Чарлз Дикенс
Малката Дорит (11) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава X
Съдържаща цялата наука на управлението

Министерството на разтакането (както всички знаят, без да им се казва) е най-важното правителствено ведомство. Никаква обществена дейност не може да се извърши без съгласието на Министерството на разтакането. Неговият пръст се чувствува и в най-голямата държавна баница, и в най-малката обществена питка.

Еднакво невъзможно е да се осъществи най-очевидно право и да се поправи най-очевидна грешка без изричната намеса на Министерството на разтакането. Ако нов барутен заговор би бил разкрит половин час преди подпалването на фитила, никой не би имал право да спаси парламента, докато в Министерството на разтакането не заседават десетина комисии, докато не се напишат половин бушел протоколи, няколко чувала официални изложения и цяла фамилна гробница неграмотни преписки.

Това славно учреждение бе подранило на сцената още когато на държавниците бе разкрито единственото върховно правило на изкуството да се управлява държава. То първо научи това сияйно откровение и започна да провежда блестящото му влияние в цялата официална дейност. Каквото и да се налагаше да се направи, Министерството на разтакането първо от всички държавни учреждения успяваше да съзре… как да не се направи.

Поради тази тънка съобразителност поради такта, с който неизменно я проявяваше, поради гениалността, с която всякога действуваше, Министерството на разтакането се бе издигнало над всички държавни учреждения, а състоянието на държавата се бе издигнало до равнището… на което беше.

Вярно е, че как да не се направи нещо беше най-важното проучване и цел на всички държавни учреждения и професионални политици и извън Министерството на разтакането. Вярно е, че всеки нов министър-председател и всяко ново правителство, дошли на власт, защото са поддържали, че едно или друго е необходимо да се направи, щом заемеха управлението, използуваха всичките си способности, за да открият как да не го направят. Вярно е, че щом минеха изборите, всеки новоизбран народен представител, беснял от трибуната, загдето това или онова не е направено, и заплашвал с обвинение в държавна измяна приятелите на джентълмена от противната партия, ако не му кажат защо не е било направено; настоявал, че е било необходимо да се направи, и обещавал, че ще го направи, сам започваше да обмисля как да не го направи. Вярно е, че разискванията в двете камари на парламента през цялата сесия се стремяха неизменно с удължавани разисквания само към едно — как да не го направят. Вярно е, че в кралското слово при откриването на сесията се казва: лордове и господа, предстои ви важна дейност и моля да се отправите към съответните си камари, за да обсъдите как да не я свършите. Вярно е, че в кралското слово при закриване на сесията се казва: лордове и господа, в продължение на няколко месеца вие разисквахте старателно, предано и родолюбиво как да не свършите нищо и сполучихте да откриете този способ; и след божията благословия над природната (не политическата) жътва ви разпускам. Всичко това е вярно, но Министерството на разтакането отиде по-далеко.

Защото Министерството на разтакането продължи механично, всекидневно да поддържа в движение това чудно, всемогъщо колело на държавното управление — как да не се върши нищо. Защото Министерството на разтакането беше готово всякога да се нахвърли на всеки неблагоразумен държавен служител, който вършеше или по някаква изненадваща случайност имаше и най-далечна опасност да свърши нещо, като с протокол, изложение или писмени инструкции унищожаваше намерението му. Поради този именно дух на национална ползотворност Министерството на разтакането започна постепенно да се намесва навсякъде. Механици, естественици, войници, моряци, просители, автори на мемоари, тъжители, хора, които се стремяха да предотвратят оплакванията, и хора, които желаеха да ги удовлетворят, работодатели, работници, невъзнаградените по заслуга и ненаказаните за провинения — всички бяха прехвърлени към архивата на Министерството на разтакането.

