Чарлз Дикенс
Малката Дорит (56) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XІX
Щурмът на въздушната кула

Цели четири часа бяха изминали от залез-слънце и никой пътник не би желал да се намери по този късен час извън стените на Рим, а каретата на мистър Дорит все още гърмеше по безлюдната Кампания на последния уморителен етап от пътя си. Дивите говедари и свирепите селяни, които кръстосваха пътя, докато беше светло, се скриха заедно със слънцето и оставиха пустия край безлюден. При някои завои на пътя на хоризонта проблясваше бледа светлина като някакво изпарение от посятата с развалини земя и показваше, че градът не е вече много далече; но това слабо облекчение идваше нарядко и беше краткотрайно. Екипажът наново се спускаше в някоя падина на това тъмно, сухо море и после дълго време не се виждаше нищо освен неговите вкаменели вълни на мрачното небе.

Макар че умът му бе зает със строежа на въздушните кули, мистър Дорит не се чувствуваше спокоен в това пусто място. Той проявяваше много по-голямо любопитство при всяко залитане на екипажа и при всякой вик на пощальона, отколкото през целия път от Лондон насам. Кочияшът явно трепереше от страх, но не можеше да се каже, че и агентът беше много спокоен на задната седалка. Всеки път, когато мистър Дорит спускаше стъклото на прозорчето си и го поглеждаше (което беше много често), той наистина го виждаше да допушва Джон Чивъри, но обикновено стоеше прав и цялото време се оглеждаше като човек, който подозира нещо и е нащрек. Тогава мистър Дорит отново вдигаше стъклото и си мислеше, че тези пощальони са разбойници и че щеше да е по-добре да бе преспал в Чивита Векия и да беше тръгнал рано сутринта. Но междувременно той продължи да си строи кулите.

И ето запустели дворове и развалини, зинали дупки на прозорци и разпукани стени, пусти домове, пробити кладенци, разбити резервоари, призрачни кипариси, купчини преплетени лози и пътят се смени в дълга, крива, неправилна улица, където всичко — от грозните здания до изровения път — се рушеше и показваше, че наближава Рим. Внезапно извиване и спиране на каретата накара мистър Дорит да се ужаси, че ей сега разбойниците ще го натикат в някой ров и ще го ограбят; най-после спусна стъклото и като погледна навън, видя се нападнат само от едно погребално шествие, което се движеше по улицата с монотонно пеене. Зловещи факли осветяваха оскъдно мръсни одежди, размахани кадилници и голям кръст, понесен от свещеника. Свещеникът изглеждаше някак грозен и начумерен при факелното осветление и когато погледът му срещна този на мистър Дорит, който гледаше гологлав от прозореца на каретата, устните му, които се движеха при пеенето, като че ли изричаха закани към важния пътешественик, и движението на ръката му, с което отвърна на поздрава на мистър Дорит, потвърди тези закани. Поне така се стори на мистър Дорит, когато свещеникът мина край него и шествието се заклатушка нататък с мъртвеца, защото въображението му беше възбудено от строежа на въздушните кули и умората от пътя.

Тогава и дружината на мистър Дорит пое своя така различен път и скоро каретата, натоварена с луксозни произведения от двете велики столици на Европа, пристигна до портите на Рим (както някога готите, но с различни намерения).

Мистър Дорит не бе очакван тази вечер. Очакваха го на другия ден, защото смятаха, че няма да му е приятно да се движи така късно по тези краища. Така че когато каретата му спря пред вратата, само портиерът излезе да го посрещне.

— Не си ли е у дома мис Дорит? — запита той.

— Да, у дома си е.

— Добре — каза мистър Дорит на притеклите се слуги, — няма нужда да съобщават за пристигането му; нека помогнат да се разтовари каретата, той сам ще намери мис Дорит.

И така той се изкачи по официалното стълбище бавно и уморено и занаднича в различните стаи, все празни, докато видя светлина в една малка преходна стая. Тя представляваше преграден със завеси път, един вид шатър между две други стаи; светлината й му се стори топла и приветлива, докато преминаваше през другите неосветени стаи.

На портала имаше завеса, но нямаше врата; като се спря да погледне вътре, без да го видят, сърцето го прободе. Дали не беше от ревност? Защо пък ревност? Вътре бяха само дъщеря му и брат му: той беше притеглил стола си до камината и се радваше на топлия вечерен огън; тя седеше до малка масичка и бродираше нещо. Като се изключи голямата разлика в натюрморта на картината, фигурите много напомняха някогашните; брат му достатъчно приличаше на него, за да го замести за миг в композицията.

