Чарлз Дикенс
Малката Дорит (67) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XXX
Обръчът се стяга

Последният ден от седмицата стигна до решетките на Маршалси. Черни през цялата нощ, след като портите му бяха затръшнати след малката Дорит, железните им пръчки се позлатиха от утринното слънце. Дългите светли лъчи падаха наклонени над града, над хаоса от покривите му, между силуетите на църковните камбанарии като решетки на огромния земен затвор.

През целия ден старата къща не бе обезпокоявана от никакви посетители, но когато слънцето клюмна на запад, трима души влязоха през вратата на оградата и се отправиха към порутената сграда.

Напред вървеше Риго и пушеше. По стъпките му се тътреше мистър Баптист и не сваляше очи от него. Мистър Панкс беше третият; той носеше шапката си под мишница, за да остави на свобода неспокойната си коса, тъй като времето беше много горещо. И тримата стигнаха заедно до прага на вратата.

— Вие, двама безумци! — рече Риго, като се обърна към тях. — Още не влизайте!

— Нямаме такова намерение — каза мистър Панкс.

Риго го изгледа мрачно в отговор и почука силно. Той си беше пийнал здраво, за да си доизкара играта докрай, и беше нетърпелив да започне. Едва заглъхна звукът на първото почукване, и той вдигна чукчето да почука пак. Още не бе свършил, когато Джеримая Флинтуинч отвори вратата и стъпките на тримата отекнаха по каменния под на антрето. Риго бутна мистър Флинтуинч настрана и се качи право горе. Двамата му придружители го последваха, а мистър Флинтуинч последва тях и всички се струпаха в тихата стая на мисис Кленъм. Тя беше в обикновеното си състояние, само че единият прозорец беше широко разтворен и Ефри седеше до прозореца и кърпеше чорапи. На масичката бяха същите предмети и същият огън тлееше в камината; леглото бе покрито със същата покривка и господарката на всичко това седеше на подобния на катафалка диван, подпряна на черната си четвъртита възглавница — същински дръвник на палач.

Въпреки всичко в стаята се чувствуваха признаци на приготовление, като че ли бе стегната по някакъв случай. Какво точно придаваше този вид — тъй като всички дреболии в нея си бяха на мястото, което бяха заемали от години, никой не би могъл да каже, ако не се загледа внимателно в лицето на господарката й, и то ако познаваше добре това лице от преди, макар неизменната й черна рокля да не бе разместила нито една от гънките си и неизменното й държание да бе строго спазено, чертите на лицето й бяха някак по-сковани и на навъсеното й чело ясно личеше нова бръчка — и това слагаше отпечатък на всичко около нея.

— Кои са тези? — запита тя, когато двамата придружители влязоха. — Какво търсят тези хора тук?

— Кои са тези ли, питате, мила госпожо? — отвърна Риго. — Ей богу, това са приятели на сина ви, затворника. И какво искат ли? Бог да ме убие, госпожо, ако зная. По-добре запитайте тях самите.

— Вие знаете, че ни казахте на вратата да не си отиваме още — каза Панкс.

— А пък вие знаете, че ми казахте на вратата, че не смятате да го сторите — отвърна Риго. — С една дума, госпожо, позволете ми да ви представя двама шпиони на затворника — безумци, но шпиони. Ако искате да останат тук през време на краткия ни разговор, кажете си думата. На мене ми е все едно.

— Защо да искам да останат тук? — каза мисис Кленъм. — Какво общо имам с тях?

— Тогава, миличка госпожо — каза Риго и се хвърли така тежко в едно кресло, че цялата стая потрепера, — ще направите добре да ги отпратите. Това е ваша работа. Те не са мои шпиони, нито мои негодяи.

— Слушайте! Вие, Панкс — каза мисис Кленъм и гневно свъси вежди към него, — вие, чиновникът на мистър Казби! Гледайте работата на господаря си и вашата собствена. Вървете си и отведете този другия с вас.

— Благодаря, госпожо — отвърна мистър Панкс, — радвам се, че не виждам никаква причина да не си отидем. Ние извършихме, каквото обещахме на мистър Кленъм. Постоянната му тревога беше (и тя се засили, откато той влезе в затвора) този приятен господин да бъде доведен тук на мястото, от което бе изчезнал. Ето го — докаран обратно. И ще добавя — каза мистър Панкс — в противното му лице, че светът няма да загуби, ако той изчезне напълно.

— Никой не пита за мнението ви — отговори мисис Кленъм. — Вървете.

— Съжалявам, че не ви оставям в по-добро общество, госпожо — каза Панкс, — и съжалявам, че мистър Кленъм не може да присъствува. Вината е моя.

— Искате да кажете, негова — отвърна тя.

— Не, искам да кажа, моя, госпожо — рече Панкс, — защото за нещастие аз го накарах да направи това злополучно вложение (мистър Панкс още държеше на тази дума и никога не казваше спекулация), макар че мога да докажа с цифри, че вложението трябваше да излезе добро. Аз съм го проверявал всеки ден, откато фалира, и — от гледище на цифрите — винаги излиза триумфално. Сега не му е нито времето, нито мястото да се занимаваме с изчисления — продължи мистър Панкс, като погледна с копнеж към шапката си, където държеше изчисленията, — но цифрите са неоспоримо нещо. В този момент мистър Кленъм трябваше да се движи в собствена карета и коне, а пък аз да съм човек на три до пет хиляди лири стерлинги.

Мистър Панкс вирна косата си нагоре с такъв самоуверен вид, който едва ли би могъл да бъде по-силен, ако сумата беше в джоба му. Тези неоспорими цифри бяха станали ежедневното му занимание и запълваха свободното му време, откато си загуби парите, и те щяха да му бъдат утеха до края на живота.

— Но както и да е — рече мистър Панкс, — стига по този въпрос. Алтро, момчето ми, ти видя цифрите и знаеш колко са верни.

Мистър Баптист, който не притежаваше и следа от математически способности, за да му се отплати по този начин, само кимна с глава и показа чудесните си бели зъби.

През това време мистър Флинтуинч се беше загледал в него и сега му рече:

— Аха! Значи, ти си бил! Стори ми се, че си спомням това лице, но не бях сигурен, докато не видях зъбите ти. О, да, разбира се. Това е същият натрапчив бежанец — Джеримая каза на мисис Кленъм, — който дойде да чука на вратата ни, когато Артър и бъбрицата бяха тук, и ме обсипа с куп въпроси относно мистър Бландоа.

— Вярно — призна весело мистър Баптист, — и ето го, padrone! И последователно го намерих.

— Нямаше да съжалявам — отвърна Флинтуинч, — ако последственоментно се беше и пребил.

— А сега — каза мистър Панкс, който често бе поглеждал към прозореца и чорапа, който се кърпеше там — остава ми да кажа само още една дума, преди да си отида. Ако мистър Кленъм беше тук, но за нещастие бедният е болен и лежи в затвора, макар че успя да докара този господин тук — продължи мистър Панкс, отстъпи една крачка към прозореца и сложи ръката си върху чорапа, — би рекъл: Ефри, разкажи си сънищата!

