Карън Робърдс
Опасно лято (5)

Глава 4

Смръщил замислено вежди, Люк влезе в малката къща тип ранчо, която в момента беше временният му офис. Беше наполовина прекосил осветената дневна, преди да забележи Гари, който не се предполагаше, че трябва да е в къщата. Той трябваше да проследи проклетото куфарче, което Кристи Петрино беше занесла на плажа преди два часа. Със слушалки на главата, Гари му махаше трескаво от командния пулт, който се намираше в малката трета спалня.

Гари Фримън, Люк беше решил това в началото на вече тридневното им запознанство, беше отмъщението на неговия шеф. Всички закъснели доклади, правителствената кола, която Люк беше блъснал и съсипал, както и случаят със служителя, който изчезна с петдесет хиляди от държавните пари, очевидно все още глождеха Том Бойс. Сигурно му го връщаше, като му беше изпратил Гари, на когото липсваха всякакви способности, включително и компютърни умения. Само така Люк можеше да си обясни наложеното му сътрудничество с Гари. В момента, въпреки горещината, въпреки плажа, въпреки факта, че се опитваха да проведат среднощна операция, за бога, Гари беше, както винаги, чистичък и спретнат. Беше облечен в изгладени панталони в цвят каки, синя риза с къс ръкав, закопчана и втъкната в колана, излъскани маркови обувки и тъмни чорапи. Беше с четири години по-млад от Люк, който беше на трийсет и две, с четири инча по-нисък и вероятно с около четирийсет паунда по-лек.

— Слушай! — каза настоятелно Гари и посочи втория чифт слушалки.

Значи подслушвателното устройство, което Люк беше инсталирал в телефона на Кристи Петрино, наистина работеше и, второ, някой й се беше обадил.

Поглед към часовника му каза, че е три и двайсет и две след полунощ. Освен ако нямаше нищо общо с убийството на плажа, обаждането сигурно беше във връзка с работата й в хотел „Кросуиндс“. Да, бяха в бизнеса, работеха!

Той седна в края на леглото и сложи слушалките, които Гари му подаде.

— … по дяволите, ако си го направила? — пропищя глас в ухото му. Говореше мъж. Възрастен, с акцент на работник от щата Ню Джърси.

— Кой е на телефона?

Гласът на Кристи трепереше леко. Дали беше уплашена? Да, разбира се, сигурно се страхуваше, отговори си сам Люк и бързо потуши загрижеността, която изпитваше за нея. Тя беше много неща, но не му беше направила впечатление на глупачка, а щеше да е глупаво да не се страхува сега, когато плува с акулите.

Мъжът продължи да говори със същия весел глас:

— Не се тревожи за онова. Тревожи се за това. Ти набърка ченгетата в тази работа и вече няма да сме приятели, разбираш ли?

— Нямаше как другояче да постъпя! Беше убита жена. Тази вечер на плажа. Затова ченгетата бяха там. Това няма нищо общо с… куфарчето. — Тя на практика прошепна тихо последните две думи, после направи пауза, като дишаше толкова тежко, че Люк долавяше това дори през слушалките. После гласът й се промени, стана по-силен и дори изрази възмущение. — Вие наблюдавате ли ме?

— Разбира се, бейби. Всяко твое движение. Може би трябва да го помниш.

— Направих каквото ми казаха.

Изсумтяване.

— Може би. Само дето забърка и ченгетата. Това не е начинът, по който искаме да работим ние, и ти го знаеш.

Мина една секунда.

— Там ли е чичо… Там ли е Винс? Може ли да говоря с него?

Неприятен смях, подобен на кучешки лай.

— Не, Винс не е тук. А сега обърни внимание. Утре ще отидеш до маяка. Около два. Ще се престориш на туристка. Някой ще се свърже с теб. Разбра ли?

— Не! Не, не разбирам. Трябваше само да предам куфарчето и…

— Бъди там. — В гласа се долавяше нотка, която не можеше да се сбърка, неприкрита заплаха. След това връзката прекъсна.

Люк чу звук, който го накара да помисли, че Кристи си е поела дълбоко въздух и го е задържала. След това тя също затвори. Той остана заслушан в глухата линия, после погледна Хари.

— Успяхме ли да проследим обаждането?

Гари погледна компютърния екран пред себе си.

— Имаме номер. — Той натисна няколко клавиша, направи гримаса. — Един от онези проклети мобилни телефони. Времето не беше достатъчно, за да установим мястото. Съжалявам.