Много нощи беше прекарвал той така край тлеещия огън далече оттук; предано бе седяла до него и тя, но разбира се, нямаше за какво да завижда при старата мизерия. Тогава защо тази болка в сърцето сега?

— Знаеш ли, чичо, мисля, че ти се подмладяваш.

Чичо й поклати глава и рече:

— Откога, мила моя, откога?

— Струва ми се — отвърна малката Дорит, като бодеше усърдно, — че от няколко седмици насам се подмладяваш от ден на ден. Проявяваш такава веселост и готовност, и интереси!

— Мило дете — всичко се дължи на тебе!

— Не мене ли, чичо?

— Да, да. Ти ми действуваш така добре. Така си внимателна и нежна към мене и така деликатно се стараеш да криеш грижите си от мене, че аз… хайде, хайде! Скътано е в сърцето, миличка, скътано е в сърцето.

— Това е само будното ти въображение, чичо — каза весело малката Дорит.

— Хайде, хайде — промълви старецът. — Благодаря на бога!

Тя спря работата си за миг, за да го погледне, и погледът й поднови болката в бащиното й сърце: в бедното му слабо сърце, така пълно с противоречия, колебания, несъобразности, дребнави тревоги, плод на нашето невежество през тоя живот — мъгли, които само вечното утро може да разсее.

— Знаеш, мила, аз се чувствувам по-свободен с тебе, откакто сме сами двамата — каза старецът. — Казвам сами, защото не смятам мисис Дженеръл; тя не ме интересува, пък и аз не й влизам в работата. Но зная, че Фани не беше доволна от мене. Не ми е чудно, пък и не се оплаквам, защото разбирам, че сигурно преча, макар че се стремя да не преча, доколкото мога. Знам, че не съм подходящ за нашата среда. Виж брат ми Уилям — каза с възхищение старецът, — той може да дружи и с крале, но не и чичо ти, мила. Фредрик Дорит не прави чест на Уилям Дорит и той си го знае много добре. Ах! Гледай ти, ето го и татко ти, Еми! Мили Уилям, добре дошъл! Любими братко, радвам се да те видя!

(Той си бе обърнал главата, като говореше, и го бе съзрял, застанал на вратата.)

Малката Дорит извика от удоволствие, прегърна баща си и го обсипа с целувки. Баща й беше някак неразположен и кисел.

— Радвам се, че те намерих най-после, Еми — каза той. — Наистина радвам се, че намерих… хм… някого да ме посрещне най-после. Изглежда, че… хм… толкоз малко съм очакван и, ей богу… хм… започнах да мисля, че… хм… ще трябва да се извиня… хм… загдето съм си позволил да се върна изобщо.

— Стана толкоз късно, мили Уилям — каза брат му, — че престанахме да те очакваме тази вечер.

— Аз съм по-силен от тебе, мили Фредрик — отвърна първият с братска строгост, — и надявам се, че мога да пътувам, без да рискувам, по който час си искам.

— Разбира се, разбира се — отвърна другият, усетил смътно, че е сгрешил, — разбира се, Уилям.

— Благодаря ти, Еми — продължи мистър Дорит, когато тя му помогна да си свали горните дрехи: — Мога и без помощ. Няма нужда… хм… да си правиш труд за мене, Еми. Може ли да ми дадат парче хляб и чаша вино, или… хм… ще ти създам много труд?

— Мили татко, вечерята ти ще бъде готова след няколко минути.

— Благодаря ти, мила — каза мистър Дорит с укорителна хладина. — Боя се, че… ха… главоболя, мисис Дженеръл добре ли е?

— Мисис Дженеръл се оплака, че има главоболие и че е уморена, та като се отказахме да те чакаме повече, отиде да си легне, мили.

Може би мистър Дорит си помисли, че е станало добре, дето мисис Дженеръл се е почувствувала разочарована от закъснението му и се е оттеглила. Така или иначе, той се отпусна и каза с явно задоволство:

— Крайно съжалявам, че мисис Дженеръл не е добре.

През целия кратък диалог дъщеря му го наблюдаваше с по-особен интерес. Струваше й се някак променен и изтощен; той забеляза това и му стана неприятно, защото, като си свали пътното наметало и седна край огъня, отново рече раздразнено:

— Какво ме гледаш, Еми? Какво толкова виждаш в мене, дето те кара… хм… да съсредоточиш вниманието си върху мене… хм… по този особен начин?

— Просто несъзнателно, татко, прощавай. Само се радвам да те видя, нищо повече.