Мистър Панкс вдигна десния си пръст между носа си и чорапа в знак на мистериозно предупреждение, обърна се запъхтян навън и повлече мистър Баптист след себе си. Външната врата хлопна след тях, стъпките им отекнаха по голия плочник на двора и все още никой не продума. Мисис Кленъм и Джеримая се спогледнаха; после загледаха Ефри, която усърдно кърпеше чорапа.

— Хайде! — продума най-после мистър Флинтуинч, като се завъртя веднъж-дваж по посока на прозореца, и потри длани в полите на жакета си, като че ли се готвеше да прави нещо. — Каквото има да си казваме, по добре да го кажем без повече губене на време. И така, Ефри, жено моя, измитай се оттук!

В миг Ефри хвърли чорапа, скочи, улови перваза на прозореца с дясната си ръка, подви дясното си коляно на миндера до прозореца и размаха лявата си ръка, като че ли отблъсва нападатели.

— Не, няма да си вървя, Джеримая — няма и няма! Няма да се мръдна оттук! Тук ще седя! Искам да чуя всичко, което не зная, и да кажа всичко, което зная. Искам най-после, та ако ще да умра за това! Искам и искам, и искам!

Мистър Флинтуинч, задъхан от възмущение и удивление, наплюнчи пръстите на едната си ръка, леко очерта с тях кръг на дланта на другата си ръка и ухилен заплашително, продължи да се кълчи по посока на жена си, като същевременно, задавен от гняв, едва разбираемо сумтеше: „Такава порция!“

— Не приближавай, Джеримая! — извика Ефри, като не преставаше да маха ръце. — Не идвай нито крачка насам или ще надигна съседите! Ще се хвърля от прозореца! Ще викам „пожар и убийство!“ Ще събудя и мъртвите! Спри на място или така ще се разкрещя, че ще събудя умрелите!

Твърдият глас на мисис Кленъм екна:

— Спри!

Джеримая се беше вече спрял.

— Това е вече развръзката, Флинтуинч. Остави я на мира. Ефри, срещу мене ли се опълчваш след толкова години?

— Да, ако да чуя, каквото не зная, и да кажа, каквото зная, значи, че се опълчвам срещу вас. Вече избухнах и няма връщане назад. Решена съм на това. Искам да го направя, искам и искам! Ако това значи, че се опълчвам срещу вас, тогава опълчвам се срещу вас, двамата умници. Аз казах на Артър, когато се завърна, да ви се опълчи. Казах му, че ако аз се боя до смърт от вас, няма причина той да се бои. Какви ли не неща се случваха оттогава насам и вече няма да се оставя Джеримая да ме гони, нито да ме плаши и шашардисва, или пък да ставам съучастница в кой знае какво, не искам вече! Не искам, не искам и не искам! Сега, когато Артър няма вече нищо и е болен и лежи в затвора, та не може да се защити сам, аз заставам на страната му. Искам, искам и искам!

— А откъде знаеш с тази каша в главата си дали правиш услуга на Артър? — запита строго мисис Кленъм.

— Аз не зная кое е правилно и кое не е — каза Ефри — и ако някога през живота си сте казали вярна дума, то беше, като казахте, че в главата ми е цяла каша, защото вие, двамата умници, направихте всичко, за да стане така. Вие ме оженихте, без да питате искам ли, или не, и кажи-речи, оттогава насам изпълнихте живота ми с такива сънища и страхове, каквито няма никъде, та как искате да няма каша в главата ми? Такава искахте да ме направите и такава станах; но няма да търпя повече; не! Няма, няма и няма! — И тя продължи да отблъсва с ръка всяко приближаване.

След като я погледна мълчаливо, мисис Кленъм се обърна към Риго:

— Вие виждате и чувате това глупаво същество. Имате ли нещо против, ако тази глупачка остане на мястото си?

— Аз ли, госпожо! — отвърна той. — Аз ли? Този въпрос се отнася до вас.

— Аз нямам нищо против — отвърна мрачно тя. — Сега вече ми остава малък избор, Флинтуинч, обръчът се затяга.

В отговор мистър Флинтуинч стрелна жена си кръвнишки и после, като че ли за да се сдържи да не се нахвърли върху нея, пъхна ръце в пазвата на жилетката си и почти забил брада в един от лактите си, застана в ъгъла и загледа много особено Риго. От своя страна, Риго се надигна от стола си, седна на масата и замаха крака. В тази непринудена поза той погледна строгото лице на мисис Кленъм, вирна мустак и проточи нос.

— Госпожо, аз съм джентълмен…

— За когото — прекъсна го твърдо тя — чух, че позорно е лежал във французки затвор, обвинен в убийство.

С надута галантност той й изпрати целувка с ръка.

— Съвършено вярно. Точно така. И при това една лейди! Какъв абсурд! Колко невероятно! Тогава бях увенчан с голям успех; дано и сега имам такъв голям успех, целувам ви ръцете! Madame, аз съм джентълмен (както щях да кажа), който, ако каже: „Непременно ще свърша тази или онази работа на сегашното заседание“, наистина я свършвам. Заявявам ви, че сме стигнали до последното си заседание във връзка с нашата сделчица. Ще бъдете ли така любезна да следите какво ви казвам и да разберете?

Тя продължаваше да го фиксира навъсено.

— Да.

— Освен това аз съм джентълмен, за когото паричните сделки сами по себе си не съществуват, но който винаги приема парите като средство да си доставя удоволствия. Вие благоволявате ли да следите и да ме разбирате?

— Излишно е да питате. Да.

— Освен това аз съм джентълмен с най-кротък и мил характер, но който страшно се гневи, ако си играят с него. Благородните натури се гневят при такива обстоятелства. Аз съм благородна натура. Като събудите лъва — тоест, когато ме ядосате, — удовлетворението на гнева ми ми е също така приятно като парата. Вие продължавате любезно да ме слушате и да разбирате, нали?

— Да — отговори тя малко по-високо от преди.

— Но нека не ви тревожа, моля, бъдете спокойна. Казах, че вече стигнахме до последната ни среща. Позволете да ви припомня другите ни две срещи.

— Не е необходимо.

— По дяволите, madame — избухна той, — така ми се иска! Освен това то разчиства и пътя. Първата среща беше кратка. Имах честта да се запозная с вас — да ви представя акредитивите си. Аз съм авантюрист, на услугите ви, madame, но изисканите ми маниери ми извоюваха такъв успех като учител по чужди езици между съотечествениците ви, които са оковани един към друг като самите им колосани яки, но с готовност се отпущат пред чужденец с изискани маниери… И така можах да забележа някои и други дреболии — той изгледа стаята и се усмихна — в тази почтена къща и да се уверя, че имам изключителното удоволствие да се запозная с дамата, която търсех. И се запознах. Дадох честната си дума на милия Флинтуинч, че ще се върна пак. И кавалерски заминах.

