Карън Робърдс
Опасно лято (3)

Глава 2

— По дяволите! Новодошъл.

Тези, подчертано произнесени, думи на Гари, гръмнали малко прекалено високо в слушалката, притисната до изненадващо нежното ухо на Ранд, бяха предупреждението, от което той имаше нужда, когато мина през вратата на вътрешния двор. Той трепна, защото слухът му претърпя нова атака — женски писъци, долетели от немного далеч. Затвори внимателно вратата, огледа се и видя малките на Дони да изтичват всичките иззад дюните зад къщата и него, който също се движеше с грацията на свиня върху лед. Кристина Мари Петрино — Кристи за семейството и приятелите си, макар тя да нямаше такива — викаше неистово за помощ и млъкваше само от време на време, колкото да хвърли поглед през рамо. Не беше обърнал внимание на пронизителните й крясъци досега може би защото беше зает вътре в къщата й. Едва имаше време да отлепи слушалката от ухото си и да пъхне телефона в джоба си и тя се плъзна по последната дюна и се втурна право към него.

Време беше да мисли бързо. Да се опита да се скрие или да побегне? Тъй като беше в нейния малък циментиран двор, зад него беше къщата, а вляво и вдясно — недотам здравата ограда с височина шест фута, той нямаше възможност нито да се скрие, нито да побегне. За да се измъкне, трябваше да се затича право към нея. Като се имаше предвид светлината на луната, нямаше много надежда просто да се смеси с нощта и да мине незабелязан. Като се приближеше дори още малко, тя щеше да го види. А той, ако помръднеше, щеше да бъде видян веднага щом излезеше от тясната сянка, хвърляна от стряхата. Тъй като операцията трябваше да е тайна, очевидно не беше добра идея да прави каквото и да е, което можеше да я наведе на подозрението, че в къщата й е влизано, докато я няма. Най-добре да се втурне към нея, уж за да й помогне, отзовал се на крясъците й.

Не беше кой знае какъв план, но трябваше да свърши работа. Нямаше време. Защото тя щеше да го види. Да, погледът й се спря на него, докато той стоеше, съвсем неподвижен, насред храстите в двора й, които му стигаха до коленете. Очите й се разшириха от ужас. Устата й зейна широко отворена. Тя пусна полата си, която закри наистина достойните й за възхищение крака, и се закова на място. Вдигна ръце, като да се защити от него.

— Хей, какъв е проблемът? — запита той с възможно най-мил глас и, като се водеше от идеята, че най-добрата защита е нападението, тръгна към нея.

Лош ход. Тя изпищя така, сякаш беше видяла сатаната. Люк премигна, после загледа с удивление и изненада как кракът й се закачи в нещо и тя седна рязко в пясъка. Малкото й секси дупе едва се размина с един мравуняк, който буквално щеше да го подпали. Нещо цилиндрично — какво ли беше? — което тя държеше, излетя от ръката й и падна във водораслите в подножието на близката дюна. Тя погледна зад себе си, като че ли да види къде се беше дянал този предмет. После рязко обърна глава. С широко ококорени очи, очевидно ужасена, тя го погледна.

— Махни се от мен! Помощ! Помощ!

— Чакай малко… — Той тръгна към нея с ясното намерение да й помогне да се изправи на крака.

— Стой далеч!

Тя запълзя като рак назад, свободната рокля малко й пречеше, но тя все пак успя да се отдалечи доста от него. Той не можа да се сдържи — гледаше я с чисто мъжко възхищение. Краката й, дълги, стройни и загорели, бяха феноменални, каквито си ги спомняше и от предишните пъти, когато я беше виждал. Погледът му стигаше до малкото черно триъгълниче, което беше или черни бикини, или бански. Гърдите й — хубави гърди, не прекалено големи, но закръглени и настръхнали, закрити само от прозрачен сутиен или бански под роклята — подскачаха и привличаха погледа. Тъмната й коса беше разпиляна по гърба, тъмните й очи бяха станали огромни от нескрит ужас, лицето й с високите скули беше обърнато така, че светлината на луната падаше върху деликатните й черти. Тя беше наистина хубава, а точно в този момент, отдалечаваща се заднишком, с изпъкнало дупе, беше дори неустоима. Де Палма имаше превъзходен вкус по отношение на жените, трябваше да му се признае на копелето.

