Карън Робърдс
Опасно лято (8)

Глава 7

Люк влезе, огледа се и коленичи пред нея. Очите му бяха изпълнени със загриженост. Бяха сини, отбеляза тя разсеяно. Яркосини, живи, калифорнийско сини.

— Добре, да видим.

Тя придържаше хавлията към раната, а той сложи дланите си върху нейните. Отмести ги и нежно повдигна изцапаната с кръв хавлия. Погледна загрижено кървящото й рамо. Сви устни. Постави хавлията на мястото й, дланта й — върху нея и я погледна в очите. Като устните му, сега и очите му бяха по-твърди.

— Не е толкова лошо. — Гласът му беше все още нежен, въпреки че очите му не бяха. — Вероятно ще ти направят един-два шева. Ранена ли си и на друго място?

Кристи поклати глава. Сега, когато опасността беше преминала, тя не знаеше какво точно изпитва. Стискаше зъби толкова силно, че челюстите я боляха. Ако не ги стискаше така, те щяха отново да започнат да треперят. Тя трепереше, дишането й беше плитко и бързо и се чувстваше странно омекнала, сякаш нямаше кости — като медузата, която по-рано беше видяла на плажа. От този спомен стомахът й пак се сви.

— Сигурна ли си?

Той я изгледа внимателно от главата до петите. Едва тогава тя си спомни, че почти не е облечена. Обикновено спеше по тениска и бикини. Тази вечер бикините й бяха от розова коприна. Тениската беше памучна, но много тънка, някога неоновозелена, но в резултат на чистото пране сега беше придобила нюанс на цвета, характерен за гъсениците. Тя така прилепваше към гърдите й, че дори най-малката подробност — като например реакцията на зърната й на шока — не оставаше за въображението. Сексапилът обаче сега беше сведен до минимум, тъй като тя цялата беше изцапана с кръв.

— Какво се случи?

— Казах ти, той искаше да ме убие. Влезе, докато спях. Имаше нож… — Тя млъкна, защото не можеше да продължи. Точно както се страхуваше, зъбите й затракаха и започнаха да издават смущаващи звукове.

— Това ли се е случило с рамото ти? Нападнал те е с ножа?

— Опита се да ме наръга през вратата. — Тя потрепери, после събра всичките си сили и отново започна да говори: — Беше мъжът от плажа. Онзи, който е убил жената. Той ме преследваше. — Отново потръпна. — Щеше да ме убие. Ако не беше дошъл…

— Но дойдох. И то навреме. Той си отиде и ти си в безопасност.

Той вдигна една от хавлиите, сгъна я и смени другата върху раната й. Тя автоматично я притисна към раната, а той й помогна да се изправи. — Ще ми разкажеш останалото, докато пътуваме към спешното отделение на болницата. Можеш ли да стоиш права?

Кристи стисна зъби, кимна и се опита. Но въпреки че той я стискаше за лактите за подкрепа, тя нямаше достатъчно сили. Мускулите й просто не й се подчиняваха. Наложи се той буквално да я изправи на крака, но коленете й се подгънаха и тя се отпусна върху него. Той беше топъл и твърд, миришеше на лосион против изгаряне и омекотител — миризма, която тя помнеше и отпреди. Помисли, че вероятно така мирише ризата му. Беше със същата риза, но този път бяха закопчани само две копчета, и то — накриво. Панталоните му бяха с дължина до коленете в избеляло синьо и вероятно бяха същите, които беше носил и преди. Външността му издаваше, че е чул виковете, скочил е от леглото, грабнал е първите дрехи, които са му попаднали, и е изтичал да й помогне.

Едно я озадачаваше: Как беше успял да чуе виковете, като се имаше предвид, че стените на къщите са дебели, а ревът на океана никога не заглъхва? Ако е спял в къщата си… Тя смръщи вежди.

— Как разбра, че съм в беда?

Той премигна.

— Скъпа, виковете ти приличаха на свирката на влак — каза той и я взе на ръце.

Сварена неподготвена, почти толкова изненадана, колкото и смутена, Кристи замълча и той тръгна към вратата с нея. Беше доста силен. Ръцете, които я държаха, бяха твърди и мускулести, гръдният му кош беше широк и стегнат. Челюстта му беше започнала да потъмнява от наболата брада. Русите му къдри май заблуждаваха, че е безгрижен лентяй, реши Кристи и отпусна глава на впечатляващо широкото му рамо. Той определено беше мъж от главата до петите.

— Мога да вървя — запротестира тя неубедително, защото не й харесваше да се чувства чак толкова уязвима и зависима.

Но знаеше, че вероятно няма да може. Трепереше, виеше й се свят, повдигаше й се. Е, понякога е нормално да изгубиш сили. Люк й хвърли поглед.

— Бъди реалистка.

