Чарлз Дикенс
Малката Дорит (71) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XXXIV
Отива си

Един хубав есенен ден затворникът от Маршалси, още слаб, но вече оздравял, седеше, заслушан в гласа, който му четеше. Един хубав есенен ден, когато златните ниви бяха вече ожънати и отново разорани, летните плодове бяха узрели и преминали, зелените пръчки на хмела лежаха на земята, обрани от пъргавите берачи, и ябълките се червенееха из овощните градини, а зърнестите плодове на самодивското дърво се червенееха между жълтеещите листа. В гората вече тук-таме се прозираха предвестници на подранилата зима; през пролуките между клоните гледката се откриваше рязко и ясно на есенния въздух не както през лятото, когато омарата я забулваше, като прашеца на сливите. И от морския бряг океанът не се виждаше вече задрямал на жегата, а искреше с хиляди очи, весел и оживен по цялата си шир — от прохладните пясъци по плажа до дребните платна на хоризонта — като листа, подгонени от есенния вятър.

Неизменен и безплоден със своето сковано, измъчено от мизерия и грижи лице, затворът оставаше безразличен към смяната на сезоните и незасегнат от техните прелести. Нека цъфти, каквото иска, неговите тухли и решетки раждаха винаги една и съща реколта от плесен и ръжда. И все пак заслушан в гласа, който му четеше, Кленъм чуваше в него всичко, което му разказваше майката природа, всички песни, които тя пееше за човека. Още от най-ранно детство той не знаеше друго майчино коляно освен нейното, тя бе будила в него радостни надежди и светли мечти, съкровища от нежности и смирение, скрити в тайните гънки на човешката фантазия; тя пробуди за живот желъдите, заровени в първите детски впечатления и израснали като дъбрава, която го пазеше от изсушаващия вятър. И в нежния глас, който му четеше, до него долиташе като далечно ехо всяка нежна и милосърдна дума, доловена някога през живота му.

Когато гласът спря, той си засенчи очите с ръка и промълви, че светлината го дразни.

Малката Дорит остави книгата и веднага стана да спусне пердето. Меги си шиеше на старото място. Като намали светлината, малката Дорит приближи стола си до него.

— Иде вече краят на живота ви тук, мистър Кленъм. Не само писмата на мистър Дойс са изпълнени с приятелски чувства и насърчения, но и мистър Ръг казва, че писмата му до него самия са оказали голяма помощ и че всички (като им премина малко гневът) са така внимателни и говорят така хубаво за вас, че вече скоро ще се свърши всичко.

— Мило момиче, мило сърце, мой добри ангеле!

— Прекалено ме възхвалявате. И все пак много ми е приятно, като ви чувам да говорите така прочувствено и… и като виждам — каза малката Дорит и го погледна в очите — как от сърце го казвате, не мога да ви спра.

Той поднесе ръката й до устните си.

— Вие сте идвали тук много пъти, когато не можех да ви видя, малка Дорит, нали?

— Да, понякога идвах, без да влизам в стаята.

— Много ли често?

— Доста често — срамливо каза малката Дорит.

— Всеки ден?

— Мисля — каза малката Дорит след малко колебание, — че идвах най-малко два пъти на ден.

Той може би щеше да пусне нежната ръчичка, след като я целуна отново с жар, ако тя не я беше позадържала, като че ли й бе приятно да остане, където беше. Той я улови с двете си ръце и я сложи на гърдите си.

— Мила малка Дорит, не е само затворничеството ми, което скоро ще се свърши. И на това ваше самопожертвование трябва да се сложи край. Ние трябва да свикнем да живеем разделени отново и да поемем всеки своя път, отдалечени един от друг. Не сте забравили, нали, какво си казахме, когато се завърнахте?

— О, не, не съм забравила. Но нещо е… Днес се чувствувате напълно силен, нали?

— Напълно.

Ръката, която той държеше, се премести по-близо до лицето му.

— Достатъчно силен ли сте да чуете колко е голямо богатството ми?

— Много ще се радвам да го чуя. Никое богатство не може да бъде прекалено голямо или добро за малката Дорит.

— С нетърпение чаках да ви кажа, просто копнеех за това. Сигурен ли сте, че няма да го приемете?

— Никога!

— Нито половината ли няма да приемете?

— Никога, мила малка Дорит!

Тя го гледаше мълчаливо и в изражението на любещото й лице имаше нещо, което той не можеше да проумее; сякаш бе готова да избухне в плач, а същевременно бе така щастлива и горда.

