Карън Робърдс
Опасно лято (22)

Глава 21

— Хм. Точно така.

Не очакваше подобно съгласие. Но вероятно това беше най-умното, което можеха да направят, и тя заспа.

Нещо — звук, движение — я събуди рязко. Не знаеше дали е спала минути или часове. С широко отворени очи и силно биещо сърце се взираше в мрака, немного сигурна къде се намира. Ушите й бучаха странно. Лежеше на нещо меко и нечии ръце я прегръщаха. Майкъл?

Не, не беше Майкъл. Тези ръце бяха по-мускулести. Тялото беше по-дълго и също по-мускулесто. Беше почти голо и излъчваше горещина почти като от фурна. Люк. Тя почувства странна топлина. После си спомни всичко изведнъж и топлината се стопи, изчезна. Ослуша се. Какво я беше събудило?

Не знаеше.

Но само като си помислеше за възможностите, и сърцето й започваше да препуска.

„Не изпадай в паника. Вероятно нищо не се е случило“

Огледа се методично наоколо. Виждаха се само няколко звезди на нощното небе. Люк спеше. Дишането му беше дълбоко и спокойно, гръдният му кош се повдигаше и спускаше равномерно. Шумът беше причинен от прилива.

Кристи остана известно време заслушана в нощните звуци, но с изключение на един-единствен тъп звук, вероятно причинен от падането на някой счупен клон, не чу нищо. Отказа да помисли дори за секунда, че шумът може да е причинен от нападателя им. Дори не се запита дали е възможно той да е съвсем близо до тях.

Защото, както беше отбелязал Люк, каква беше вероятността да ги намери? Бяха изминали доста голямо разстояние през гората, а и той вероятно щеше първо да попадне на хората, които наблюдаваха костенурките. А и не усещаше чувство за предстоящ ужас, за зло, на което винаги можеше да разчита.

Сигурно се беше събудила, защото беше сънувала кошмар — голяма изненада! Толкова често сънуваше кошмари, че в това нямаше нищо неочаквано. Каза си, че вече трябва да се отпусне.

За нещастие, това, че си повтаряше колко й е нужен сънят, за да събере сили за изпитанията на следващия ден, имаше обратен ефект. По-будна от всякога, тя опита друга тактика — да фокусира вниманието си върху мъжа, в чиито прегръдки лежеше.

Реши, че тъй като не можеше да е чиста, суха и в безопасност в собственото си легло, е добре, че е в прегръдките на Люк. Тялото му беше силно и топло, кожата му беше леко неравна там, където беше обсипана с косъмчета. Краката му бяха дълги и стройни, гръдният му кош — широк и здрав, ръцете му — набъбнали от мускули и сухожилия. Миришеше на сол, както, беше сигурна, миришеше и тя. Чуваше равномерното биене на сърцето му.

Добре, още беше будна.

Съсредоточи се върху разликата между тъканта на косъмчетата и тази, по-нежна, на кожата. Мускулите му бяха наистина много развити, което, като се имаше предвид каква беше професията му, издаваше упорита работа във фитнес залата. Талията и бедрата му бяха твърди и тесни, краката — мускулести и жилави, което затвърди убеждението й, че той работи упорито върху развитието им. Реши, че не е добре да продължава изследванията си, тъй като Люк спеше и не можеше да се противопостави. Тя също трябваше да заспи.

Застави се да лежи неподвижно, затвори очи и зачака изтощението да я победи. Слуша прибоя, брои овце, изолира мислено всеки мускул и го отпусна, завъртя глава няколко пъти, за да освободи врата си от схванатостта, и почувства как напрежението бавно напуска тялото й.

— Имаш проблеми със съня? — Дрезгавият шепот в ухото й я накара да се стресне не на шега.

— Събудих ли те? Съжалявам — каза тя, макар това да не беше истина.

Тъй като той вече беше буден и нямаше да го обезпокои, тя се сгуши по-плътно в него, като обаче внимаваше да държи ръцете си по-близо до тялото. За да се отпусне достатъчно и да заспи отново, определено имаше нужда от топлината и компанията на друго човешко същество.

— Не спях.

Кристи застина от изненада.

— Спеше.

По-скоро усети, отколкото видя усмивката му.

— А-ха.

Не знаеше дали да му вярва или не, но в случай че той говореше истината, трябваше да разсее подозренията му, ако имаше такива относно нейното поведение.

— Знаеш ли, ти така и не ми каза как се озова в багажника ми.

Измина секунда.

— Това е дълга история — каза той. — Може би утре ще ти разкажа.

— Дай ми съкратена версия.

— Споменах ли, че се опитвам да заспя?