Беше прав. Не й оставаше друго, освен да се отпусне в ръцете му и да се концентрира в опитите си да спре тракането на зъбите си. Той я носеше без никакво видимо усилие. Влязоха в сега напълно осветената спалня.

— Той избяга през входната врата. Поне така мисля, защото не е възможно да е минал през задната. Щяхме да…

Непознатият глас я изненада. Люк я стисна по-здраво, когато един мъж с очила подаде глава през отчасти все още блокираната врата на спалнята. Той спря рязко, когато погледът му попадна на Кристи. Изражението му я накара изведнъж да осъзнае как изглежда — видът й едва ли беше приличен, освен това беше оплескана с кръв.

— Уоу! — каза непознатият и наистина звучеше изненадано.

Кристи смръщи вежди. Сигурно шокът от нападението заглъхваше, защото започваше да се чувства неудобно от вида си в присъствието на двама непознати мъже.

— Огледа ли наоколо навън? — запита Люк.

Непознатият кимна, без да отделя поглед от Кристи.

Веждите на Люк бяха силно смръщени и той добави изключително сериозно:

— Гари, запознай се с Кристи. Кристи, това е Гари Фримън.

Погледът на Гари срещна този на Люк и за няколко секунди, между двамата протече ясно доловима невербална комуникация. После Гари направи гримаса, кимна за поздрав и хвърли на Кристи още един бърз поглед, който не отиде по-надолу от хавлията, притисната към раната.

— Откъде е всичката тази кръв? — запита Гари с вече напълно нехаен тон.

— Копелето я нападнало с нож.

— Гадняр!

— Да — каза Люк. — Щял да я промуши през вратата.

Гари бързо пристъпи в спалнята и кимна въпросително към скрина, избутан сега зад вратата. Беше по пижама, която изглеждаше съвсем нова, забеляза Кристи, когато минаха край него. Босите му крака бяха напъхани в домашни пантофи.

— Има ли причина това да е тук? — запита той, като имаше предвид, разбира се, шкафа.

Люк вече го беше заобиколил и я беше изнесъл в коридора. Тя не искаше да признае, че се е страхувала да спи, без да се е барикадирала. Но какво друго можеше да направи?

— Бях блокирала вратата с него. — Ако имаше някаква защитна нотка в думите й, то беше, защото не бе могла да я избегне.

— Така ли? — Люк й хвърли кос поглед. — Преди да си легнеш?

— Хей, това вероятно спаси живота ми. Ако беше влязъл в спалнята, без да го чуя, щях вече да съм мъртва. — При тази мисъл тя отново започна да трепери. — Ти заключи ли вратата? — запита тя тревожно Гари, който ги беше последвал в коридора. — Възможно е той да се върне. Не мисля, че имаше оръжие, но…

— Няма да се върне. — Люк звучеше така убедително и Кристи се успокои, макар да знаеше, че той няма как да е сигурен в това. — Той е искал да те завари сама. Повярвай ми, сега, като знае, че имаш компания, няма да дойде.

— Както и да е, заключих входната врата — каза Гари. — А вратата на двора… ами…

— Трябваше да я разбием, за да влезем — завърши вместо него Люк.

В този момент влязоха в ярко осветената дневна и Кристи разбра какво искаше да каже той. Завесите на входната врата бяха дръпнати, а крушката отпред светеше и разпръсваше мрака навън. Едната вратичка висеше накриво, другата беше буквално изтръгната от пантите. След това Люк я занесе в кухнята.

— Ключовете за колата? — погледна я Люк.

— До телефона са. — Тя кимна в указаната посока. Видът на телефона ускори мисловния й процес, който досега се движеше със скоростта на костенурка. — Трябва да се обадя в полицията.

— Вече го направих — каза Гари. — На път са. Телефонът ти не работи, между другото. Наложи се да използвам моя мобилен.

— Той вероятно е прерязал жиците. — Люк взе ключовете за колата и тръгна към гаража. Спря се, за да хвърли поглед на Гари. — Кажи им, че могат да говорят с нея в клиниката на „Франт стрийт“, ако искат да знаят нещо, преди тя да се е върнала.

— Чакай — каза Кристи, защото едва сега осъзна какво става. — Не мога да отида никъде така. Имам нужда от дрехи, халат. И от чантата си. Застрахователната ми карта е в нея.

— А къде е халатът ти?

— В гардероба в спалнята.

— Добре. — Той погледна Гари.

— Разбрах — разбърза се Гари.

— Чантата?

— На стола.

Кристи се бореше с това виене на свят, което я караше да се чувства така, сякаш щеше всеки момент да припадне. Тя кимна към един от четирите стола от ковано желязо, които бяха наредени около малката масичка, покрита със стъкло, в средата на кухнята. Чантата й от черна кожа висеше на облегалката. Люк успя да я вземе, без да я изпуска от прегръдките си. Тогава се върна и Гари с халата.