Наистина срамно, че след като всичко това свършеше, тя щеше да гние в затвора.

— Виж, всичко е наред. Няма да те нараня.

Той вдигна ръце с дланите навън, за да й покаже колко е безопасен, усмихна й се и се опита с всяка пора на кожата си да излъчва дружелюбност. Тя не изглеждаше убедена. Стигна до дюната и нямаше никаква надежда да успее да я изкачи заднишком.

— Стой далеч от мен!

Без да обърне внимание на това, той продължи да върви към нея. Спря се едва когато стъпалата му бяха на няколко инча от пръстите й. Беше сигурен, че изглежда достатъчно безвреден — като среден американец във ваканция. Та какво би могло да я изплаши у едно усмихнато русокосо момче, обуто в къси плажни панталони и шарена риза? Тя пищеше и преди да се покаже иззад последната дюна, така че, каквото и да я беше уплашило, не беше той. Той се усмихна още по-широко и се наведе да й помогне да се изправи, но тя нададе още един пронизителен писък и хвърли шепа пясък в лицето му.

Бодеше. Той се изправи рязко и разтръска глава, като благодареше на щастливата си звезда, че е успял навреме да затвори очи.

— Исусе! — каза той. — Не разбираш ли? Всичко е наред.

— Помощ! Пожар!

— Пожар?

В това нямаше никакъв смисъл, но всъщност то нямаше и значение — целта беше да я увери, че е безопасен, и да успее да се измъкне. Опита се отново да се усмихне и отново й подаде ръка. Тя удостои този джентълменски жест с ритник.

— Оу, по дяволите! — Кракът му се схвана! Болката се стрелна в него, още когато петата й го уцели в капачката на коляното. Той се хвана за удареното място и заподскача назад, но се спъна в пластмасовия шезлонг, който сръчно беше успял да избегне в предишните си два, очевидно по-успешни, набега в нейния двор.

Този път обаче падна. Спъна се в него, загуби равновесие и се озова на земята. Евтиният стол изскърца и падна до него. А той така удари задните си части, че му идеше да се развика. Не успя да овладее инерцията на падането и главата му също се удари в цимента. За да го унижи още повече, шезлонгът се наклони над главата му. Той лежеше прострян на непрощаващия безмилостен цимент, в задните му части се бяха забили острите части на стола, а над главата му се простираше тентата и бързо разбра, че единствените му проблеми не са, че вижда звезди и че изглежда смешен.

— Не мърдай! Не мърдай!

Още докато избутваше стола от главата си, той вдигна поглед и видя още по-сигурен знак, че ситуацията бързо се влошава — разтревожената жена стоеше над него със защитен спрей в ръка.

Спреят беше насочен право в него. По дяволите! Нямаше нужда от това.

— Лейди, аз съм на твоя страна! — извика той и вдигна и двете си ръце към небето като всички онези заврени в ъгъла лоши момчета от уестърните, които беше гледал. — Аз просто се опитвам да ти помогна. Ти не искаш помощ и това не ми е неприятно. Просто ще си отида. Ей сега си тръгвам.

Тя все още държеше спрея, насочен в него, с протегнати напред ръце, и пръстите очевидно я сърбяха да натисне „спусъка“. Думите му обаче като че ли най-после стигнаха до съзнанието й. Поне не натисна „спусъка“ веднага.

— Какво правеше в двора ми?

Добър въпрос.

— Търсех котката си. — Извинението изникна сякаш от нищото в ума му, защото, докато влизаше, видя котка да се разхожда край оградата й.

— Търсеше котката си?

Да се каже, че думите й звучаха скептично, значи да се подценят нещата. Да, като извинение, това не беше достатъчно добро. Люк обаче кимна.

— Марвин. Търсех котарака си Марвин. Видях го да изтичва под ония храсти. — Той посочи с палец въпросните храсти — онези с височина до коленете му, сред които стоеше, когато тя го видя. — Дори не помислих, че това тук е нечий частен двор. Нямах намерение да нахлувам. Съжалявам.

Тя погледна към храстите. Люк имаше намерение да скочи веднага щом вниманието й бъде отклонено, но мисълта, че може и да не успее да грабне спрея от ръцете й, го възпря. Беше ставал два пъти жертва на точно тази марка и я познаваше. Не искаше да подновява познанството си.

