Карън Робърдс
Опасно лято (19)

Глава 18

Люк лежеше неподвижен в тъмното, свит на кълбо, и се опитваше да разбере къде се намира и какво се е случило. Спомняше си, че наблюдаваше Кристи — тя беше сменила мокрите си дрехи и сандали и се беше втурвала от стая в стая, събираше нещата си и ги натъпкваше в куфара. Очевидно се приготвяше да напусне къщата, където беше в абсолютна безопасност. И къде щеше да отиде? Това беше въпрос, за отговора, на който беше готов да даде милион долара. Спомняше си как гледаше гневно монитора, докато се опитваше да се постави на нейно място, за да узнае отговора. Не бяха й се обаждали по телефона…

Това нямаше значение, беше първата му мисъл. Където и да отидеше тя, той щеше да я последва. Беше смъртно уморен, възбуден и се канеше да почисти мръсотията на котарака от леглото си, но и това нямаше значение, трябваше да върши работата си. За щастие, беше успял да зареди „Експлоръра“ си догоре, докато тя вършеше тези странни неща с косата си. Щастие беше и това, че беше сложил устройство за проследяване в колата й в случай, че й хрумне да направи нещо глупаво — като например да поеме кой знае къде в полунощ, и то при такава силна буря. Той знаеше от опит, че в такава нощ е най-трудно да проследиш някое превозно средство. Трябваше да спазва определена дистанция или да рискува тя да види фаровете му в огледалото за обратно виждане. Но тя беше толкова уплашена, че едва ли щеше да гледа за такива неща. Но пък, от друга страна, като знаеше какво е движението по улиците на Окракоук в такова време и в такъв час, едва ли можеше да ги пропусне. Не беше очаквал да има полза от онова устройство, но ето как се стичаха нещата.

— Провери дали имаме сигнал от устройството! — извика той на Гари, докато бързо обличаше сухи риза и дънки.

— Нямаме. — Люк си спомни, че Гари каза това, а той започна да проклина в отговор.

После си спомни всичко наведнъж. Увериха се, че нямат сигнал от устройството, Кристи продължаваше да събира багажа си, а той смяташе да използва времето до тръгването й, за да види какво не е наред с предавателя. Въоръжен с фенерче, притича в дъжда до гаража й, влезе — вече имаше ключове и от къщата, и от колата й — отключи багажника и надникна вътре. Но тъкмо се беше навел и го търсеше, когато чу вратата между кухнята и гаража да се отваря.

Нямаше време. Мислеше за това, каква ще е реакцията на Кристи, когато го завари в гаража си. Най-доброто и бързо решение беше да се скрие в багажника и това и направи. После чу тя да натиска копчето от дистанционното, което отключваше багажника. По дяволите, сигурно беше решила да постави куфара си вътре. С тази жена всичко вървеше наопаки.

Чудеше се какво ще й обясни. Сви се на топка и се покри със старото одеяло, което беше там. Опита се да бъде толкова невидим, колкото може, което не беше лесно — краката му опираха в брадичката, прахът от одеялото влизаше в ноздрите му и го дразнеше, страшно му се искаше да кихне.

Ако погледнеше в багажника, тя не можеше да не забележи издутината под одеялото. Ако това се случеше в неговия багажник, той веднага щеше да провери какво я е предизвикало. За щастие, тя не погледна. Куфарът падна върху коляното му, то го удари по носа и багажникът се затвори.

Той, куфарът, одеялото и прахът останаха сами в мрака. Тя потегли толкова рязко и въобще се движеше така, че само след няколко минути му прилоша. Очите му се навлажниха, той започна тихо да ругае, краката му започнаха да се схващат при самата мисъл, че не може да ги опъне, той кихна най-после толкова силно, че вдигна още прах. Чудеше се дали тя не го е чула, но тя продължи да шофира, без дори да докосне спирачките, и след няколко секунди той реши, че е в безопасност. Надяваше се, че дъждът, който трополеше силно по капака, заглушава всички други шумове. Значи можеше да киха на воля.