— Не казвай, че това е всичко, защото… хм… това не е всичкото. Ти… хм… ти си мислиш — каза мистър Дорит с изобличителен тон, — че не изглеждам добре.

— Помислих си, че изглеждаш малко уморен, мили.

— Тогава ти се лъжеш — каза мистър Дорит. — Ха, аз не съм уморен. Ха, хм. Чувствувам се много по-бодър, отколкото бях, когато заминах.

Той беше така готов да се разгневи, че тя не каза повече нищо за свое оправдание, но остана да седи кротко до него и да притиска ръката му. Както седеше така, с брат си от другата страна, той задряма, но след няколко минути се стресна и се събуди.

— Фредрик — каза той, като се обърна към брат си, — препоръчвам ти да си легнеш веднага.

— Не, Уилям. Ще почакам да се навечеряш.

— Фредрик — възрази той, — моля ти се да си легнеш. Аз… хм… изрично ти се моля да си легнеш. Ти трябваше отдавна да си в леглото. Ти си много немощен.

— Ха — каза старецът, чисто единствено желание беше да му угоди. — Е, да, да! Наистина съм.

— Мили Фредрик — отвърна мистър Дорит с удивително чувство на превъзходство пред отпадащите сили на брат си, — няма никакво съмнение в това. Просто ми е мъка да те гледам така слаб. Ха, тъжно ми става, хм. Намирам, че никак не изглеждаш добре. Не си вече за такива работи. Трябва да си по-внимателен, много внимателен.

— Да си легна ли? — запита Фредрик.

— Мили Фредрик — каза мистър Дорит, — умолявам те, легни си! Лека нощ, братко. Дано си по-бодър утре. Никак не ми харесваш! Лека нощ, мили човече!

Като отпрати брат си така мило, той пак задряма още преди старецът да беше излязъл от стаята, и щеше да се преметне връз огъня, ако дъщеря му не го държеше здраво.

— Чичо ти много губи мисълта си, Еми — каза той, като се събуди. — Той никога не е говорил така… хм… несвързано и… хм… заплетено. Да не би да е бил болен в моето отсъствие?

— Не е, татко.

— Ти… ха… не виждаш ли промяна в него, Еми?

— Не съм забелязала, мили.

— Много е отпаднал — каза мистър Дорит. — Много е отпаднал. Моят беден, мил, отпадащ Фредрик! Ха… Дори в сравнение с това, което беше преди, той е… хм… страшно отпаднал!

Вечерята, която му донесоха горе и сложиха на масичката, където я бе видял да шие, отвлече вниманието му. Тя остана да седи край него, както в миналото, за пръв път оттогава насам. Бяха сами и тя му сервираше от месото и наливаше вино, както някога в затвора. Това се случваше за пръв път, откато бяха забогатели. Тя се боеше да го погледне, да не го разгневи пак; забеляза обаче два пъти през време на вечерята как той внезапно я поглеждаше и после оглеждаше стаята, като че ли споменът беше така силен и трябваше да се увери с очите си, че не се намира в старата стая, в затвора. И двата пъти попипваше главата си, като че ли търсеше старото черно кепе — макар че то беше презрително предадено на друг в Маршалси и до този час не се беше освободило, а все още се мяркаше по дворовете, на главата на неговия приемник.

Той яде малко, но протака дълго вечерята и често се връщаше към отпадналото състояние на брат си. При все че проявяваше голямо съжаление към него, в думите му се чувствуваше почти озлобление. Каза, че бедният Фредрик… ха, хм… бърбори глупости. Да, това било най-подходящият израз: бърборел глупости. Бедният човечец! Тъжно му ставало, като си помислел, че Еми е трябвало да понася скучната му компания — да слуша несвързаните му дрънканици на бедния мил старик и как само се рее мисълта му!… Добре, че е можела да си отдъхне при мисис Дженеръл. Крайно съжалявал, пак повтори с предишното задоволство, че тази… хм… превъзходна дама не се чувствувала добре.

Със зорката си любов малката Дорит би запомнила всяка негова дума, всеки негов жест тази вечер, дори впоследствие да не бе възникнало основание за това.

Тя винаги си спомняше, че когато оглеждаше стаята под силното въздействие на стария спомен, той се стараеше да го пропъди от ума й, а може би и от своя собствен, като заговаряше веднага за голямото богатство и висшето общество, в което бе се движил през време на отсъствието си, и за високото положение, което той и семейството му трябвало да поддържат. Тя си припомняше също, че два потока на мисълта се преплитаха в целия му разговор и държане: единият искаше да покаже колко добре е минал без нея и колко е независим от нея; другият, някак несвързано и непонятно, почти се оплакваше, че го е занемарила, докато го нямало, като че ли това бе възможно.

