Карън Робърдс
Опасно лято (10)

Глава 9

Офисът, на шерифа се помещаваше в удивително и неподобаващо чаровна сграда на „Франт роуд“, точно срещу „Хауърдс Паб“. От едната й страна беше оживената бензиностанция, а от другата — не толкова оживен фризьорски салон. Кристи паркира на улицата, тънеща в сянката на кестените, която, като всички улици в Окракоук, отначало е била проектирана за коне и двуколки и не изглеждаше да е разширявана, след като тези превозни средства са излезли от употреба. Не беше лесно да се намери свободно място, защото островът, който имаше зимно население от приблизително 900 жители, през лятото беше претъпкан — населението му нарастваше до 6000 души. Кристи знаеше, защото беше опитала да си намери стая в хотел за останалата част от престоя си тук, който, надяваше се, щеше да е извънредно кратък. За нещастие, нямаше късмет. Всички хотели, от много стария „Блекбърдс Лодж“ до съвсем новия „Хаят“, бяха пълни.

Щеше да спи в колата, защото не искаше повече да нощува в онази къща. Не можеше да влезе дори за да вземе дрехите си. Само като си помислеше за това, и се обливаше в студена пот. Чувстваше се като хваната в капана на огледала и всеки път, когато се опиташе да избяга, стигаше до задънена улица. Започваше да се страхува, че няма път навън.

Най-страшното беше съзнанието за това, че е абсолютно сама. Нямаше на кого да се довери, на никого нямаше доверие. Немислимо беше да се обърне към семейството си, защото щеше да постави и тях в смъртна опасност. Чудеше се дали да не се обърне към властите, но ако го направеше, и от мафията разберяха, щеше да й се наложи да се крие до края на живота си. Щеше да се наложи да се крият и майка й, и сестрите й, и децата на Никол. С една дума, ситуацията беше невъзможна. По-добре да правеше това, което искаха от нея, докато се уверят, че тя не е заплаха и може да й се има доверие, че ще държи устата си затворена. Трябваше да остане жива, докато те схванат как стоят нещата.

Дори съседът й я беше изоставил. Люк й каза, че има предварително установен график, който не може да наруши, и изчезна скоро след като шериф Шулц и един от неговите помощници се бяха появили в клиниката. Тя се почувства странно изоставена и самотна. Смущаващо беше да открие, че се чувства в безопасност, когато той е наоколо. Беше се впечатлила от онова, което той беше направил за нея. Както и от факта, че то не изглеждаше да му струва много усилия. Беше спасил живота й, беше успокоил страховете й и беше оставил у нея впечатлението, че е човек, на когото винаги и напълно може да се разчита. А после си беше тръгнал — вероятно за да поднови прекъснатата си ваканция. Тя, от друга страна, беше оставена да се потопи в кошмара, в който се беше превърнал животът й.

Разбира се, не съжаляваше, че си е тръгнал. Той й беше напълно непознат, адвокат във ваканция, който просто случайно беше наел съседната къща. Не можеше да й предложи истинска помощ. Беше глупаво да се чувства изоставена, и то още от мига, в който беше надзърнал през вратата на болничната стая, за да й каже довиждане. Шерифът беше при нея, когато той си тръгна, и й задаваше въпроси дори докато лекарят правеше трите шева на рамото й. С други думи, тя беше оставена в добри ръце. След това шерифът се беше обадил по телефона и й беше осигурил онова, което Люк не можеше — стая в хотел „Силвър лейк“. Помощникът му я беше закарал до хотела, където тя се беше опитала, без особен успех, да поспи няколко часа.

Биенето на църковни камбани я беше събудило по обед, минути преди будилника. И й хрумна, че беше пропуснала молитвата въпреки обещанията, които беше дала на Бога предната вечер. Тръгна към банята и трепна от болката в рамото, което внимателно обви в найлон, за да предпази раната, преди да вземе душ. Отправи извинение към небето и благодарност, че е все още жива. Надяваше се само Господ да не й се разсърди за това, че отлага обещаното.