— Ето — каза Гари.

Халатът беше в наситен червен цвят, от коприна, с ревери и колан от сатен и доста секси. Продължаваше да се чувства неудобно от присъствието на двамата непознати мъже. Но пък, от друга страна, ако кръвта се просмучеше в него, петната нямаше да личат.

Като я държеше здраво за подкрепа, Люк я спусна на пода и й помогна да облече халата. Още преди да е успяла да пъхне ранената си ръка в ръкава, той я загърна в него, стегна здраво колана на кръста й, преметна чантата през рамото й и отново я взе на ръце.

— Достатъчно добре ли е вече да тръгваме?

Кристи кимна. Само след минута беше настанена на предната седалка на собствената си „Тойота“. Поеха през града в мрака, малко прекалено бързо за нейния вкус. Освен че беше тъмно като в преизподня, отново валеше силно. Дъждовните капки трополяха по покрива, чистачките работеха на пълна скорост. Мирисът на мокро беше достатъчно силен дори вътре в колата. Патрулна кола мина край тях и спря на „Силвър Лейк Роуд“. Лампата светеше и се въртеше, но сирената й беше изключена — без съмнение, жест към спящите мирно граждани. Вероятно бяха тръгнали към къщата й, предположи Кристи, освен ако в този район не беше извършено и второ престъпление.

— Добре ли си? — запита Люк и я погледна.

Не бяха говорили, откакто я настани в колата. В далечината меко блестяха светлините на пристанището и Кристи ги забеляза, като обърна глава към него. Във всички сгради до плажната ивица беше тъмно. И тишината беше пълна, като се изключеше свистенето на техните гуми по мокрия паваж.

— Добре съм. — Но всъщност й беше… студено. И я болеше. И беше много уплашена. Много, много уплашена. Но не виждаше никаква причина да сподели това с него. — Знаеш ли, че ти вероятно ми спаси живота тази вечер. Благодаря ти.

— Просто бях там.

Тя се усмихна леко, после смръщи вежди.

— Чудя се защо другата ми съседка, мисис Кастелано, не ме е чула да викам и пищя и не е извикала полицията.

— Кой знае? Може би спи тежко, дълбоко — каза Люк.

— Може би. — Кристи потрепери.

— Марвин прибра ли се?

Кратка пауза.

— Да, беше се прибрал преди мен. — Той й хвърли кос поглед и крайчетата на устните му се повдигнаха леко нагоре. — Хей, навсякъде ли, където отидеш, предизвикваш такова раздвижване?

Кристи направи гримаса и поклати глава.

— Обикновено водя много тих и спокоен живот. Аз, между другото, също съм адвокат.

Той повдигна вежди.

— Не думай? Никога нямаше да позная. Не приличаш на адвокат.

— Ти — също. — Тя го огледа от главата до петите. Реши, че профилът му наистина е хубав, а и къдрите му започваха да й харесват. Както и той. — Във ваканция ли си тук?

Той пак й хвърли поглед.

— Да. Дойдох от Атланта. А ти?

— И аз. — Тя погледна през предното стъкло, когато той спря на едно кръстовище, а после зави и влезе в главното шосе, което водеше към Окракоук вилидж.

— Ти пристигна едва днес, нали? — Колата отново набра скорост. — Очакваш ли и някого другиго? Съпруг? Приятел? Някой, който е от значение?

— Не.

Нямаше причина да му казва, че току-що се е разделила с гаджето си, че в живота й вече няма мъж. Този тук може и да беше наистина приятен, но в момента тя беше загрижена единствено да оцелее. Не се интересуваше от това да „закачи“ нещо.

— Прекарваш си добре, а?

— Нещо такова.

— Колко лошо да ти се случи това, докато се разхождаш по плажа. Голям късмет, няма що.

— Да. — О, да.

— Относно този, който нахлу в къщата ти… Каза, че е същият, когото си видяла на плажа?

— Да, абсолютно сигурна съм.

— И какво те прави толкова сигурна?

Кристи навлажни устни.

— Те… просто са еднакви, създават същото усещане. За зло. — Нямаше други думи да опише излъчването, което беше усетила. Отново започна да трепери. — Освен това, бяха с един и същи ръст и телосложение, той знаеше името ми и… Каква е възможността да има двама убийци на едно и също място в една и съща нощ?

— Знаеше името ти? — Гласът на Люк беше станал по-остър и той отново й хвърли кос поглед. — Казваш, че те е наричал по име? В къщата, тази вечер?

Само от спомена за това пак й се зави свят. Тя кимна.

— Да.

— Какво точно каза той?

О, господи, повдигаше й се.

— Извика ме по име, гласът му беше напевен, странно висок. После отвори вратата достатъчно, за да ме види, и каза: „Здравей, Кристи“

— Откъде, според теб, знае името ти?