— Ако ми кажеш как се озова в багажника, няма да кажа и дума повече, обещавам. Няма и да помръдна. Няма да правя каквото и да било.

Още една секунда.

— Добре — каза той. — Ето ти кратката версия. След като те оставих, отидох да купя храна за Марвин. Като се връщах от магазина, видях колата ти. Зачудих се къде отиваш, и се разтревожих, че нещо не е наред, за да излизаш от къщата толкова късно, затова те проследих. Не видях катастрофата, защото бях много далеч и валеше силно, но видях колата ти ударена, като минах покрай нея. Спрях и изтичах да видя дали си добре, но май получих удар по главата. Следващото, което помня, беше, че бях в багажника заедно с теб.

Кристи не каза нищо известно време, защото започваше да изпитва силно и неприятно чувство за вина. Истината беше, че Люк се беше озовал в багажника изцяло по нейна вина. Беше станал мишена на убиеца заради нея. Животът му беше в опасност пак заради нея.

А той беше изцяло невинна жертва.

— О, мили боже! — каза тя. — Толкова съжалявам! Толкова съжалявам, че те забърках в това.

Той я прегърна още по-здраво.

— Не бих казал, че имаш вина.

— Чуй — тя вдигна поглед към него, макар да не можеше да види нищо, освен проблясването на очите му, — когато се измъкнем от това, когато се върнем в къщите си, искам да стоиш далеч от мен. Това няма нищо общо с теб и няма нужда и ти да бъдеш в опасност. Ако не си с мен, ще си в абсолютна безопасност.

Той мълча един кратък миг.

— Кристи — каза, — да не би случайно да се тревожиш за мен?

Тя присви очи.

— Разбира се, че не се тревожа за теб. Това, което се случва, няма нищо общо с теб. Ако те убият, вината ще е моя.

— Много умно — каза той. — И много мило.

Умно? Мило?

— Какви ги говориш! Чу ли нещо от онова, което казах? Трябва да стоиш далеч от мен. Единствената причина да си в опасност, съм аз.

— Защо се тревожиш за мен?

— Защото ти не разбираш. — В гласа й се долавяше раздразнение и настоятелност.

— Тогава, защо не се опиташ да ми обясниш?

— Да ти обясня какво? Че някой се опитва да ме убие и пет пари не дава кого другиго може да убие междувременно?

— Сериен убиец, така ли?

— Може би.

— Може би?

Кристи прехапа устни. Тонът му й подсказа, че е забелязал думите, които тя неволно изтърва. Изкушението да сподели всичко с него беше много силно. Имаше нужда да разговаря с някого, да се довери на някого. Друг човек може би щеше да успее да види нещата по различен начин, от различен ъгъл и да предложи разрешение.

Не можеше да се сети за някого другиго, освен за Люк.

Но ако му кажеше истината, той щеше да е в опасност, дори да стоеше далеч от нея. И щеше да го накара да стои нащрек по отношение на нея.

— Има нещо, което не ми казваш, нали? Помислих си го още в самото начало — каза той.

О, боже, беше мълчала толкова дълго. И мълчанието й го беше накарало да заподозре нещо.

— Не знам за какво говориш.

Той я прегърна и се претърколи с нея така, че тя се озова отдолу, легнала по гръб, а той лежеше върху нея и се взираше в очите й. Усещаше силата и тежестта на тялото му, което я притискаше.

— Можеш да ми имаш доверие, знаеш ли. — Той говореше много тихо. Погали леко едната й скула, приглади косата назад от лицето й. — А и аз вече съм замесен в това. След като ме повали и ме заключи в багажника ти, той едва ли ще забрави за мен.

— Ако стоиш далеч от мен… — поде отчаяно Кристи.

Сега той я галеше нежно по врата.

— Люк…

— Кристи. — Той я галеше с палец под ухото. — Не мислиш ли, че след като ме забърка в това, трябва да ми кажеш истината? Ще ми е много по-лесно да се грижа за своята безопасност и да ти помогна, ако знам какво става. Нещо ме кара да мисля, че не си напълно убедена, че този мъж е сериен убиец. Така е, нали?

Кристи си пое дълбоко, накъсано, дъх. Той беше прав, но тя се страхуваше. Страхуваше се и за двамата.

— Аз… Не знам.

Тя говореше бавно, изпитваше нерешителност, която я хвърляше в агония. Толкова много искаше да му се довери…

— Кажи ми, скъпа. Кажи ми истината.

— Ти не знаеш нищо за мен — прошепна тя отчаяно. — Нямаш никаква представа за какво ме молиш. Повярвай ми, това наистина е нещо, за което не би искал да знаеш.

— Има ли нещо общо с бившето ти гадже?