— Там няма никакъв котарак.

— Ти вероятно си го уплашила с твоите писъци. Ще имам късмет, ако не е избягал чак на другия край на острова. — Люк успя да придаде и тъга, и възмущение на гласа си. — И защо викаше така, между другото? Да не си се ударила лошо?

Изражението на лицето й се промени. Някак странно потъмня, когато тя погледна обратно към океана.

— Там, на плажа, има жена… Тя има нужда от помощ… Има и един мъж. Той…

— Хей, вие там! Къде е пожарът?

Гласът като че ли принадлежеше на крехка и уязвима старица. Люк се осмели да отклони поглед от страшния спрей и видя лъча на фенерче да се разхожда малко по-нататък в мрака, точно зад оградата. Ясно беше, че човекът с фенерчето идва по пътеката през дюните. Тя съединяваше тази къща с онази от северната страна. Трепна, макар и само вътрешно. Знаеше кой идва да спаси Кристи или поне мислеше, че знае. Тя се казваше Роза Кастелано и беше вдовицата на Антъни Кастелано.

Беше на осемдесет и живееше в съседната къща през цялата година. Къщата беше на Де Палма, който притежаваше няколко недвижими имота по продължението на тази плажна ивица. Тя обикновено прекарваше целия ден в грижи по храстите в градината си, в поддържане на предния двор и наблюдаване на съседите. Люк имаше чувството, че почти нищо не й убягва. Знаеше, че той, лично, не беше успял да й убегне. Тя беше навън в двора си, когато той и Гари бяха пристигнали сутринта, и ги беше изгледала подозрително, когато бяха изчезнали във вътрешността на даваната под наем къща, която се намираше от южната страна на къщата на Кристи Петрино. Тя също беше собственост на Де Палма, даваше се под наем само за през лятото. Те обаче щяха все да измислят някакво извинение.

— Мисис Кастелано, вие ли сте?

В гласа на Кристи се долавяше облекчение. Люк я изгледа остро. Фактът, че тя познаваше Роза Кастелано, беше интересен, ако не и дори изненадващ. Успелите мъже и техните съпруги все трябваше да прекарват някъде ваканциите си и плажовете на Западните Съединени щати започваха да стават техен избор. Всъщност точно в този момент нагоре и надолу по крайбрежието почиваха толкова много от предишните „другари“ на Де Палма, че районът би могъл успешно да се нарече Южният Ню Джърси.

— Да, разбира се, че съм аз. А ти кого очакваше? Мадона? Майка ти се обади и ми каза, че си тук, и ме помоли да те наглеждам.

Мисис Кастелано се появи иззад ъгъла на оградата, като продължаваше да говори. После рязко спря и насочи право в Люк лъча на фенерчето, който попадна в очите му и го заслепи. Той замижа и махна несигурно с ръка за поздрав. Мисис Кастелано смръщи вежди, като че ли се опитваше да си спомни нещо за него.

— Може ли да се върнете у дома и да се обадите за помощ? — запита Кристи, като продължаваше да го заплашва със спрея.

— Вече се обадих в пожарната станция, когато те чух да викаш, че има пожар. Имаш нужда и от полицията ли? Трябваше да кажеш. — Мисис Кастелано беше пълничка старица с оредяла бяла коса, много бръчки, остър, приличен на клюн, нос над малка, стисната уста, с гръб, превит от годините. Тази вечер беше облякла дълга до коленете роба, здраво завързана над онова, което вероятно беше нощница. Краката й бяха обути в дебели домашни пантофи. Може и да изглеждаше крехка, можеше и да звучи уязвима, но Люк подозираше, че е толкова крехка, колкото и Ма Бейкър.

— Лельо Роза, аз съм ченгетата, помниш ли? Аз съм шерифът.

Тъмнокос мъж в края на трийсетте, а може би само на трийсет и пет, и цели двеста солидни паунда тегло, се появи зад жената в ръка с нещо, което много приличаше на пистолет четирийсети калибър. Беше облечен в тъмни панталони и бяла тениска от онзи тип, които приличат на бельо. Също като тялото, лицето му беше широко и агресивно като това на булдог. Приличаше на ченге, да.

— О, да, непрекъснато забравям. — Мисис Кастелано поклати глава и добави под носа си: — Някак си не ми се струва много правилно един Кастелано да е шериф.