Всъщност няколко възможности й идваха наум, но не искаше да сподели с него нито една.

— Не знам.

Люк смръщи замислено вежди и Кристи се запита дали, в хода на разговора, не е разкрила прекалено много. Чичо Винс й беше дал ясно да разбере, че ако изпусне нещо, ще я пекат на бавен огън. От друга страна, тя не беше сигурна, че няма да я изпекат и без това. Фактът, че нападателят й знаеше името й, я караше да губи ума и дума сега, когато се замислеше върху това. Отвратителни възможности й идваха наум и чувство за зло и ужас я преследваше, откакто се беше препънала в мъртвата жена на плажа, а когато прибавеше към това и факта, че мъжът знаеше името й, всичко придобиваше нова форма и нюанс — ами ако беше убил онази жена по погрешка? Ако беше нападнал не когото е трябвало там, на плажа? Ако следеше нея, Кристи, с намерението да я убие, но някак си е объркал нещата? А нахлуването в къщата й е било опит да се поправи грешката? Освен другите неща, това би обяснило и откъде той знаеше името й. При тази мисъл, кръвта й замръзна.

— Сещаш ли се за някого, който иска да ти причини зло? — запита Люк.

Въпросът му беше в тон с мислите й и Кристи подскочи от изненада. Трябваха й две секунди, за да постигне контрол над себе си и да отговори.

— Не — излъга тя. — Няма такъв човек.

— Може би е свързано с някой аспект на работата ти като адвокат?

Кристи си пое дълбоко дъх, като се постара той да не забележи това. Беше толкова близо до нейните мисли, че започваше да я плаши.

— Възможно ли е? Да видим, първо, аз живея доста далеч оттук, във Филаделфия. И не върша работа, която да кара хората да искат да ме убият. Аз съм корпоративен адвокат, не прокурор или адвокат по защита на граждански дела.

Да, но корпоративен адвокат, който работи за фирма, може да стане цел на мафията, както беше научила наскоро и тя. Ако Франки, този гаден малък червей, не беше я въвлякъл в някои подробности, тя никога нямаше да открие истината и нямаше да е в тази каша сега. Проклет да е Франки! Беше казала на Никол, че ще сгреши, ако се омъжи за него. Но сестра й не искаше и да чуе. Сестрите й никога не я слушаха. Те объркваха нещата, а тя се опитваше да ги поправя. Такава беше историята на живота й.

— Каква е твоята теория за случилото се тази вечер?

Кристи се поколеба. Трудно й беше да прецени какво е по-добре да не разкрива в момент като този, когато мозъкът й сякаш се е разтопил. Тя затвори очи и се концентрира — да, трябваше да се придържа към единствената възможна версия — тя е невинна жертва на престъпление и нищо повече.

— Нямам теория. Как бих могла? Знам само, че на плажа е била убита жена тази вечер. Аз я открих, а после някакъв луд нахлу в къщата ми и се опита да ме убие. Не трябва да си гений, за да видиш връзката между нещата.

Тя затвори очи, защото й струваше усилие да води този разговор. Той мълча известно време, което й дойде като благодат — очевидно беше зает със собствените си мисли.

— Ужасен ден, особено като първи ден за ваканция.

В това имаше известна доза горчив хумор. Кристи ококори очи и го погледна. Устните му бяха извити във възможно най-леката усмивка.

— За теб също.

— Да.

Колата намали скорост и Кристи разбра, че са стигнали до клиниката. Което беше добре, защото хавлията беше просмукана с кръв, а рамото й пулсираше от болка. До клиниката имаше супермаркет, който още беше отворен. В почти пет часа в дъждовна съботна сутрин изглеждаше, че нито клиниката, нито супермаркетът имат успешен бизнес. На паркинга пред тях имаше общо три коли.

— Няма да ме занесеш на ръце вътре! — каза Кристи, когато паркираха пред клиниката.

— Както кажеш.

Но тя продължаваше да седи, макар и отворила вратата и спуснала единия си крак навън. Той заобиколи колата и я погледна. Кракът й имаше толкова сила, колкото и спагети, скоро откри тя. Дори с огромно усилие на волята пак нямаше да успее да стигне до клиниката.

— Нямам обувки — каза тя в отговор на въпросителния му поглед.

Все още валеше, макар и вече по-слабо, и по лицето и косата му проблясваха дъждовни капки. Ризата беше залепнала за раменете му. Тротоарът представляваше поток мътна вода, която също блестеше под светлината на уличните лампи. Той отново се усмихна — добре беше, че намираше веселото и в тази ситуация.

— Това определено е проблем — съгласи се той и плъзна ръце около нея.

Кристи сгуши глава на рамото му и той нежно я понесе към клиниката.