Безброй хора пропадаха в Министерството на разтакането. Нещастници с провинения или с проекти за всеобщо добруване (а сигурно би било по-добре още отначало да се провинят, вместо да използуват за целта тази чисто английска рецепта за провинение), минали бавно и трудно през други ведомства и както му е редът, нагрубени на едно място, изритали на друго, пренебрегнати на трето, биваха прехвърляни най-после в Министерството на разтакането и не излизаха вече на бял свят. За тях заседаваха комисии, секретари пишеха протоколи, членове на комисии бръщолевеха, архивари ги записваха, вписваха, проверяваха, отписваха и накрай те изчезваха напълно. С една дума, всички държавни дела минаваха през Министерството на разтакането, като изключим тези, които не излизаха оттам; а тяхното име е легион.

Случваше се някои разгневени хора да нападат Министерството на разтакането. Случваше се дори някои подли и прости демагози, смятащи, че истинската рецепта за добро управление е как да се върши нещо, да отправят интерпелации в парламента и да искат или да заплашват, че ще искат гласуване. В такъв случай благородният лорд или високоуважаваният джентълмен, комуто се падаше да защити Министерството на разтакането, се подготвяше да превърне деня в редовна битка. Влизаше в сградата, удряше по масата и се озоваваше лице срещу лице с уважаемия джентълмен. И казваше на уважавания джентълмен, че Министерството на разтакането не само не може да се укори, но трябва да се възхвали в случая, да се възхвали до небесата. Казваше на уважавания джентълмен, че макар Министерството на разтакането да е всякога и напълно право, никога не е било така право, както в случая. Казваше на уважавания джентълмен, че той би постъпил по-добре, по-достойно, по-красиво, по-разумно и така нататък (използувайки половината запас от общи фрази), ако не бе нападал Министерството на разтакането и не бе повдигал този въпрос. После поглеждаше с едно око суфльора от Министерството на разтакането, седнал до трибуната, и смазваше уважавания джентълмен с изложението на Министерството на разтакането по въпроса. И при все че всякога се случваше едно от двете: или Министерството на разтакането нямаше какво да каже и заявяваше това, или имаше да каже нещо, от което благородният лорд или високоуважаваният джентълмен объркваше първата половина и забравяше втората, тъй или инак, Министерството на разтакането излизаше всякога непорочно при гласуването на едно послушно мнозинство.

След продължителна дейност от този род Министерството се превърна в такава люлка за държавни мъже, че мнозина тържествени лордове достигнаха славата да са просто неземни чудеса на деловитост, само чрез прилагане правилото да не вършат нищо, докато са начело на Министерството на разтакането. Що се отнася до по-малките жреци и прислужници в тоя храм, като последица от тази дейност те бяха разделени на две класи и всички, до най-низшия вестоносец, или го смятаха за изпратено от небето учреждение, което е в правото си да върши, каквото иска; или се приютяваха в пълно безверие и го смятаха за явно вредителство.

Родът Барнакл участвуваше от известно време в управлението на Министерството на разтакането. Особено клонът, към който принадлежеше Тайт Барнакл, смяташе, че има наследствени права в това отношение и посрещаше много зле всеки опит на друг род да оспори правото му. Барнаклови бяха твърде виден род. Бяха пръснати из всички държавни ведомства и заемаха държавни длъжности. Или нацията беше много задължена към Барнаклови, или Барнаклови бяха много задължени на нацията. По този въпрос нямаше единодушно решение; защото Барнаклови, от една страна, и нацията, от друга, си имаха всеки свое мнение.

Мистър Тайт Барнакл — който по времето, описвано в нашия разказ, подкрепяше държавния мъж, ръководещ Министерството на разтакането, когато благородният или високоуважаван господин се чувствуваше малко неудобно на седлото поради удара, нанесен му в пресата от някакъв нехранимайко — беше по-богат с благородническа кръв, отколкото с пари. Като Барнакл той заемаше едно твърде удобно място; и пак като Барнакл бе настанил, разбира се, в същата служба сина си, Барнакл млади. Но той се бе сродил по брак с едно крило от рода Стилтстокинг, също така надарен повече с благородническа кръв, отколкото с действителни или лични притежания; от този брак изхождаха Барнакл млади и три девойки. Поради аристократичните нужди на Барнакл млади, на трите млади дами, на мисис Тайт Барнакл, родена Стилтстокинг, и неговите лични мистър Тайт Барнакл намираше, че времето между дните за получаване заплата е по-дълго, отколкото би желал. Обстоятелство, което се обясняваше всякога със скъперничеството на страната.

