Чарлз Дикенс
Малката Дорит (58) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XXІ
Разказ за едно самоизмъчване

За нещастие не съм глупава. От най-ранна възраст схващах какво мислят околните ми и какво крият от мене. Ако бях свикнала да ме мамят, вместо да виждам истината, може би щях да прекарам живота си гладко, както повечето глупци.

Детството си прекарах при баба си; тоест при жената, която играеше тази роля пред мене и която си присвои тази титла. Тя нямаше право на нея, но аз, глупачката, не подозирах това. При нея живееха разни деца: нейни родствени и чужди, всичките момичета, десет на брой заедно с мене. Всички живеехме заедно и се учехме заедно.

Трябва да съм била около дванадесетгодишна, когато започнах да забелязвам колко подчертано покровителствено се отнасяха към мене тези момичета. Казаха ми, че съм сираче. Между нас нямаше друго сираче; и аз забелязах (ето първото неудобство от това, че не си глупак) как в тяхното състрадание се крие нахалство, което идеше от чувството им на превъзходство. Това откритие не направих прибързано. Аз често ги подлагах на изпитание, но не можех да ги накарам да се скарат с мене. Когато успеех, непременно идваха след няколко часа да се помиряват. Подлагах ги на нови и нови изпитания, но никога не помня да са изчаквали аз да поискам помирение. Винаги ми прощаваха от пустословие и снизходителност. Малки копия на възрастните!

Една от тях беше любимата ми приятелка. Обичах тази глупачка от цялата си душа, както тя далеч не заслужаваше, и винаги със срам си спомням за това, макар че бях още дете. Тя имаше, както се казва, кротък и нежен характер. Умееше да раздава и раздаваше наляво и надясно красиви погледи и усмивки. Вярвам, че нито един от обитателите на дома освен мен самата не знаеше, че тя прави това нарочно, да ме наранява и огорчава!

Въпреки всичко аз така обичах това недостойно момиче, че не намирах нито миг спокойствие от любов към нея.

Непрекъснато ми четяха проповеди и ме наказваха, защото съм я „измъчвала“; с други думи, защото я обвинявах в коварство и я потапях в сълзи, защото виждаше, че чета в сърцето й. И все пак аз я обичах вярно; един път прекарах ваканцията у дома й.

У дома си тя беше още по-лоша, отколкото в училището. Тя имаше цял куп братовчеди и познати, така че устройваха танци у тях или пък отивахме на танци в други домове, и навсякъде тя ме измъчваше прекомерно. Целта й беше да накара всички да се влюбят в нея, та аз да побеснея от ревност; да бъде интимна и мила с всички, та да ме подлуди от завист. Когато оставахме сами в спалнята ни вечер, аз я упреквах, че съм напълно познала низостта й, а тя се раздираше от плач и ме наричаше жестока — тогава я вземах в прегръдките си и така дочаквахме утрото. В такива моменти я обичах повече от всякога и ми се искаше, вместо да страдам така, да се хвърля с нея на дъното на някоя река, та да останем така прегърнати и след смъртта.

Най-после това се свърши и ми олекна. В семейството имаше една леля, която не ме обичаше. Съмнявам се дали някой в семейството държеше много на мене; никога не съм искала да ме обичат, тъй като цяла бях погълната само от едно момиче. Лелята беше млада жена и някак твърде сериозно ме наблюдаваше. Тя беше дръзка и не скриваше състраданието си към мене. След една от онези нощи, за които ви разказах, аз слязох в оранжерията преди закуска. Шарлота (така се казваше невярната ми приятелка) беше слязла преди мене и когато влязох, чух, че лелята й говори за мене. Аз се спрях между листата и се ослушах.

Лелята каза:

— Шарлота, мис Уейд те измъчва до смърт и това не бива да продължава.

Повтарям самите думи, които чух:

А сега, какво отговори тя? Каза ли: „Не тя, а аз съм тази, която я измъчва до смърт, аз я подлагам на изтезания и съм палачът, а пък тя ми казва всяка вечер, че ме обича предано, макар че знае на какво я подлагам.“ Не, първият ми паметен опит в живота се оказа верен на очакванията ми по отношение на нея и на всичко, което си мислех. Тя се разплака и разхълца (за да си осигури съчувствието на лелята) и каза:

— Мила лельо, тя има нещастен характер; и другите момичета в училището, не само аз, се мъчим да я поправим, много се мъчим.

