Чарлз Дикенс
Малката Дорит (10) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава ІX
Майчица

Утринната светлина не бързаше да се прехвърли през зида на затвора и да надникне в прозореца на приемната; а когато най-после се яви, би била по-желана, ако бе дошла сама, вместо да е придружена от пороен дъжд. Но в морето бушуваха равноденствени бури и безпристрастният северозападен вятър не пропусна в порива си дори тесния Маршалси. Профуча в камбанарията на черквата „Сент Джордж“, прекатури всички ведра из съседните дворове, изпълни тъмницата с дима на Саутуърк; спусна се през комините и почти задуши малцината ранобудни обитатели, които вече палеха огньовете си.

Артър Кленъм нямаше желание да се излежава, макар че леглото му беше по-настрана, та не беше засегнато от почистването на вчерашната пепел и запалването на днешния огън под общия котел, нито от напълването на този спартански съд от помпата или от измитането на пода в общото помещение, посипването му с дървени стърготини и други приготовления от този род. Зарадвал се от сърце на настъпилата утрин, макар че не си бе отпочинал през нощта, той стана, щом започна да различава предметите около себе си, и цели два часа скита из двора, докато отворят вратата.

Зидовете бяха толкова близо един до друг, а мрачните облаци се носеха толкова бързо над тях, че докато гледаше ветровития простор, почти почувствува пристъп на морска болест. Отнасян косо от поривите на вятъра, дъждът закриваше от него онази част от главното здание, която той бе посетил снощи. Но оставаше тясна суха ивица покрай зида, гдето се разхождаше сега между останки от слама, прах, хартия, оцеждането на помпата и разпилени листа от вчерашните зеленчуци. Най-тъжната гледка, която човек би могъл да си представи.

Не я разведри поне появата на малката фигурка, която го бе довела тук. Може би се бе измъкнала вече от своята стаичка и се бе вмъкнала в сградата, гдето живееше баща й, докато той е гледал някъде другаде. Както и да е, не бе успял да я види. За брат й беше още рано; достатъчно беше да го видите веднъж, за да разберете, че не ще бърза да напусне дори едно студено легло; така че, докато се разхождаше в очакване да отворят, Артър Кленъм мислеше не толкова за сегашните, колкото за бъдещите възможности да продължи издирванията си.

Най-после вратата на къщичката пред входа се отвори и вратарят, зает да сресва косата си, застана на прага, готов да отвори на посетителя. Артър мина с облекчение покрай къщичката и се озова в малкия външен двор, гдето снощи бе разговарял с брата на мистър Дорит.

Тук имаше вече цяла редица прислужници, посредници и доставчици на заведението. Някои чакаха отдавна на дъжда отварянето на вратата; други, пресметнали по-точно времето, идваха едва сега от бакалина и влизаха с измокрени кафяви кесии с хлябове, пакетчета масло, яйца, мляко и така нататък. Тези жалки прислужници на жалките затворници, тези банкрутирали келнери на неплатежоспособни длъжници бяха необикновено зрелище. Такива износени палта и панталони, такива вехти рокли и шалове, такива смачкани шапки и бонета, такива ботуши и обувки, такива чадъри и бастуни човек не можеше да види в никой вехтошарски магазин. Всички бяха облечени с дрехи, захвърлени от други мъже и жени; всички бяха кръпки и останки от чужди личности, лишени от собствено съществуване. Имаха походка на някаква особена порода. Плъзваха се покрай стените, сякаш отиваха в заложна къща. Кашляха като хора, свикнали да ги забравят пред вратата или във ветровити входове, гдето чакат отговор на писма с избеляло мастило, доставили на получателите им душевен смут и недоволство. Поглеждайки на минаване непознатия мъж, те го стрелваха с пронизващи гладни очи, сякаш искаха да отгатнат доколко е добросърдечен и доколко биха могли да разчитат на него. Неизбежната просия бе превила високите им рамене, накуцваше в несигурните стъпки, закопчаваше, забождаше, закърпваше и късаше дрехите им, ръфаше петлиците, подаваше се на мръсни ивици от лицата им. Лъхаше с алкохолни па̀ри от устата.