Мистър Артър Кленъм потърси за пети път мистър Тайт Барнакл в Министерството на разтакането, след като вече го бе чакал последователно в преддверие, в оградена със стъкла канцеларийка, в чакалня и в недостъпен за пожар коридор, гдето учреждението пазеше, както изглежда, вятъра си. Този път мистър Барнакл не беше зает, както в по-раншните случаи, с благородното чудо, което управляваше министерството; само че отсъствуваше. На посетителя обаче съобщиха, че една по-малка звезда, Барнакл млади, все още се вижда на служебния хоризонт.

Кленъм изказа желание да разговаря с Барнакл млади; и намери този джентълмен, облегнал гръб о плочата на камината, да грее прасците си на бащиния огън. Стаята беше приятна, разкошно мебелирана в официален служебен стил и със своя плътен килим, с покритото с кожа бюро, пред което човек можеше да работи седнал, и второто, покрито с кожа бюро, пред което можеше да работи прав; с огромното кресло, с килимчето и паравана пред камината, със скъсаните хартии, куриерските чанти, из които книжата се подаваха като мъртъв дивеч или стъкла с лекарства, всичко пропито с миризма на кожа и махагон, с общия заблуждаващ вид на място, гдето не се върши нищо, тя даваше внушителна представа за отсъствуващия Барнакл.

Наличният Барнакл, взел в ръка картичката на мистър Кленъм, беше младолик, с едва наболи бакенбарди. Със същия лек мъх и по брадичката той напомняше още необлечено в перушина пиле; а състрадателният наблюдател би решил, че ако не грееше нозете си пред камината, сигурно би умрял от студ. На шията му се люлееше скъп монокъл; но младежът имаше плитки очни орбити и меки клепачи, та монокълът не можеше да се задържи, когато го поставяше, а падаше и се удряше о копчетата на жилетката му със звън, който много смущаваше собственика.

— О, вижте какво! Знаете ли, баща ми не е тук и няма да дойде днес — каза Барнакл млади. — Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

(Звън! Монокълът пада. Барнакл млади се стресва и започва да се опипва, но не го намира.)

— Много сте любезен — отвърна Артър Кленъм. — Но аз бих желал да видя мистър Барнакл.

— Само че… виждате ли, вие нямате определена среща с него — заяви Барнакл млади.

(Намерил бе вече монокъла си и го постави отново.)

— Не — отвърна Артър Кленъм. — Тъкмо това желая да уговоря.

— Само че… слушайте, по държавна работа ли? — запита Барнакл млади.

(Звън! Монокълът отново пада. Барнакл млади е така погълнат да го търси, че мистър Кленъм намира за безполезно да му отговори.)

— Да не би — запита Барнакл млади, забелязал загорялото лице на посетителя — да се отнася за… пристанищни такси… или нещо подобно?

(В очакване отговора той разширява с ръка дясната очна орбита и така настойчиво набутва монокъла, че окото започва ужасно да сълзи.)

— Не — каза Артър, — не е за пристанищни такси.

— Тогава, чакайте, да не е частен въпрос?

— Наистина не зная. Отнася се за някой си мистър Дорит.

— Слушайте какво ще ви кажа! Най-добре ще бъде да се отбиете у нас, ако пътят ви е нататък. Номер двадесет и четири, Мюс стрийт, Гроувнър скуеър. Баща ми има лек пристъп от подагра, който го задържа в къщи.

(Обърканият млад Барнакл очевидно не виждаше без монокъла, но се срамуваше да повтори мъчното поставяне.)

— Благодаря ви. Ще намина още сега. Сбогом.

Младият Барнакл като че се смути: сякаш не бе очаквал посетителят да си отиде.