През живота си беше попадал и в по-тесни пространства, и в по-опасни ситуации, беше се чувствал и далеч по-неудобно, в това нямаше съмнение. Но в мига, в който Кристи го заключи в багажника, а се предполагаше, че той я държи под наблюдение, Люк започна да мисли, че не е бил в по-смешно положение.

Добрата новина беше, че така поне няма да я изпусне. Лошата беше, че като пристигнат, щеше да му се наложи да намери телефон и да се обади на Гари, без в същото време да изпуска Кристи от поглед.

Трябваше да измисли начин да излезе от багажника. Сети се, че беше забравил оръжието си в жабката на своя автомобил, където беше и мобилният му телефон. Държеше ги там, защото следеше Кристи главно по този начин. Естествено, и през ум нямаше да му мине да ги остави в багажника на нейната кола.

Гари щеше добре да се посмее, като научи за това. При мисълта, колко бързо ще се разпространи мълвата из Бюрото, Люк трепна. Щеше да го преживее, нямаше как.

Той се опита да се намести по-удобно и да не мисли за скоростта, с която се движеха. Трябваше да мисли позитивно, а не за недостатъците на Кристи като шофьор. Тъкмо мислеше върху това и колата беше ударена от друго превозно средство. Излязоха от пътя и той неудържимо заподскача в багажника. Нямаше къде да се хване.

Последното, което си спомняше, беше, че се удариха в нещо голямо. Спомни си, че беше станала катастрофа. Изведнъж, вече нащрек, той подуши въздуха. Не изтичаше газ. Нямаше и дим. Слава богу, нямаше пожар.

Сега, когато знаеше какво се е случило, реши, че вероятно е бил замаян от удара. Бързо прецени ситуацията — беше все още в багажника и главата адски го болеше, от което заключи, че ударът трябва да е бил силен. Колата не се движеше. Освен трополенето на дъжда, нямаше други звуци.

Кристи.

Паниката се надигна в него. Ослуша се внимателно. Къде ли беше тя? Дали не беше лошо ударена при катастрофата?

Проклета да беше тази жена, тя беше по-голям проблем от последните му десет гаджета. Не беше лесно и да я държи под наблюдение.

Не чуваше нищо, освен дъжда, което според него не беше добър знак. Представи си, че тя лежи в безсъзнание, положила глава на кормилото, че има нещо счупено и кърви, и изпита непоносим страх. Нямаше време да мисли, трябваше да действа.

Трябваше да излезе от проклетия багажник.

Бързо откри, че има едно предимство да си затворен в толкова тясно пространство. Като опипа наоколо в тъмното, успя само за секунди да намери фенерчето си. Да намери инструмента си, беше дори още по-лесно — той се беше забил в задните му части, а те бяха и без това здравата притиснати в дъното на багажника. И тогава чу шум, който му подсказа, че наоколо има и някой друг, освен него. Кристи? Дали не се беше свестила и слязла от колата? Шумът беше предизвикан от удар по капака на багажника точно над главата му.

Друг удар го накара да изпита сигурност, че първият не е бил от някой клон. Беше почти сигурен, че е Кристи — кой друг би могъл да бъде? — която върви около колата и се подпира на нея от време на време.

Добрата новина беше, че тя не е мъртва или толкова зле ударена, че да не може да се движи. Лошата новина беше, че ако се движеше нормално, нямаше да се подпира толкова тежко на колата.

Може би беше все още замаяна. Или силно кървеше.

Люк имаше две възможности — можеше да издаде присъствието си, като извика високо, а можеше и да остане тих и неподвижен и да изчака Кристи да се отдалечи, после да излезе от багажника и да се опита да разбере какво става.

Като си представи изражението на Кристи, когато го открие в багажника си, той реши да държи устата си затворена и да остане на мястото си.

Чу копчето на дистанционното, което беше натиснато толкова силно, че му подейства като пистолетен изстрел. Той отвори широко очи и замръзна.

