли правеше медицински преглед. Тя прокара пръсти през, косата си и отметна мокрите кичури от лицето си. Поглед към мокрите й тениска и панталонки и каза, че са прилепнали към нея като втора кожа, че голите й ръце и крака са здравата одраскани и много мръсни и че сандалите й са покрити с кал и пясък. Помисли си, че при тези обстоятелства не би трябвало да се интересува особено от външния си вид. Но се интересуваше. И то заради Люк — това беше истината. Беше свикнала с русата му коса и вече го намираше привлекателен и женската й гордост изискваше и той да я намира за привлекателна. И пак си спомни, че последния път, когато се бяха огледали хубаво един друг, тя го беше помолила да спи с нея. Не искаше да си спомня какъв беше отговорът му.

Ако не беше толкова уморена, отново щеше да се почувства унизена. Обаче изтощението й беше толкова пълно, че притъпяваше всички чувства и превръщаше унижението просто в неприятен спомен. Както и да е, този спомен, изглежда, не тормозеше и него. И тя направи всичко възможно да го прогони и от своето съзнание.

— Какво се е случило с окото ти? — В гласа му се долавяше остра нотка. Гледаше лявото й око.

— Окото ми? — Кристи бързо вдигна ръка и опипа мястото. Плътта беше леко подута, забеляза тя сега. През последните два часа й се бяха случили толкова много неща, че нямаше как да забележи по-рано. — Какво не е наред с окото ми?

— Имаш синина. — Той нежно погали удареното място с палец.

— Сигурно съм се ударила при катастрофата. — Кристи внимаваше да не приеме докосването му като нещо обезпокояващо.

Той отпусна ръка до тялото си.

— Ще имаш късмет, ако утре синината не е по-голяма и по-болезнена.

— Ще имам късмет, ако утре не съм мъртва — каза тя мрачно. — Това важи и за теб.

Нещо в тона й го накара да се усмихне. Неочакваните весели пламъчета в сините му очи накараха сърцето й да прескочи един удар. Каза си, че трябва да преодолее това.

— Ето, отново проява на твоя оптимизъм.

— Е, добре, но песимистите живеят по-дълго.

Тя се прозина, което беше преднамерен опит да отвлече вниманието си от факта, че започва доста да го харесва. Неочаквано обаче прозявката издаде огромната й умора. Вдигна ръка към устата си, миглите й изведнъж станаха толкова тежки, че не можеше да държи клепачите си отворени. Той се усмихна широко и й подаде фенерчето.

— Ето, подръж за минутка, а? Но го покрий с дланта си, не се нуждаем от много светлина.

Люк се изправи. Изглеждаше много висок на фона на морето и черното небе. Тя го попиваше с очи. Той вдигна едното одеяло и го изтупа.

— Хайде, помогни ми да го постелем на земята.

Тя изключи фенерчето, за да му помогне. Нямаше да го остави да свети с пълна сила, независимо какво казваше той. Мракът не пречеше чак толкова много да се разпъне едно одеяло. Като го разстлаха, оказа се, че ширината му е колкото на двойно легло. И двамата бяха клекнали в пясъка, до края на одеялото, когато свършиха с тази задача.

— Е, искаш ли да се съблечеш? — каза Люк някъде от мрака, когато Кристи започна да разкопчава сандалите си.

— Какво?! — Тя едва го виждаше, но въпреки това втренчи ужасен поглед в неясната му сянка. Като се има предвид какво се беше случило между тях, въпросът беше едновременно многозначителен и нетактичен.

— И двамата сме мокри. Ако спим с дрехите, нощта ще ни се стори дълга и неудобна.

— Знаеш ли какво? Има и по-лоши неща от това.

— Като например пневмония?

— Прекалено е топло, за да хванем пневмония, ако спим с мокри дрехи.

— Значи ти си решила да спиш облечена.

— Определено. — Това поне щеше да е някакво лекарство за наранената й гордост.

— Добре, но тогава трябва да оставиш и бельото си. — В гласа му май се долавяше насмешка. Той вдигна ръце над главата си и Кристи дочу звук, който, както тя се опасяваше, означаваше, че той се съблича.

— Какво правиш? — Гласът й издаваше възмущение.

— Просто си съблякох ризата. А сега си събувам обувките. После ще събуя и чорапите си и накрая — дънките.

— Мислех, че няма да спим голи! — Мисълта, че той е гол, беше смущаваща. Тя ясно си спомняше колко привлекателен е без риза, после прогони този образ от съзнанието си.

— Ще оставя бельото си. То не е мокро.

— Е, аз няма. Да спя гола, искам да кажа — побърза да се поправи тя.

— Прави, каквото искаш. Но ще трябва да облечем същите дрехи и утре, а вероятността да изсъхнат, е по-голяма ако ги прострем. А ако легнем мокри върху одеялото, ще намокрим и него, което никак няма да е добре.

— А ако той ни открие и ние сме по бельо?

— Повярвай ми, по бельо мога да правя същите неща, които правя и облечен.

Кристи го видя да се движи и чу свалянето на ципа му. Смешно, сърцето й прескочи един удар. Тя не му обърна внимание и затърси начин да изрази разочарованието си.