— Сигурно ще ви е мъчно, като чуете за Фани. Бедната Фани загуби всичко. Остана й само заплатата на мъжа й. Всичко, което папа й даде при сватбата, пропадна заедно с вашите пари. Беше в същите ръце и сега е загубено.

Артър остана по-скоро потресен, отколкото изненадан, като чу това.

— Надявах се, че няма да се окаже толкоз лошо — каза той, — но се боях, че ще понесат големи загуби, като имах пред вид родството на мъжа й с фалиралия.

— Да, всичко пропадна. Жал ми е за Фани; много, много ми е жал за бедната Фани. И за горкия ми брат!

— Та и той ли бе вложил парите си в същите ръце?

— Да! И те са също загубени. А какво мислите, че е моето собствено голямо богатство?

Артър я погледна въпросително с нов страх в сърцето, а тя си оттегли ръката и сложи лицето си на нейното място.

— Нямам нищо на света. Бедна съм, както когато живеех тук. Когато папа се върна в Англия, той поверил всичко, което имаше, в същите ръце и сега всичко е пометено. О, мой мили, съвсем ли сте сигурен, че няма да споделите богатството ми сега?

Притисната до самото му сърце, обляна в благородните му сълзи, тя обви врата му с нежните си ръце.

— Никога няма да се разделим, мили Артър, никога вече, до края! Аз никога не станах богата, нито горделива. Никога не бях щастлива. Сега съм богата, защото ти ме вземаш, и съм горда, защото ти отказа да ме вземеш преди, и съм щастлива, защото съм при тебе в този затвор, както бих била щастлива и да се върна в него с тебе, ако такава се окаже волята на бога, и да те утешавам, и да ти служа с цялата си любов и искреност. Аз ти принадлежа навсякъде, навсякъде! Така много те обичам! Бих предпочела да прекарам живота си тук с тебе и да излизам всеки ден, за да изкарвам нашия хляб, отколкото да имам най-голямото богатство и да бъда най-важната дама, на която някога са отдавали почести. О, да можеше бедният папа да види колко блажена е най-после душата ми в тази стая, където той страда толкова години.

Меги, разбира се, от началото ги бе зяпнала смаяна, а после се заля в сълзи. Сега тя така се зарадва, че запрегръща своята майчица от цялата си душа, а после хукна надолу да намери някого, пред когото да отприщи радостта си. И не щеш ли, Флора и лелята на мистър Ф. тъкмо идеха насреща й! И кой друг освен тях можеше да чака цели два-три часа, докато малката Дорит излезе от стаята?

Очите на Флора бяха малко зачервени и тя изглеждаше невесела. Лелята на мистър Ф. беше така скована, че като че ли само някой мощен механизъм би могъл да я огъне. Шапката й беше страшно килната назад, а чантичката й изглеждаше вкаменена от главата на Горгона, която се криеше в нея. С тези внушителни атрибути лелята на мистър Ф. прекара три часа седнала на стъпалата на официалната резиденция на директора на затвора за голяма радост на младото население на квартала, чиито закачливи нападения със зачервено от гняв лице тя отбиваше от време на време с чадъра си.

— С болка съзнавам, мис Дорит, уверявам ви — каза Флора — че да предложа на някого така високопоставен и ухажван и ласкан от най-доброто общество да дойде с мене изглежда нахално дори да не беше в баничарница толкоз недостойна за сегашния ви кръг а при това и в задна стая макар и собственикът да е учтив човек но ако заради Артър — пардон стар навик сега по-неприличен от всякога бившия Дойс и Кленъм — още една последна забележка бих желала да направя едно последно обяснение да предложа може би доброто ви сърце да извини под предлог на три банички с бъбреци скромното място на разговора.

Изтълкувала правилно тази твърде заплетена реч, малката Дорит отговори, че е напълно на Флориното разположение. Флора съответно ги поведе към въпросната баничарница, при което лелята на мистър Ф. крачеше гордо отзад и се излагаше на риска да бъде прегазена от някой екипаж с упорство, достойно за по-добра кауза.

Когато най-после „трите с бъбреци“, които трябваше да служат за прикритие на разговора, бяха сложени на масата пред тях в три калаени талерки и всяка баничка украсена с дупка отгоре, в която учтивият собственик насипа топъл сос от една паничка с човка, като че ли пълнеше три лампи, Флора си извади носната кърпичка.