При тези думи лелята взе да я гали, като че ли беше изрекла нещо много благородно, а не безобразни лъжи, и подкрепи срамната преструвка, като рече:

— Всяко нещо си има граници, мила, и аз виждам, че това бедно, нещастно момиче ти причинява постоянна и безполезна мъка, каквато дори тези благородни усилия не могат да оправдаят.

Бедното, нещастно момиче излезе от прикритието си, както може би очаквате да чуете, и рече:

— Изпратете ме у дома.

Не казах нито дума повече нито на едната, нито на другата, нито пък на някого от семейството, а само повтарях:

— Изпратете ме у дома или ще си отида сама пеша, ако ще да вървя цял ден и цяла нощ.

Когато пристигнах в къщи, казах на самозваната ми баба, че ако не ме изпрати другаде да довърша образованието си, преди да се завърне това момиче или кое да е от момичетата, ще скоча в огъня да си изгоря очите, за да не гледам сплетническите им лица.

След това попаднах между млади жени, но и те не бяха по-добри. Красиви приказки и красиви преструвки, но аз прозирах как под всичко това се крие желание да изтъкнат себе си и да унижат мене и разбрах, че и те са като другите. Преди да ги напусна, научих, че нямам нито баба, нито роднини. Това откритие ми разясни и миналото, и бъдещето и ми показа още много случаи, когато под претекст, че ме ценят или ми правят услуга, просто тържествуваха над мен.

Притежавах малка парична сума, вложена у един банкер. Наложи се да стана гувернантка. Постъпих в семейството на един беден благородник, който имаше две дъщери — малки деца, но родителите им искаха, по възможност, да бъдат отгледани от възпитателка. Майката беше млада и хубава. От самото начало тя се показа много деликатна към мене. Аз прикривах злобата си, но знаех, че по този начин тя само се наслаждава от съзнанието, че ми е господарка и че, ако пожелае, би могла да ме третира и по-различно, като нейна слугиня.

Казвам, че не проявявах негодуванието си и наистина не го проявявах, но като не приемах любезностите й, аз й показвах, че я разбирам. Когато ме канеше да пия вино, аз пиех вода. Ако случайно имаше някакъв деликатес за ядене, тя винаги го изпращаше на мене, но аз винаги отказвах да го приема и ядях от бракуваните гозби. Като отхвърлях така рязко покровителственото й държание, аз й причинявах разочарования, а самата се чувствувах независима.

Децата обичах. Бяха свитички, но изобщо се оказаха склонни да се привържат към мене. В семейството имаше обаче бавачка, червендалеста жена, която винаги се правеше на весела и добродушна, която беше отгледала и двете и бе спечелила любовта им още преди идването ми. Ако не беше тази жена, може би щях да се примиря със съдбата си. Хитрите й маневри да се докара пред децата и да ме злепостави можеха да заслепят всеки друг на мое място; но аз ги прозрях веднага. Под претекст, че ми подрежда стаята и ми услужва и се грижи за гардероба ми (тя вършеше всичко с голямо усърдие), тя беше винаги около нас. Най-тънката й хитрост беше, че се мъчи уж да накара децата да ме обикнат. Тя ги довеждаше и започваше да ги придумва да дойдат при мене:

— Елате при добрата мис Уейд, елате при милата, хубавата мис Уейд. Тя така ви обича. Мис Уейд е умна госпожица, прочела е куп книги и може да ви разкаже много по-хубави приказки от моите. Елате да чуете мис Уейд!

Как можех да им задържа вниманието, когато горях от възмущение, като чувах просташките й хитрости? Нима можех да се съмнявам, като виждах невинните им личица да се отдръпват от мене, а ръчичките им да прегръщат нея вместо мене. Тогава тя се обръщаше към мене, отмахваше къдриците им от лицето си и казваше:

— Те скоро ще свикнат с вас, мис Уейд; те са простодушни и обичливи, госпожице; не се обезсърчавайте, госпожице.