Докато той продължаваше да стои в двора, един от минаващите го запита дали не може да му услужи с нещо и на Кленъм хрумна мисълта да поговори още веднъж с малката Дорит, преди да си отиде. Тя се е съвзела вече от първоначалната си изненада и може би ще се държи по-непринудено с него. Той запита този член от братството (който държеше в ръка две червени херинги, а под мишница един хляб и четка за обуща) къде най-близо би могъл да изпие чаша кафе. Човекът отговори отзивчиво и го заведе в едно кафене на същата улица, на хвърлей камък оттук.

— Познавате ли мис Дорит? — запита новият обитател на затвора.

Човекът познаваше две мис Дорит; една, родена в затвора… Тъкмо нея!… Тъкмо нея ли?… Отдавна я познавал. Колкото до другата мис Дорит, живеел в една сграда с нея и чичо й.

Това промени полуоформеното намерение на Кленъм да почака в кафенето, докато човекът му съобщи, че мис Дорит е излязла на улицата. Той му поръча да й предаде, че снощният гост на баща й я моли за един разговор в дома на чичо й; човекът му разказа подробно къде се намира къщата, която беше всъщност съвсем близо; Кленъм го отпрати, след като го възнагради с половин крона, ободри се набързо с чаша кафе и хукна към жилището на кларинетиста.

В сградата имаше толкова много наематели, че звънците на вратата бяха толкова, колкото са клавишите на катедрален орган. Като не знаеше кой звънец е на кларинетиста, Артър се замисли какво да прави, когато от прозореца на гостната изхвръкна топка с перца и кацна на шапката му. На прозореца забеляза завеса с надпис Академия на мистър Крипълс; а на друг ред — Вечерни занятия; зад завесата се виждаше бледо момченце в ръка с филийка, намазана с масло, и с ракета за игра на топка. Тъй като прозорецът не беше висок, Кленъм хвърли топката обратно и попита за чичото.

— Дорит ли? — повтори бледото момченце (всъщност малкият мастър Крипълс). — Мистър Дорит? Третият звънец, звъни се един път.

Учениците на мистър Крипълс използуваха, както изглежда, входната врата за бележник, толкова много я бяха надраскали с молив. Гъстите надписи: „Старият Дорит“ и „Мръсният Дик“, свързани заедно, показваха личното отношение на учениците на мистър Крипълс. Кленъм имаше достатъчно време за тези наблюдения, докато вратата му бе отворена от самия беден старец.

— А-а! — каза той, като си припомни постепенно Артър. — Заключиха ли ви снощи?

— Да, мистър Дорит. Надявам се да видя тук след малко вашата племенница.

— Аха! — отговори замислено чичото. — Не при брата ми. Добре. Ще пожелаете ли да се качите, за да я почакате?

— Благодаря ви.

Старецът се обърна бавно, както обмисляше всичко, което чуваше или казваше, и тръгна пръв по тясното стълбище. Къщата беше много тясна, с неприятна миризма. Малките прозорчета по стълбището гледаха към задните прозорци на други, също така нездравословни къщи, с издадени пръти и въжета, по които съхнеше грозно бельо, сякаш обитателите им бяха ходили на риболов и бяха уловили само жалки, за нищо негодни парцали. В бедна мансардна стая с разтуряно легло, така наскоро и набързо разтуряно, че завивките сякаш кипяха и повдигаха капака, на разкривена маса беше изоставена недовършена закуска от кафе и препечен хляб за двама.

В стаята нямаше никого. След кратко размишление старецът промърмори, че Фани е избягала, и отиде в съседната стая да я върне. Забелязал, че тя натиска вратата отвътре, а когато чичото се опита да я отвори, се чу рязкото: „Недей, глупако!“ и се мярнаха чорапи и фланела, гостът съобрази, че девойката не е облечена. Без да съобрази каквото и да е, чичото се върна, седна на стола си и започна да грее ръце на огъня. Не защото беше студено, нито впрочем защото му минаваше през ум студено ли е, или не.

— Какво мислите за брата ми, сър? — запита той, съобрази постепенно какво прави, престана да си грее ръцете и свали от камината кутията с кларинета си.

— Много ми беше приятно — отговори смутено Артър, защото мислеше за брата, който беше пред него — да го видя така здрав и бодър.

— А! — промълви старият. — Да, да, да, да, да.