Лицето й не изрази нито съгласие, нито протест. Дали той говореше, или мълчеше, тя проявяваше все същото начумерено внимание и все същата хладнокръвна готовност да изслуша всичко.

— Казвам, кавалерски си заминах, защото е кавалерско да си заминеш, без да разтревожиш една дама! Кавалерството е в природата на Риго Бландоа. Същевременно това беше и дипломатически ход, защото ви остави в неизвестност да ме очаквате малко тревожно и да не знаете в кой ден ще дойда. Но вашият покорен слуга е дипломат. Дипломат, ви казвам, ей богу, madame! Но да се върнем малко назад. В неопределения ден аз отново имам честта да се явя в дома ви. Съобщавам, че имам нещо за продан, което, ако не бъде купено, ще компрометира madame, която така високо ценя. Обяснявам работата в общи черти. Поисквам… струва ми се, хиляда лири стерлинги. Може би ще ме поправите?

Принудена по този начин да проговори, тя се насили да отвърне:

— Вие поискахте хиляда лири стерлинги.

— Сега искам две. Това е лошото на бавенето. Но да се върнем пак назад. Ние не сме съгласни; на различни мнения сме по този въпрос. Аз съм шегаджия. Шеговитостта е присъща на любезния ми характер. На шега изчезвам безследно. Това може да коства на madame още половината сума, за да се очисти от подозрението, което смешната ми идея събужда. Една случайност и шпиони се намесват и ми обрулват плодовете може би (кой знае? — само вие и Флинтуинч) точно когато са узрели. И така, madame, тук съм за последен път. Чуйте ме! Наистина последен!

Като удари грубите си токове о масата и срещна навъсения й поглед с дръзките си очи, той заговори с още по-груб тон:

— Ба! Почакайте малко! Да караме поред. Ето ви сметката ми в хотела, която трябва да се заплати съгласно договора. След пет минути може да сме на нож. Няма да отлагам дотогава, защото ще ме измамите. Хайде плащайте! Бройте ми парите!

— Вземи я от ръката му и я заплати, Флинтуинч — каза мисис Кленъм.

Той я тикна в лицето на мистър Флинтуинч, когато старецът се приближи да я вземе, и протегна ръка, като повтори високо:

— Плащай! Брой парата! Чиста пара!

Джеримая взе сметката, погледна сбора й с кървясали очи, извади малка платнена торбичка от джоба си и наброи парите в ръката му. Риго подрънка парите, претегли ги в ръка, подхвърли ги малко нагоре, улови ги и пак ги подрънка.

— Звукът им за смелия Риго Бландоа е като вкуса на прясно месо за лъва. Казвайте сега, madame, колко?

Изведнъж той се извърна към нея, вдигнал заплашително ръката, която стискаше парите, като че ли да я удари.

— Пак ви казвам, както ви казах и тогава, че не сме така богати тук, както предполагате, и че искате прекалено много. Засега нямам възможност да задоволя такова искане, дори и ако бях склонна.

— Ако! — извика Риго. — Слушайте тази лейди с нейното „ако“! Да не искате да кажете, че не сте склонна?

— Ще кажа, каквото на мен ми дойде наум, а не на вас.

— Казвайте тогава за склонността. Бързо! Казвайте дали сте склонна и тогава зная какво да правя.

Тя нито избърза, нито се забави с отговора си.

— Изглежда, че сте се сдобили с някакъв документ или с документи — които за мене е желателно да си възвърна.

Риго се засмя гласно, забарабани по крака на масата и задрънка парите.

— Струва ми се! Сега вече ви вярвам.

— Документите може би заслужават да заплатя парична сума. Не мога да кажа колко голяма или колко малка.

— Хей, дявол да го вземе! — вбесен извика той. — И след като ви дадох цяла седмица отсрочка да помислите ли?

— Не! Не съм съгласна при оскъдните си средства — защото пак повтарям, че сме бедни, а не богати — да предлагам цена за нещо, за което не зная нито в какво, нито доколко може да ми навреди. Ето вече трети път вие идвате с вашите подмятания и заплахи. Говорете ясно или вървете, където щете, и правете, каквото щете. По-добре е да бъдеш разкъсан наведнъж, отколкото да си мишка в лапите на такава котка.

Той така я погледна с приближените си очи, че когато зловещите им погледи се кръстосаха над носа му, като че ли още повече го изкривиха. След като я изгледа продължително, той рече с още по-злобна усмивка:

— Вие сте смела жена!

— Аз съм решителна жена!

— Винаги сте били. А? Винаги е била такава, нали, мой малки Флинтуинч?

— Не му отговаряй, Флинтуинч. Сега е негов ред да говори тук, колкото може, а после да си отиде и да направи, каквото може. Ти знаеш, че такова е нашето решение. Остави го да избере.

Тя нито се отвърна от злата му усмивка, нито сведе поглед. Той пак се обърна към нея, но тя пак не трепна. Той слезе от масата, сложи си стол до дивана, седна на него и облегна ръка на дивана близо до нейната, която докосна с китката си. Лицето й остана навъсено, напрегнато и неподвижно.

— Значи, вие желаете, madame, да разкажа една глава от семейната ви история в този ограничен семеен кръг? — каза Риго и предупредително забарабани с пръстите си по ръката й. — Аз падам малко нещо лекар. Дайте да ви видя пулса.

Тя го остави да улови китката й. Както я държеше, той продължи:

— История на странен брак и странна майка, и отмъщение, и гнет. Ей, ей, ей. Как особено бие този пулс! Струва ми се, като че ли се удвоява, когато го докосвам. Това характерни промени за болестта ви ли са, madame?

Тя изви осакатената си ръка и с мъка я изтръгна, но лицето й остана неподвижно. Неговото лице бе все така усмихнато.

— Аз водих авантюристичен живот. Авантюрист съм по природа. Познавах много авантюристи — интересни души! — приятно общество! На един от тях дължа сведенията и доказателствата — повтарям, уважаема госпожо — доказателства, — за очарователната семейна историйка, за която ще разкажа. Ще бъдете очарована. Но, ах! Забравих. Историята трябва да има име. Да я нарека ли история на една къща? Но, ах, ето пак! Има толкоз много къщи на света. Да я нарека ли историята на тази къща?

Наклонен над дивана, облегнат само на двата крака на стола си и на левия си лакът, той често потупваше ръката й, за да наблегне на думите си; скръстил крака, с дясната си ръка той ту приглаждаше косата, ту мустаците, ту пък потупваше носа си, но все заканително; груб, нагъл, хищен, жесток и силен, той продължи разказа си, без да бърза.

— Накратко ще я нарека историята на тази къща. И така, започвам. Да предположим, че тук живели чичо и племенник. Чичото, суров стар джентълмен със силен характер; племенникът, по природа плах, резервиран и потиснат.

Тук мисис Ефри, която слушаше внимателно от мястото си до прозореца и хапеше навития край на престилката си, цяла разтреперана, внезапно извика:

— Джеримая, не се приближавай! Чувала съм в сънищата си за бащата и чичото на Артър. Той говори за тях. Това е било, преди аз да дойда тук, но съм чувала в сънищата си, че бащата на Артър е бил бедно, нерешително, страхливо момче — сираче, което още от дете наплашили до смърт, и че той нямал думата дори да си избира жена, ами чичото му я избрал. Ето я! Чувала съм го в сънищата си и ти самият й го каза.