— Напълно ли сте уверен — извика Барнакл млади (с явно нежелание да се откаже от своята блестяща делова догадка), когато Кленъм беше вече до вратата, — че не става дума за пристанищна такса?

— Напълно.

С това уверение, недоумяващ какво ли би се случило, ако ставаше дума за пристанищна такса, мистър Кленъм си тръгна, за да продължи издирванията си.

Мюс стрийт, Гроувнър скуеър, не беше точно на Гроувнър скуеър, но беше все пак много близо до него. Отвратителна сляпа уличка с калкани, купища смет и конюшни, над които живееха в тавански помещения семействата на коларите, обзети от страст да сушат бельо и да слагат ниски парапети пред прозорците си. Главният коминочистач на този моден квартал живееше в дъното на Мюс стрийт; в същия кът се намираше едно заведение, където особено сутрин и привечер се харчеха много вина и кулинарни стоки. Куклите от някакъв куклен театър стояха обикновено облегнати до един калкан на Мюс стрийт, докато собствениците им обядваха другаде; и всички кучета от околността си определяха среща тук. Но в началото на Мюс стрийт имаше две-три малки, задушни къщи, давани под наем на високи цени поради това, че бяха жалки търтеи на модното си местоположение; и всеки път, когато някои от тия грозни кокошарници трябваше да се даде под наем (което се случваше нарядко, защото те много се търсеха), комисионерът го рекламираше като господарско жилище в най-аристократичната част на града, обитавана само от цвета на висшето общество.

Ако за кръвта на Барнакловци не беше необходимо едно господарско жилище именно в този строго определен тесен кът, тъкмо този клон от рода би имал твърде широк избор между — да кажем — десет хиляди къщи, гдето биха намерили петдесет пъти повече удобства за една трета от този наем. Но в настоящия случай, като намираше господарския си дом крайно неудобен и извънредно скъп, в качеството си на държавен служител мистър Барнакл обвиняваше за това страната и го сочеше като ново доказателство за скъперничеството й.

Артър Кленъм стигна до къща, притисната между другите, с олющена, наклонена фасада, тесни зацапани прозорци и тъмен вход, напомнящ измокрен джеб на жилетка. Този дом се оказа номер двадесет и четири на Мюс стрийт, Гроувнър скуеър. По мирис къщата напомняше бутилка, пълна със силни изпарения на конюшня; а когато отвори вратата, лакеят сякаш извади тапата на бутилката.

Този лакей приличаше на гроувнърските лакеи толкова, колкото и къщата на гроувнърските къщи. Великолепен посвоему, с износено, извехтяло великолепие, на което не липсваше и замърсяване; както външността, така и същността му бе пострадала от теснотията на неговия килер. Бледен и вял, той отпуши бутилката и я поднесе под носа на мистър Кленъм.

— Бъдете любезен да предадете тази картичка на мистър Барнакл и да му кажете, че идвам от мистър Барнакл млади, който ме изпраща тук.

Лакеят (с такива големи копчета с герба на Барнаклови по капаците на джебовете, сякаш беше фамилната каса, гдето бяха заключени среброто и скъпоценностите) се позамисли над картичката и каза:

— Заповядайте.

Влизането изискваше съобразителност, за да не блъснете вратата към коридора и в последователното смущение и тъмнина да не се подхлъзнете по стълбите към кухнята. Както и да е, посетителят стъпи без произшествия на изтривалката.

Лакеят повтори: „Заповядайте“ — и посетителят го последва. Пред вътрешната врата бе отпушена и поднесена втора бутилка. Тя беше напълнена, както изглежда, със струпани запаси и помиен екстракт откъм килера. След леко сблъскване в тесния коридор, причинено от това, че лакеят отвори самоуверено вратата на тъмната трапезария, но видя със смущение, че вътре има човек, върна се объркано към посетителя и го затвори в тясна задна приемна да чака, докато съобщят за него. Там той имаше възможност да се поободри с миризмата на двете бутилки едновременно, да гледа един нисък калкан на три стъпки от прозореца и да се пита какъв ли е броят на Барнаклови в бюлетините за смъртността, щом живеят в подобни леговища по свой собствен раболепен избор.