Беше малко след един без петнайсет в един от най-горещите неделни следобеди, които Кристи някога беше преживявала. Тя пътуваше към офиса на шерифа, за да разгледа по негова молба някои снимки на престъпници от областта с изявена склонност към насилие. Не че това щеше да помогне. Както беше казала и на него — и на всеки, който беше пожелал да я изслуша — не беше успяла да види достатъчно ясно мъжа, та да го разпознае по снимка.

Но дори да можеше да го идентифицира, щеше да се страхува да го направи. Не беше казала обаче това на шерифа.

Обикновено заспалото по това време селце Окракоук беше изненадващо оживено. Опашката от хора, които чакаха да влязат в „Хауърдс Паб“, за да хапнат набързо, завиваше чак зад ъгъла на тротоара. Тя я заобиколи, като едва избягна група велосипедисти, които се надяваха, че така ще изгорят част от калориите, погълнати на обед. Две момиченца, все още в празничните си роклички за църква, хванали майките си за ръка, прекосиха улицата в обратната посока. Бързаха — като че ли да се присъединят към опашката пред заведението. Паркингът до офиса на шерифа беше пълен. Освен леките автомобили, имаше и по-големи превозни средства като камиони и автобуси и дори две лодки. Кристи ги изгледа крайно недоволно. Тя лично никак не се забавляваше в това претъпкано и задушно ваканционно селище. Болеше я главата, рамото й пулсираше и беше изнервена.

Изпита облекчение, когато влезе в офиса на шерифа и откри, че там климатичната инсталация работи. Помещението изглеждаше по-хладно и заради покрития със сив линолеум под и зелените стени, характерни за всички институционни сгради. Беше излязла от хотела преди по-малко от петнайсет минути и вече се къпеше в пот. Или може би се топеше беше по-добрата дума. Тя, както се изразяваха тук, на Юг, блестеше, което означаваше, че кожата й е обсипана с малки капчици пот. Благодарение на магазина в хотела носеше бели бикини, оранжева тениска и къси бели панталони, но от високата влажност на въздуха всичко беше залепнало за кожата й. Косата й, също влажна, беше прилепнала към тила и тя нетърпеливо закрепи зад ушите си няколко непокорни кичура. Дори стъпалата й в сандалите с каишки се потяха.

Бюрото, където трябваше да й дадат информация, се намираше вляво от вратата и беше празно. Зад него, през отворената врата на офиса, се виждаха трима мъже — Горди Кастелано, шериф Шулц и Арон Щайнберг. Първите двама бяха в униформи, третият — по бермуди и бяло поло. Шерифът: як мъжага на около шейсет години, със славянски черти и напълно побеляла коса, седеше зад металното бюро. Другите двама стояха от двете му страни и, изглежда, спореха разгорещено нещо по отношение на документите и снимките, разпръснати по бюрото.

— … нямаме нужда от това. — Кастелано ожесточено посочи с пръст един от листовете и изгледа ядно Щайнберг.

Шериф Шулц вдигна поглед, видя Кристи и прекъсна спора им, като се изправи.

— Е, мис Петрино, как се чувствате? Успяхте ли да поспите? — Той заобиколи бюрото, за да я поздрави, като се усмихваше приятелски, ведро.

— Малко.

Тя се усмихна механично. Не вярваше той да е наистина загрижен за нея, тъй като й беше казал да дойде едва четири часа след настаняването й в хотела. Но той беше направил много за нея, преди това и тя оценяваше усилията му. Никак не й помагаше това, че той, както и другите двама мъже в стаята, имаха физическите данни на нейния нападател.

— Отново ви благодаря, че ми намерихте стая.

— Няма защо. На ваше разположение съм по всяко време.

— Чух, че снощи сте имали още едно отвратително преживяване. — Щайнберг я изгледа от главата до петите с широко ококорени очи. Той се обърна развълнувано към Кастелано, който й кимна за поздрав. — Нали ти казах, това е истина. Погледни я. Тя попада в типа. Тъмна коса, стройна, около двайсетте, привлекателна…

— Това са най-големите глупости, които съм чувал — каза Кастелано.