Тъй като мистър Флинтуинч й се закани с пръст, а мисис Кленъм се загледа в нея, Риго й изпрати въздушна целувка.

— Съвършено вярно, мила madame Флинтуинч. Вие сте гениална в сънищата си.

— Не ми трябват вашите похвали — отвърна Ефри. — Не искам да разговарям с вас. Но Джеримая каза, че това били сънища, и аз му ги казвам!

Тя отново напъха престилката в устата си, като че ли запушва чужда уста — може би тази на Джеримая, която тракаше със зъби заплахите си, като че ли треска го тресеше.

— Нашата любима madame Флинтуинч — каза Риго, — която внезапно проявява наблюдателност и духовитост, е удивително права. Да. Тя дава правилен тласък на историята. Monsieur чичото заповядва на племенника да се ожени. Monsieur му казва така:

— „Племеннико, аз ти представям една лейди със силен характер като мене самия; решителна, строга лейди, която има воля, способна да разбие слабите на прах; една лейди, която не знае милост, не знае любов, неумолима, отмъстителна, студена като камък и вихрена като огъня.“ А, каква сила! Какво превъзходство на интелектуална мощ! Наистина горд и благороден характер, описан от мене с предполагаемите думи на monsieur чичото. Ха, ха, ха! Дявол да ме вземе, просто съм влюбен в милата лейди!

Лицето на мисис Кленъм се измени. То видимо помръкна и челото й се намръщи по-силно.

— Madame, madame — каза Риго, потупа я по ръката, като че ли жестоките му пръсти свиреха на музикален инструмент. — Виждам, че ви заинтригувах. Виждам, че будя съчувствието ви. Да продължим.

Той трябваше обаче да закрие за миг увисналия нос и щръкналите мустаци с бялата си ръка, преди да може да продължи — така много се наслаждаваше на ефекта, който произвеждаше.

— Както ясно забеляза madame Флинтуинч, племенникът бил беден, недохранван, наплашен дявол, който склонил глава и казал: „Чичо, ти командуваш. Да бъде волята ти!“ Monsieur чичото налага волята си. Та той винаги я налагал. Щастливото бракосъчетание се извършва; новобрачните идват да живеят в тази очарователна резиденция; милейди е приета, да кажем, от Флинтуинч. Така ли е, стари интриганте?

Вперил очи в своята съпруга, Флинтуинч не отговори. Риго погледна от единия към другия, перна грозния си нос и млясна с език.

— Скоро госпожата прави странно и интересно откритие. Тогава, изпълнена с ярост, ревност, жажда за мъст, тя съставя — чувате ли, madame? — план за отмъщение, тежестта на който тя изобретателно принуждава смазания й съпруг да понесе сам и същевременно да го приложи над съперницата й. Каква превъзходна интелигентност!

— Стой настрана, Джеримая! — извика разтреперана Ефри, като пак извади престилката от устата си. — Един от сънищата ми беше, че ти й каза, когато се карахте в здрача на една зимна вечер — ето я къде седеше, а ти, зяпнал в нея, — че не е трябвало да допусне Артър да подозира само баща си; че тя е, която винаги е имала и силата, и властта; и че трябвало повече да защити пред Артър баща му. В същия сън ти й каза, че тя не е… — но не знае какво не е, защо го тя страшно избухна и те възпря да го кажеш. Ти знаеш този сън точно така добре, както и аз самата, когато дойде долу в кухнята със свещ в ръка и дръпна престилката от главата ми, когато ми каза, че съм сънувала. И не искаше да вярваш на шумовете.

След тази експлозия Ефри отново сложи престилката в устата си. С едната си ръка на перваза на прозореца, а с коляното на миндера, тя бе готова да изпищи или да скочи навън, ако повелителят й се приближи.

Риго не изпусна нито дума от всичко това.

— Ха-ха! — извика той, вдигна вежди, скръсти ръце и се облегна на стола си. — Madame Флинтуинч наистина е цял оракул! Как да изтълкуваме с вас и стария интригант оракула? Той казал, че не сте… И вие избухнахте и го спряхте? Какво беше това, дето не сте била? Какво е това, което не сте сега? Кажете де, madame?

От тези свирепи закачки тя започваше да се задъхва и устата й да потрепва. Устните й потрепераха и се разтвориха въпреки върховните й усилия да ги задържи спокойни.

— Хайде де, madame! Говорете де! Нашият стар интригант казал, че вие не сте… и вие сте го спрели. Щял да каже, че не сте… какво? Аз вече зная, но искам малко доверие от ваша страна. Хайде де! Не сте какво?

Тя пак се опита да се въздържи, но избухна гневно:

— Не съм майка на Артър!

— Добре — каза Риго. — Проявихте послушание!

С разстроено от избухването лице, което изпускаше мълнии от всяка разкривена нейна черта, тя извика:

— Ще разкажа всичко сама! Не искам да го чувам от устата ви, осквернено от вашата злоба. Щом като трябва да излезе на бял свят, искам да излезе в светлината, в която аз го преживях. Нито дума повече! Чувате ли?

— Ако не сте по-упорита, по-настоятелна жена, дори отколкото аз ви познавам — намеси се Флинтуинч, — по-добре оставете мистър Рито, мистър Бландоа, мистър Велзевул да я разкаже посвоему. Какво значение има това, щом той знае всичко?

— Той не знае всичко.

— Той знае всичко, каквото му трябва — кисело настоя Флинтуинч.

— Той не знае мене.

— А какво мислите, че го е грижа за вас, самомнителна жено? — запита мистър Флинтуинч.

— Казвам ти, Флинтуинч, аз ще говоря. Казвам ти, щом вече стигна дотук, ще го разкажа с моите уста и ще си излея душата. Какво! Та не съм ли страдала аз в тази стая, не съм ли търпяла лишения, затвор, че да се съглася да се огледам в такова огледало! Виждате ли го? Чувате ли го? Ако жена ти беше сто пъти по-неблагодарна, отколкото е, и ако аз имах хиляда пъти по-малко надежда да я накарам да мълчи, след като купя мълчанието на този човек, пак бих я разказала сама, само да не я чувам от устата на този тип.

Риго бутна стола си малко назад, протегна напред крака и седна срещу нея със скръстени ръце.