Артър се чудеше защо ли му е дотрябвала кутията с кларинета. Всъщност тя съвсем не му и трябваше. След някое време мистър Дорит забеляза, че не е взел пакетчето с енфие (което беше също до камината), върна кутията на мястото й, взе пакетчето и се ободри с едно смръкване. Смръкна полека, слабо, неумело, както вършеше всичко, но в уморените нерви в крайчеца на устните и очите трепна все пак лека наслада.

— А за Еми, мистър Кленъм, какво мислите?

— Тя ми прави дълбоко впечатление, мистър Дорит, колкото пъти я видя и мисля за нея.

— Брат ми би пропаднал напълно без Еми — отвърна чичото. — Всички бихме пропаднали без Еми. Много добра девойка е тя. Човек на дълга.

На Артър се стори, че и тези похвали бяха казани по навик, както ония, които чу снощи от бащата. Не можеше да се каже, че те скъпят похвалите си или са нечувствителни към това, което тя прави за тях; но бяха свикнали с нея, както и с целия си останал живот. Струваше му се, че макар да можеха всеки ден да я сравняват с други хора и със себе си, те смятаха, че тя е тъкмо там, гдето й се полага да бъде, и отношението й към тях й е така присъщо, както името или възрастта й. Струваше му се, че за тях тя не се е отделила от затворническата обстановка, а принадлежи към нея; че е само това, на което те имат право да разчитат, и нищо повече.

Забравил вече госта, чичото продължи да закусва, като дъвчеше потапяния в кафето препечен хляб, когато звънецът позвъни за трети път. Това, каза той, е сигурно Еми. И слезе да й отвори, като остави у госта толкова силно впечатление от изцапаните си ръце, нечисто, похабено лице и отпаднала фигура, сякаш още седеше прегърбен на стола.

Тя влезе подир него в обикновената си скромна рокля, с обичайното свенливо държане. Устните й бяха полуотворени, като че сърцето й биеше по-бързо от друг път.

— Мистър Кленъм, Еми — каза чичото, — те чака от някое време.

— Позволих си да ви изпратя една бележка.

— Получих я, сър.

— Ще отидете ли тази сутрин у майка ми? Струва ми се, че не, защото обичайният ви час вече мина.

— Днес няма да ходя, сър. Нямат нужда от мене.

— Ще ми позволите ли да ви придружа малко, накъдето отивате? Така ще мога да поговоря с вас, без да ви задържам и без сам да се натрапвам тук.

Тя като че се смути, но все пак се съгласи. Той се престори, че си търси бастуна, за да й остави време да оправи разтуреното легло, да отговори на нетърпеливото чукане на сестра си по стената и да каже една блага дума на чичото. Едва тогава намери бастуна и двамата тръгнаха по стълбите, тя напред, той след нея, а чичото, застанал на горната площадка, забрави и двамата навярно още преди да стигнат до партера.

Учениците на мистър Крипълс, които идваха по това време в школата, прекратиха обичайното си утринно развлечение — да се удрят с чанти и книги, — зазяпаха по непознатия, дошъл да види мръсния Дик. Наблюдаваха мълчаливо това зрелище, докато тайнственият гост се отдалечи на достатъчно разстояние, и веднага почнаха да хвърлят камъчета, да крещят, да се кривят — изобщо изгориха с такива дивашки церемонии лулата на мира, че ако мистър Крипълс беше главатар на крипълуйско племе в бойна татуировка, едва ли биха направили по-голяма чест на полученото възпитание.

При тези почитания мистър Артър Кленъм предложи ръка на малката Дорит и малката Дорит я прие.

— Искате ли да минем по Железния мост — запита той. — Там можем да избегнем уличния шум.

Малката Дорит каза „както обичате“ и дори си позволи да изкаже надежда, че той „надали ще се сърди“ на учениците на мистър Крипълс, защото и тя учила — доколкото е било възможно — във вечерното училище на мистър Крипълс. Артър Кленъм отговори с готовност, че им прощава от сърце. Така мистър Крипълс стана, без да подозира, церемониалмайстор между тях и ги сближи по-естествено, отколкото Beau Nash^[1] би го сторил, ако живееха в неговия златен век и той би впрегнал за тях колесницата си с шестте коня.

Утрото продължаваше да е облачно, улиците бяха ужасно кални, но по пътя им към Железния мост вече не валеше. Мъничкото създание до него му се струваше толкова младо, че Артър се отнасяше понякога към него мислено — ако не и в действителност — като към дете. А може би сам той й се струваше толкова стар, колкото тя му изглеждаше млада.