По някаква странна и необяснима причина, Кристи се канеше да влезе в багажника. За негово щастие, автоматичното отваряне май не функционираше както трябва. Което му даде време отново да се покрие с одеялото. После чу ключа да се превърта в ключалката.

Багажникът се отвори, дъждът и вятърът нахлуха вътре, а Люк сдържа дъха си за миг. Усети мириса на влага, почувства хладината на нощта и се сви още повече под одеялото, лицето му се покри с прах, който влезе дълбоко в носа и гърлото му. Потисна импулса си да кихне и реши да разбере какво става. Опита се да измисли извинение: Просто така се случи, че бях наоколо…

Нещо тежко беше поставено почти направо върху него. Вече нямаше място да направи каквото и да било движение. То миришеше на пръст, осъзна той, докато се мъчеше да покаже глава изпод одеялото. Беше тежко, инертно и — той го докосна предпазливо — прогизнало от вода. Беше меко. Имаше извивки…

И коса. Мокра коса, от която капеше вода и която беше с дължина може би шест или осем инча. Върху него лежеше част от рамо и ръка. Ръката му първо докосна, а после обгърна тънка талия, после се плъзна надолу и намери мека длан и изящни пръсти.

Дишането му спря.

Кристи. Ужасното подозрение се потвърди, когато успя да покаже глава изпод одеялото и видя лицето й. А то му беше вече толкова добре познато, че можеше да го разпознае дори в мрака. Което никога не е било част от неговия план. Но играта беше започнала погрешно от самото начало и сега можеше само да изиграе картите, с които разполага. Истината беше, че я желаеше като никоя друга жена. Като си помисли, че можеше да я има, че по някаква причина, която вече нямаше значение, тя беше повече от готова, го подлудяваше. При различни обстоятелства, би бил готов да ходи бос по жарава, за да я има, но обстоятелствата не бяха различни. Да стои близо до нея, но не прекалено близо, му беше работата, по дяволите. И все пак, за него тя вече не беше само примамка. Тя беше Кристи, секси и изключително умна, уязвима и уплашена. Осъзна, че иска да залови Майкъл де Палма, но още по-силно иска да запази безопасността на Кристи. Досега не беше показал способностите си нито в едното, нито в другото.

Устните й бяха леко разтворени, но дъхът й не се усещаше върху дланта му. Страхът стегна сърцето му. Пръстите му бързо се спуснаха към меката вдлъбнатина под ухото й. Беше жива, осъзна той с огромно облекчение. В безсъзнание, но жива. Пулсът й биеше — слаб, но доловим.

Едно беше сигурно — тя не беше попаднала в багажника в резултат на катастрофа.

Той си пое дълбоко дъх, изненадан от това, колко силно бие собственото му сърце, хвана фенерчето и се канеше да го запали и да насочи лъча му към Кристи, когато метален звук някъде отпред го накара да замръзне.

Какво, по дяволите, беше това?

Краткият отговор беше — нищо добро.

Люк лежеше съвсем неподвижен и се ослушваше. Беше сигурен, че чува стъпки отвън, в дъжда, които заобикалят колата. Очевидно онзи, който беше хвърлил Кристи в багажника, не си беше отишъл. Беше сигурен, че е съшият, който беше нахлул в къщата и одраскал рамото й с ножа си. Беше готов да заложи по-голямата част от годишната си заплата, че той е свързан с Майкъл де Палма. Гняв, примитивен по своята сила и безсмисленост, го обзе и сгорещи кръвта му, напрегна мускулите му. Вече беше научил, че жените не представляват кой знае какво за Майкъл, защото винаги има някоя подръка. Но копелето нямаше да се освободи по този начин от Кристи. Не и ако той можеше да му попречи.