Очите му се спряха на Кристи и, за нейно неудобство, също я изгледаха от главата до петите. Тя го виждаше за първи път на дневна светлина и забеляза, че тъмната му коса е подстригана във военен стил и че лицето му никак не е привлекателно. Той пак погледна Щайнберг.

— Да, тя е стройна и с тъмна коса. Както и много други жени. И какво?

— Казах ти, отговаря на типа.

Кастелано изви очи към тавана, после я погледна.

— Не му позволявай да те изплаши до смърт. В ума му е влязъл някакъв сериен убиец.

— Не знам, Горди, може би Арон има право. — Шериф Шулц хвана Кристи за ръката и я поведе към бюрото. — Разбира се, може и да греши.

— Какви са тези приказки за тъмната коса и стройното тяло?

Кристи дискретно издърпа ръката си от тази на шерифа. Както и предната вечер, като видеше едър мъж, и по гръбнака й полазваха тръпки. Той издърпа един дървен стол с права облегалка, постави го пред бюрото и тя седна.

— Той харесва този тип жени. Преследва ги. Всички изчезнали момичета си приличат. — Щайнберг изгледа победоносно останалите мъже. — Погледнете снимките и ми кажете дали мис Петрино отговаря на модела.

— Говорите сериозно, нали?

Сърцето на Кристи прескочи един удар, докато дълго и внимателно оглеждаше снимките. От нейната гледна точка, те бяха обърнати на обратно, но нямаше съмнение, че са снимки на млади жени. Стройни, привлекателни млади жени с тъмни коси. На всяка снимка с главни букви беше изписано: ИЗЧЕЗНАЛА. Под снимките имаше информация за идентичността на лицата. Снимките изглеждаха така, сякаш бяха обработени на компютър.

— Дяволски си права, говоря абсолютно сериозно — каза Щайнберг. После, след като хвърли бърз поглед на Кристи, добави: — Съжалявам за езика. Не исках да те обидя.

— Тази работа, според Арон, е извънредно сериозна — каза шерифът с тон, който беше почти извинителен, и срещна погледа на Кристи. — Разбира се, ако се окаже истина, това действително е извънредно сериозно.

— Аз пък настоявам да не разпространяваме информация, за която нямаме доказателства. Без доказателства, всичко това са слухове и размишления — изръмжа Кастелано. — Освен това не е редно да разискваме това пред мис Петрино, защото я плашим излишно.

— Слухове… Хм. Ако това е съвпадение, ще изям панталона си — каза Щайнберг. — Изчезнали са вече осем. Осем през последните три години. В обхват от двеста мили нагоре и надолу по крайбрежието. Пет само тази година в този район. Мис Петрино трябва да знае, защото се касае за безопасността й. Това засяга безопасността на обществото!

— Не исках да го казвам, Горди, но в това наистина има смисъл. — Шерифът поклати глава. Вдигна една снимка. Кристи видя, че на нея има глава и рамене на красиво момиче, във възрастта за колеж, с дълга кафява коса и замечтан поглед. — Да вземем последните две — Елизабет Ан Смолски и Тери Лин Милър, които са били студентки първа година в университета в Джорджия миналата година. Дошли са тук преди две седмици, за да прекарат ваканцията си в Нагз Хед, и са изчезнали от бара, след като са изпили по две питиета. Снощи намерихме Елизабет мъртва на нашия плаж, на около седемдесет мили от мястото, където е изчезнала. Видяхте тялото й. Знаете какво се е случило с нея. А Тери все още не е открита. — Той избра една от другите снимки и забарабани с пръсти по нея. Тя беше на момиче на почти същата възраст, с къса коса и заразителна усмивка. — Как ще обясните всичко това, ако нямаме работа със сериен убиец?

— Ще каже, че това са домашни престъпления — каза с отвращение Щайнберг.