— Много съжалих, сър, като чух, че снощи са ви заключили. Много неприятно.

Той отговори, че това е дребна работа. Имал много удобно легло.

— О, да — каза тя; — предполагам, че в странноприемницата имат отлични легла.

Той забеляза, че в нейните очи странноприемницата е нещо като великолепен хотел, и тя държи за доброто му име.

— Предполагам, че е много скъпо — продължи малката Дорит, — но баща ми казва, че там човек можел да получи чудесен обяд. И вино — добави плахо тя.

— Били ли сте някога?

— О, не! Само до кухнята, за топла вода.

Като си помисли човек, че някой може да изпитва страхопочитание пред разкоша на такова изключително заведение като хотела в Маршалси!

— Снощи ви запитах — каза Кленъм — как сте се запознали с майка ми. Бяхте ли чували името й, преди тя да ви потърси?

— Не, сър.

Той забеляза такава изненада в очите й, когато погледите им се срещнаха (тя дори се уплаши и веднага ги наведе), та сметна за необходимо да добави:

— Имам основание да ви питам, при все че засега не мога да ви обясня защо; но в никакъв случай не бива да допускате, че това може да ви създаде някакви неприятности или тревоги. Напротив. А смятате ли, че името Кленъм не е било познато на баща ви?

— Не е било, сър.

По тона й почувствува, че го гледа пак с полуотворени уста; затова загледа пред себе си, вместо да накара сърцето й да се свива от нов неприятен въпрос.

Така стигнаха до Железния мост, толкова тих след шумните улици, сякаш се бяха озовали на полето. Вятърът духаше безмилостно, влажни вихрушки се носеха край тях, браздяха локвите по пътя и тротоара и ги отнасяха към реката. Облаците летяха бясно из оловносивото небе, пушек и мъгли летяха подир тях, тъмната река се носеше гневно и бурно в същата посока. Малката Дорит изглеждаше най-мъничкото, най-спокойното, най-слабото божие създание.

— Позволете да взема файтон — каза Артър Кленъм и едва не добави: клето дете.

Тя побърза да отклони намерението му, като каза, че няма значение дали е влажно или сухо; свикнала била да излиза при всякакво време. Той знаеше, че е така, и още повече се натъжи, представяйки си как малката фигурка до него върви нощем по влажните, тъмни, шумни улици… и то към какво място за почивка!

— Снощи вие говорихте толкова мило с мене, сър, а по-късно узнах, че сте били толкова щедър към баща ми, така че не можех да не се отзова на вашето искане да се срещнем ако не за друго, то поне, за да ви благодаря, особено защото много ми се искаше да ви кажа…

Тя се поколеба, леко потрепера, в очите й се появиха сълзи, но не се проляха.

— Да ми кажете?…

— Че се надявам да не сте разбрали погрешно баща ми. Не го преценявайте, сър, така, както бихте преценявали другите вън от затвора. Толкова време той живее там! Аз не съм го виждала никога свободен, но разбирам, че в известни отношения трябва да се е променил.

— Никога не ще бъда несправедлив или строг към него в мислите си, вярвайте ми.

— Не — каза тя по-самоуверено, сякаш се бе страхувала да не я заподозрат, че се отказва от баща си. — Той няма за какво да се срамува, нито аз има защо да се срамувам за него. Искам само да го разбират, да се помни как е минал неговият живот. Всичко, каквото ви каза, е самата истина. Всичко е така, както ви го предаде. Много го почитат. Всеки, който влиза в Маршалси, с удоволствие се запознава с него. Към него са по-любезни, отколкото към всеки друг. Уважават го повече, отколкото самия директор.

Ако съществува невинна гордост, то това беше именно гордостта, с която малката Дорит хвалеше баща си.

— Често казват, че той има държане на истински джентълмен и е много начетен. Не виждам някой в Маршалси да може да се сравни с него и всички са съгласни, че той стои по-високо от тях. Подаръци му дават толкова за това, колкото и защото знаят, че е в нужда. А никой не може да го укори, горкия, че е в нужда. Кой може да преуспее, след като е бил четвърт век в затвор!

Колко любов в думите, колко състрадание в сдържаните сълзи, каква предана душа, каква истинска светлина разливаше измамното сияние край него!