— По дяволите! Който и да е бил, трябва да е достатъчно наблизо. Как иначе ще знае какво се е случило на плажа?

Гари сви рамене.

Люк свали слушалките, изправи се и мина покрай Гари, за да натисне някакво копче на монитора, който, както и лаптопът, използван от Гари, беше поставен на малката тоалетна масичка. Беше евтина, част от също така малък спален комплект, който вървеше заедно с къщата под наем. Мониторът светна. На екрана се появиха кухнята и част от всекидневната на Кристи. Двете къщи бяха почти идентични, даваха се под наем напълно обзаведени, а кухнята, трапезарията и всекидневната бяха едно цяло, оформено на кътове. Имаше още три, макар и малки, спални и две бани. Баните не се виждаха на екрана. Той натисна друг бутон и малката камера, която беше инсталирал, когато беше сложил и подслушвателното устройство, обхвана другата част. А, ето я. Натисна бутона и камерата спря да се върти.

— Не изглежда много щастлива — отбеляза Гари и оправи кувертюрата на леглото, която Люк беше намачкал, докато седеше.

— Има причини.

Люк гледаше образа на екрана сериозно, почти намръщено. Беше скрил камерата в часовника над хладилника. Тя беше с профил към нея и с лице към плота, с наведена глава, гледаше телефона, който току-що беше затворила. Гъстата й кафява коса падаше напред и закриваше част от лицето, но езикът на тялото й казваше много. Ръцете й бяха скръстени на гърдите. Крехките й рамене, които беше усетил смущаващо привлекателни под ръцете си, бяха приведени. Тя дишаше тежко, видимо разтревожена. Със свободната зелена рокля, която стигаше до глезените й, изглеждаше неустоимо женствена, нежна, уязвима.

Люк отново почувства пристъп на нежелана загриженост. Както и да изглеждаше, тя не беше невинна жертва. Той беше проучил и семейството й, произхода й — баща й Джоузеф бил дребен гангстер, докато не го застреляли в някаква тъмна алея, когато Кристи била на девет. Майка й Кармен работеше в цигарена фабрика и беше приятелка на мафиота Винсънт Амори. Двайсет и четири годишната й сестра Никол се беше развела наскоро с мъжа си, с когото беше извадила лош късмет. Той се казваше Франки Хил и не се занимаваше с чисти дела. Тя беше оставена с три деца под пет години и заплашваше да произведе ново поколение хулигани за Америка. Двайсет и една годишната й сестра Анджела работеше в голям магазин, но обичаше да се забавлява и невинаги избираше подходяща компания за това. Кристи, която работеше упорито и беше завършила колеж и право, на пръв поглед изглеждаше различна от тях. От всичко, което беше успял да открие за нея, изглеждаше, че е останала чиста, докато не се е забъркала с Майкъл де Палма, син на дон Джон де Палма. Следяха Кристи, откакто беше започнала работа в адвокатската фирма на Де Палма преди две години. Отначало Люк не й беше обърнал голямо внимание. После, когато тя започна да ляга с шефа, той започна да я следи внимателно. И сега, когато Майкъл беше сгазил лука, Люк беше убеден, че тя е ключът към него.

Единственият проблем беше, че започваше да се тревожи за нея. И не трябваше да си гений, за да се досетиш защо. Това, което му пречеше да съди трезво, беше…

— Хубава жена. — Гари, подпрял брадичка на дланите си, втренчен в нея, изрази с думи онова, което Люк мислеше.

— Да — съгласи се Люк, но определено не искаше да обсъжда това с Гари. — И така, какво се случи с куфарчето? Кажи ми, че знаеш къде е и че то ще остане там известно време.

С гримаса, Гари срещна погледа му. Люк знаеше какъв ще е отговорът още преди партньорът му да си е отворил устата. Почувства как кръвното му налягане се увеличава. Вече познаваше това му изражение — то означаваше, че новините са такива, каквито не би искал да чуе.

— Изгубих го.

— Изгубил си го?

С голямо усилие, Люк успя да запази гласа си равен. Изгледа Гари с присвити очи и се опита да се успокои. Опита да се потопи в себе си, за да намери вътрешното си равновесие, което уроците по йога би трябвало да са развили. Направи още едно усилие — май трябваше да търси доста надълбоко.

— И как… Как успя да го изгубиш?

