Карън Робърдс
Опасно лято (35)

Глава 34

Нещо я люлееше — нежно, сладко люлеене, което обаче не я приспиваше, а я събуждаше. Кристи упорито не искаше да изпусне отиващите си сенки, не искаше да излезе от това благословено забвение. На някакво подсъзнателно ниво знаеше, че ще е лошо, ако се събуди…

Кленг! Звукът от търкане на метал в метал беше достатъчно остър да я накара да отвори очи. Няколко милостиви секунди зрението й остана замъглено, но после се проясни. Онова, което видя, накара кръвта й да замръзне във вените. Беше в мазе, от трите страни прикована с решетка, лежеше на дървен под. Всичко се движеше в онзи бавен люлеещ ритъм, който си спомняше от съня си. Лодка, осъзна тя с нарастваща паника. Беше на лодка. Заключена в трюма на лодка.

— Чуваш ли ме?

Настоятелният шепот дойде отляво. Кристи се огледа и се опита да седне. Нещо изтрака, когато раздвижи крака си. Тя погледна надолу и почувства тръпки на ужас, когато видя верига около крака си. Беше закрепена за стената.

О, мили боже! Това сигурно беше кошмар. Нали се предполагаше, че всичко е свършило. Нали трябваше вече да е в безопасност.

— Хей! — Сега шепотът беше по-остър. Гласът беше дрезгав, стържещ. — Нямаме много време. Как се казваш?

Този път погледът на Кристи най-после намери момичето, което се намираше в клетката до нейната. Светлината беше оскъдна и идваше от една-единствена крушка от тавана. Тя успя да различи тъмна коса, немного по-дълга от нейната собствена, бледо лице и тъмни, отчаяни очи. Тялото на момичето беше покрито със синьо одеяло.

— Кристи.

Дори нейният глас звучеше странно. По-тънък, като от друг свят.

— Аз съм Тери. Трябва да се измъкнем оттук. Той ще ни убие.

Ужасът успя да пробие мъглата, която още обгръщаше мозъка на Кристи.

— Кой?

— Не знам как се казва. Той е психопат. Кара ни да го наричаме „господарю“.

— Ни? Има ли и други?

— О, господи, не! — Гласът на Тери се пречупи. — Лиз… Лиз избяга. Не знам какво се е случило с нея. Каза, че ще изпрати помощ. Но мина много време…

Гласът й заглъхна и премина в тежко дишане, което пък премина в ридания. Кристи най-после се сети.

— Лиз? Тери? — Тя си пое дълбоко дъх и се опита да прогони и последните паяжини на забвението, да прочисти мозъка си, да мисли. — Елизабет Смолски? Тери Милър?

Тери стисна решетките, които разделяха клетките им, с ръка, изтъняла и с изпъкнали кости.

— Да. Да. Откъде знаеш имената ни?

— Хората ви търсят. Докладвано е за вашето изчезване. Мислят, че сте жертви на сериен убиец. — Ужасът вече напълно я завладя. Гласът й затрепери. — О, господи, този човек е серийният убиец!

— Имаш ли нещо, с което да отключим тези ключалки? Фиба може би? Или нещо друго?

— Не. — Кристи напрегна ума си, за да измисли нещо. — Лиз е избягала. Как е успяла?

Тери си пое въздух на пресекулки.

— Липсваха й някои кости в стъпалото. В резултат на злополука. Можеше да го свива, стъпалото й наистина намаляваше размерите си. Работеше непрекъснато върху това и един ден успя да го измъкне от веригата. Дотогава беше вече наистина много отслабнала, толкова отслабнала, че успя да се промъкне между решетките. Но не можа да измъкне мен. И се страхуваше да остане. Беше нощ и бяхме на суша. Тя прескочи борда. — Тери направи пауза. Кристи чуваше дишането й. — Знам, че не е успяла. Ако беше успяла, щеше да изпрати помощ.

Кристи нямаше сърце да й каже какво се беше случило с Лиз.

