Карън Робърдс
Опасно лято (25)

Глава 24

Звярът въобще не му помагаше. Претърси гората, доколкото можеше, но разчиташе единствено на собствените си сетива и така не откри нищо. Не беше за вярване, че беше успяла да му се изплъзне. Вероятно го беше заслужил с прекомерното си високомерие. Следващия път, когато му се удадеше възможност, щеше да я убие веднага, на място, да направи така, че трупът да изчезне. Или не. Важното беше, че труповете не могат да говорят.

Мисълта, че тя може да си спомни по всяко време, че вече дори може да напряга паметта си в резултат на това, че я беше уплашил, започваше да го измъчва. Беше по-близо от всякога до паниката, но това беше най-лошото, което можеше да допусне. Ако останеше спокоен, ако можеше да се възползва от още малко време, през което да отстрани Кристи и да изчезне, щеше да е спокоен.

И тогава, когато приключеше с това, щеше да каже: „Хей, Калифорния, здравей!“

Полицаите може и да се досещаха какво е направил, но нямаше как да знаят кой е. Или къде се крие.

Първата му работа беше да се отърве от колата й. Вече беше избрал мястото. Единствената разлика беше, че според плана тялото на Кристи трябваше да се намира вътре. Просто да я остави някъде, не беше разрешение. Тя криеше доста доказателства. По нея имаше боя от камиона му, например. Може би имаше полепнали косми от косата му или нещо друго, на което биха могли да направят ДНК — анализи.

Не си заслужаваше риска. Отърва се от колата, после се върна на пътя. Вече започваше да се съмва и трябваше да се прибере у дома.

Тери щеше да го чака. Тя нямаше да отиде в Калифорния с него, но още не го знаеше. Може би щеше да й каже по-късно.

Той се усмихна в предчувствие. Това беше нещо весело в иначе мрачния ден.

Маршрутът му минаваше покрай товарното пристанище и се случи така, че мина оттам, когато първият ферибот за деня разтоварваше. Беше изненадващо пълен за този ранен час — много коли, много хора, много стоки — и той поклати глава при мисълта колко популярен става Окракоук.

Дали хората въобще някога оставаха по домовете си?

Едно беше хубаво на пристанището, че по това време там можеше да пиеш кафе и да закусиш. Май имаше нужда от това. Нямаше причина да изпъкне сред това оживление — работниците сваляха автомобилите от ферибота, шофьорите се редяха на опашка на газстанцията, други даваха упътвания, трети закусваха. Нямаше никакъв риск да се отбие за пластмасова чашка кафе и поничка. Никой нямаше да го забележи.

Той паркира пикапа и влезе в малкия супермаркет. Беше оживено и трябваше да се нареди на опашка.

— Добр’утро — каза той, когато дойде неговият ред и направи поръчката си.

— Съжаляваме, че се наложи да почакате — казаха му в отговор и му подадоха кафето и поничката.

Обслужваше го пълно момче в юношеска възраст, което очевидно никак не се интересуваше от поредния си клиент. Той огледа набързо момичето пред себе си, после излезе, без да го удостои с втори поглед — не беше неговият тип.

— Много е оживено за този ранен час, нали? — запита, докато чакаше рестото си.

— Да. Човек не би помислил, нали? Не и след онова, което публикуват във вестника.

— Какво има във вестника? — Той прие сметката и рестото, което младежът му подаде, и го прибра в джоба на ризата си.

— За серийния убиец. На първа страница на сутрешния „Америка днес“ — Момчето кимна към щанда с вестници в близост до вратата. — Окракоук вече е национална новина.

В гласа му, колко странно, се усещаше гордост.

— Човек не би казал, нали? — Той успя да се усмихне и си тръгна, тъкмо когато момчето казваше: „Съжаляваме, че се наложи да чакате“ на следващия клиент. Премести чашката с кафето и поничката си в едната ръка, а с другата затърси дребни в джоба си.

Пъхна ги в процепа на автомата, и си взе вестник. Отначало не видя нищо, после обърна вестника и лицето на Лиз му се усмихна от долния десен ъгъл. Като я гледаше, както и от историята, която следваше, сърцето му започна тежко да бие.