Карън Робърдс
Опасно лято (18)

Глава 17

Не беше тежка, но все пак му беше неудобно с отпуснатото й тяло, което беше мокро от дъжда и хлъзгаво от калта. Макар да беше силен, трябваше да направи усилие да я вдигне. Преметна я през рамо, но пак му беше трудно да върви равномерно.

Да върви по дяволите този проклет дъжд, той усложняваше всичко.

Беше с камиона си, не с караваната. Не мислеше, че ще успее да я залови тази вечер, така че не беше толкова подготвен, колкото му се искаше.

Но както той добре знаеше, малката газела попадна сама в ръцете му. Той беше проявил търпение, макар всъщност да нямаше време да бъде търпелив. Следеше я, чакаше своята възможност, знаеше, че тя, рано или късно, ще дойде. Винаги ставаше така.

Когато колата й се стрелна вън от гаража, той беше силно изненадан. Мислеше, че тя ще прекара нощта там, и мислеше, че макар да нямаше търпение да я вземе, няма да се осмели да нахлуе втори път. Беше купила патрони по-рано през деня, а това означаваше, че има оръжие. Нямаше да рискува да бъде застрелян. Щеше да е по-добре да я хване навън, когато тя няма да е така добре подготвена.

Както всъщност стана.

Той вървеше, хванал преметнатото й тяло с едната си ръка, навел глава, за да посреща по-лесно дъжда. Полето представляваше море от кал. Вървенето не беше лесно. Опита се да побърза, защото беше възможно някой да дойде насам и да го освети с фаровете си или да види колата, блъсната в дървото. Но нямаше обичайните сили. Звярът беше заспал, той беше оставен сам на себе си.

Заради косата й. Мразеше я. Беше грозна. Не можеше да го възбуди. Онова, което беше направила със себе си, беше престъпление, посегателство. За него сега дори Тери беше по-привлекателна. По-привлекателна за звяра в него.

Което може би беше по-добре.

Те знаеха, че той е тук. Което означаваше, че колкото и да му харесва този тропически рай, трябва да го напусне. За да остане в играта, имаше нужда от ново поле и анонимност.

Статията във вестника беше предупреждение за него. Беше си купил вестник в супермаркета, беше я прочел и още преди да стигне до края, знаеше, че е приключил с тази област. Трябваше да си стегне багажа и да се махне. Щяха да го преследват полицаите отново, с техните компютри и ДНК анализи, с техните профили. Беше го преживял, познаваше го.

Лошо, защото тук му харесваше. Харесваше момичетата по плажовете. Момиче по бикини не криеше никакви изненади. Получаваш това, което виждаш.

Харесваше му и това, че му бяха дали име. Така той изпъкваше сред другите серийни убийци. Ако неговият старец беше жив, щеше да се гордее с него. Но неговият старец беше глупав, затова сега беше мъртъв.

Той, от друга страна, възнамеряваше да живее дълго и животът му да е успешен. Но за да стане това, трябваше да намери ново ловно поле. И да се отърве от Кристи Петрино, която можеше да го идентифицира.

Вече се беше погрижил за нея. Тя и колата й щяха да изчезнат тази вечер и никой никога нямаше да ги види отново. Той ще се помотае наоколо още малко, може би две седмици, така че заминаването му да не предизвика никакви съмнения. После той също щеше да изчезне.

Само че, за разлика от Кристи, той щеше да е жив, просто приел някаква друга самоличност.

При тази мисъл, той се усмихна. После, когато стигна до колата й и я свали от рамото си, му хрумна друга мисъл — може би щеше да се премести в Калифорния.

И там имаше плажове, а и винаги беше харесвал онази песен, в която се пееше за калифорнийските момичета.