— Вие не знаете — продължи объркана към него тя — какво значи да бъдеш възпитан със строгост и ограничения. Така бях възпитана аз. Моята младост не премина в греховно веселие и удоволствие. Моите дни минаваха в здравословно потискане на желанията, наказание и страх. Покварата на сърцата, лошите ни навици, проклятието, което тежи над нас, ужасите, които ни обкръжават — това бяха темите на детството ми. Те оформиха характера ми и ме изпълниха с ужас от злосторниците. Когато старият мистър Кленъм предложи на баща ми своя осиротял племенник за мой съпруг, баща ми ми внуши, че неговото възпитание е като моето, в дух на строго въздържание. Той ми каза, че освен строгата дисциплина на духа той е живял в уединение, където шумът и веселието били нещо непознато и всеки ден приличал на предидущия по труд и изпитание. Каза ми, че вече бил човек на години, дълго преди чичо му да го признае за такъв, и че от училищната му скамейка до този час чичовият му покрив бил за него светилище, опазвано от заразата на безверието и разврата. Когато една година след сватбата ни открих, че в същото време, когато баща ми разправяше това за него, той беше вече прегрешил спрямо бога и ме бе оскърбил, като взел грешница на мое място — можех ли да се съмнявам, че ми бе отредено да открия това и да накажа блудницата? Трябваше ли в един миг да забравя… не само обидата — какво представлявах аз! — но цялото отричане на греха, цялата борба против него, в която бях възпитана?

Тя сложи гневната си ръка върху часовника на масата.

— Не! „Не забравяй!“ Инициалите на тези думи са тук вътре сега, както бяха и тогава. На мен бе писано да намеря старото писмо, в което се говореше за тях и което обясни значението им, кой ги бе гравирал и защо лежаха с този часовник в това тайно чекмедже. Ако бог не бе пожелал, аз нямаше да открия нищо. „Не забравяй!“ Чувах думите като глас от гръмоносен облак… „Не забравяй смъртния грях, не забравяй определеното от съдбата откритие, не забравяй определеното ти страдание.“ И аз не забравях. Моята ли обида помнех? Моята!? Аз само служех на бога — изпълнявах волята му. Каква власт можех да имам аз над тях, ако не ми бяха предадени във веригите на греха им?

Повече от четиридесет години бяха преминали през побелялата глава на тази жена от паметното време. Повече от четиридесет години на борба с гласа, който й шепнеше, че с каквото и име да назове своята отмъстителна гордост и гняв, нищо през цялата вечност няма да измени същината им. И все пак сега, когато тези четиридесет години бяха преминали и Немезида я гледаше в лицето, тя продължаваше да упорствува в старата си нечестивост — все още обръщаше наопаки закона на сътворението, създаваше твореца от пръст по свое подобие и му вдъхваше своята душа. Наистина, наистина, пътешественици са виждали много чудовищни идоли в много страни, но никое човешко око не е виждало по-дръзки, груби и потресаващи образи на божествената природа от онези, които ние, създадените от пръст същества, по наше подобие сътворяваме от нашите страсти.

— Когато го насилих да ми предаде името и местопребиваването й — продължи тя, увлечена в пороя от възмущение и самооправдание, — когато я обвиних и тя закри лице и падна в краката ми, нима потвърждавах моята обида и с моите ли упреци я залях? Онези, на които някога било отредено да отиват при древните царе и да ги порицават — не бяха ли служители на бога? А на мене, недостойната, която стоеше толкова по-долу от тях, не бе ли отредено да изоблича този грях? И когато тя се извиняваше пред мене с младостта си и с неговия тежък и нещастен живот (така нарече тя моралното възпитание, което той бе получил) и осквернената брачна церемония, която тайно извършили помежду си, и ужасните лишения и срама, който изпитали, когато най-напред съм била обречена да бъда оръдие на наказанието им, и любовта (защото тя изрече думата пред мене, в краката ми), с която го бе отстъпила на мене, нима това беше моята неприятелка, която тъпчех в краката си, думите на моя гняв ли я караха да се свива и да трепери! Не приписвайте на мене тази сила; не с мои сили изтръгнах аз изкуплението!

Много години бяха изминали от времето, когато тя е можела да си служи свободно с пръстите на ръцете си, обаче сега няколко пъти тя удари силно с юмрук по масата и когато изрече тези думи, вдигна във въздуха цялата си ръка, като че ли това движение й беше най-обичайно.

— И в какво се състоеше разкаянието, което аз изтръгнах от коравото й сърце и черната й поквара? Аз, отмъстителната и неумолимата? Може да се струва така на такива като вас, които не знаят какво е праведност и служат само на сатаната. Смейте се; но аз искам да ме познавате такава, каквато ме познава Флинтуинч, макар че ме чувате само вие и тази полуумна жена.

— Прибавете и вие самата, madame — каза Риго, — имам едно малко подозрение, че madame се старае да се оправдае пред себе си.

— Това е лъжа. Не е така. Няма нужда да се оправдавам — енергично и гневно рече тя.

— Наистина ли? — отвърна Риго. — Ха!

— Питам ви, какво беше покаянието фактически, което поисках от нея? „Ти имаш дете — аз нямам. Ти обичаш това дете — дай го на мене. Той ще се мисли за мой син и всички ще го мислят за мой син. За да те запазя от позор, баща му ще се закълне никога вече да не се вижда или кореспондира с тебе; а за да запазя него да не бъде обезнаследен от чичо си и да спася детето ти да не стане просяк, ти ще се закълнеш никога да не виждаш нито единия, нито другия. Щом направиш това и се откажеш от средствата, които моят мъж ти дава сега — аз самата ще поема издръжката ти. Ти можеш, като не съобщиш на никого освен мене къде отиваш, да минеш към хората с добро име.“ Това беше всичко. Тя трябваше да пожертвува грешните си и позорни чувства и нищо повече. Тя беше свободна да носи тайно товара си и тайно да понесе скръбта си, и през земните си страдания (твърде леки за нея, струва ми се!), ако може да си изкупи спасение от вечни мъки. Ако с това аз я наказах тук, на земята, не й ли разчистих пътя горе на небето? Ако тя се чувствуваше обкръжена от ненаситна жажда за мъст и вечен огън, от мене ли идеха те? Ако и тогава, и по-късно я заплашвах с ужасите, които я чакаха отвсякъде, то аз ли ги държах в ръцете си?

Тя обърна часовника на масата, отвори го и със същото неумолимо изражение погледна буквите отвътре:

— Те не забравиха. Така е наредено от бога: виновните в такъв грях да не могат да забравят. Ако присъствието на Артър беше ежедневен упрек за баща му, а отсъствието на Артър — ежедневно страдание за майка му — това беше справедливата присъда на Йехова. Може пак мене да обвините, че угризенията на събудената й съвест я накараха да полудее и че волята на върховния повелител била тя да преживее дълги години в това състояние. Аз отдадох живота си, за да спася осъденото на гибел момче; да му дам честно име, да го отгледам в страх и трепет пред бога, да го науча да се бори с греха, който тежеше над главата му от преди идването му на този обречен свят. Това жестокост ли беше? Не понасях ли и аз последиците от първоначалния грях, в който нямах пръст? Бащата на Артър и аз живеехме по-раздалечени в тази къща, отколкото когато половината земно кълбо беше между нас. Той умря и ми изпрати този часовник „Не забравяй“. Аз не забравям, макар че не чета в него това, което той четеше. В него аз чета, че бях определена да извърша тези неща. Така съм чела тези три букви, откато ми лежат на масата, и със същата яснота ги четях и когато бяха хиляди мили надалече.