— Уф, мисля вече да се изправя — каза Люк и леко трепна, защото още изпитваше, макар и по-слаба, болка в коляното.

— Не мърдай! — изпищя Кристи. Настръхнала от подозрение и враждебност, тя отново насочи спрея към него.

— Хайде да се поохладиш малко, не можеш ли? — каза Люк с отвращение. Той отново вдигна ръка, за да укроти подновената й агресивност.

— Аз ще се погрижа — каза Кастелано на Кристи с тон, който имаше за цел да я успокои. Пистолетът беше в ръката му, готов за действие. — И така, каква е тази работа тук? Къде е пожарът?

— Няма пожар. — Кристи погледна Люк. — Този човек…

Преди да може да продължи, Люк скочи на крака, все още в добро разположение на духа — дружелюбен като всеки съсед.

— Хей, чух я да вика, дойдох да й помогна, а тя нещо откачи.

— Откачила съм! — Кристи му хвърли враждебен поглед, после отново погледна Кастелано. — Той се криеше в храстите в двора ми! Твърди, че търси котката си.

— Котка?

Кастелано обърна погледа си към Люк. Очите му бяха малки, тъмни и лукави — от онези, които не би искал да те забележат, ако нещо си сгазил лука. Или ако си мъж, който няма никакво извинение за присъствието си в двора на жена посред нощ и търсиш несъществуващата си копа.

— Марвин — каза Люк с намерението да потвърди версията си. Да, трябваше да се придържа към нея.

— Кристи Петрино, запознай се с племенника ми Горди Кастелано. Шерифа.

Мисис Кастелано очевидно беше забравила в каква посока се беше развил разговорът. Може би мислеше, че са на парти, кой знае. От тона й ставаше ясно, че в главата й се въртят мисли за бракосъчетание.

— Радвам се да се запознаем — казаха Кристи и Кастелано почти в един глас. Люк, докато ги гледаше с присвити очи, си помисли, че е добре разговорът да се отдалечи малко от него. Реши също, че обноските и на двамата си ги бива. Когато е израсъл сред тълпата, на улицата, възможно е човек да се сблъска с всякакви престъпления включително и убийство, но на децата все пак се повтаря, че не бива да забравят добрите маниери. После погледът му, станал по-остър, отново се спря на Кристи. Челото й беше тревожно набръчкано, а погледът й издаваше предпазливост. Изражението й изразяваше недоверие и този път то беше насочено към Кастелано. Какво й ставаше на тази? Дали това беше обичайното й отношение към представителите на закона или беше специално предназначено за този?

— Там долу, на плажа, има жена…

Кристи говореше почти неохотно. Тя огледа Кастелано от главата до петите и бръчките на челото й станаха още по-дълбоки. Да, недоверието й не заглъхваше, а дори се усилваше. Въпросът беше — защо? Люк беше готов да се обзаложи, че тя наистина е била уплашена от нещо. Като продължаваше да гледа Кастелано, тя се поколеба и добави: — Вие не идвате откъм плажа, нали?

— Аз? — Кастелано поклати глава. — Не. Гледах телевизия с леля Роза. — Той също смръщи вежди и погледна Кристи. — Жена на плажа, казваш? Какво за нея?

— Нещо с нея не е наред. Тя просто лежи в пясъка, мисля, че е ранена. Има нужда от помощ. Аз… Трябва да извикаме линейка. — Тя говореше все така неохотно, което при тези обстоятелства се стори странно на Люк.

— Какво? Къде? — Гласът на Кастелано беше станал по-остър. Кристи го гледаше и гризеше усилено долната си устна.

— В посока към маяка.

В далечината се чуваше слабият вой на сирена.

— Това сигурно е пожарната кола — каза мисис Кастелано. Тя изгледа неодобрително Кристи. — Ти да не си наистина полудяла? Защо крещеше, че има пожар, след като такъв няма?

— Пожарната команда, спасителен отряд, линейка, все едно — каза нетърпеливо Кастелано. Погледна Кристи. — Къде лежи тя? Леля Роза ще остане тук и по-късно ще покаже пътя на момчетата.

— Не! Не. — Кристи поклати глава и направи крачка назад. Сега сирената виеше по-високо, очевидно беше по-наблизо. — Те ще дойдат всяка минута, така че вероятно ще е по-добре просто да ги изчакаме.