Проблемът беше, че в това си състояние не можеше да й осигури кой знае каква помощ. Както бяха заключени в багажника, бяха като хванати в капан зайци. Два куршума през затворения капак и щяха да са мъртви. Или ако някой запали газта. Или…

Имаше много възможности. Заради неговата небрежност, сега и двамата можеха да загинат. В тяхна полза беше единствено фактът, че онзи не знаеше, че в багажника има още някой, освен Кристи. За Люк беше по-добре да не се издава и да чака своята възможност.

Сега, като помисли по-добре, реши, че не може да използва фенерчето, чийто лъч можеше да ги издаде. Като се стараеше да не вдига шум, за да не привлече вниманието му към багажника, като се ослушваше извънредно внимателно за звуците, които продължаваха да го озадачават, той опипа тялото на Кристи, за да види дали някъде няма кръв или осезаема рана.

Не откри нищо, но това не означаваше, че тя не е сериозно ранена. Възможно беше да умре така до него и той да не го разбере.

При тази мисъл се обля в студена пот.

Стържещият звук престана.

Люк веднага концентрира вниманието си върху онова, което ставаше извън колата. Чуваше някакви звуци, които бяха по-силни от дъжда, но нямаше никаква представа кой е източникът им или какви са те. Едно нещо обаче беше сигурно — онзи искаше да убие Кристи. Не разбираше, точно какъв ще бъде опитът му. Надяваше се никога да не узнае.

Удар някъде точно над главата му го накара да се напрегне. Опита се да постави краката си така, че когато багажникът се отвори, да може веднага да се изправи и да нападне. Ритна куфара и го премести с около два инча. Той се удари в стената и издаде звук, който го парализира. Дали шумът беше достатъчно силен, та да се чуе и отвън? Нямаше как да узнае. Вече не чуваше нищо, освен дъжда. Нищо не помръдваше. Дали онзи отвън не се ослушваше, заподозрял, че Кристи може би е дошла в съзнание и се движи? Дали не беше насочил оръжие в багажника? Ако беше така, той нищо не можеше да направи.

Осъзнаването на този факт не беше никак приятно.

Не смееше да диша и очакваше изстрела или отварянето на багажника. Обаче следващият шум, който чу, дойде от предницата на колата. Отново, приглушено, стържене на метал в метал, а после предницата се повдигна, докато достигна ъгъл от почти четирийсет градуса. Той се плъзна и се впи в Кристи, преди да успее да се хване, притисна я към дъното на багажника. Тя издаде тих жален стон.

Дали я беше наранил? Дали я болеше? От мисълта, че може би й беше причинил болка, той почти подивя.

— Кристи? — Дрезгав шепот.

Никакъв отговор.

Като проклинаше тихо под носа си, Люк избута куфара, успя да я вземе в прегръдките си и се опита да се претърколи. В това тясно пространство задачата не беше никак лесна, но той успя да промени положението на телата им — сега лежеше отдолу, а тя, все още в безсъзнание, отгоре му. Беше отпусната като парцалена кукла. Той я прегърна, опита се да я стопли, да я защити от движенията на колата, доколкото може. Дланите му отново обходиха тялото й, пръстите му леко натискаха. Отново не откри видими рани. Нито кръв.

Слава богу.

Колата пое бавно напред, като подскачаше по неравностите. Люк реши, че осъзнава бавно какво става вероятно заради удара по главата, който беше получил. Защото сега изведнъж му стана кристално ясно какво се случва — стърженето, което чуваше, беше причинено от обвиването на верига около предната ос. Като се добави това към странния ъгъл и неравномерното движение, не трябваше да си гений, за да разбереш, че колата е теглена.

Исусе, това беше лошо и колкото повече мислеше той, толкова по-лошо ставаше. На острова имаше доста скали, огромни скали, надвиснали над океана. По това време на нощта приливът прииждаше. Лесно беше колата да се преметне през ръба на скала. До сутринта от нея нямаше да има и следа. Добре: първата им задача беше да се измъкнат от колата.

— Кристи.

Люк отметна мократа коса от лицето й и заговори в ухото й. Никакъв отговор.