Кристи си пое остро въздух и го задържа. Дишаше тежко и трудно, очите й бяха станали огромни в мрака.

— Какво те кара да мислиш така?

— Онова, което си ми разказвала за него. И реакцията ти в този момент.

— О, боже! — Тя започваше да се издава.

— Каквото и да е това, ние сме заедно. Дали ще ми кажеш истината или не, аз няма да те оставя сама.

— Искам да стоиш далеч от мен. Моля те!

— Не и ако ти не избягаш от мен. — Тя видя, че той бавно, отрицателно поклати глава. — Разкажи ми за бившето си гадже, Кристи. Как той е свързан с това? Да не би да е член на мафията?

— Откъде би могъл да знаеш това?

Кристи ахна, после чу, прекалено късно, неуверения тон, с който въпросът му беше зададен, и притихна, затвори очи. Той не говореше сериозно, но тя беше отговорила утвърдително на въпроса му. Без да иска. Думите й бяха признание и тя го знаеше. Предположенията му бяха толкова близо до истината — как беше възможно това?

— Не знаех. Наистина. Но сега знам. Кристи, разкажи ми и останалото. Искам да ти помогна, но трябва да ми се довериш.

Кристи си пое дълбоко дъх и отвори очи. Не можеше повече да устоява на молбата в гласа му. Имаше нужда от някого, отчаяна нужда.

— Чувал ли си за Джон де Палма?

— Смътно.

— Той е главата на мафията в Ню Джърси.

— Аха. Той ли е бившето ти гадже?

— Това е баща му. — Кристи се поколеба, после погали Люк по лицето. Той се беше подпрял на лакът и лицето му беше над нейното. — Повярвай ми, по-добре е да не слушаш много за това.

— Остави ме сам да се тревожа за себе си. — Той докосна дланта й с устни. Кристи почувства приятна тръпка чак до пръстите на краката си. — Предполагам, че приятелят ти се готви да заеме мястото му?

— Да.

Тя отпусна длан на широкото му рамо. Мускулите му бяха твърди и силни. Той беше силен и умен, мъж, на когото можеше да разчита. Мъж, на когото да разчита? Поне се надяваше да е така.

— Но аз не знаех, мислех… Мислех…

Гласът й заглъхна. Но ако щеше да остане замесен в това, той трябваше да знае истината. Истината за всичко. Тя отново заговори:

— Виж, баща ми беше член на мафията. Беше застрелян, когато бях малка. Приятелят на майка ми заема доста висок ранг в семейство Масериа. Сестра ми се омъжи за човек, също замесен с мафията. Ние сме семейство, което има вземане-даване с мафията, разбираш ли? Така съм била отгледана. Половината от хората, които познавам, са престъпници. Голяма работа, нали? Аз обаче не исках да живея по този начин. Пазех се, доколкото можех, да съм чиста. Завърших училище, станах адвокат. И когато Майкъл де Палма ми предложи работа веднага след дипломирането ми, приех с радост, защото адвокатите са много в тази страна и не е толкова лесно да си намериш добра работа, добра заплата. Не го познавах лично, докато не започнах работа за него, и не подозирах с какво се занимава адвокатската му фирма. Мислех, че е като мен, дете от мафиотски квартал, мафиотско семейство, което повече не иска да има нищо общо с това.

Тя направи пауза, за да си поеме дъх. Много й се искаше да може да види лицето му, реакцията му. Но може би така беше по-добре.

— Сгрешила си — каза Люк.

Кристи кимна.

— О, да, сгреших. Но не го знаех допреди около седмица и половина. — Тя преглътна. — Тази част със сигурност не би искал да чуеш.

Тя стисна ръката му. В отговор, той я погали по скулата и зарови пръсти в косата й.

— Напротив, искам. Хайде, скъпа, разкажи ми и останалото.

Кристи навлажни устни.

— Франки, бившият съпруг на сестра ми Никол, дойде в апартамента ми една нощ. Никога не съм го харесвала, той се държеше отвратително с Никол и децата, но все още беше член на семейството и аз го пуснах да влезе. Той беше наистина разтревожен, молеше да му помогна, казваше, че аз съм единствената, която може да го направи. Попитах го защо и той каза, че е заради Майкъл, който бил подписал смъртния му акт, защото заложил на комар много пари, собственост на Семейството. Каза, че сигурно бих могла да говоря с Майкъл и да му измоля отсрочка.

— И ти говори ли с Майкъл?

Кристи поклати глава.

— Отначало не повярвах на Франки. Започнах да проверявам нещата. Прегледах компютърните файлове, банковите ордери, някои от съдебните случаи и открих, че някои неща не се връзват. Чак когато бях сигурна какво става, отидох да говоря с Майкъл. Той призна всичко.