Разказът му за блестящия разкош, който мистър Мърдл поддържаше, обкръжен от цял двор поклонници, естествено го доведе и до мисис Мърдл. Това стана така естествено, че макар в приказките му тази вечер да се чувствуваше голяма липса на последователност, той премина към нея веднага и запита за здравето й:

— Много е добре. Заминава си идущата седмица.

— За дома ли? — запита мистър Дорит.

— След няколкоседмичен престой по пътя.

— Отсъствието й ще се почувствува силно тук — каза мистър Дорит. — Но за семейството й това ще е огромна… хм… придобивка. За Фани и… хм… за останалото… хм… висше общество.

Малката Дорит си помисли за предстоящото съперничество и тихичко изрази съгласие.

— Мисис Мърдл ще даде голям прощален прием, мили, с вечеря преди това. Тя се тревожеше дали ще се завърнеш навреме. И двамата сме поканени на вечерята.

— Много мило… хм… от нейна страна. За кога?

— Другиден.

— Пиши й утре сутрин и кажи, че съм се завърнал и приемам поканата… хм… с удоволствие.

— Може ли да те придружа горе до стаята ти, татко?

— Не! — каза той и, изглежда, беше разгневен, защото си тръгваше, като че ли бе забравил да й пожелае лека нощ. — Не ти позволявам, Еми! Не ми е нужна помощ. Аз съм баща ти, а не немощният ти чичо! — Той се прекъсна така внезапно, както бе избухнал при отговора си, и рече: — Не си ме целунала, Еми. Лека нощ, мила! Сега трябва да омъжим… хм… да омъжим тебе!

С тези думи той бавно и уморено се качи горе в стаята си и веднага отпрати слугата си. Следващата му грижа беше да извади парижките си покупки, да отвори кутийките и като погледа бижутата, да ги прибере и заключи. След това задряма и почна да строи кули, така че вече се зазоряваше над пустинната Кампаня, когато той допълзя до леглото си.

Мисис Дженеръл изпрати рано на другия ден слугата си да предаде поздравите й и да каже, че се надява мистър Дорит да си е починал добре след уморителното пътуване. Той й върна поздравите и помоли да съобщят на мисис Дженеръл, че си е починал добре и се чувствува отлично. Въпреки това той излезе от стаята си едва късно след обяд; и макар че тогава накара да го облекат официално за разходка в екипажа с мисис Дженеръл и дъщеря си, видът му далече не отговаряше на представата, която той искаше да създаде за себе си.

Тъй като нямаха гости този ден, четиримата членове на семейството вечеряха заедно сами. Той много церемониално заведе мисис Дженеръл до мястото й от дясната му страна и малката Дорит, която вървеше след тях с чичо си, забеляза, че баща й е изискано облечен и че държанието му към мисис Дженеръл е много особено. Съвършената шлифовка на тази изтънчена лейди не позволяваше да се разстрои и атом от благородната й глазура, но на малката Дорит се стори, че долови слабо тържествуващо разтапяне в едно ъгълче на леденото й око.

Въпреки, така да се каже, помадо-призмовия характер на семейния банкет мистър Дорит се унесе в дрямка на няколко пъти. Пристъпите на дрямката му бяха така внезапни, както и предната вечер, и бяха все така краткотрайни и дълбоки. Когато го налегна първата дрямка, мисис Дженеръл остана просто удивена; но при всеки нов пристъп тя си казваше наум папа, помада, прах и призми и тъй като повтаряше тези магически слова много бавно, успяваше да ги координира със събуждането на мистър Дорит.

Той започна отново да се тревожи, че Фредрик проявява склонност към сънливост (каквато извън неговото въображение изобщо не съществуваше) и когато Фредрик се оттегли след вечерята и те останаха сами, той се извини пред мисис Дженеръл заради бедния човечец.

— Много ценен и любещ брат — каза той, — но… хм… съвсем грохна. За нещастие много бързо отпада.

— Мистър Фредрик, сър, обикновено е разсеян и оклюмал — рече мисис Дженеръл, — но да се надяваме, че не е толкоз зле.

Мистър Дорит обаче беше решен да не го оставя на мира.

— Бързо отпада, госпожо. Развалина. Руина. Пред очите ни се разкапва. Хм. Горкият Фредрик!

— Надявам се, че оставихте мисис Спарклър в добро здраве и щастлива, нали? — запита мисис Дженеръл, след като изпусна студена въздишка за Фредрик.