И още нещо правеше тази жена. Понякога, когато виждаше, че е могла по този начин благополучно да ме хвърли в мрачни мисли, тя обръщаше вниманието на децата към настроението ми, за да изтъкне разликата между нас:

— Тихо! Мис Уейд не се чувствува добре. Не шумете, мили, боли я главата. Елате да я утешите. Елате да я попитате дали е по-добре. Поканете я да си легне. Надявам се, че нямате някакви грижи, госпожице. Не си слагайте нищо на сърцето, госпожице, не тъжете.

Стана просто непоносимо. Един ден нейно благородие господарката ми влезе, когато бях сама и вече ми беше така накипяло, че не можех да търпя повече и й казах, че трябва да напусна.

— Надявам се, мис Уейд — отвърна тя, моментално възприела високомерния тон, който така слабо беше съумяла да прикрие, — че никога, докато бяхме заедно, нито с думите, нито с постъпките си съм заслужила тази неприятна дума „господарка“. И ако съм ви засегнала, то е било съвсем непреднамерено. Моля, кажете ми с какво съм ви засегнала.

Отговорих, че нямам никакво оплакване нито от господарката си, нито пред господарката си; но трябва да напусна.

Тя се поколеба за миг, после седна до мене и сложи ръката си върху моята, като че ли честта, която ми правеше, щеше да заличи всички лоши спомени!

— Мис Уейд, боя се, че сте нещастна по причини, които не мога да променя.

Аз се усмихнах поради спомена, който тази дума събуди, и рекох:

— Предполагам, че имам нещастен характер.

— Не съм казвала такова нещо.

— Но така най-лесно може да се обясни всичко — казах аз.

— Може да е, но не съм го казала. Аз искам да говоря за съвсем друго нещо. Ние поговорихме със съпруга ми по този въпрос, когато с болка забелязахме, че вие се чувствувате неловко между нас.

— Неловко ли? О! Та вие сте такива големи хора, милейди — казах аз.

— За нещастие употребих дума, която може да се разбере и очевидно се разбира — в обратен смисъл. — Тя не бе очаквала отговора ми и се засрами. — Просто исках да кажа, че не сте щастлива между нас. Това е щекотлив въпрос, но между две млади жени, може би — накратко казано, ние се бояхме, че някои семейни обстоятелства, за които вие нямате никаква вина, може да ви измъчват. Ако е така, молим ви, не се тревожете. Всички знаят, че и самият ми съпруг имаше любима сестра, която всички обичахме и почитахме, но която не му беше законна сестра.

Веднага разбрах, че са ме взели заради умрялата жена, която и да беше тя, за да могат да се хвалят с това и да ми се надуват; разбрах, че и бавачката е знаела това и затова е имала куража да ме предизвиква така; видях, че и децата се отдръпват от мене, защото усещат, че не съм като другите хора. Напуснах дома им още същата вечер.

След едно-две подобни преживявания, за които няма смисъл да разказвам, постъпих при друго семейство, където имах само една възпитаничка; петнадесетгодишно момиче, единствена дъщеря. Родителите бяха възрастни хора, с добро обществено положение и състояние. Някакъв племенник, когото бяха отгледали, беше често гост на семейството между многото други гости; той започна да ми обръща внимание. Аз много решително го отблъсвах, защото, когато постъпих в това семейство, бях решила, че няма да позволя никой да ме съжалява или да се държи снизходително към мене. Но той ми написа писмо. Това доведе до годежа ни.

Той беше една година по-млад от мене, а изглеждаше и още по-млад. Беше дошъл в отпуск от Индия, където имаше някаква длъжност с голямо бъдеще. Щяхме да се оженим след шест месеца и да заминем за Индия. Аз трябваше да остана в техния дом до сватбата, която щеше да стане там. Всички одобриха плана изцяло.

Не мога да не кажа, че той се възхищаваше от мене, макар че бих желала да избягна това. Не го казвам от суета, защото възхищението му ме дразнеше. Той не се стараеше да го скрива; това ме караше да се чувствувам, като че ли бях купена заради хубостта ми и той парадираше сега с покупката си между богаташите за свое оправдание. Виждах как ме преценяват наум и колко са любопитни да разберат истинската ми стойност. Реших, че няма да им дам да разберат. Пред тях бях сдържана и мълчалива и по-скоро бих се оставила да ме убият, отколкото да се проявя, за да спечеля одобрението им.