Колата се стрелна диво напред, подскочи, после тръгна много по-равномерно. Набираха скорост. Люк разбра, че сега пътуват по асфалт. Където и да отиваха, с всяка минута се приближаваха до края на своето пътуване.

— Кристи.

Той започна да разтрива крайниците й, като много искаше тя бързо да дойде в съзнание. Не знаеше къде отиват, но не искаше да разбере. Трябваше да излязат от багажника възможно най-бързо. Щом веднъж колата спреше, нещата щяха да започнат да се развиват много по-бързо.

— Кристи, събуди се.

Ако се наложеше, щеше да отвори багажника, да я вземе на ръце и да скочи с нея на земята, после да я преметне през рамо и да тръгне да търси най-близкия телефон. Кристи не беше толкова тежка, че да не може да я носи. Щеше да е трудно да я извади от багажника, без да нарани някого от двамата. Беше известно, че е трудно да се борави с инертно тяло, щеше да е рисковано да скочи с нея от наклоненото и движещо се превозно средство. Нямаше да е невъзможно, но щеше да е далеч по-лесно, ако тя се събудеше.

Обаче, независимо от нейното състояние, щеше да му се наложи да действа скоро, защото се движеха доста бързо.

— Кристи, трябва да се събудиш.

Сега тонът му беше настоятелен, той я удари по двете бузи. Беше възнаграден с дълбоко поемане на въздух, после — несвързано бърборене. Като проклинаше мрака, заради който не можеше нищо да види, той почувства нещо да докосва бузата му — надяваше се да е косата й. Дали тя движеше главата си?

— Кристи, чуваш ли ме?

Тя отново отговори с несвързано бърборене.

— Кристи, аз съм Люк. Трябва веднага да се събудиш.

Тя се размърда.

— Л… Люк?

Гласът й беше слаб, едва доловим, но той никога в живота си не беше по-радостен да чуе каквото и да било. Люк изпусна въздуха, който сдържаше, без да осъзнава това.

— Да. Боли ли те някъде?

— Боли?

Тя звучеше доста неориентирана, което никак не беше изненадващо. Но беше в съзнание и се движеше, което беше главното. Чувстваше натиска на коленете й, докато тя се опитваше да намери достатъчно място да опъне краката си. Главата й почиваше на гърдите му и той почувства как тя наклони брадичка — може би в опит да вдигне поглед към него, безполезен, защото мракът беше пълен. Сега той беше толкова мокър, колкото и тя, благодарение на водата, изтекла от дрехите й и образувала малка локва, в която лежаха и двамата, но поне тя беше попила малко от топлината на неговото тяло.

— Къде сме? — Тя очевидно нямаше никаква представа за нещата.

— В багажника на колата ти. Кристи, чуй ме, ранена ли си?

Той усещаше биенето на сърцето й, усещаше повдигането и спускането на гръдния й кош. Измина секунда. Тялото й се напрегна в ръцете му.

— О, мили боже, той ме изблъска от шосето! Белият камион, той ме удари нарочно. И тогава… И когато се блъснах в дърветата, той ме преследва. — Гласът й беше слаб, но пронизителен и издаваше тревога. — Събори ме в калта и… — Тя потрепери. — Заби нещо във врата ми. Мислех, че ще ми пререже гърлото като… като…

— Шшш.

Тя дишаше тежко и трепереше. Люк я прегърна по-здраво, притисна я към себе си. Той лежеше почти по гръб, със свити колене, докато тя лежеше изцяло върху него. Краката му наистина започнаха да се схващат болезнено. Той се опита да ги опъне, но просто нямаше достатъчно място. Направи гримаса и се опита да не обръща внимание на болката, която се засилваше.

— Ще ми разкажеш по-късно. Сега трябва да се измъкнем оттук колкото можем по-бързо. Можеш ли да ми кажеш дали не те боли някъде?

Той чакаше, прегърнал я здраво, заслушан в дишането й. То беше прекалено бързо, прекалено неравно и плитко. Тя вдигна ръка към врата си, напипа определено място и отново потрепери.