— Ако предпочитам да крия где живея, не го правя, защото се срамувам за него. Пази боже! Не се срамувам и от мястото, както може да се предположи. В Маршалси не идват непременно лоши хора. Аз познавам безброй добри, трудолюбиви, честни хора, попаднали по нещастие там. Почти всички са много добри едни към други. Бих била неблагодарница, ако забравя, че съм прекарвала там много спокойни, приятни часове; имала съм още като бебе един несравним приятел, който много ме обичал; там съм се учила, работила, заспивала в спокоен сън. Би било почти малодушно и жестоко, струва ми се, да не съм поне малко привързана към това място след всичко преживяно там.

Облекчила преизпълненото си с преданост сърце, тя добави скромно, като вдигна умолително поглед към новия си приятел:

— Нямах намерение да говоря толкова много и само веднъж досега съм говорила за тия неща. Но мисля, че така ще ме разберете по-добре, отколкото снощи. Казах, че бих предпочела да не бяхте ме проследили. Сега вече не съжалявам за това, стига само да не помислите… Всъщност никак не съжалявам, стига само да не съм говорила така несвързано, че… че да не сте ме разбрали… А се страхувам, че тъкмо така е станало.

Той отговори съвсем искрено, че не е така, и застана между нея и острия вятър, за да я заслони, доколкото е възможно, от дъжда.

— Сега чувствувам — каза той, — че мога да си позволя да ви разпитам повечко за баща ви. Много кредитори ли има?

— О, много.

— Имам пред вид кредитори, които го държат там, където е.

— О, да, много.

— Можете ли да ми кажете… аз мога да се осведомя, разбира се, и от другаде, ако вие не можете да ме осведомите… кой е най-влиятелен от тях?

Малката Дорит помисли малко и отговори, че отдавна слушала за някой си мистър Тайт Барнакл, който бил много важна личност. Бил член в комисия, в управителен съвет или генерален пълномощник, „или нещо подобно“. Живеел на Гроувнър скуеър или някъде наблизо. Бил на държавна служба — висш чиновник в Министерството на разтакането. Изглеждаше, че още от детинство е получила някакво ужасно впечатление за властта на този страшен мистър Тайт Барнакл от Гроувнър скуеър или някъде наблизо, както и за Министерството на разтакането и те я смазваха и сега, когато ги споменаваше.

„Не ще бъде зле — помисли Артър — да видя този мистър Тайт Барнакл.“

Колкото неуловима и да беше тази мисъл, тя я долови с прозорливостта си.

— Ах — каза малката Дорит, клатейки глава в своето кротко отчаяние, — мнозина са мислили да отърват горкия ми баща, но не знаете колко безнадеждни са такива опити.

Тя забрави свенливостта си, когато се постара да го предпази честно от мечтата да изтегли тази потънала отломка; и го погледна с очи, които — заедно с търпеливото й лице, крехката фигура, бедната рокля, вятъра и дъжда — не го отклониха от намерението да й помогне.

— Дори ако такова нещо би могло да стане… а сега вече то не може да стане… къде ще живее баща ми и как ще живее? Често съм мислила, че ако настъпи такава промяна, тя не ще бъде никаква услуга за него. Навън хората може би не ще го уважават така, както го уважават тук. Може би не ще се отнасят към него така добре, както се отнасят тук. Може би сам той не е годен вече за друг живот извън затвора.

Сега за пръв път тя не можа да сдържи сълзите си; а малките слабички ръце, които бе наблюдавал да шият, потрепераха, когато тя ги стисна една в друга.

— За него би било допълнително огорчение, ако научи, че ние с Фани работим, за да се прехранваме. Така много се тревожи за нас, защото чувствува, че е безпомощен да ни помогне, откакто е затворен. Толкова добър баща е!

Кленъм почака вълнението й да отмине, преди да заговори. То отмина скоро. Тя не беше свикнала да страда за себе си, нито да безпокои другите със своите тревоги. Докато той погледне скупчените едни до други градски покриви и комини, между които се виеха тежки кълба дим, безредно струпаните мачти над реката и камбанарии по брега, откроени неясно в бурното небе, тя беше вече така спокойна, както когато шиеше в майчината му стая.

— Ще се радвате, нали, ако пуснат брата ви на свобода?

— О, много, много ще се радвам, сър!

— Добре, да се надяваме, че поне това ще може да се уреди. Снощи ми споменахте за някакъв приятел?