— Виж, няма да се чувствам удобно така.

— Какво, нима се тревожиш, че ще ти направя нещо?

— Не!

— Добре, защото нямам такова намерение.

Това я накара да се скове от притеснение. Той ставаше все по-добър в това да подценява нейния сексапил.

— Виж — каза той и тя го видя да събува дънките си, — тази вечер е тъмно като в пъкъла, нищо не се вижда, имаме одеяло, с което да се завием, и ако искаш, можеш да спиш там, до скалата. Но, ако си умна, ще съблечеш мокрите си дрехи.

Той се опъна на одеялото до нея с въздишка.

— Удобно ли ти е? — запита го тя хапливо.

— Няма да повярваш колко ми е удобно.

Кристи, ядосана, обмисли въпроса и за нейно огромно раздразнение реши, че той е прав. Свали сандалите си и хвърли поглед към него, после бързо съблече тениската и панталонките си. Сутиенът и бикините й бяха от тънка бяла найлонова материя и бяха практически сухи. Нямаше причина да ги съблече.

— Аз прострях дрехите си върху скалата. Мисля, че има място и за твоите.

Ако беше звучал самодоволно, щеше да го замери с мръсните си сандали. Но той говореше съвсем нормално.

— Благодаря за идеята — каза тя с толкова достойнство, колкото успя да събере, и направи, както той й предложи. Приливът прииждаше и океанът беше само на няколко метра. Като се обърна, тя видя бялата пяна да се разбива в брега.

— Ще дойдеш ли скоро? — Говореше съвсем сухо.

— Веднага — каза тя.

Не искаше да се отдалечава от него, но трябваше да облекчи една настоятелна лична нужда. След това отиде да се измие в океана. При други обстоятелства, би се насладила истински на топлата морска вода.

— По-добре ли се чувстваш сега? — запита той, когато тя се отпусна на колене върху одеялото.

Тя откри, че той се е завил с второто одеяло. Сега го отметна, за да се пъхне отдолу. Знаеше, че вижда силуета й очертан на фона на по-светлия пясък, и се молеше това да е наистина всичко, което той може да види.

— Ммм — каза тя и отръска пясъка от ходилата си.

После запълзя по одеялото, като внимаваше да не докосва Люк, което беше малко трудно, защото той, изглежда, заемаше повечето място. Легна толкова близо до скалата, колкото беше възможно. Сви се, подложила ръка под главата си, зави се добре с одеялото, като подпъхна краищата му под тялото си, и откри, че всъщност се чувства удобно.

— Искаш ли да пиеш вода? — Той й подаде бутилката.

— Благодаря. — Тя надигна глава и отпи малко, после я затвори и я остави в пясъка близо до главата си.

— Лека нощ — каза той.

— Лека нощ.

Кристи затвори очи. Но дори с огромно усилие на волята не можеше да не усеща присъствието на Люк, който лежеше съвсем близо. Чуваше дишането му. Виждаше очертанията на тялото му. Можеше…

Избий го от главата си.

Заслуша се в успокоителния рев на прибоя, отпусна мускулите си, положи усилия да се потопи в прегръдките на съня. Страхуваше се от онова, което можеше да се разхожда от другата страна на скалата. Господи, страхуваше се и от съществата, които се намираха от тази страна на скалата. Вратът я болеше. Болеше я и рамото. Боляха я и краката. Тя се обърна и дръпна одеялото със себе си. Люк също го дръпна силно към себе си и изведнъж тя се оказа без завивка.

— Престани да дърпаш одеялото — прошепна тя и го дръпна към себе си.

Люк въздъхна и каза:

— Тъй като, изглежда, няма да можем да заспим, защо не ми разкажеш какво се случи, след като ти казах „лека нощ“ пред къщата ти?

Ах, колко тактичен начин да се опише как се бяха разделили.

— Реших да си тръгна — каза Кристи студено.

— Защо?

— Защото много се страхувах. Защото не исках да съм сама. — „Защото ти ми отказа“

— Предполагам. Знаеш ли, сетих се, че това са причините да искаш да остана при теб.

Кристи почти се задави.

— Не съм… — Добре, наричай нещата с истинските им имена. — Добре, може би това са били причините.

„Поне основните причини. И то само в началото.“

— Не мисля, че имаше много „може би“ в онази работа. — Люк говореше сухо.

— И затова ли си тръгна? Защото не са ти харесали мотивите ми? — Кристи говореше вече по-леко, защото най-после осъзна причината за отказа му. Сега разбираше поведението му.

— Отчасти. — Той се раздвижи и ръката му докосна крака й. Кристи не осъзнаваше, че са чак толкова близо един до друг.

— Отчасти? — „Отчасти“ не беше отговор.

— Да, отчасти. И къде смяташе да отидеш?

— В хотел „Силвър лейк“.

— И после — какво?

Кристи му разказа цялата история.