— Ами, нали знаеш, бяхме се разбрали да ти се обадя, когато нашето момиче тръгне към къщи, после да остана в контакт и да следя куфарчето, докато ти не ме освободиш от това задължение?

Люк кимна, защото не беше сигурен, че ще може да говори спокойно. Опитваше се, но май нямаше да успее да намери вътрешното си спокойствие — пътя към нирвана.

— Тя предаде куфарчето, остави го в сивия автомобил „Максима“, точно както й беше казано, после тръгна обратно по плажа. Започнах опити да ти се обадя, но проклетият предавател не искаше да работи. Беше мъртъв като застреляна птица. Страхувах се, че тя може да те залови в къщата, но не исках да напускам поста си, така че не знаех какво да правя. Реших, че проблемът с предавателя вероятно са празните му батерии, но това не ми помагаше, защото нямах резервни. После си спомних, че в джоба имам фенерче и че неговите батерии са същите като на предавателя. Нямаше никой в колата, нямаше никой и в района на паркинга, въобще нищо не се случваше. И аз отидох до мъжката тоалетна до басейна, защото това беше най-близкото място, където имаше светлина и възможност за усамотение, и смених батериите. Трябваше ми само минута. Само минута, кълна се, и нищо не чух, но когато се върнах при колата, нея я нямаше. — Гласът му затрепери накрая, вероятно в отговор на изражението на Люк.

— Нямаше я?

Люк започваше да се чувства като проклет папагал, но нямаше думи, с които би могъл да изрази това, което изпитваше. Беше проверил съдържанието на куфарчето при едно от влизанията си в къщата на Кристи. Беше описал и заснел съдържанието му, от което обаче не беше успял нищо да научи. Проклетото нещо, за което той очакваше да е пълно с пари, беше пълно със стари вестници. Което въобще не му подсказваше какво е развитието на нещата. Следващата стъпка, разбира се, беше да проследят куфарчето, да видят кой ще го вземе — не можеше да имат чак толкова късмет, че това да е самият Майкъл де Палма — и къде ще отиде то след това? А сега бяха загубили следите му.

— Да, нямаше я. Пуф, беше се изпарила. Паркингът беше празен.

Люк отново потърси вътрешния си център, но там май нямаше нищо. Не можеше да намери спокойствие. Нито да го почувства.

— И ти какво направи? — запита внимателно той.

— Отначало си помислих — по дяволите. После реших, че е по-добре да ти кажа. И така, отново опитах дали предавателят работи. Не. Проклетото нещо все така отказваше да работи. После осъзнах, че нашето момиче ще се прибере скоро и че ти все още не знаеш, че тя върви към къщата, така че започнах да тичам по плажа — не по плажа, по-точно, а по пътеката между къщите и дюните — ниско приведен, защото не исках момичето да ме види. И през цялото време опитвах дали предавателят няма да се включи. Накрая го ударих и той започна да работи. Точно тогава нашето момиче започна да пищи и да тича през дюните. Аз ти се обадих и залегнах. Тя въобще не ме видя.

Гари произнесе последните думи така, сякаш очакваше поздравление. Люк си представи едно изпълнение на Ози Осбърн, в което той удари един прилеп по главата. Само че, в неговата представа, Ози имаше неговото собствено лице, а Гари беше прилепът.

Той се отказа да търси вътрешното си равновесие, защото каузата май беше изгубена, и хвърли поглед към монитора — Кристи се обърна, прекоси дневната, включи осветлението — и започна да проклина тихо, но продължително.

— Вината не беше моя! — запротестира Гари. — Откъде да знам, че някой ще откара колата? Нямаше никого там наоколо. Цялото място представляваше мъртвило. Нямаше жива душа, кълна се! Всички заведения бяха затворени. Къде би могъл да отиде човек посред нощ? Какви бяха шансовете?

Люк преглътна няколко възможни отговора, за да се концентрира върху цялостната картина.

— Успя ли да запишеш регистрационния номер? — Люк, вече тръгнал да излиза от стаята, подхвърли въпроса през рамо.

— Да, разбира се, записах го. — Гари натисна някакво копче на клавиатурата и номерът се появи на екрана. — Ти какво мислиш, че съм идиот или какво?

Това, явно замислено като риторичен въпрос, беше по-добре да остане без отговор.

— Е?

— Според номера, колата е открадната преди месец в Ашвил. — Гари, застанал на прага на спалнята сега, загледа как Люк отваря вратата, която водеше от кухнята към гаража. — Къде отиваш?