— Казвам само, че Елизабет Смолски има белези навсякъде по тялото си! Била е пазена жива в продължение на две седмици, през което време е била измъчвана и държана гладна! Нима казвате, че приятелят й й е причинил това? — Щайнберг удари с юмрук по бюрото и накара и снимките, и Кристи, да подскочат.

— Казвам само, че е по-добре да разследваме всяка друга възможност, преди да започнем да плашим хората с истории за серийни убийци. Знаеш ли какво ще стане, ако публикуваш това във вестника? Хората ще се страхуват да отидат до тоалетната! — каза Кастелано. Лицето му се беше сгърчило от напрежение.

— Какво, нима мислиш, че приятелят на Елизабет Смолски я е убил, а два часа след това е нападнал Кристи Петрино в къщата й? Бих казал, че това е много по-малко вероятно, отколкото в района да действа сериен убиец. — Щайнберг изгледа гневно Кастелано, който също го изгледа гневно в отговор. След това погледът на Щайнберг се премести върху Кристи. — Или мислиш, че двете нападения не са свързани? Може би мис Петрино има бивш приятел, който също е склонен на убийство?

Предположението, очевидно замислено като сарказъм, беше всъщност толкова реална възможност, че за миг Кристи просто го гледаше стъписана. Никога не беше разглеждала въпроса в такава светлина — но да, нейният бивш приятел беше способен на убийство. Беше успяла да разкрие, че криминалните деяния на Майкъл са разнообразни: от проституция и контрабанда, до пласиране на наркотици и оръжие, не липсваха дори поръчкови убийства. Въпросът беше дали той беше поръчал тя да бъде убита. Майкъл? Той ли стоеше зад случилото се снощи? Наложи се Кристи да прехапе устни, за да спре треперенето им.

Тя си представяше, че е жертва на безлична организирана банда. Сега, внезапно, започна да се пита дали лицето зад поръчката не е Майкъл. Не че това имаше значение, защото, който и да го беше поръчал, щеше да е достатъчно лошо да изгуби главата си. Отчаяно реши, че ще й е по-лесно да се тревожи за заплахата от сериен убиец. Защото, като се прибере у дома, серийният убиец ще изгуби дирите й. А Майкъл ще е като заразна болест — ще я следва навсякъде, няма да може да се отърве от него и рано или късно ще умре.

— Мис Петрино? — проговори шериф Шулц, но и тримата я гледаха със смръщени вежди, макар и в различна степен. Кристи почти изпадна в паника и се запита какво ли е издало изражението на лицето й.

— Не, не мога да кажа, че имам такъв приятел — отговори тя, горда колко спокойно звучи гласът й. — Освен това, аз не го видях много ясно, но все пак видях достатъчно, за да кажа, че убиецът не прилича на нито едно мое гадже. А съм сто процента сигурна, че мъжът от плажа и онзи, който ме нападна в къщата, са едно и също лице.

— Виждате ли? — Очите на Щайнберг блестяха победоносно, когато погледна Кастелано.

— Добре, вие двамата, нека постигнем съгласие — ще проучим още малко работата, преди да избързаме да публикуваме каквото и да е във вестника. Може би резултатите от ДНК анализа на Елизабет Смолски ще ни помогнат. Междувременно, мис Петрино и аз имаме работа. Извинете ни.

— Да, разбира се. — Кастелано гледаше Кристи, докато Щайнберг събираше снимките. — Тази вечер в къщата ли ще останеш?

В никакъв случай. И защо той искаше да знае? Тя и без това изпитваше подозрение към него.

— Запазих й стая в „Силвър лейк“ — каза му шерифът.

— Разбира се, само за тази вечер. — Обърна се към нея. — Ще останеш ли в града по-дълго?

— Не знам — каза тя. Много искаше той да не беше споменавал името на хотела й. — В момента нямам никакви планове. Не мога да правя такива.

— Леля Роза има две свободни спални.

— Аз и съпругата ми също имаме допълнителна спалня. Ако искаш, можеш да ни бъдеш гост. Знам, Елен ще се радва на компанията ти — каза шерифът.