Когато свърши с това, че зашеметяващият пистолет беше долепен до врата й, а тя беше помислила, че ще й прережат гърлото като на Елизабет Смолски, той започна тихо да ругае. Кристи не знаеше кой от двамата е променил положението на тялото си, но сега лежаха толкова близо един до друг, че прегънатият й лакът и коленете й го докосваха всеки път, когато някой от тях помръднеше. Тя сигурно щеше да се сгуши в него, ако не се страхуваше от това, как той ще изтълкува поведението й. Близостта му я успокояваше. Или нещо такова.

— Значи си видяла бял пикал с някакъв надпис на вратата — каза Люк замислено след малко. — Какъв беше шрифтът на буквите?

Кристи смръщи вежди в опит да си спомни.

— Ръкописни, мисля — каза тя, с което изненада и себе си. — Макар да не мога да кажа какво точно пишеше.

— Една линия или две?

— Две. — Кристи отново се изненада, че си спомни.

— Някаква табела за лиценз?

— Не. Беше тъмно. А и той не обръщаше камиона така, че да мога да видя.

— Каза ли той нещо друго, освен: „Здравей, Кристи“?

— Не.

— Сигурна ли си, че беше същият мъж?

— Да.

О, да, сигурна беше.

— Това е поне някаква информация. Имаме общото описание на мъжа и на пикапа. В Окракоук не са много хората, които притежават точно такова превозно средство.

— Може би той не живее в Окракоук, а е просто тук на почивка.

— Добра забележка. — Люк мълча няколко секунди. Кристи имаше впечатлението, че той обмисля възможностите. После продължи, с по-различен тон: — Твоята теория е, че той иска да те убие, защото си го видяла на плажа, преди да пререже гърлото на Елизабет Смолски, нали?

— Защо иначе някой ще иска да ме убие?

Ревът на прибоя щеше да заглуши фалшивата нотка, дори тя да не успееше да я скрие. Или поне така се надяваше!

— Ти ми кажи.

— Това трябва да е — каза Кристи твърдо. За да отвлече вниманието му от темата, добави с присмехулно възмущение: — Ти наистина задаваш много въпроси.

Измина секунда.

— Хей, нали това правим ние, адвокатите.

— Всъщност полицията задава всичките въпроси от този род. Ние, адвокатите, само оспорваме отговорите.

— Както и да е. — Той отхвърли опита й да промени темата с махване на ръка. — Който и да е той, наистина иска да те убие. Два опита за три дни.

— Не ми припомняй.

Кристи потрепери. Той сигурно беше усетил, че тялото й се тресе, защото я прегърна. Ръката му беше топла и силна, което я успокояваше. Тя откри, че наистина, наистина харесва мъже със силни длани и дълги гъвкави пръсти.

— Още ли ще упорстваш да проявяваш глупост? — запита я той мило. — Защото, ако си решила да бъдеш умна, можеш да дойдеш тук.

Тя се подчини и се сгуши в ръцете му. Топлината на тялото му я обгърна и беше далеч по-силна от топлината, която одеялото можеше да й предложи. С интерес, тя забеляза, че той носи боксерки, които бяха леко влажни. Останалата част от тялото му беше суха, топла и гола.

Обезпокояващо гола.

Опияняващо гола.

Зряла, интелигентна жена, принудена, по стечение на обстоятелствата, да лежи до този наистина привлекателен мъж, без съмнение ще бъде над плътските мисли. За нещастие, тя не беше тази жена.

Правеше всичко възможно да потисне желанията си и да промени хода на мислите си, но без особен успех. Шумът на прибоя, тъмнината на морето и небето я караха да се чувства така, сякаш двамата са на свой собствен остров. Тялото й гореше на всяко място, където опираше в неговото, а те се докосваха практически навсякъде. Главата й беше на рамото му, той я беше прегърнал и с двете си ръце, одеялото беше удобно подпъхнато под телата им. Гърдите й бяха силно притиснати към тялото му, а гладките й голи крака опираха по цялата си дължина до неговите — мускулести и космати. Дланта й почиваше на гърдите му и тя едва успяваше да държи пръстите си неподвижни.

Не биваше да мисли какво ще стане, ако плъзне дланта си малко по-надолу. Не биваше да си фантазира по отношение на Люк. Особено при тези обстоятелства. Особено като се имаше предвид какво й беше казал на два пъти тази вечер.

Но може би беше променил решението си. Все пак тя беше почти гола и той сигурно усещаше тялото й така, както тя — неговото. Вероятно нейната топлина, допирът на меките й гърди и на нежната кожа на бедрата й, ласката на дланта й го подлудяваха. Може би той усещаше ясно женското присъствие и всеки момент щеше да сведе глава и да я целуне. Като си спомни колко страстни бяха целувките му, тялото й се напрегна и наелектризира чак до пръстите на краката.

— Е, не е ли по-добре така, отколкото да се караме за одеялото? — запита той тихо, а гласът му много приличаше на ръмжене.

— Признавам, така е много по-добре — каза тя, което беше, практически, мъркане.

— Дяволски си права, много по-добре. — Нямаше как да се сбърка задоволството в гласа му. Той я прегърна още по-здраво. — Е, сега, когато най-после се чувстваме удобно, може би ще поспим малко.