— Да огледам наоколо за колата. По дяволите, това е остров. Фериботите не работят през нощта. Къде би могъл да отиде човек? Ти наблюдавай монитора.

— Да, добре, но…

Каквото и да следваше след това „но“, Люк не го чу. Вратата между къщата и гаража вече се затваряше след него. Той караше двегодишен „Форд Експлорър“, собственост на ФБР, затова внимателно, с премерена скорост, излезе на шосето. Превозните средства на спасителния отряд вече ги нямаше и като се изключат няколко запалени лампи по верандите, тази част на острова беше тъмна като вълча яма.

Както вървяха нещата, Люк започваше да се чувства като един от полицаите на Кийстоун. Фаровете му осветиха изненадан опосум, който замръзна за секунда, преди да подскочи и да се скрие в няколкото борови дръвчета, които растяха край пътя. В този случай определено работеше законът на Мърфи — всичко, което може да се обърка, обикновено се обърква. Агентите, които проследяваха организирани престъпления, обикновено получаваха всичко най-хубаво — най-бързите коли, оборудване последна дума на техниката, най-горещите мацки. А това тук разследване никак не приличаше на такова — май никой не ги уважаваше, а и техниката им не беше винаги в ред. Загрижено преди всичко за борбата с тероризма, Бюрото не обръщаше чак такова внимание на местните престъпници. Но все пак държаха под око обичайните заподозрени и бяха събрали достатъчно информация, за да повдигнат обвинения срещу Майкъл де Палма. Люк беше извикан, след като той изчезна нанякъде. Нямаше значение, че беше успял да се наслади само на първата седмица от триседмичната си ваканция — нито за Том Бойс, нито за самия него. Имаше значение това, че той познаваше участниците в тази игра. През първите години, прекарани в офиса на бюрото във Филаделфия, беше следил предимно тях. Оттогава досега му се беше наложило да фокусира вниманието си върху няколко случая от първа важност, но решителността му да „закове“ Де Палма, баща му, приятелите му и познатите му, не беше се стопила.

Тази беше причината, поради която Бойс го беше намерил в Кайман Брак, където Люк се занимаваше с подводно гмуркане в компанията на приятели. Като беше чул новината, Де Палма беше изчезнал, Люк беше зарязал ваканцията си, опаковал багажа си и хванал първия самолет за Дъръм, Северна Каролина, откъдето беше отплавал за остров Окракоук, където, според многото проведени телефонни разговори, дочути от електронните уши на Бюрото, огромна сума пари ще претърпи трансфер с неизвестна цел. Необичайното място — защото Джърси беше обичайният район за действие на Де Палма и съдружниците му, сумата на парите, настоятелността и спешността на случая, времето, всичко говореше, че ще се появи самият Майкъл де Палма или поне така мислеше Люк. В Дъръм, по молба на Бойс, местният офис го беше снабдил с кола, оборудване и временен партньор в лицето на Гари. Колата беше поносима, оборудването не беше кой знае какво, Гари въобще не беше запознат с компютрите, както го бяха препоръчали, но пък май не можеше и много други неща. Едва тази сутрин бяха пристигнали на острова и се бяха нанесли в къщата, която нарочно беше опразнена за тях. Кристи Петрино вече се беше настанила в съседната къща. Люк беше изненадан — не, да кажем, дори шокиран — че човекът, когото трябва да следят, е не някой друг, а секси гаджето на Майкъл. Но това само засили вътрешното му убеждение, че самият Майкъл ще получи парите. Защо, иначе, ще използват нея, освен ако Майкъл, който винаги действаше бързо, не си беше наумил да прибере едновременно парите и момичето?

Но в тази теория имаше и няколко слаби места, както започваше да открива. Кристи Петрино ужасно се страхуваше. В това нямаше никакво съмнение. В действие с план Б, който беше да се приближи още до нея и да види какво ще открие, с малко приятелско бъбрене, той я виждаше в съвсем нова светлина. Когато беше гаджето на Майкъл, записана на няколко видеоленти, тя беше хладна и самоуверена, с поглед, винаги насочен към целта. А когато се оказа сама, в личен план, тя беше уплашена и беззащитна. Заплашена. И да, да признаем истината, страшно секси.