Мистър Барнакл щеше да го приеме. Желае ли посетителят да се качи на горния етаж? Желаеше и се качи; в гостната намери самия мистър Барнакл, прострял ногата си на стол — точно олицетворение и въплъщение на това, как да не се върши нищо.

Мистър Барнакл беше останка от по-добро време, когато страната не беше толкова скъперническа и Министерството на разтакането не беше толкова нападано. Дълго време бе обвивал той около врата си диплите на бялата вратовръзка, а около врата на страната — примката на книжната бюрокрация. Маншетите и яката му потискаха, потискащи бяха и гласът, и държането му. На жилетката му висеше верижка с връзка печати; палто и жилетка, закопчани до задушаване, панталон без нито една гънка и корави обуща. Беше великолепен, внушителен, съкрушителен, недостъпен. Изглеждаше, че цял живот позира пред сър Томас Лоурънс^[1].

— Мистър Кленъм ли? — осведоми се мистър Барнакл. — Седнете.

Мистър Кленъм седна.

— Търсили сте ме, както изглежда, в Министерството на разтакането — каза мистър Барнакл, произнасяйки предпоследната дума така, като че ли се състоеше от двадесет и пет срички.

— Позволих си тази смелост.

Мистър Барнакл наведе тържествено глава като човек, който иска да каже: „Не отричам, че е смелост; позволете си още една, като ми кажете по каква работа сте дошли.“

— Позволете ми да кажа, че бях няколко години в Китай, съвършено чужд съм в родината си и нямам никаква лична подбуда или личен интерес в проучването, което правя.

Мистър Барнакл почука с пръсти по масата и тъй като сега позираше пред нов непознат художник, сякаш искаше да каже на посетителя: „Ще ви бъда задължен, ако успеете да ме представите в сегашното ми величествено изражение.“

— В затвора Маршалси намерих един длъжник на име Дорит, който се намирал там от много години. Искам да разуча обърканите му дела, за да разбера дали не ще бъде възможно след толкова време да се подобри нещастното му положение. Споменаха ми, че мистър Тайт Барнакл е представител на една влиятелна група от неговите кредитори. Правилно ли съм осведомен?

Тъй като един от принципите в Министерството на разтакането беше никога, по никакъв повод да не се дава пряк отговор, мистър Барнакл каза:

— Възможно е.

— Мога ли да запитам като чиновник на короната ли или като частно лице?

— Възможно е, сър — отговори мистър Барнакл, — Министерството на разтакането да е препоръчало… Възможно е… но не мога да твърдя… че е бил даден ход на оплакване срещу неплатежоспособността на фирма или съдружие, в което е участвувало това лице. Въпросът може да е бил представен по официален ред за разглеждане в Министерството на разтакането. Министерството може да е изготвило или потвърдило писмено нареждане с такава препоръка.

— Предполагам, че в случая е станало така.

— Министерството на разтакането — каза мистър Барнакл — не отговаря за предположенията на частни лица.

— Мога ли да запитам как бих получил официални сведения за действителното положение на случая?

— Всеки представител на… обществото — каза мистър Барнакл, споменавайки това тъмно същество неохотно като свой естествен враг — може да прави справки в Министерството на разтакането. Формалностите, които трябва да се спазват при такива справки, могат да се научат в съответната служба на министерството.

— Коя е тази служба?

— Ще трябва да ви отпратя — отговори мистър Барнакл, като позвъни — към самото министерство за официален отговор по този въпрос.

— Извинете, че ще напомня…

— Министерството е достъпно за… публиката — мистър Барнакл всякога се позапъваше пред тази нахално звучаща дума, — ако публиката се обръща към него според официално установените правила; ако… публиката не спазва официално установените правила… ще трябва да се сърди само на себе си…

Мистър Барнакл се поклони строго, като оскърбен глава на семейство, оскърбено длъжностно лице и оскърбен домакин на господарски дом; Кленъм също се поклони и бе изведен до Мюс стрийт от апатичния лакей.