Тя взе кутията с часовника със същата несъзнателна свобода на движението и сведе поглед към него, като че ли го предизвиква да я трогне, но Риго извика и презрително щракна с пръсти:

— Хайде, madame! Времето върви. Хайде, благочестива лейди, няма накъде! Няма да ми кажете нещо, което да не зная; казвайте за откраднатите пари или аз ще кажа! Ей богу, достатъчно слушах другите ви приказки. Преминавайте право на откраднатите пари.

— Мръсник такъв — отговори тя и улови глава с ръцете си, — но каква фатална грешка на Флинтуинч, благодарение на какъв пропуск от негова страна — защото той беше единственият ми помощник и довереник в тези работи, — кой и как можа да сглоби из пепелта парченцата от един изгорен документ, та това копие да попадне във вашите ръце, не зная, както не зная и откъде добихте властта си тук…

— И все пак — прекъсна Риго — имам щастието да държа в едно известно на мене място същата тази малка добавка към завещанието на monsieur Гилбърт Кленъм, написана от една лейди и в присъствието на същата лейди и на нашия стар интригант. Пфу, стари интриганте, уродливо кученце, да продължим! Времето върви. Вие ли ще завършите или аз?

— Аз! — отговори тя още по-решително, ако това би било възможно. — Аз, защото не мога да понасям да бъда показвана на мене самата и на когото и да било, така изопачена от вас. Вие, който сте лежали из позорните чуждестранни затвори и каторги, ще изкарате, че парите са ме накарали да извърша това. А не бяха парите.

— Ба, ба, ба! За миг се отказвам от учтивостта си и казвам: лъжи, лъжи, лъжи. Вие знаете, че прикрихте завещанието и задържахте парите.

— Не заради самите пари, мерзавецо! — Тя направи усилие да стане и в гнева си дори се понадигна на осакатените си крака. — Ако Гилбърт Кленъм, който пред смъртта си съвсем се бе вдетинил и започна да си въобразява, че трябва да прости и да възнагради момичето, в което някога племенникът му бил влюбен, а той ги разделил и тя изпаднала в меланхолия и се оттеглила от света — ако в това жалко състояние той ми продиктува — на мене, чийто живот бе почернен от нейния грях, и която трябваше да чуя за греха й от собствените й уста — допълнение към завещанието си като възнаграждение за уж незаслуженото й страдание, нима е все едно и също да поправиш тази несправедливост и да се съблазниш от самите пари — нещо, което вие и вашите подобни от затворите крадете от когото ви падне?

— Времето лети, madame. Внимавайте!

— Ако тази къща беше цяла в пламъци от покрива до основите си — отвърна тя, — пак щях да остана в нея, за да докажа, че нямате право да съдите подбудите ми наравно с убийци и крадци.

Риго щракна пръсти предизвикателно в самото й лице.

— Хиляда гвинеи на малката красавица, която бавно преследвахте, докато я уморихте. Хиляда гвинеи на най-малката дъщеря, която нейният покровител би могъл да има на петдесетгодишна възраст, или (ако няма никаква) на братовата му най-малка дъщеря, когато стане пълнолетна, в памет на безкористното покровителство, което е оказал на едно бедно, самотно сираче. Две хиляди гвинеи. Е, какво! Няма ли да стигнете до парите?

— Този покровител… — продължи тя гневно, когато той я прекъсна.

— Дайте името! Наречете го Фредрик Дорит. Стига извъртания.

— От този Фредрик Дорит започна всичко. Ако той не беше музикант и ако в младежките си и охолни години не бе събирал в къщата си певци, музиканти и тям подобни изчадия на злото, които бяха дали гръб на светлината и обърнали лицата си към мрака, тя може би щеше да си остане в своето скромно положение и не щеше да се издигне, за да падне после толкоз низко. Но не. Сатаната се загнезди в този Фредрик Дорит и му нашепна, че има непорочен и хубав вкус, че върши добри дела и че това е бедно момиче с хубав глас. И той се заема да я учи да пее. Тогава бащата на Артър, който през цялото време, докато вървял по каменливия път на добродетелта, тайно копнеел по тези проклети примамки, наречени изкуства, се запознава с нея. И така едно покварено сираче, което се готвело да стане певица благодарение посредничеството на Фредрик Дорит, има по-голям успех от мене и аз съм унизена и измамена! Не аз всъщност — прибави тя и се изчерви, — един по-велик от мене. Какво съм аз?

Джеримая Флинтуинч, който постепенно се бе извивал към нея и който сега бе стигнал много близо до лакътя й, без тя да го усети, направи особено кисела физиономия, когато тя каза тези думи, и дори се почеса по гетите, думите й като че ли го боднаха чак в краката.

— И най-после — продължи тя, — защото вече идвам към края и повече няма да говоря за това, а и вие няма да говорите и ще остане само да решим дали всичко ще може да остане между нас, тук присъствуващите; най-после, когато аз прикрих този документ със знанието на Артъровия баща…

— Но не с неговото съгласие, както знаете — каза мистър Флинтуинч.

— Кой каза с неговото съгласие? — Тя трепна, като видя Джеримая така близо до себе си, и отдръпна главата си да го изгледа със зараждащо се недоверие. — Ти си бивал често между нас, когато той ме караше да го извадя, а аз отказвах, та можеше да ме опровергаеш, ако кажех, че с негово съгласие. Заявявам, че когато скрих този документ, аз не се постарах да го унищожа, но го пазих при мене, тук, в този дом, много години. Тъй като останалото имущество на Гилбърт премина у Артъровия баща, аз можех всеки миг да се престоря, че съм го намерила, и да изменя само назначението на тези две суми. Но освен че такова нещо би значело пряка лъжа (огромна отговорност!), но и през цялото време, докато ме съдите тук, не можах да видя никакво ново основание да го бях изнесла наяве. Това беше възмездие за грях, лошият резултат от една заблуда. Аз извърших, каквото бях определена да извърша, и понесох между тези четири стени, каквото ми бе определено да понеса. Когато документът беше най-после унищожен — както си мислех — в мое присъствие, тя вече отдавна бе мъртва, а покровителят й Фредрик Дорит отдавна бе заслужено разорен и оглупял. Той нямаше дъщеря. Преди това бях открила племенницата и онова, което направих за нея, беше много по-добро, отколкото парите, от които нямаше да види добро. — После добави, като че ли говореше на часовника: — Тя самата беше невинна и може би нямаше да забравя да й върна парите при смъртта си — и остана загледана в часовника.

— Да ви припомня ли нещо, достойна госпожо? — каза Риго. — Малкият документ беше в тази къща вечерта, когато нашият приятел, арестантът — моят събрат затворник, — се завърна дома от чужбина. Да ви припомня ли още нещо? Малката пойна птичка, на която никога не израснаха криле, се пазеше в кафез от пазач, назначен от вас, добре познат на нашия стар интригант тук. Да помолим ли нашия стар интригант да ни каже кога го е видял за последен път?