Точно тази последна нейна черта го тревожеше. Страхуваше се, че това му пречи да разсъждава трезво. Защото започваше да се пита дали Кристи беше тук, на острова, сама и свободна. Тонът на дочутия телефонен разговор, поведението й и неговите инстинкти го караха да се пита дали някой не я принуждаваше да прави това.

Тази мисъл го измъчваше и когато паркира пред хотел „Кросуиндс“. Сградата беше малка, двуетажна, имаше седемнайсет стаи за гости и басейн в задната част. Семейна атмосфера. Люк знаеше, защото беше проверил всяко място и всеки човек още преди да пристигне на острова.

Паркингът беше пълен, което означаваше, че има точно двайсет коли. Празното място, където беше паркираната „Максима“, се забелязваше лесно. Люк спря срещу него, слезе, извади фенерчето от багажника, провери района наоколо с надеждата да открие нещо — изпусната визитна картичка, каквото и да е, което да му даде някаква идея кой е бил в колата. Но всичко, което откри, беше смачкана пластмасова чашка за кафе от „Старбакс“, която беше една от любимите спирки на Майкъл. Тя можеше да е на всеки, знаеше го, но той пак я взе, защото след анализ тя можеше все пак да даде полезна информация. Дори отпечатъци от пръсти, кой знае. Утре щеше да направи дискретно проучване сред гостите на хотела, но вече беше доста сигурен, че онзи, когото търси, няма да е сред тях. Работата щеше да се окаже прекалено проста. А до този момент нищо не беше толкова просто.

Върна се в колата и прекара двайсет минути в пътуване из острова. Маршрутът не беше никак сложен — освен дългия и силно криволичещ път, който беше успореден на брега, имаше още два главни пътя, които водеха към града. Наричаха се — какво въображение! — „Задна улица“ и „Предна улица“ и по това време на нощта по тях нямаше никакво движение. Проблемът беше в това, че сега беше разгарът на сезона и тук беше раят за туристите. Техните автомобили бяха навсякъде — паркирани в алеите, пред хотелите и на местата, определени за къмпинги. По улиците. И на пристанището. Много автомобили. Доколкото можеше да види, онзи, който той търсеше, не беше сред тях. Имаше, разбира се, още много места, като например гаражи и тесни улички, замърсени задни дворове, където един автомобил лесно може да се скрие. Накрая се отказа. Най-добре беше да заложи на наблюдението на фериботите, когато започнат работа в седем сутринта. Ако се погрижеше и двата да бъдат наблюдавани, щеше поне да знае, ако колата напусне острова.

Беше след четири, когато Люк се върна обратно в къщата и намери Гари да дреме в люлеещия се стол. Люк го побутна по рамото. Гари се стресна изненадан.

— Нещо? — запита Люк и кимна към монитора, който не показваше нищо. Екранът беше тъмен. Май беше включена само едната камера, а тя не обхващаше спалните и баните. Но Люк искаше да наблюдава предимно дневната и вратите и това го интересуваше и в момента. Очевидно в къщата беше тъмно.

— Не. Тя изгаси осветлението и си легна малко, след като ти излезе. — Гари се прозина шумно. — Ти откри ли нещо?

— Не. В седем ще започнем наблюдение на фериботите. Не знам за теб, но аз ще се опитам да поспя поне два часа.

— Да. — Гари се изправи, свали очилата и разтри очите си. — А какво за нея? — кимна той към монитора.

— Ще чуем, ако се раздвижи.

— Чудесно.

Гари премигна като сънен бухал, измърмори нещо, което звучеше като пожелание за лека нощ и тръгна към спалнята си. Люк си помисли с копнеж за огромното легло в стаята, която беше избрал за себе си. Но оборудването беше тук и, просто в случай на друго обаждане или нещо такова през нощта, той искаше да е на разположение. За щастие, беше известен с лекия си сън. Щом беше в една и съща стая с монитора, щеше да поспи колкото може и пак щеше да е сигурен, че нищо не е пропуснал.

Щеше да е добре да вземе душ, но не искаше да пропилява нито секунда от ценните два часа сън. Съблече се, изключи осветлението и легна, съвсем гол, на леглото. Обърна се на една страна, дръпна завивките до раменете си и хвърли последен поглед на монитора. Не че се виждаше нещо. Освен зелената светлина, която го увери, че е включен и работи, в къщата беше абсолютно тъмно. Но, напомни си той, те са снабдени и с устройство за шумовете и той щеше да чуе, дори тя да започне да диша тежко.

Беше много уморен и се надяваше, че нищо няма да се случи.