— Ако най-хубавите мечти на фантазията — започна тя — някога ми бяха рисували че когато Артър — пардон не мога да се отвикна — бъде пуснат на свобода дори такава суха баничка с толкоз малко бъбрече същинско смляно индийско орехче можеше да не се окаже неприемлива предложена от предана ръка тези мечти отлетяха завинаги и всичко е свършено, но като разбирам че се предвиждат нежни отношения искам да заявя, че от сърце желая доброто и на двамата и ни най-малко не виня нито единия, нито другия, макар и да се почувствувам натъжена, като виждам, че ръката на времето ми отне много от снажността, която имах и ме кара страшно да се зачервявам при най-малкото напрежение особено след ядене когато стига и до обрив, ех, можеше да бъде, но не стана заради намесата на родителите, та последва душевна апатия докато мистър Ф. не даде мистериозния ключ все пак не искам да бъда невеликодушна и от сърце ви желая доброто и на двамата.

Малката Дорит взе ръката й и й благодари за добрината.

— Не го наричайте добрина — отвърна Флора и я целуна сърдечно, — защото вие винаги бяхте най-доброто и мило дребосъче на света ако смея да кажа дори по отношение на парите тъй като пестеливостта е признак на съвест макар че трябва да прибавя много по-приятна отколкото моята някога е била към мене защото макар и надявам се но по-обременена отколкото на повечето хора, все пак по-често ме кара да се чувствувам неудобно отколкото добре и това й прави удоволствие но аз се отклонявам, една надежда искам да изразя преди да дойде развръзката а именно заради старото време и старите искрени чувства Артър да разбере че не съм го изоставила в нещастието му но постоянно съм идвала дотук да питам дали не мога да му бъда полезна с нещо че сядах в баничарницата, където много учтиво ми донасяха един стакан с нещо загряващо от хотела и наистина прекарах редица много приятни часове да му правя компания по пътя му, без той самият да знае.

Сега Флорините очи наистина се просълзиха и това я разхубави много.

— И най-вече ви моля сърдечно, като най-милото същество на света — каза Флора, — ако можете да извините тази фамилиарност от страна на такава като мене която се движи в много различни кръгове от вашите да дадете на Артър да разбере че аз всъщност не зная дали всичко това между нас не беше просто глупост, макар и приятно по онова време но и мъчително и наистина мистър Ф. внесе промяна и тъй като обаянието се прекъсна, не можеше да се очаква нещо докато не започнем наново нещо което не може да стане поради стечението на различни обстоятелства и най-главно може би че не било писано, всъщност не искам да кажа че ако беше приятно на Артър и ако това бе станало естествено още в първия миг нямаше да се зарадвам много тъй като съм с весел характер и изпадам в меланхолия в къщи където безсъмнено папа е най-непоносимият представител на своя род и не стана по-поносим след като онзи Подпалвач го острига и превърна в нещо каквото в живота си не съм виждала но ревността не ми е присъща, нито пък зложелателството макар и с много недостатъци.

Без да може да следи отблизко мисис Финчинг в този лабиринт от фрази, малката Дорит разбра целта му и сърдечно прие доверието.

— Увехналият венец, мила — каза с голяма наслада Флора, — тогава падна колоната се срути и пирамидата е обърната с главата надолу на своя — не зная как го казват — не го наричайте замайване не го наричайте слабост не го наричайте лудост. Сега трябва да се оттегля в самота и да съзерцавам пепелището на отлетелите радости които няма да се върнат но като си позволя също и да платя за баничките които послужиха за претекст на нашия разговор ще кажа завинаги сбогом!

Лелята на мистър Ф., която бе изяла баничката си в тържествено мълчание и бе обмисляла някакъв план за жестоко отмъщение през цялото време от момента, когато привлече общественото внимание от стъпалата на директора, се възползува от настоящия случай да отправи следното пророческо обръщение към вдовицата на своя покоен племенник:

— Дайте ми го насам да го метна от прозореца!

Флора напразно се опитваше да успокои тази изключителна жена, като й обясняваше, че ще си отидат у дома да вечерят. Лелята на мистър Ф. упорито отговаряше:

— Дайте ми го насам да го метна от прозореца!

Като повтори искането си безброй пъти, вперила предизвикателен поглед в малката Дорит, лелята на мистър Ф. скръсти ръце, седна в един ъгъл на баничарницата и упорито отказа да се мръдне оттам, докато той не й бъде доведен, за да се изпълни съдбата му и да бъде метнат от прозореца.