— Аз ще ви кажа! — извика Ефри, като отпуши устата си. — Това беше най-първият ми сън. Джеримая, ако се приближиш до мене сега, ще пищя, че да ме чуят в църквата „Свети Павел“! Лицето, за което този човек говори, е собственият брат близнак на Джеримая и той идва тук посред нощ същата нощ, когато Артър се завърна, и Джеримая му даде тази книжка със собствените си ръце и още нещо, но не зная какво, а той ги отнесе в една желязна кутия… Помощ! Убийство! Спасете ме от Джеримая!

Мистър Флинтуинч се бе затичал към нея, но Риго го бе уловил навреме. След минутна борба с него Флинтуинч се отказа и си пъхна ръцете в джобовете.

— Какво! — извика Риго подигравателно, като го мушна и блъсна с лакът. — Да нападаш една дама, която притежава такъв гений за съновидения? Ха, ха, ха! Ами че тя ще ти създаде цяло състояние, ако я изложиш на показ. Всичко, което сънува, се сбъдва. Ха, ха, ха! Вие така си приличате, малки Флинтуинч. Същият, какъвто го познавах (когато за пръв път му превеждах на английски пред хазяина) в кръчмата „Трите билярдни маси“ в малката уличка с високите покриви при пристанището в Анверс! Ах, ама биваше го в пиенето! Ама и в пушенето го биваше! А пък в каква хубавичка ергенска квартира живееше! — мебелирана, на петия етаж, над търговците на дърва и дървени въглища, и шивачката, и дърводелеца, и кацаря, откъдето също го познавах и където със своя коняк и тютюн той изкарваше по дванадесет съня на ден и един припадък, докато веднаж прекали с броя на припадъците и се възнесе на небето. Ха, ха, ха! Има ли значение как съм се добрал до книжата в желязната му кутия? Може да ми ги е поверил да ви ги предам, може и да е била заключена и да е възбудила любопитството ми, може и да съм я укрил. Ха, ха, ха! Какво значение има това, щом съм я запазил? По този въпрос няма да сме много претенциозни, а, Флинтуинч? Не сме претенциозни, нали, madame?

Като отстъпваше пред него, отбранявайки се злобно с лакти, Флинтуинч бе закаран в неговия ъгъл, където остана да стои задъхан, с ръце в джобовете, без да сведе очи пред втренчения поглед на мисис Кленъм.

— Ха, ха, ха! Какво е това? — извика Риго. — Вие като че ли не се познавате. Позволете да ви представя madame Кленъм, укривателка на ценни документи, и monsieur Флинтуинч — интригант.

Мистър Флинтуинч извади едната си ръка от джоба да си почеше брадата, прекрачи една-две стъпки напред, все така без да сведе очи пред погледа на мисис Кленъм, и й отправи следните думи:

— Сега вече зная какво значи този ваш поглед, но не си правете труда да ме гледате така, защото пет пари не давам. От толкова години ви повтарям, че сте най-властната и упорита жена. Ето каква сте! Вие се наричате смирена и грешна, но сте най-самомнителната представителка на вашия пол. Това сте вие! Повтарял съм ви много пъти, когато сме се спречквали, че искате всички да се преклонят пред вас, но аз няма да се преклоня; вие искате живи да глътнете хората, но аз няма да се оставя да ме глътнете жив. Защо не унищожихте документа, когато ви падна в ръцете? Аз ви посъветвах, но вие не обичате да слушате съвети. Не, ще го пазите! Може да го извадите наяве някой път! Като че ли не разбирах всичко много добре! Струва ми се, и тук виждам как гордостта ви надделя: да не би да ви заподозрат, че сте го укрили. Но по този начин само се мамите. Както се мамите и като изкарвате, че не сте извършили всичко това, защото сте сурова, изтъкана от надменност, злоба, властничество, злопаметност, а защото сте била служителка и изпълнителка, и определена от бога да го извършите. Коя сте вие, та да сте определена от бога да наказвате? Това може да е ваша религия, но за мене това са врели-некипели. А сега, като съм почнал, да ви кажа поне цялата истина — каза мистър Флинтуинч, скръстил ръце като истинско въплъщение на вбесен инат. — Вие така ме оскърбявахте с надменното си държание; оскърбявахте ме цели четиридесет години, въпреки че знаех всичко, и то само за да ме държите в краката си. Аз много се възхищавам от вас; вие сте умна жена и притежавате голям талант; но и най-умната глава, и най-големият талант не може да оскърбява човека в продължение на четиридесет години, без да го засегне. Затова пет пари не давам, че сега ме гледате така. Сега идвам до документа и внимавайте какво ще ви кажа. Вие го скрихте някъде и не казахте на никого къде. По това време бяхте още подвижна и ако искахте да вземете документа, можехте. Но какво става? Идва време, когато вие се вдървявате, както сте сега, и тогава, ако поискате да вземете документа — не можете. И така дълги години той си лежи на скритото място. Най-после, когато от ден на ден очакваме завръщането на Артър — когато той може да си дойде всеки миг и да му хрумне да се разтършува из къщата, аз ви препоръчвам пет хиляди пъти, ако сама не можете да извадите документа, да го извадя аз и да го изгорим. Но не — никой освен вас не знае къде е той, а това ви дава власт. Е, хайде сега, наричайте се с каквито щете скромни имена; аз ви наричам жена Луцифер по жаждата ви за власт! Една неделя вечер Артър се завръща. Той не бе прекарал и десет минути в тази стая, и вече заговори за часовника на баща си. Вие знаете много добре какво можеше да означават думите „не забравяй“ по времето, когато баща му изпрати часовника, защото останалата част от историята беше вече мъртва и приключена. Не забравяй укриването на завещанието. Върни парите. Поведението на Артър ви изплаши и вие най-после решихте завещанието да бъде изгорено. Затова преди тази бясна кранта и безсрамница — мистър Флинтуинч се ухили на жена си — да ви е сложила в леглото, вие ми казвате къде е документът — между старите тефтери в мазето, където самият Артър отиде да се рови още на другата сутрин. Но сега пък завещанието не бива да се изгори в неделя вечер. Не, вие строго спазвате религиозните закони, охо! Трябва да чакаме да мине полунощ, та да навлезем в понеделника. А всичко това значи да ме гълтате жив — и то е, което ме оскърбява; затова, малко раздразнен, и понеже не спазвам така строго религиозните закони, аз хвърлям поглед на документа преди дванадесет часа, за да си припомня как изглежда; сгъвам една от многото жълти книжки, с каквито е пълно мазето, и после, в понеделник сутринта, когато вие лежите в леглото и аз трябва при светлината на лампата ви да отида от вас до камината, за да изгори документа, аз правя малка смяна като фокусник и изгарям книжката. Моят брат, Ефраим, който държеше лудница (по-добре да беше държал себе си в усмирителна риза!), бе имал още много пациенти, след като приключи дългата си служба при вашата повереница, но не беше прокопсал. Жена му умря (разбира се, това не го засегна много; де да беше умряла моята на нейно място!), той спекулира безуспешно като пазач на луди, навлече си някаква беля, защото препекъл някакъв пациент, за да го свести, и заборчля. Той искаше да събере, каквото може оттук-оттам, малко нещо и от мене, и да се запилее нанякъде. Той идва тук онзи понеделник сутринта да дочака прилива; накратко казано, тръгнал беше за Антверпен (боя се, че ще се възмутите от думите, но проклет да е!) и там се запознал с този господин. Той идеше отдалече и тогава си помислих, че само му се спи, но сега предполагам, че е бил пиян! Когато майката на Артър била под неговите и на жена му грижи, тя постоянно пишела — повечето писма с изповеди до вас и молби за прошка. От време на време брат ми ми предаваше купища от тези листове. Аз си мислех, че ще е по-добре да ги пазя за себе си, отколкото да ги дам да ги глътнат живи; затова ги затворих в една кутия и ги преглеждах от време на време, когато имах настроение. Убеден, че е по-разумно да махна документа оттук, докато Артър се върти из къщата, аз го сложих в тази същата кутия, заключих я с два катинара и я поверих на брат си, да я отнесе и пази, докато му пиша да ми я предаде. И наистина му писах, но не получих отговор. Не знаех как да си обясня това, докато този господин не ни почете с първото си посещение. Разбира се, тогава започнах да подозирам какво е станало; и сега няма нужда да ми казва как е научил всичко от моите книжа, и вашия документ, и братовите ми приказки при коняк и цигари (как не му се запряха на гърлото). Сега ми остава само още едно нещо да кажа, твърдоглава жено, и то е, че още не зная дали някога бих използувал този документ срещу вас; мисля, че не; мисля, че щеше да ми стига да зная, че съм ви надхитрил и че имам власт над вас. При сегашното състояние на нещата нямам повече обяснения да ви давам до утре вечер по това време. Затова по-добре се блещете на другиго, защото е безполезно да се блещите на мене — каза мистър Флинтуинч и завърши речта си, като се завъртя.