— Обкръжена от… ха… — каза мистър Дорит — от всичко, което може да очарова вкуса и… хм… възвиши духа. Щастлива, моя мила госпожо, с… хм… добър съпруг.

Мисис Дженеръл се смути леко и деликатно махна с ръкавиците си, като че ли да отблъсне думата, защото не знаеше накъде може да избие.

— Фани — продължи мистър Дорит, — Фани притежава високи качества, мисис Дженеръл. Ха. Амбиция… хм… целенасоченост, съзнание за… ха… положението си, решимост да поддържа това положение… ха, хм… изящество, красота и вродено благородство.

— Безсъмнено — рече мисис Дженеръл (малко по-студено от обикновено).

— Но заедно с всички тези качества, госпожо — каза мистър Дорит, — Фани прояви… ха… един недостатък, който ме огорчи… хм… трябва да добавя, ме разгневи, но който, надявам се, сега може да се счита ликвидиран за нея и окончателно… ха… за другите.

— За какво става дума, мистър Дорит? — запита мисис Дженеръл и ръкавиците й отново проявиха вълнение. — Недоумявам какво.

— Не говорете така, мила госпожо — прекъсна я мистър Дорит.

— Недоумявам какво искате да кажете — каза мисис Дженеръл едва чуто.

Но тук мистър Дорит изпадна в нова едноминутна дрямка, от която се събуди особено оживен.

— Думата ми е, мисис Дженеръл, за този… ха… силен дух на съпротива или… хм… бих рекъл… ха… на ревност у Фани, който понякога се надигаше против… ха… чувствата, които храня към… хм… претенциите към… хм… дамата, с която имам чест да разговарям.

— Мистър Дорит — отвърна мисис Дженеръл — винаги е твърде любезен, твърде снизходителен. Ако е имало моменти, когато съм си мислила, че мис Дорит се дразни от хубавото мнение, което мистър Дорит имаше за услугите ми, аз намирах и утеха, и отплата в това наистина твърде високо мнение!

— Високо мнение за вашите услуги ли, госпожо? — запита мистър Дорит.

— За моите услуги — повтори мисис Дженеръл с изразителна грация.

— Само за услугите ви ли, госпожо? — запита мистър Дорит.

— Предполагам — отвърна мисис Дженеръл все така изразително, — че само за услугите ми. Защото на какво друго — каза мисис Дженеръл с леко въпросително движение на ръкавиците — бих могла да отдам…

— На… ха… вас самата, мисис Дженеръл. Ха, хм… на вас самата и на качествата ви — откликна мистър Дорит.

— Нека ми прости мистър Дорит — каза мисис Дженеръл, — ако забележа, че не му е нито времето, нито мястото да продължим настоящия разговор. Мистър Дорит ще ме извини, ако му напомня, че мис Дорит е в съседната стая и аз я виждам, като изричам името й. Мистър Дорит ще ми прости, ако кажа, че съм развълнувана и че намирам, че има моменти, когато слабости, които предполагах за надвити, се събуждат с двойна сила. Мистър Дорит ще ми позволи да се оттегля.

— Хм. Може би ще можем да подхванем този… ха… интересен разговор — каза мистър Дорит — друг път; освен ако той е, но надявам се, че не е… хм… някак неприятен на… ха… мисис Дженеръл.

— Мистър Дорит — каза мисис Дженеръл и скромно сведе поглед, като стана с поклон — трябва винаги да разчита на моето уважение и подчинение на волята му.

При тези думи мисис Дженеръл се оттегли величествено, без да прояви онова вълнение, което можеше да се очаква от една по-малко забележителна жена. Мистър Дорит, който бе изнесъл своята част от диалога с особено величествено и благоговейно снизхождение — подобно на държането на някои хора в църква, когато се молят, изглеждаше изобщо много доволен и от себе си, и от мисис Дженеръл. Когато тази дама се върна да пие чай, тя се беше леко напудрила и напомадила и същевременно духът й бе повишен: това се прояви в ласкаво покровителствените й обноски към мис Дорит и с такава доза нежно внимание към мистър Дорит, каквото бе съвместимо със строгото благоприличие. В края на вечерята, когато стана да си върви, мистър Дорит й предложи ръката си, като че ли ще я изведе на Пиаца дел Пополо да изиграят един менует на лунно осветление, и с голяма тържественост я заведе до вратата на стаята й, където повдигна китката й до устните си. Като се раздели с нея след тази, така да се каже, любовна целувка с козметичен вкус, той милостиво благослови дъщеря си на прощаване. По този начин той даде да се разбере, че нещо забележително се носи във въздуха, и си легна.