При това състояние на нещата Флора пришепна на малката Дорит, че не е виждала лелята на мистър Ф. така оживена и така силна духом от седмици насам и че може би ще се окаже нужно да почакат няколко часа, докато неумолимата старица се поукроти; тя можела да се справи най-добре с нея, когато е сама. И така те се разделиха най-приятелски с най-добри чувства от двете страни.

Лелята на мистър Ф. устояваше позициите си като мрачна крепост и тъй като Флора почувствува нужда от нещо освежително, изпратиха човек в хотела за стакана, за който Флора беше вече споменала и който бе напълнен повторно. С помощта на неговото съдържание, вестника и добър подбор от банички Флора прекара останалата част на деня в най-добро настроение, макар че от време на време се чувствуваше затруднена от последиците на един глупав слух, който се бе пуснал между наивните дечурлига от квартала, че някаква старица се продала на баничаря да я смелят за банички и сега седи в магазина и отказва да си изпълни контракта. Това привлече толкоз много малчугани от двата пола, които привечер станаха причина за такова объркване в търговията, че търговецът много настоятелно започна да предлага да отведат лелята на мистър Ф. И така повикаха карета, в която благодарение на общите усилия на Флора и собственика тази забележителна жена бе склонена най-после да се качи, макар не без да си подаде главата през прозореца, и да иска „да й го доведат насам“ за известната вече цел; тъй като в същото време тя хвърляше зли погледи към Маршалси, можеше да се предположи, че тази удивително последователна жена под „него“ подразбираше Артър Кленъм. Това обаче е само предположение; точно кое беше лицето, което за успокоение на лелята на мистър Ф. трябваше да доведат насам и не доведоха, никога няма да се разбере напълно.

Есенните дни се изнизваха един по един и малката Дорит вече никога не идваше и не си отиваше от Маршалси, без да го види. Не, не, не.

Една сутрин, когато Артър се ослушваше за леките стъпки, които всяка сутрин се изкачваха крилати до самото му сърце и озаряваха с божествената светлина на нова любов стаята, в която някогашната любов бе струвала толкова труд и бе останала така вярна — една сутрин, като се ослушваше, той я чу да иде, но не сама.

— Мили Артър — чу се възторженият й глас пред вратата, — водя някого. Да го въведа ли при тебе?

По стъпките му се бе сторило, че с нея са още двама. Той отговори:

— Да — и тя влезе с мистър Мийгълс. Изгорял от слънцето и весел, мистър Мийгълс разтвори обятията си и бащински прегърна Артър.

— Сега вече се чувствувам добре — каза мистър Мийгълс след една-две минути. — Сега вече се свърши. Артър, мили човече, признай веднага, че ме очакваше още по-рано.

— Да — каза Артър, — но Еми ми каза…

— Малката Дорит, никакво друго име — му прошепна тя.

— Но моята малка Дорит ми каза да не ви очаквам, докато не ви видя, и да не искам други обяснения.

— Ето сега ме виждаш, момчето ми — рече мистър Мийгълс и силно разтърси ръката му, — и сега ще чуеш всичко, с каквито щеш обяснения. Всъщност аз бях вече тук — дойдох право при тебе от „алонгите и маршонгите“, иначе щеше да ме е срам да те погледна днес в лицето, но тогава ти не беше за пред хора и аз трябваше да тръгна пак да уловя Дойс.

— Бедният Дойс! — въздъхна Артър.

— Не му прикачвай епитети, които той не заслужава — каза мистър Мийгълс. — Той не е беден; неговите работи си вървят добре. Дойс върши чудеса в оня край. Уверявам те, този човек е огън! На краката си падна нашият Ден. Хора като него не прокопсват само там, където не е нужно да се свърши работата и не се търси човек да я свърши; но където искат да се свърши работата и търсят човек да я свърши, те са си на мястото! Няма да има защо да безпокоиш повече Министерството на разтакането. Нека ти кажа, че Ден успя и без тях.

— Какъв товар сваляш от душата ми! — извика Артър. — Какво щастие ми носиш!

— Щастие ли? — възрази мистър Мийгълс. — Не ми говори за щастие, преди да си видял Ден. Уверявам те, Ден управлява фабрики и върши работи там, от които ще ти настръхне косата, ако ги видиш. Той вече не е нарушител на обществените закони, слава богу! Сега получава медали и ленти, и звезди, и кръстове, и още какво ли не — като същински благородник. Но не бива да говорим за това тук.

— Защо не?