Тя се страхуваше от Кастелано, това беше повече от ясно. Дали се бяха срещали и преди? От реакциите на Кристи Люк отсъди, че не е така. Но тогава, а той имаше добри причини да го знае, нещата невинаги бяха такива, каквито изглеждаха.

— Да, вероятно си права — каза Кастелано, като я наблюдаваше внимателно. — Няма защо да рискуваме те да ни изгубят в мрака.

— Вижте, радвам се, че се запознахме, но тъй като, изглежда, тук само преча, по-добре е да отида да си гледам работата. — Наложи се Люк да повиши глас, за да надвика воя на сирената. Жена, ранена на плажа, не беше негов проблем и той нямаше търпение да си отиде, преди да се налага да дава обяснения и на други официални власти. Колкото по-малко внимание привличаше, толкова по-добре. Той погледна Кристи. — Съжалявам за недоразумението.

— Чакай. — Кастелано го загледа с погледа си на булдог. Пистолетът му беше насочен към земята, но Люк не се съмняваше, че може на секундата да промени посоката си. — Какво ще кажеш, преди да тръгнеш да ми оставиш името и адреса си? За по-сигурно.

По дяволите!

— Люк Рандолф — отговори леко и безгрижно Люк.

Даде името, под което беше наел къщата. То беше неудобно близо до истинското му име. Трябваше да измисли нещо съвсем различно. Но пък нали когато го беше измислил, не беше очаквал да дава обяснение пред любопитен представител на закона. Ако всичко се беше развило така, както се предполагаше, че трябва, нито шерифът, нито Кристи Петрино щяха да го забележат. Той щеше да е само още един от хилядите почиващи без лица и нищо повече. Но тъй като късметът не беше на негова страна — дяволите да го вземат и Гари, щеше хубаво да му се накара, като го види — тя го залови да излиза от къщата й. И от него зависеше да се справи възможно най-добре в тази ситуация. Той погледна Кристи и реши, че най-добрият избор е истината — е, поне малка част от истината. Затова се усмихна малко накриво и, както се надяваше, с определен чар.

— Аз съм вашият съсед. С едно друго момче сме наели съседната къща.

Кристи не изглеждаше никак очарована. Нито пък убедена.

— Вярно е — кимна мисис Кастелано. — Видях ги, като се нанасяха. Той и другото момче, тази сутрин. Сони и Нора Корбит — обикновено през август те наемат къщата до твоята — спечелиха на лотария пътуване с платени всички разноски до Карибите и промениха плановете си. Естествено, трябваше да се възползват от печалбата. И къщата им остана свободна в последната минута. Можеш ли да повярваш на такъв късмет? А аз никога през живота си не съм печелила дори една дъвка.

— Той беше в моя двор — каза Кристи на Кастелано, но погледът й срещна този на Люк. Ясно беше, че продължава да изпитва подозрения и към него. — Никога не съм виждала тук котка.

— И така, какво се случи? Усетихте го на вратата или на прозореца? Да не би да те е гледал? — Кастелано хвърли поредния страшен поглед на Люк.

— Аз… Не си бях вкъщи. Не можах да заспя, затова излязох да се разходя по плажа. Когато се върнах, той беше тук, в двора ми.

„Лъжкиня, каква лъжкиня!“, помисли си Люк. Той знаеше какво прави тя на плажа.

Погледът на Кастелано отново се спря на Люк.

— Хей, търсех котката си, вече ви казах. — Люк звучеше толкова невинно, че успя да впечатли сам себе си. — Марвин излезе, а аз не обичам да го оставям навън през нощта, особено на непознато място. — Той погледна отново Кристи и се опита да покаже разкаяние. — Съжалявам, че ви изплаших.

— Е, добре, вижте, котаракът му е ей там. — Мисис Кастелано посочи с лъча на фенерчето в определена посока.

Като всички други, Люк се огледа изненадано. Да, лъчът на фенерчето осветяваше котка. Всъщност черен мъжки котарак — онзи, който той беше видял да се разхожда наоколо и по-рано. Без да се интересува от това, дали някой го вижда, той се беше излегнал в тревата в подножието на близката дюна и размахваше опашка. Цялото му внимание беше приковано в онова, което вероятно щеше да му послужи за среднощна закуска.