— Призна какво, Кристи?

— Че фирмата е просто прикритие. О, ние наистина извършвахме и законна работа, но тя прикриваше истинския му бизнес — пране на пари. Очевидно всички незаконни приходи, които семейство Масериа прибираше от наркотици, проституция, продажба на оръжие и контрабанда с цигари, комар и други, се вливаха във фирмата, където парите просто изчезваха, а после пак се появяваха, но без възможност да се проследи истинският им източник. — Тя направи гримаса. — Знаеш ли, дори само това е достатъчно, за да поискат да те убият.

— Ще поема риска.

Той не звучеше достатъчно разтревожен и тя помисли, че вероятно не разбира колко реална е опасността, в която е поставен. Ако тя беше разбрала колко е опасно подобно знание, когато Франки беше позвънил на вратата й, никога нямаше да прегледа онези файлове. По дяволите, дори нямаше да отвори вратата. Щеше да продължи да живее по стария, щастлив начин — да работи онова, което обича, през деня, а през нощта да бъде момичето на Майкъл.

При тази мисъл тя смръщи вежди. Не съжаляваше, че беше изгубила Майкъл. Мъжът, в когото беше влюбена, всъщност не беше реално съществувал. Тя не беше познавала истинския Майкъл де Палма чак до края, а когато беше разбрала какъв е той, беше изпитала едновременно ужас и отвращение.

Люк прекъсна мислите й.

— И така, какво се случи, след като ти се противопостави на Майкъл?

— Скарахме се и аз скъсах с него. После отидох при майка си. Винаги правя така, когато животът ми се обърка — отивам да говоря с майка си. Но недалеч от къщата й, чичо Винс, приятелят на майка ми, ме принуди да сляза от колата си. Хората му ме напъхаха на задната седалка в неговата кола. Там ме чакаше чичо Винс. Той ме заплаши, че ако кажа на някого, каквото знам, майка ми, сестрите ми и аз ще бъдем убити. До онзи момент винаги бях харесвала чичо Винс.

Гласът й започна да трепери. Люк изруга тихо и я прегърна. Той лежеше по гръб, а тя почти го покриваше с тялото си и трепереше така, сякаш й беше много, много студено.

— Това не е всичко — каза тя, твърдо решена той да узнае срещу какво са изправени сега те двамата. — Чичо Винс ме заведе в някакъв склад. Хората му ме набутаха вътре, бях толкова уплашена, Люк, мислех, че още тогава ще ме убият. Там беше и Франки. Лежеше гол по корем на пода. Мъртъв. Чичо Винс каза, че Франки бил блъснат от кола. И хората му се засмяха.

— По дяволите! — каза Люк и я придърпа към себе си, а тя отпусна глава на рамото му и го прегърна. Стискаше го така, сякаш той беше единственото сигурно нещо в този нестабилен свят. — Исусе Христе, Кристи, каза ли на някого? Извика ли полицията?

— Ти май още не разбираш, а? — Тя вдигна глава. Бяха толкова близо един до друг, че усещаше топлия му дъх върху лицето си. — Тези хора притежават полицията. Съдиите също са техни. Както и прокурорите. Няма да повярваш на колко хора плащат и колко хора притежават. Ако кажа на някого, или те помислят, че съм го направила, ще свърша като Франки. Или ще убият майка ми. Или сестрите ми. Няма и да се замислят дори. Затова и предполагам, че онзи, който се опитва да ме убие, може би е наемен убиец. Мисля, че може би е убил Елизабет Смолски по погрешка, докато всъщност е търсел мен.

Изведнъж гърлото й се стегна и тя не можеше да говори повече. Отпусна глава на гърдите му, нетърпелива да усети топлината на тялото му, да получи утеха. Чуваше равномерното биене на сърцето му и това я успокояваше.

— Всичко е наред — каза тихо Люк и я погали по тила. — Вече не трябва да се страхуваш. Всичко ще бъде наред, обещавам ти.

Кристи отново повдигна глава.

— Продължавам да мисля — ами ако бях направила нещо различно? Ако бях повярвала на Франки… Не мога да забравя каква жалка гледка беше той — гол, мъртъв.

Гласът й заглъхна, очите й се напълниха със сълзи.

— Хей — каза Люк, — не плачеш, нали?

— Не. — Кристи започна бързо да премигва, за да спре сълзите. — Каква полза би имало? Аз никога не плача.

— Знаеш ли какво? — Гласът на Люк беше дори по-нежен отпреди. — Наистина обичам момичета, които никога не плачат.

Той я хвана за тила, наведе се и я целуна.