— Е, бога ми! — каза мистър Мийгълс и заклати сериозно глава. — Той ще трябва да държи тези неща под ключ, като се завърне тук. Тук те няма да се харесат. В това отношение Британия е като кучето, което нито гризе кокала, нито пък другиму го дава — хем самата тя не дава такива отличия на чедата си, хем не позволява да ги показват, когато други страни са им ги дали. Не, не бива, Артър! — каза мистър Мийгълс и пак заклати глава. — Това няма да се хареса тук.

— Ако беше ми донесъл двойно повече пари от загубата ми (като изключим частта на Дойс) — извика Артър, — нямаше да ми доставиш такова удоволствие, каквото ми достави с тази новина.

— Ама разбира се, разбира се — съгласи се мистър Мийгълс. — Известно ми е, разбира се, мой мили, и затова първо ти съобщавам това. Сега да се върнем малко назад, да ти кажа как намерих Дойс. Защото аз намерих Дойс. Намерих го между тълпа от онези кафяви дяволи в женски нощници, прекалено големи за тях, които се наричат араби или какви ли не там неразбираеми раси. Ти ги знаеш! Е, добре, той идеше насреща ми и аз право към него и се върнахме заедно.

— Дойс в Англия? — извика Артър.

— Ето, изплюх камъчето! — рече мистър Мийгълс и разпери ръце. — Хич не ме бива за такива работи. Не зная как щях да я карам, ако се занимавах с дипломация — добре може би. Накратко казано, Артър, и двамата сме в Англия от две недели. И ако сега ме запиташ къде е Дойс в този момент, ами че отговорът е много прост — ето го! Е, най-после отново мога да дишам свободно!

Дойс се спусна иззад вратата, улови Артър за двете ръце и сам разказа останалото.

— Имам да ти говоря само по три точки, мили ми Кленъм — започна Дойс, като ги отброяваше на дланта си с гъвкавия си палец, — и те скоро ще се изчерпят. Първо, не искам да чувам нито дума повече от тебе за миналото. Имало е грешка в пресмятанията ти. Зная каква е. Тя се намира в самия механизъм и резултатът е провал. Ти ще се поучиш от неуспеха и други път ще знаеш да я избягваш. Толкоз по първа точка. Второ, много ми стана мъчно, че си взел всичко така присърце и си се упреквал така строго; щом се срещнахме с нашия приятел, както той ти разказа, аз тръгнах за дома и ние пътувахме денонощно, за да мога да оправя работата с негова помощ. Трето, и двамата се съгласихме, че след всичко, което си преживял, след отчаянието и болестта ти, за теб ще бъде приятна изненада, ако си мълчим, докато уредим всичко, без ти да знаеш, и да дойдем да ти кажем, че всички въпроси са разрешени, че всичко е в ред, че предприятието се нуждае повече от всякога от теб и че нова блестяща кариера се открива пред двама ни като съдружници. Това е третата точка. Но ти знаеш, че ние, механиците, винаги предвиждаме и малко триене, и затова съм си запазил малко място за заключение. Мили ми Кленъм, аз имам пълно доверие в тебе. Ти можеш да ми бъдеш така полезен, както и аз на тебе. Старото ти място те чака и има голяма нужда от тебе; вече няма какво да те задържа тук и половин час повече.

Настъпи мълчание, което никой не наруши, докато Артър не постоя малко на прозореца гърбом към тях и докато бъдещата му малка съпруга не отиде да постои до него.

— Преди малко казах нещо — рече тогава Дениъл Дойс, — за което съм склонен да мисля, че не беше правилно. Казах, че няма какво да те задържа тук и половин час повече. Дали греша, като предполагам, че може би ще искаш да останеш до утре сутрин? Дали се догадих, без да съм прекалено мъдър, къде би желал да отидеш направо от тези стели и тази стая?

— Да, догади се — отвърна Артър. — Това беше лелеяната ни цел.

— Добре! — рече Дойс. — Тогава, ако тази млада леди ми направи чест да ме счита за двадесет и четири часа свой баща и дойде в колата с мене до църквата „Свети Павел“, мисля, че зная какво трябва да вземем оттам.

Скоро след това малката Дорит и той излязоха заедно, а мистър Мийгълс остана след тях да размени няколко думи с приятеля си.

— Мисля, че ти няма да имаш нужда от мама и мене сутринта, та няма да дойдем. То може да накара мама Мийгълс пак да се размисли за рожбата — тя има меко сърце. Тя се чувствува най-добре в нашия котидж и аз ще остана да й правя компания.