— Това ли е котаракът ти? — запита Кастелано и отново погледна Люк.

Каква беше възможността две котки да се разхождат посред нощ в двора на Кристи Петрино? Никаква. Люк си представи как притиска до гърдите си този очевидно враждебен котарак.

— Да — каза Люк. — Това е той. Това е Марвин.

— Той като че ли казва истината — каза Кастелано на Кристи.

— Предполагам. — Тя, не звучеше напълно убедена.

Но котаракът беше там. Положително доказателство. Какво можеше да направи тя?

Люк почти се усмихна. Понякога нещата се оправяха сами, просто така.

Ярките светлини и воят на сирените бяха вече толкова близо, че принудиха Люк да се огледа. Да, по тесния път, който се виеше между къщите, бясно се носеше пожарната кола. Но колкото бързо се появи, толкова бързо и изчезна. Къщата на Кристи закриваше гледката, но освен това той долови съвсем отчетливо скърцането на спирачки. Може и да не виждаше какво става, но лесно можеше да си представи сцената — камионът спира рязко, огнеборците изскачат пъргаво навън и се затичват през моравата с размери на пощенска марка към къщата…

— Заобиколете отзад! — извика мощно Кастелано, образувал около устата си фуния с дланите си. Тъй като гласът на Кастелано изгърмя в почти пълната тишина, Люк осъзна, че воят на сирената е спрял.

— Горди, изплаши котарака — каза мисис Кастелано. — Виж, той пак избяга някъде.

Люк също видя как котаракът прескочи дюната и изчезна в нощта. Да, понякога нещата просто вървят като по вода, без никакво усилие от твоя страна.

— Проклятие! — каза той и скръсти ръце на гърди в същия миг, в който пожарникарите, в пълно снаряжение, изскочиха иззад ъгъла на къщата. В същото време, беше доловено неочаквано движение от дясната страна. Той погледна в тази посока и видя семейство с три или четири деца да се движи предпазливо по пътеката, която се виеше сред дюните. Те, без съмнение, бяха привлечени от всеобщото раздвижване в района. Трите момчета в тийнейджърска възраст се спуснаха след пожарникарите. Възможно беше да са проследили пожарната кола и от града в търсене на възможно развлечение в това място, което не предлагаше много нощен живот, освен комарите и другите насекоми. Зад момчетата се появиха двама униформени полицаи.

„Хайде, елате всички, помисли си отвратен, Люк. Да не би тази вечер да ви е специалната?“

— Къде е пожарът? — извика един от огнеборците.

— Няма пожар. — Кастелано поклати глава, когато те се приближиха. — Станала е грешка. Но на плажа има ранена жена. — Той се обърна към Кристи. — Искаш ли вече да ни покажеш къде лежи тя?

Кристи кимна и той я хвана за ръката. Люк с интерес забеляза, че тя трепна и като че ли се сви от допира, после издърпа ръката си и тръгна към плажа, без да погледне назад. Кастелано гледаше след нея с все по-задълбочаваща се бръчка между веждите.

— Ти също ела — подхвърли Кастелано през рамо на Люк и цялата група закрачи през дюните. — Искам да ти задам още няколко въпроса.

Чудесно. Сега щеше да бъде изложен на погледите на почти половината население на района и на жената, която уж той трябваше да наблюдава. Но онова, което нито един от тях не знаеше и не биваше да открива, беше истината за това, кой е той и защо е тук — специалният федерален агент Люк Ранд, който е по следите на Дони Дж., също така известен като Майкъл де Палма, който обаче беше успял да му се изплъзне и да изчезне от полезрението му преди два дни, точно когато уж таен съдебен процес беше повдигнал многобройни обвинения срещу него. Те наблюдаваха и момичето на това копеле, а то, почти по същото време, беше тръгнало на юг с куфарче, пълно с пари. Тя като че ли се опитваше да прикрие гаджето си или може би работата беше по-сериозна.

За нещастие, нещата май не бяха толкова прости. Това малко недоразумение беше само последната брънка на веригата. План А, който беше никой да не го забележи, докато той изчака появяването на Майкъл де Палма, беше вече само мираж. Моментът изглеждаше подходящ за привеждането в действие на план Б. Но първо трябваше да го измисли…