— Затова ти си в тази клетка. Преди той никога не ни слагаше една до друга. Но не може да си представи как Лиз е успяла да избяга, а аз се правя, че не знам. Той мисли, че в другата клетка има някакъв недостатък. — Тя се засмя, но смехът й не беше приятен.

— Опита ли се да викаш? — запита настоятелно Кристи. — Какво се случва, когато викаш?

— Нищо добро. — Тери звучеше напълно изтощена. — Никой не идва.

Лодката се залюля по-силно и Кристи чу проскърцване — като че ли се отвори врата. Звуците бяха леки, едва доловими, но пак я плашеха до смърт. Не можеше да се сбърка шумът от стъпки, които се спускаха по стълбите.

— Той идва.

Гласът на Тери беше ужасено пищене, тя се сви в далечния ъгъл на клетката си. Кристи чу тракане. Ужасът я обхвана цялата, когато разбра, че то идва от веригата на Тери; момичето беше толкова уплашено, че цялото трепереше.

Сърцето на Кристи се качи в гърлото, когато стъпките стигнаха подножието на стълбите. Тя не виждаше нищо повече от сянка — огромна, тъмна сянка. Сърцето й заби тежко, гърдите й се повдигаха и спускаха мъчително. Сянката се обърна към нея и тя втренчи поглед.

После видя кой е той и беше толкова изумена, че не можеше да направи нищо друго, освен да продължи да гледа втренчено. Дишането й спря. Мозъкът й беше абсолютно празен. Сърцето й прескочи един удар.

— Здравей, Кристи! — каза мисис Кастелано с онзи висок и пронизителен глас, който преследваше Кристи в кошмарите й. После, докато Кристи гледаше с отворена уста, тя се приближи и свали перуката си.

 

 

Топлият бриз погали лицето му, Люк вдигна поглед и видя, че входната врата е отворена. Смръщи вежди и се огледа из стаята. Имаше доста хора, но не видя Кристи. Почувства внезапно напрежение в раменете. Огледа се отново и видя Анджи, която разговаряше с Горди Кастелано.

— Анджи. — Тя вдигна поглед към него и той й махна с ръка. Когато се приближи, я запита: — Виждала ли си Кристи?

Анджи поклати глава, после също се огледа.

— Тук беше. — Погледът й също се спря на отворената входна врата и тя също смръщи вежди: — Дали е излязла навън?

— Не знам. Вратата е отворена.

Той нетърпеливо издърпа крака си изпод ръцете на двамата лекари, които тъкмо привършваха с превръзката. Анджи вече беше при вратата.

— Аз ще проверя.

— Чакай ме.

Люк не знаеше защо, но в него се надигаше лошо предчувствие. Наистина лошо предчувствие. Излезе след Анджи на двора, който беше отчасти осветен, и се огледа, после взря поглед в мрака отвън. Нито следа от Кристи. Нищо, освен Марвин, свит под един стол.

— Ела тук, Марвин.

Анджи го взе на ръце. Люк се зачуди, за секунда, защо този котарак с отвратителен нрав се харесва на сестрите Петрино, после го изхвърли от мислите си.

— Какво правите двамата тук навън? — Максин също излезе на двора.

— Виждала ли си Кристи? — запитаха едновременно Люк и Анджи.

— Не. — Максин ги изгледа подред. — Защо? Изгубихте ли я?

— Не е забавно, Максин — каза остро Анджи.

— Съжалявам. — Максин се върна вътре и се смеси с тълпата. — Виждал ли е някой Кристи?

— Тя излезе на двора — отговори Арон Щайнберг. — Говореше с мисис Кастелано.

 

 

— О, мили боже! — прошепна Кристи, когато мисис Кастелано свали латексовата маска от лицето си. Бръчките й изчезнаха като по чудо. После старицата се изправи, изпъна рамене и изведнъж не само стана по-висока, но вече не изглеждаше крехка и уязвима.

Мисис Кастелано, или който и да беше този човек, й се усмихна — бавна усмивка, пълна с предчувствие. Лодката се залюля, лампата — също и светлината я заслепи.

— Чичо Сали! — ахна Кристи.