С тези думи те се разделиха временно. Денят свърши, а след него и нощта и дойде утрото, а заедно със слънцето в затвора пристигна и малката Дорит, облечена скромничко, както винаги, и придружена само от Меги. Бедната стая беше щастлива стая тази сутрин. Къде другаде в света имаше стая така препълнена със сдържана радост!

— Любов моя — каза Артър, — защо пали огъня Меги? Ние ще си тръгнем веднага.

— Аз я помолих. Хрумна ми странна прищявка. Искам да ми изгориш нещо.

— Какво?

— Само този сгънат лист. Ако го сложиш в огъня със собствените си ръце, тъй както е, прищявката ми ще е задоволена.

— Суеверия, миличка малка Дорит!

— Наречи ги, както искаш, мили мой — тя отговори с искрящи от смях очи и се надигна на пръсти да го целуне, — само изпълни желанието ми, когато огънят пламне.

И те застанаха пред огъня в очакване. Кленъм я прихвана през кръста, а огънят се отразяваше в очите на малката Дорит, както се бе отразявал безброй пъти в очите й в същата стая.

— Достатъчно силен ли е пламъкът вече? — запита Артър.

— Достатъчно — каза малката Дорит.

— Магията изисква ли да се изрекат и някакви думи? — запита Артър, като държеше листа над пламъка.

— Можеш да кажеш (ако нямаш нищо против) „Обичам те!“ — отговори малката Дорит. И той го рече, и хартията изгоря.

Те преминаха много тихо през двора, защото там нямаше никой, макар че много глави надничаха тайничко от прозорците. Само едно лице, отдавна познато, беше в портиерната. Малката Дорит се обърна още веднаж за последен път и протегна ръка с думите:

— Сбогом, добрий ми Джон! Дано живееш щастливо, мили!

Тогава те се изкачиха по стъпалата на съседната църква и застанаха пред олтара, където Дениъл Дойс ги чакаше в ролята си на баща. Там беше и старият приятел на малката Дорит, който някога я бе приютил и й бе дал погребалния дневник за възглавница, сега изпълнен с възторг, че се е върнала да се венчае при тях.

И те се венчаха, огрени от слънчевите лъчи, които минаваха през тялото на Спасителя, нарисувано на прозореца. И отидоха в същата стая, където малката Дорит беше преспала след забавата, за да подпишат брачния договор. А на вратата надничаше мистър Панкс (определен за главен чиновник при Дойс и Кленъм, а по-късно и съдружник във фирмата), който от подпалвач се бе превърнал в мирен гражданин и галантно бе уловил под ръка от едната си страна Флора, от другата — Меги, а зад тях на заден план бяха Джон Чивъри и баща му и други тъмничари, пристигнали по случая и зарязали Маршалси заради щастливото му чедо. У Флора не се забелязваха никакви признаци на оттегляне от живота, въпреки недавнашната й декларация, а напротив, тя беше много елегантна и изпитваше голямо удоволствие от церемонията, въпреки че проявяваше доста голямо възбуждение.

Старият приятел на малката Дорит държа мастилницата, докато тя си подпише името, а чиновникът се поспря, като сваляше бялата дреха на свещеника, и всичките свидетели наблюдаваха с особен интерес.

— Защото, виждате ли — каза старият приятел на малката Дорит, — тази млада девойка спада към нашите рядкости и сега вече влезе в третия том на нашите регистри. Рождението й е вписано в първия том, тя преспа на този под тук, положила хубавата си главица на втория том, и сега вписва името си като невеста в третия том.

Всички отстъпиха да сторят път след подписването на договора и малката Дорит и съпругът й излязоха от църквата сами. За миг те се поспряха на стъпалата пред входа да погледат ведрия изглед на улицата, обляна от лъчите на яркото есенно слънце, и тогава се отправиха надолу по стъпалата.

Отправиха се към скромен, полезен и щастлив живот. Отправиха се да дадат същите майчини грижи на Фанините изоставени деца както на своите, та да може майка им да се движи вечно в обществото. Отправиха се да дадат в продължение на още няколко години нежна милосърдна сестра на Тип, който никак не се безпокоеше, че изисква твърде много от нея в замяна на богатството, което би й оставил, ако го имаше, и който на драго сърце затвори очите си за Маршалси и всичките му проклети последици. Те навлязоха тихо в шумните улици, неразделни и щастливи; и докато преминаваха така през слънце и сянка, шумящите и нетърпеливите, високомерните и бързите, и суетните се вайкаха и ядосваха и вдигаха обичайната си врява.