Този приятел се казвал Плорниш, отговори малката Дорит.

А къде живее Плорниш? В Двора на кървящото сърце. „Обикновен зидар“, добави малката Дорит, за да го предупреди да не си съставя високо мнение за общественото положение на Плорниш. Живеел в последната къща от Двора на кървящото сърце; на вратичката било написано името му.

Артър записа този адрес и й даде своя. Свършил бе вече всичко, което искаше да направи засега; оставаше само да й вдъхне доверие в себе си и да получи някакво обещание, че тя ще разчита на него.

— Това е единият приятел! — каза той, като прибираше бележника си. — А докато ви придружа обратно… Вие ще се върнете, нали?

— О, да! Отивам си направо в къщи.

— А докато ви придружа обратно до… — не можа да изрече „в къщи“, — ще ви помоля за едно нещо: постарайте се да се убедите, че имате още един приятел. Не давам никакви обещания и не ще кажа нищо повече.

— Вие сте наистина много добър към мене, сър. И не е потребно да казвате нищо повече.

Тръгнаха обратно през жалки, кални улици, покрай малки бедни магазинчета, като се сблъскваха с мръсни амбулантни продавачи, нещо обичайно в бедните квартали. Накратко казано, нямаше нищо приятно за нито едно от петте сетива. Но за Кленъм това не беше обикновена разходка в обикновен дъжд, кал и шум, докато водеше подръка малкото, крехко, внимателно същество. Колко млада му се струваше тя; колко стар й се струваше той, каква тайна криеше всеки от другия в началото на предопределеното кръстосване на техните съдби, не е важно засега. Той мислеше, че тя е била родена и израснала всред една обстановка, от която се отдръпваше, защото, макар и привикнала, се чувствуваше чужда в нея; мислеше колко отдавна познава тя жалките житейски нужди; мислеше за непрестанната й загриженост за другите, за младостта и детската й външност.

Стигнали бяха до Хай стрийт, гдето се намираше затворът, когато един глас извика:

— Майчице, майчице!

Малката Дорит се спря и се обърна. В това време едно странно възбудено същество изскочи пред тях (като продължаваше да вика „майчице, майчице!“), спъна се, падна и изпусна в калта кошница с картофи.

— О, Меги — каза малката Дорит, — колко си несръчна!

Меги не се обиди, а се изправи веднага и започна да събира картофите, подпомогната от Дорит и Артър Кленъм. Меги събра съвсем малко картофи и твърде много кал; но всички бяха все пак прибрани в кошницата. След това Меги зацапа още повече изкаляното си лице, като се опита да го изтрие с шала си, и застанала пред Кленъм като образец на чистота, му даде възможност да я разгледа.

Беше към двадесет и осем годишна, с едри кости и черти, големи нозе и ръце, големи очи и никаква коса. Големите очи бяха прозрачни, почти безцветни; изглеждаха нечувствителни към светлината и почти неестествено неподвижни. Лицето й имаше напрегнатото изражение на слепец; но тя не беше сляпа, защото доста добре си служеше с едното око. Лицето й не беше прекалено грозно, при все че от пълната грозота го спасяваше само усмивката — добродушна, приятна усмивка, жалка в своята неизменност. Голямо бяло боне с няколко реда вечно треперещи воланчета покриваше плешивостта на Меги и пречеше на вехтата черна качулка да се задържи на главата, така че тя висеше на гърба й като циганско дете. Само комисия от вехтошари би могла да определи от какво е направена бедната й рокля; общо взето, тя приличаше на морски водорасли, размесени тук-там с някой грамаден чаен лист. Особено шалът напомняше дълго киснат чаен лист.

Артър Кленъм погледна Дорит с изражението на човек, който иска да каже: „Мога ли да запитам коя е?“ Дорит — която Меги продължаваше да нарича „майчице“, милвайки в същото време ръката й — отговори (бяха в някакъв вход, гдето се бяха търкулнали повечето картофи):

— Това е Меги, сър.

— Меги, сър — повтори представената личност. — Майчице!

— Тя е внучка… — започна Дорит.

— Внучка — отекна Меги.

— На моята отдавна вече умряла стара бавачка. На колко си години, Меги?

— На десет, майчице — каза Меги.

— Не можете да си представите колко е добра тя, сър — каза безкрайно нежно Дорит.