Бяха минали години, осемнайсет години, но неговото лице изведнъж изплува в главата й така, сякаш го беше видяла вчера. Усмивката му стана по-широка.

— И аз си помислих, че ще си спомниш — каза той със задоволство. — Всъщност знаех, че все някога ще си спомниш. Винаги си била умно момиче.

— Но… Аз мислех, че си мъртъв. Винаги съм мислела, че си получил заслуженото за онова, което стори на баща ми. — Гласът на Кристи затрепери при последните думи.

— И какво те кара да мислиш, че съм сторил каквото и да било на баща ти?

Кристи се почувства така, сякаш железните пръчки се забиха в гърдите й. Беше й трудно да диша, да говори. Можеше само да гледа втренчено този кошмарен спомен от миналото и да си спомня.

— Знам го. Винаги съм знаела, че ти го направи. Излязох от къщата, а той лежеше на алеята с пистолет до него. Когато се приближих, вдигнах оръжието. Беше още топло и усещах мириса на барут. Изстрелът току-що беше даден. Той съвсем скоро, преди да излезе от къщата, беше разговарял с мен. Нямаше причина. Чух кола да пали и да потегля. Вдигнах поглед и видях шофьора. Видях те толкова ясно, колкото те виждам сега.

— Да — каза чичо Сали. — И аз те видях.

— Майка ми се страхуваше. Непрекъснато ми повтаряше, че съм сгрешила. Повтаряше ми, че нищо не съм видяла.

— Майка ти е умна жена.

— Те те убиха. Защо не си умрял? Трябваше да си мъртъв. — Гласът на Кристи изтъня, защото беше обхваната от истерия. — Мислех, че си мъртъв.

— Виждаш ли, не ми се умираше — каза чичо Сали и протегна ръка към ключалката на нейната килия. Кристи видя, че държи ключ, и ужасът обхвана всяко нейно нервно окончание. — Виж, да убивам, това е друга история. И особено ще ми хареса да убия теб.

 

 

— Исусе! — прошепна Горди Кастелано, но Люк го чу и се обърна толкова рязко, че зрението му се замъгли. Един поглед към силно пребледнялото лице на Горди Кастелано му каза, че нещо не е наред.

— Ти знаеш нещо — каза той и отиде при Кастелано. Пулсиращият му от болка крак не му пречеше да се движи бързо. Кастелано вдигна поглед към него и Люк видя в очите му страх и объркване. Всеки негов инстинкт беше нащрек, той се извиси над Кастелано и изръмжа: — Кажи ми!

Кастелано си пое рязко въздух.

— Кристи е в опасност. Каквото и да знаеш, кажи ми.

— Непрекъснато му повтарях, че тя не е заплаха. Какво би могло да помни едно малко момиченце, питах го непрекъснато. Но той беше обладан от тази мисъл. Повтаряше, че го е видяла, когато е убил Джо Петрино. Сигурен беше. Следеше я от пристигането й тук. Казах му, че така ще я накара да си спомни. Но той отговаряше, че тя вече си е спомнила.

— Кой? — запита Люк. — Кой?

— Леля Роза — каза той. — Само че тя не е леля Роза. Тя… Той е братовчед ми Сали, Салваторе Кастелано. Той винаги е бил невъздържан, убиваше дори хората, които трябваше просто да сплаши. Наистина откачен. Опитаха се да го убият, но той оцеля, наложи се да се крие. Леля Роза го кри в мазето си в продължение на петнайсет години. Понякога излизаше нощем, но това беше всичко. Съвсем полудя от това принудително затворничество. Искаше да види слънцето. Така, когато леля Роза умря, той плати на човек, който му помогна да изглежда като нея, и се премести да живее тук.

Все едно че тя се е пенсионирала и се е оттеглила да живее на морския бряг, схващаш ли?

— Къде я е завел?

— Господи, не знам. Чакай. На лодката. Има лодка на име „Лорелей“. Понякога се уморява да бъде леля Роза, качва се на лодката и може отново да бъде мъж. Дори понякога превозва нещо с нея, работи. — Гласът на Кастелано стана по-дебел, по-уверен. — Знам, че не трябваше да му помагам, но той ми е роднина, семейство, за бога. А и не мислех, че причинява вреда някому.