Следващата сутрин той прекара уединен в стаята си, но рано следобед изпрати мистър Тинклър да поздрави мисис Дженеръл и да я помоли да придружи мис Дорит на разходка без него. Дъщеря му беше облечена за вечерята на мисис Мърдл, преди да се появи той. Той се представи тогава в блестящ вид, що се отнася до премяната му, но страшно немощен и състарен. Тъй като обаче знаеше, че ще го разсърди, ако го запита как се чувствува, тя само дръзна да го целуне по бузата, преди да го придружи със свито сърце до мисис Мърдл.

Разстоянието, което трябваше да изминат, беше много късо, но той пак потъна в строежа на кулите си, преди да бяха изминали и половината път. Мисис Мърдл го посрещна с голямо внимание. Бюстът беше в отлично състояние и много доволен от себе си; вечерята беше много изискана, а обществото много отбрано.

То се състоеше главно от англичани, като изключим обичайния французки конт и обичайния италиански маркиз, декоративни светски километражни стълбове, които винаги ще намериш на определено място и които малко се различават на вид. Масата беше дълга, дълга бе и вечерята: малката Дорит, засенчена от чифт огромни черни мустаци и голяма бяла вратовръзка, съвсем загуби от поглед баща си, докато един прислужник й пъхна някакво листче в ръката и й прошепна, че мисис Мърдл я моли да го прочете веднага. Мисис Мърдл й бе написала с молив:

— Елате да поговорите с мистър Дорит, моля. Боя се, че не е добре.

Тя вече бързаше към него, но той не я бе забелязал, та изведнаж стана от стола си, наведе се над масата и извика, предполагайки, че тя е още на мястото си:

— Еми, Еми, дете мое!

Постъпката беше така необичайна, да не говорим за странния му напрегнат вид и настойчив глас, че изведнаж предизвика дълбоко мълчание.

— Еми, мила — повтори той. — Отиди, моля те, да видиш дали Боб е дежурен на пропуска.

Тя беше до него и го докосваше с ръка, но той продължаваше трескаво да счита, че е на мястото си, и да се провиква, наведен над масата:

— Еми, Еми. Не съм съвсем на себе си. Ха. Не зная какво ми е. Особено силно искам да видя Боб. Ха. От всички тъмничари той е най-добрият приятел и на двама ни. Виж дали Боб е в портиерната и го помоли да дойде при мене.

Настъпи смущение всред гостите и всички наставаха от местата си.

— Мили татко, аз не съм там, тук съм до тебе.

— О! Тук ли си, Еми? Добре. Хм. Добре. Ха. Повикай Боб. Ако е сменен и не е на пропуска, кажи на мисис Бенгъм да отиде да го доведе.

Тя кротичко се опитваше да го изведе навън; но той се противеше и не искаше да върви.

— Казвам ти, дете — закапризничи той, — не мога да се изкача по тесните стълби без Боб. Ха. Изпрати да повикат Боб. Хм. Изпрати за Боб — най-славния тъмничар, — изпрати за Боб!

Той се оглеждаше наоколо объркано и като се видя обкръжен от много лица, им заговори:

— Дами и господа, мой дълг се пада, ха… да ви посрещна… хм… в Маршалси. Добре дошли в Маршалси! Пространството е… ограничено… ограничено… можеше да има повече място за разходка; но след известно време то ще започне да ви се вижда по-обширно… след известно време, дами и господа… а и въздухът е много добър, като се вземе всичко пред вид. Откъм хълмовете на Съри идва ветрец. Откъм хълмовете на Съри идва ветрец. Това е бюфетът. Хм. Издържа се от малка подписка между… ха… колежаните. В замяна на което… топла вода… обща кухня и някои домакински преимущества. Старите обитатели на… ха… Маршалси ме наричат негов баща. Посетителите се отнасят към мене почтително като към… Бащата на Маршалси. Разбира се, ако дългогодишното пребиваване дава право на тази… ха… почетна титла, аз мога да приема… хм… това звание. Ето, детето ми, дами и господа. Дъщеря ми. Родена тук!

Тя не се засрами от това, нито от него. Беше пребледняла и уплашена; но грижата й беше само да го успокои и да го измъкне навън заради него самия. Бе застанала между него и учудените лица, обърната към гърдите му и с лице, вдигнато към неговото. Той я бе прегърнал с лявата си ръка и от време на време се чуваше тихият й глас, който го умоляваше нежно да си върви с нея.