Той ми каза, че не се ценя достатъчно. Казах му, че напротив, понеже се ценя и смятам да се ценя до края, няма да се унижа да ги предразполагам към себе си. Той остана засегнат и дори възмутен, когато прибавих, че не ми е приятно да вади на показ чувствата си към мене; той каза, че за мое спокойствие ще пожертвува дори честните пориви на чувствата си.

Под този претекст той започна да ми връща с моите камъни по моята глава. По цели часове странеше от мене и разговаряше с всички освен с мене. По-голямата част от вечерта седях сама, незабелязана, докато той разговаряше с братовчедка си, моята ученичка. През цялото време четях в очите на хората как много си подхождат двамата, много повече, отколкото той и аз. Седях така и гадаех мислите им, докато започна да ми се струва, че неговият младежки вид ме прави смешна и побеснявах, че съм го обикнала.

Защото някога го обичах. Колкото и да не го заслужаваше, колкото и малко да му минаваше през ума какви мъки ми струва тази любов, мъки, които трябваше да го направят изцяло мой, предано мой за цял живот, аз все пак го обичах. Заради него търпях, когато братовчедка му го хвалеше пред очите ми, уж да ми направи удоволствие, макар че знаеше много добре как това ме ядеше отвътре. Дори когато седях при него и си прекарвах през ума всички понесени обиди и несправедливости и си мислех дали да не избягам от къщи веднага и никога да не го видя вече — пак го обичах.

Неговата леля (моята господарка, ако си спомняте) умишлено и съзнателно увеличаваше и мъките, и изпитанията ми. Най-голямото й удоволствие беше да говори надълго и широко за разкоша, в който ще живеем в Индия, за богатия ни дом и за отбраното общество, в което ще се движим, когато той получи повишението си. Гордостта ми се надигна срещу това безсрамно изтъкване на контраста между сегашното ми зависимо и бедно положение и живота ми след женитбата. Потиснах възмущението си, но й показах, че разбирам намерението й и отвръщах на дразненията й, като се правех на смирена. Казвах й, че животът, който описва, ще бъде преголяма чест за мене. Че се боя, че може би не ще се окажа способна да издържа на такава промяна. Като си помислиш само — една проста гувернантка, гувернантката на дъщеря й, да се издигне до такова високо положение! Това я караше да се чувствува неловко, всички се чувствуваха неловко, като отговарях така. Знаеха, че ги разбирам напълно.

По времето, когато имах най-големите тревоги и бях най-вбесена от любимия си заради неблагодарността и безогледното му отношение към всички обиди и мъки, които понасях поради него, изведнъж се появи вашият мистър Гауън. Той беше стар приятел на семейството, но дълго време беше прекарал в чужбина. Още от пръв поглед той разбра състоянието на нещата, разбра и мене.

Това беше първият човек в живота ми, който ме разбираше. Не бе идвал и три пъти, когато вече знаех, че следи всеки ход на мисълта ми. Виждах го ясно в студената му непринуденост към всички, към мене и към целия въпрос. Виждах го и в небрежния начин, по който демонстрираше възторга си от бъдещия ми съпруг, в ентусиазма, с който се отнасяше към годежа ни и бъдещите ни перспективи, в поздравленията, които ни изказваше за благонадеждното ни бъдеще, и унилите намеци за собствената му бедност — всичко еднакво плитко, изказано с шеговит и подигравателен тон. Той ме караше да ставам все по-злобна и все по-пропита с ненавист, като ми представяше всичко около мене в някаква нова, противна светлина, уж за да ми изтъкне най-добрата му страна, та да му се възхитим и аз, и той. Беше също като маската на смъртта в холандските картини: каквато фигура уловеше за ръка, младеж или старец, красавица или грозник, безразлично дали танцуваше, пееше, играеше или се молеше с нея, все я правеше отвратителна.

Сега ще разберете, че когато милият ви приятел ме поздравяваше, всъщност той ми изказваше съболезнованията си и когато ме утешаваше, разпалваше всяка моя болна рана; когато заявяваше, че „верният ми левент“ е „най-влюбеният младеж в света, с най-нежно сърце“, той събуждаше старото ми подозрение, че съм смешна. Това не бяха големи услуги, ще кажете. Аз ги приемах, защото отекваха собствените ми мисли и потвърждаваха онова, което вече знаех. Скоро обществото на вашия бъдещ добър приятел ми стана по-приятно от всяко друго.