— И аз бих ти предложил гостоприемството си, но къщата на Бъд е по-хубава, а и Елен готви изключително вкусно — каза Щайнберг с намигване.

Погледът на Кристи се спря последователно на тримата мъже. При мисълта, че може да прекара нощта близо до някой от тях, в главата й изникнаха думите: „Няма начин“. Не можеше да им се довери до такава степен, дори на шерифа.

— Благодаря. Ще го имам предвид — каза тя.

Кастелано и Щайнберг излязоха от офиса, а тя разгледа снимките, които шериф Шулц имаше за нея. Да бъде сама с шерифа, беше изпитание за нервите й и тя разгледа снимките набързо. Няколко от мъжете на тях бяха с яко телосложение и тъмна коса. Нито едно от лицата не й изглеждаше познато. Може би това се обясняваше с факта, че тя всъщност не беше успяла да види лицето на нападателя си.

— Е — каза той с очевидно разочарование, когато тя се изправи да си върви. — И отрицателният резултат е някакъв резултат. Слушай, мислех си, че ако се тревожиш за безопасността си, моят помощник може да те охранява днес. Неделя е, а в неделя, като се изключи инцидентът снощи, обикновено е спокойно. А и по него не можем да свършим много работа, докато не получим резултатите от тестовете.

Щеше да е чудесно да е в компанията на помощника на шерифа, но нали имаше среща с член на мафията. С искрено съжаление, тя поклати глава, като все пак успя да се усмихне.

— Мисля, че на дневна светлина, съм достатъчно в безопасност.

Шериф Шулц смръщи вежди.

— И аз мисля така, но човек никога не знае. Обади ми се, ако попаднеш в беда.

Той извади визитна картичка от портмонето си и написа нещо на гърба й. После й я подаде.

— Това е номерът ми тук, в офиса — каза той и посочи лицето на картичката. — Това… — Той обърна картичката и прокара пръст по колонката телефонни номера, които току-що беше написал — е домашният ми телефон. Това е мобилният ми телефон. Това е пейджърът ми. Обади ми се, когато пожелаеш, чу ли?

Кристи кимна, прие визитката и внимателно я прибра в чантата си. После се сбогува и излезе. Навън все още беше горещо и влажно като в сауна, улиците и тротоарите бяха все така претъпкани с летовници, но Кристи не забелязваше нищо, докато вървеше към колата си. Все още, въпреки че той си беше отишъл, изпитваше неприятно чувство по отношение на Горди Кастелано. Но можеше да си представи и шерифа, и Арон Щайнберг, в ролята на убиеца. Завладяна пак от паника, преди да отвори вратата на колата си, тя се огледа наоколо. Като че ли половината от населението на Окракоук отговаряше на описанието на нападателя. И тя се ужаси, когато осъзна факта, че нападателят й можеше да е всеки, абсолютно всеки.

„Възможно е той да ме наблюдава и сега“

При тази смразяваща кръвта мисъл, Кристи потрепери и побърза да седне в колата. В мига, в който голите й бедра докоснаха нагорещената седалка, тя извика леко и забравила за нападателя. Извади хавлия от жабката на колата и я постели под краката си. Запали мотора, свали прозорците, въпреки опасността да я убият, за да намали поне малко температурата вътре. Климатичната инсталация не работеше. Не направи опит обаче да подкара колата. Бърз поглед към часовника на таблото й каза, че е един и половина. Имаше половин час до срещата, а й трябваха десет минути, за да стигне до маяка.

Имаше малко време. Достатъчно време, за да се обади по телефона. Не й харесваше да живее така, завладяна от ужас, и щеше да направи каквото може, за да отстрани това чувство.

Беше нервна и сърцето й биеше тежко, не беше сигурна дали е умно да постъпи така, но не се сещаше за по-добър начин да остане жива. Извади мобилния си телефон, който един от помощниците на шерифа загрижено й беше върнал в клиниката, вдигна прозорците, за да си осигури спокойствие, и набра номера на Майкъл.