— Не мисля. — Отново отпусна длан на гърдите му. Гласът й трепереше. — Той е още тук, нали? Онзи мъж. Той ни е натикал в багажника на колата ми. — Измина една секунда, в която тя очевидно се опитваше да осмисли ситуацията. — Движим се. Какво става?

— Мисля, че е направил нещо, за да изгубиш съзнание, натикал те е в багажника и сега тегли колата нанякъде.

— О, боже! — Тя започна да трепери неудържимо. Гласът й издаваше страх. — Той ще ни убие.

— Изглежда, такъв е планът му. Имаш ли някаква представа с какви оръжия разполага? Има ли пушка или пистолет?

Кристи си пое дълбоко дъх, макар и накъсан.

— Не знам. Не видях оръжие. Той… заби нещо във врата ми. Мисля, че беше пистолет, който зашеметява.

Това обясняваше и безсъзнанието й и липсата на рани.

— Сигурно е било така.

— Люк. — Нещо в тона й го предупреди какъв въпрос ще последва. — Той как хвана теб?

В момента нямаше време да мисли.

— Ще ти разкажа по-късно — каза. — Сега трябва да излезем оттук.

Колата промени положението си, което, точно навреме, промени и хода на мислите им. Тя подскочи силно, после тръгна значително по-бавно. Теренът беше неравен, което накара Люк да мисли, че отново са излезли от шосето. Което не беше добре. Адреналинът изпълни вените му, защото разбра, че пътуването им най-вероятно приближава края си. Затърси комплекта с инструментите, който беше прибрал в джоба си, преди да промени положението на тялото на Кристи. Нямаше нужда да търси фенерчето си. Чувстваше го забито в бедрото си, което му причиняваше известно неудобство.

Време беше да действат. Той заговори преднамерено спокойно.

— Чуй, ето какъв е планът ни: ще излезем от багажника и ще затичаме така, сякаш ни гонят хиляди дяволи. Окей?

Измина секунда. Люк тъкмо започваше да се пита дали думите му са стигнали до съзнанието й, когато тя каза:

— Окей.

Не трябваше да си гений, за да се досетиш, че тя все още се пита как той се е озовал в багажника. Е, със сигурност щеше да му е по-лесно да измисли правдоподобна лъжа, когато не е зает е мисълта как да запази живота и на двамата.

— Можеш ли малко да освободиш тялото ми?

— Аз… Ще опитам.

Тя се премести толкова, колкото можа. Опитът беше усилен, но не особено ефективен, защото размерите на багажника не можеха да се променят. Люк се опита да стигне до ключалката. Не беше лесно, но ситуацията беше такава, че той положи неимоверни усилия и накрая успя. Сега положението на телата им беше такова, че тя лежеше върху гърба му. На Люк му хрумна, че задачата ще е далеч по-лесна, ако тя държи фенерчето, докато той работи с отвертката. Още веднъж прецени риска от това слабият лъч на фенерчето да издаде присъствието им. Но щеше да е добре, ако го види шофьорът на друго превозно средство. По-вероятно беше убиецът да види светлината в огледалото за обратно виждане.

Забрави за фенерчето. Рискът не си струваше. Все още.

— Какво правиш?

Кристи изчака още секунда, очевидно не можеше да прецени шумовете, които той издаваше, докато се опитваше да отвори ключалката.

— Опитвам се да насиля ключалката, за да можем да излезем оттук.

— Защо просто да не използваме устройството за багажника?

— У теб ли е? — Прииска му се да се удари с длан по челото.

— Майка ми ме накара да имам резервно, в случай че някой ме отвлече и ме заключи в багажника. Тя обикновено мисли за такива неща. — Сега Кристи звучеше така, сякаш беше много по-добре. Той я почувства да се движи, коленете й се забиха в гърба му, когато тя очевидно протегна ръка към нещо зад себе си. — Тук е… Ето.