— Родена тук — продължи той, облян в сълзи. — Отгледана тук. Дами и господа, моята дъщеря. Дете на нещастен баща, но… ха… винаги джентълмен. Беден, разбира се, но… хм… горд. Винаги горд. Между моите почитатели… хм… се създаде обичай… хм… само между личните ми почитатели… хм… в желанието си да потвърдят моето полуофициално положение тук, да предлагат… ха… малки подаръци, които обикновено приемат форма на… ха… дарения, скромни дарения. Като приемам тези… ха… доброволни признания на скромните ми усилия… ха… да поддържам известен тон тук… известен тон… моля да се разбере, че не се считам компрометиран. Ха. Не се считам компрометиран. Ха. Аз не съм просяк. Не; отричам титлата! Същевременно ни най-малко не искам да кажа… хм… че деликатните чувства, които подтикват моите другари към такива дарения, срещат от моя страна… високомерни скрупули, за да не призная, че тези дарения са… хм… много приемливи. Напротив, те са извънредно добре дошли. От името на детето ми и от моето собствено име правя най-пълно признание, като същевременно запазвам… ха… да кажа ли, личното си достойнство? Дами и господа, бог да ви благослови всички!

По това време по-голямата част от гостите се бяха оттеглили из другите стаи от деликатност към бюста, който беше страшно скандализиран. Малцината, които още се въртяха наоколо, последваха другите, така че малката Дорит и баща й останаха сами с прислугата. Нейният мил и скъп татко ще си отиде с нея, нали? На всичките й горещи молби обаче той само отговаряше, че никога не би могъл да се изкачи по тясната стълба без помощта на Боб. Къде беше Боб? Няма ли кой да доведе Боб? Под претекст, че търси Боб, тя го извлече навън срещу потока от весело общество, което сега се стичаше за приема, качи го в една карета, която току-що бе стоварила пътниците си, и го откара у дома.

Широкото стълбище на римския му дворец се стесни в помътения му поглед до тесните размери на стълбите в Лондонския му затвор; и той не допускаше никой да се докосне до него освен нея и брат му. Те го заведоха до стаята му без чужда помощ и го сложиха да си легне. И от този час отслабналото му и болно съзнание си спомняше само мястото, където бяха пречупили крилата му, забрави времето оттогава насам, когато си опипваше пътя като насън, и не признаваше нищо освен Маршалси. Чуеше ли стъпки по улицата, вземаше ги за морните крачки по дворовете на затвора. Дойдеше ли часът за заключване на портите, той искаше всички външни лица да напуснат за през нощта. И когато пак дойдеше време за отключване на портите, той проявяваше такова нетърпение да види Боб, че те трябваше да съчинят някаква история как Боб — благородният тъмничар, който беше вече мъртъв от години — се е простудил, но се надява да излезе на другия ден или по-другия, или в най-скоро време.

Силите му отпаднаха дотам, че не можеше да си вдигне ръката. Но все пак продължаваше да покровителствува брат си по стар навик; и щом го зърнеше до леглото си, повтаряше с известно самодоволство по петдесет пъти на ден:

— Бедни мой Фредрик, поседни малко. Много си отпаднал наистина.

Опитаха да му доведат мисис Дженеръл, но той никак не си спомни за нея. Някакво обидно подозрение се беше загнездило в ума му, че тя иска да измести мисис Бенгъм и че е пияница. Той я обвини в това направо, без да си мери думите; и така настоятелно молеше дъщеря си да отиде при маршала на затвора и да го помоли да я изгони, че не му я доведоха повече след първия неуспех.

С изключение на един път, когато запита „дали Тип не се е прибрал още?“, споменът за двете му отсъствуващи деца като че ли бе изчезнал от паметта му. Но детето, което бе направило толкоз много за него и на което се бе така слабо отплатил, никога не излизаше от ума му. Той не я щадеше и не се боеше, че тя ще се изтощи от бдение и умора; това го безпокоеше така малко, както и преди. Не, той я обичаше по стария си начин. Те бяха отново в затвора и тя се грижеше за него, и той постоянно се нуждаеше от нея и не можеше да се обърне без нея; дори й изказваше задоволството си понякога, че е понесъл толкова нещо заради нея. А тя само се накланяше над леглото, допираше лицето си до неговото и би отдала собствения си живот, за да му възвърне здравето.