Люк вече толкова много се страхуваше, че щеше да излезе от кожата си.

— Къде е лодката?

Кастелано му каза.

 

 

Тери беше коленичила и издаваше висок и протяжен звук, от който космите по тила на Кристи настръхваха. Чичо Сали се извърна и остро я изгледа.

— Престани да вдигаш шум!

Той започна да удря по решетките. Тери веднага преглътна звуците, които напираха в гърлото й, но беше прекалено късно. Вниманието му беше привлечено от нея.

— Искаш да бъдеш първа? Разбира се, можеш да бъдеш първа. За мен няма значение и без това ще трябва да се справя с двете ви. Отивам в Калифорния. Скитникът по плажовете отива в Калифорния.

Гласът му ставаше все по-висок и по-пронизителен. Сърцето на Кристи биеше така, все едно щеше да изхвръкне от гърдите. Този глас беше чула и двата пъти, когато беше нападната. Вероятно той беше знак, че е готов да убива…

— Но нали хванаха скитника по плажовете — каза тя високо с надеждата да го върне на някаква тема, да отвлече вниманието от мислите за убийство.

Знаеше, че, вече бяха забелязали отсъствието й и я търсеха. Търсеха я като полудели. Люк. Анджи. Но откъде биха могли да знаят къде е?

„Не мисли за това“, каза си тя строго. „Трябва да останеш спокойна“

— Гледах новините — продължи да говори тя, когато се обърна и я погледна. — Скитникът по плажовете се е самоубил. Намерили са тялото, както и останки от жертвите, в къща в Нагз Хед.

— Те са глупави — каза чичо Сали. — Аз им устроих тази инсценировка. Онзи беше някакъв перверзник на име Андрю Мадън. Надничаше в прозорците на хората. Само занесох останките на моите момичета там, за да има някакви доказателства, и инсценирах самоубийство. Дори да се досетят, аз вече отдавна ще съм далеч. — Той отново тръгна към Кристи. — И не искам никога вече да се тревожа за теб.

Той спря пред клетката й и пъхна ключа в ключалката. Кристи затрепери от страх. Тери отново започна да вие като животно.

 

 

Докато стигнат до доковете, Люк вече се потеше обилно от страх. Прилошаваше му, виеше му се свят, полудяваше от мисълта, че могат да закъснеят, че Кристи може да е мъртва.

При тази мисъл можеше да припадне.

Обикновено не се молеше, но сега изпращаше молитви към Бога. Стигна пръв при доковете, следван от Гари, Кастелано, шериф Шулц и неговите помощници. Тя беше в края на доковете, стара и олющена лодка. Той се спря нерешително, страхуваше се да скочи на борда й, за да не разбере Кастелано за неговото присъствие.

Виждаше слабо сияние светлина да описва рамка около една от вратите. Стъпи леко на палубата и направи знак с ръка на хората след себе си. Запълзя към светлината, завъртя леко бравата и заслиза тихо и предпазливо по стълбите с пистолет в ръка.

Кристи изпищя. Звукът беше приглушен, далечен, но така зареден с ужас, че прониза въздуха като острие на нож.

Ужасът го стисна за гърлото и той взе останалите стъпала на няколко скока. В дъното им имаше друга врата и той я отвори, без да си дава труд да бъде предпазлив. Писъците го удариха в лицето.

Като се потеше и дишаше тежко, той прескочи няколко стъпала.

И видя Кристи. Тя беше наведена над маса, а копелето връзваше ръцете й, докато тя риташе, извиваше тяло и пищеше — правеше всичко възможно, за да се пребори за живота си.

— Остани на място! ФБР! — извика той.

Кристи изпищя пронизително. Копелето се огледа, сграбчи я за косата и вдигна ножа. Светлината попадна върху острието и то заблестя като сребърно.

Люк го повали с един-единствен изстрел. Другите слизаха тежко и шумно по стълбите.

После кракът му запулсира от болка и той трябваше да седне.