Когато той млъкна, тя бавно извъртя очи от него и отпусна чело на ръката си. Другата й ръка силно притискаше масата и отново се забеляза онова странно размърдване на тялото й, като че ли се готвеше да стане.

— Тази кутия няма да получи никъде цената, която ще получи тук. Това сведение никога няма да ви донесе същия доход, на когото и да го продадете, както, ако го продадете на мене. Но сега нямам средства да ви дам желаната сума. Не съм преуспяла. Какво ще приемете сега и какво по-късно и как ще ми осигурите мълчанието си?

— Ангел мой — каза Риго, — аз ви казах колко ще взема и времето не чака. Преди да дойда тук, аз дадох копия от най-важните книжа във втора ръка. Побавете се още малко, докато затворят вратите на Маршалси за през нощта, и вече ще е твърде късно. Затворникът ще ги е прочел.

Тя отново улови главата си с ръце, извика високо и се изправи на краката си. За миг залитна, като че ли ще падне, но се задържа.

— Кажи какво означава това. Кажи какво означава това, човече!

Пред зловещата й фигура, така дълго отвикнала да стои изправена и така вдървена, Риго се стъписа и понижи глас. И тримата имаха едва ли не чувството, че мъртва жена е възкръснала.

— Мис Дорит — отговори Риго, — малката племенница на monsieur Фредрик, с която се запознах в чужбина, е привързана към затворника. Мис Дорит, малката племенница на monsieur Фредрик, в този момент бди над затворника, който е болен. На път за тук аз със собствените си ръце оставих в затвора един пакет за нея с писмо, в което я моля „заради него“ — тя е готова да направи всичко заради него — да не разпечатва пакета, да не би да го поискат обратно преди затварянето на портите тази вечер, — ако пакетът не бъде потърсен преди удрянето на звънеца, да му го предаде; в него има и второ копие за нея, което той трябва да й предаде. Е, какво! Нямах доверие да остана между вас, когато работата стигна дотук, без да поверя и другиму тайната си. А колкото за това, че другаде няма да получа цената, която ще получа тук, кажете тогава, madame, знаете ли цената, която малката племенница ще даде — заради него, — за да се потули работата? Още веднаж повтарям, времето не чака. Ако не потърсим пакета преди удрянето на звънеца тази вечер, вече няма да можете да го откупите. Тогава ще го продам на малкото момиче.

Още един път тя се размърда и се пребори със себе си, после изтича до един долап в стената, дръпна силно вратата, грабна някакъв капишон или шал и го метна на главата си. Ефри, която я бе зяпнала, ужасена, се спусна към нея в средата на стаята, хвана я за роклята и коленичи пред нея.

— Недейте, недейте, недейте! Какво правите? Къде отивате? Вие сте ужасна жена, но аз не ви желая злото. Сега не виждам какво добро мога да сторя на Артър и няма защо да се боите от мене. Аз ще запазя тайната ви. Не излизайте, ще паднете мъртва на улицата. Само ми обещайте, че ако пазите затворено тук тайно бедното същество, ще ми позволите да се грижа за нея и да й стана милосърдна сестра. Само това ми обещайте и никога не се бойте от мене.

Мисис Кленъм се спря за миг, както се беше забрадила, и рече с гневно изумление:

— Затворена тук?! Та тя е мъртва от двадесет, па и повече години. Питай Флинтуинч, питай него. И двамата могат да ти кажат, че тя умря, когато Артър замина в странство.

— Толкоз по-зле — рече Ефри и потрепери, — защото тогава тя витае из къщата. Кой друг шумоли из нея и дава сигнали, като пуска прах така тихо? Кой друг идва и си отива и оставя дълги криви следи от пръсти по стените, когато всички сме в леглата си? Кой друг задържа вратата понякога? Но не излизайте, не излизайте, господарке! Ще умрете на улицата!

Господарката й само дръпна роклята си от умоляващата ръка и каза на Риго:

— Чакайте тук, докато се върна! — и изтича от стаята.

Те я видяха от прозореца да притичва като луда през двора и да излиза вън от портата.

Няколко минути те останаха вцепенени. Ефри първа се съвзе и кършейки ръце, тръгна подир господарката си. След нея Джеримая Флинтуинч бавно отстъпи заднишком към вратата с една ръка в джоба, а с другата безмълвно потривайки брадата си, се измъкна навън. Риго, останал сам, се разположи на миндера до отворения прозорец в старата си поза от Марсилския затвор. Той си сложи подръка цигарите и кутийката с кремъка и го удари на пушене.

— Уф! Почти така скучно, както в проклетия стар затвор. По-топло, но почти така мрачно. Да чакам, докато се завърне? Да, разбира се! Но къде отиде и докога ще се бави? Няма значение. Риго, Лание, Бландоа, мой мили поданико, ти ще си получиш парите. Ще забогатееш. Ти живя като джентълмен и ще умреш като джентълмен. Ти тържествуваш, момчето ми, но в характера ти е да тържествуваш. Уф!

В часа на тържеството му мустаците му се вирнаха и носът му провисна и той се загледа с особено задоволство в една греда на тавана.