Когато забелязах (почти веднага), че това поражда ревност у годеника ми, обществото му ми стана още по-приятно. Не бях ли и аз подложена на ревност и само аз ли трябваше да страдам от нея? Не! Нека и той познае мъките й! Радвах се, че ще ги познае; радвах се, че ще го боли, и исках да го боли. Нещо повече. Той беше много скучен в сравнение с мистър Гауън, който знаеше как да ми говори като равен и как да анатемосва жалките същества около нас.

Работите продължиха така, докато лелята, моята господарка, се реши да ми говори. Всъщност за това едва ли заслужавало да се говори. Тя знаела, че не влагам никакви намерения в държанието си, но все пак решила да ми намекне за това, защото била сигурна, че един намек ще е достатъчен, за да бъда по-малко в обществото на мистър Гауън.

Аз я запитах как може да отговаря за намеренията ми?! Тя отвърна, че винаги можела да гарантира, че не възнамерявам нищо лошо. Аз й благодарих, но казах, че предпочитам да отговарям за себе си и пред себе си. Другите й прислужници може би държат да получат добри характеристики, но аз не исках никаква.

Последваха още разговори, които ме накараха да я запитам: откъде беше така сигурна, че ще послушам първия й намек? Дали разчиташе на рождението ми или на службата ми? Но аз не бях купена телом и духом. Тя да не си въобразяваше, че племенникът й си е купил съпруга от пазара за роби?!

Сигурно всичко щеше рано или късно да дойде до същия край, но тя ускори това. Каза ми с престорено съчувствие, че имам нещастен характер. Като чух отново старата обида, не можах да се въздържа повече и й казах направо всичко, което знаех за нея и бях открила у нея, и всичко, което бях преживяла, откакто станах жалката годеница на племенника й. Казах й, че мистър Гауън единствен ме облекчаваше в моето унижение; че бях търпяла твърде дълго и че твърде късно се отърсвам; но че повече не искам да виждам никого от тях. Не ги и видях.

Милият ви приятел ме посети в отшелничеството ми и много остроумно се шегуваше с развалянето на годежа ми, макар че съжаляваше тези отлични хора (най-добрите от този тип) и същевременно се възмущаваше, че е трябвало да си хабя чувствата. Скоро след това той започна да твърди, много по-справедливо, отколкото тогава предполагах, че не заслужавал да бъде приет от жена с такова дарование и характер, но да оставим това!

Милият ви приятел продължи да ме забавлява и да се забавлява, докато му бе приятно, и после ми напомни, че и двамата познаваме света и разбираме хората, и двамата знаем, че в живота романи не съществуват, и двамата сме подготвени да поемем жизнения си път и да си търсим щастието като разумни хора, а ако се срещнем някога пак, да се срещнем като най-добри приятели. Той каза всичко това и аз не му възразих.

Не мина дълго и аз открих, че той ухажва настоящата си съпруга и че са я отвели нанякъде, за да не може да я вижда. И тогава я мразех не по-малко от сега и естествено във връзка с това не можех да желая нищо по-добро от нейното омъжваме за него. Но страшно бях любопитна да я видя — така любопитна, че смятах това едно от малкото неща, които още можеха да ми доставят развлечение. Тръгнах да пътувам и пътувах, докато попаднах в нейното и ваше общество. Мисля, че вашият мил приятел още не ви беше познат и още не бе проявил онези белези на приятелство към вас (които по-късно прояви).

В това общество срещнах едно момиче, някои обстоятелства на чийто живот странно схождаха с моя и в чийто характер, с интерес и удоволствие, съзрях протест срещу надутото покровителство и егоизъм, които са добрина, подпомагане, доброжелателство и с други благородни имена — протест, който вече описах като присъщ на моята природа. Често чувах да казват също, че „имала нещастен характер“. Тъй като добре разбирах значението на този удобен израз и ми се искаше другарка, която е преминала през същите изпитания в живота, реших да се опитам да освободя това момиче от робството й и от това чувство на неправда. Няма нужда да казвам, че успях.

Оттогава насам ние живеем заедно и делим малкото, което притежавам.