След като продължи да отпада така безболезнено в продължение на два-три дни, тя забеляза, че тиктакането на часовника му го безпокои — претенциозен златен часовник, който така шумно парадираше, че върви, като че ли нищо друго не вървеше освен него и времето. Тя не го курдиса нарочно, за да спре, но баща й пак не се успокои и даде да се разбере, че не това е, което иска. Най-после с голямо усилие можа да каже, че иска да заложат часовника му за малко нари. Той остана много доволен, когато тя се престори, че отнася часовника за целта, и след това пиеше виното и хапваше от желето си с наслада, каквато не бе проявявал преди. Скоро стана ясно, че наистина е така; защото след няколко дни изпрати да заложат копчетата на ръкавелите и пръстените му. Удоволствието му, когато й възлагаше тези задачи, беше удивително, очевидно си мислеше, че постъпва крайно благоразумно и предвидливо. След като изчерпа всичките си дреболии или поне онези, които виждаше около себе си, вниманието му се спря на дрехите му; и много вероятно е животът му да се продължи с няколко дни от удоволствието да ги изпраща парче по парче във въображаемата заложна къща.

Така малката Дорит прекара десет дни, приведена над възглавницата му, опряла бузата си до неговата. Понякога беше така уморена, че за няколко минути задрямваше с него. Когато се пробуждаше, тя си спомняше, обляна в мълчаливи сълзи, какво докосва лицето й, и виждаше как върху любимото лице на възглавницата се промъква по-дълбока сянка от сянката на стените на Маршалси.

Тихо, тихо се разтапяха едно след друго всички очертания на голямата въздушна кула. Тихо, тихо лицето, по което линиите й се пресичаха надлъж и шир, се очисти от тях и просия… Тихо, тихо изчезнаха следите от затворническите решетки и зъбците на оградната стена. Тихо, тихо лицето се успокояваше и подмладяваше и заприличваше все повече на нейното, докато най-после потъна във вечен покой.

Отначало чичо й просто обезумя от скръб.

— О, братко! О, Уилям! Уилям! Ти да си отидеш преди мене; и да си отидеш сам; ти да си отидеш, а аз да остана! Ти, който така ме превъзхождаше! Така изискан! Така благороден! А аз да остана, бедното, безполезно същество, негоден за нищо, чиято липса никой нямаше да почувствува!

В този момент за нея беше добре, че трябва да мисли и да се грижи за него.

— Чичо, мили чичо, щади себе си, пощади и мене!

Старецът не остана глух към последните думи. Той се мъчеше да се владее, за да щади нея. За себе си не го беше грижа, но с последните сили на честното си сърце, дремало така дълго и най-после пробудено, за да бъде разбито, той я уважаваше и благославяше.

— О, боже! — извика той, преди да излезе от стаята, като я прегърна с набръчканите си ръце. — Ти виждаш тази дъщеря на милия ми покоен брат! Всичко, което аз гледах с полуслепите си грешни очи, за тебе е ясно и светло. Нито косъм от главата й не бива да падне без волята ти. Ти ще я пазиш тук на земята до последния й час. И зная, че ще я възнаградиш на небето!

Те седяха заедно до полунощ, мълчаливи и тъжни, в една от близките полуосветени стаи. От време на време скръбта му се изливаше в бурни ридания, както в първия момент; но не само че слабите му сили не издържаха на това напрежение, но и защото веднага си спомняше думите й и се успокояваше с упрек към себе си. Единствените думи, които повтаряше в скръбта си, бяха, че брат му си е отишъл сам; че са започвали живота си заедно, заедно претърпели злополука, заедно търпели дългогодишна беднотия и заедно останали до този ден; а сега брат му си отишъл самичък, самичък!

Те се разделиха с натежали от скръб сърца. Малката Дорит не се съгласи да го остави, докато не го заведе в стаята му, където той се просна на леглото с дрехите си и тя го покри. Тогава тя си отиде в стаята, отпусна се на леглото си и потъна в дълбок сън: сън на умора и на отмора, но все пак неспособен да освободи съзнанието й от дълбоката горест. Спи, добра, малка Дорит. Спи тази нощ!

Нощта беше лунна; но луната изгря късно, защото отдавна бе минало пълнолуние. Когато се издигна високо на спокойния небосклон, тя се промъкна през полузатворените капаци в тържествената стая, където лутанията и скитанията на един живот бяха току-що стигнали до своя край. Две неподвижни фигури бяха в стаята; две фигури, еднакво безмълвни и безстрастни, еднакво отдалечени на непреодолимо разстояние от гъмжащата от живи същества земя и всичко земно, макар че и те скоро щяха да легнат в нея.

Едната фигура почиваше на леглото. Другата коленичеше на пода, клюмнала върху леглото; ръцете й бяха отпуснати на покривката; лицето беше приведено, така че устните допираха ръката, над която то се бе склонило при последния си дъх. Двамата братя бяха пред своя отец; далече от смътните присъди на този свят, високо над неговите мъгли и мрачини.