— Е добра тя — повтори Меги, прехвърляйки съвсем изразително местоимението от себе си към своята майчица.

— И колко умна — продължи Дорит. — Може да пазарува като всеки от нас. — Меги се засмя. — Можете да имате доверие в нея, като в английската банка. — Меги се засмя. — И сама си изкарва прехраната. Съвършено сама, сър! — повтори тихо, но тържествено Дорит. — Уверявам ви!

— А каква е историята й? — запита Кленъм.

— Представи си, Меги! — каза Дорит, като взе големите й ръце и ги плесна лекичко една в друга. — Един господин, дошъл от далечни земи, иска да научи историята ти!

— Моята история ли? — извика Меги. — Майчице!

— Така е свикнала да ме нарича — забеляза някак смутено Дорит; — много е привързана към мене. Баба й не беше към нея така добра, както би трябвало да бъде. Нали, Меги?

Меги поклати отрицателно глава, сви в шепа лявата си ръка, престори се, че пие от нея, и каза:

— Джин!

След това започна да удря въображаемо дете и добави:

— С метлата и ръжена.

— Когато беше десетгодишна — започна Дорит, като я наблюдаваше, докато говореше, — Меги преболедува от тежка треска, сър, и оттогава вече не порасна.

— Десетгодишна — кимна утвърдително Меги. — А каква чудесна болница! Колко тихо! Колко хубаво беше там! Като на небето.

— Дотогава, сър, тя не знаеше какво е спокойствие — обърна се за миг Дорит към Артър, като заговори тихо — и постоянно се връща към тоя спомен.

— Какви легла имаше! — извика Меги. — И лимонади! И портокали! Каква чудесна супа и вино! Какви пиленца! На такова чудесно място човек да отиде и да си остане!

— Затова Меги остана там колкото можеше по-дълго — каза Дорит с все същия тон, като че разказваше приказка, подходяща за слуха на Меги. — И накрай, когато не можеше вече да остава там, си излезе. И си остана все на десет години, колкото и да живееше…

— Колкото и да живееше — отекна Меги.

— Беше много слаба, толкова слаба, че като започнеше да се смее, не можеше да престане… а това беше много жалко…

Меги изведнъж се натъжи.

— … И като не знаеше какво да я прави, баба й се държа някое време наистина доста недобре към нея. Най-после, с течение на времето, Меги се помъчи сама да се поправи, стана много прилежна и трудолюбива; постепенно започнаха да я пускат да излиза, когато си иска, да си изкарва прехраната и тя наистина я изкарва. Такава — завърши малката Дорит, като плесна пак големите ръце на Меги — е историята на Меги, както и тя сама я знае!

Но Артър би разбрал това, което не бе споменато, дори да не бе чул нито веднъж думата майчице, да не бе забелязал милването на слабата ръчица, нито сълзите в безцветните очи, дори да не бе доловил хлипането, задушавано от неуместния смях. Замърсеният вход, гдето свиреше вятър и дъжд, кошницата с изкаляните картофи, които щяха навярно пак да се търкулнат и пак да бъдат прибрани, не му се сториха жалки, каквито в действителност бяха, когато си ги представяше по-късно. Никога, нито веднъж!

Наближаваха вече целта на разходката си и излязоха от входа, за да я завършат. С нищо не биха могли да зарадват Меги така, както, като се спряха пред витрината на една бакалница, за да им покаже учеността си — Меги четеше посвоему и в повечето случаи разбираше правилно тлъстите цифри в надписите за цените. Справяше се също успешно, макар и с грешки, с различните филантропически препоръки: изпитайте нашето лекарство, изпитайте нашата семейна вакса, опитайте нашия портокалов чай, който е на първо място между цветочните чайове; както и с различните предупреждения към публиката срещу недобросъвестни заведения и фалшифицирани стоки. Когато забелязваше как Дорит поруменява от всяка сполука на Меги, той почувствува, че би могъл да стои като в читалня пред витрината на бакалницата, докато дъждът и вятърът престанат.

Най-после стигнаха до входа на Маршалси, гдето той се сбогува с малката Дорит. Колкото беше малка, тя му се стори още по-малка сега, когато влезе в дворчето на вратаря — малката майка и нейното голямо дете.

Решетестата врата се отвори и когато израсналото в клетката птиче се прибра послушно вътре, отново се затвори; тогава си тръгна и той.