Стигнал дотук, той реши да изпита постоянството си, като отиде отново в Министерството на разтакането, за да види как ще го оправят там. Затова се върна в Министерството на разтакането, изпрати отново картичката си на Барнакл млади в горния етаж по един разсилен, който я пое твърде недоволен, загдето посетителят идва отново и защото в момента ядеше зад една преграда край камината на хола картофено пюре със сос от печено.

Въведен бе отново при Барнакл млади, който сега грееше коленете си и щеше да скучае и да се прозява до четири часа.

— Вижте какво! Слушайте, вие сте ужасно настойчив — каза Барнакл млади, като погледна през рамо.

— Искам да зная…

— Слушайте. В никакъв случай не трябва да идвате тук и да ни казвате, че искате да знаете — прекъсна го Барнакл млади, докато се обръщаше и слагаше монокъла си.

— Искам да зная — повтори Артър Кленъм, решил да упорствува в краткото си изразяване — какви са точно претенциите на короната срещу един затворник за неплатежоспособност, именуван Дорит.

— Вижте какво! Слушайте! Вие наистина много бързате. Та вие нямате насрочена среща тук — каза Барнакл млади, сякаш нещата вземаха сериозен обрат.

— Искам да зная — настоя Артър. И повтори по-раншния си въпрос.

Барнакл млади го загледа, докато монокълът му падна, постави го отново и пак загледа посетителя, докато монокълът падна повторно.

— Нямате право да постъпвате по такъв начин — забеляза най-сетне безпомощно той. — Слушайте! Какво имате пред вид? Та вие ми казахте, че не знаете дали въпросът е обществен, или не.

— Уверих се вече, че въпросът е обществен — възрази посетителят, — и искам да зная… — Той повтори монотонно искането си.

Въздействието на тия думи над Барнакл млади се изрази само в безпомощното повторение на фразата:

— Слушайте, в никакъв случай не трябва да идвате тук и да ни казвате, че искате да знаете!

А въздействието на тия думи над Артър Кленъм се изрази в това, че той повтори въпроса си със същите думи и по същия начин, както и досега. Накрай Барнакл млади изглеждаше съвършено объркан и безпомощен.

— Добре. Ще ви кажа сега. Слушайте. Най-добре ще бъде да се отнесете до секретариата — каза най-после той, като се обърна и дръпна звънеца. — Дженкинсън — заповяда на разсилния с картофеното пюре, — при мистър Уоблър!

Осъзнал ясно, че се е заел да щурмува Министерството на разтакането и решил да довърши това начинание, Артър Кленъм придружи разсилния до друг етаж на сградата, гдето служителят му посочи стаята на мистър Уоблър. Когато влезе, Артър се озова пред двама господа, седнали един срещу друг до голямо и удобно бюро; единият чистеше с носната си кърпа цев на пушка, а другият мажеше мармалад върху резен хляб.

— Мистър Уоблър? — запита посетителят.

И двамата господа го изгледаха някак учудени от самоувереността му.

— И тъй той замина — каза господинът с цевта, един необикновено спокоен оратор — при братовчеда си; взе и кучето във влака. Безценно куче. Нахвърли се на носача, когато го вкарваха във вагона за кучета, нахвърли се на стражаря, когато го извадиха оттам. Стражарят събра пет-шест души в един хамбар, взе голям запас напитки и опитоми кучето. Като разбра, че кучето издържа на пиене, устрои състезание и заложи за него. В края на състезанието, сър, се оказа, че един от докараните приятели бил подкупен, кучето се бе напило, а господарят му беше оскубан напълно.

— Мистър Уоблър? — повтори посетителят.

Господинът, който мажеше мармалада, запита, без да вдига поглед от работата си:

— А как се казва кучето?

— Казвало се Лъвли — отговори другият. — Господарят му твърди, че приличало на старата леля, от която очаквал наследство. Особено когато е пияно.

— Мистър Уоблър? — запита посетителят.

Двамата господа се смяха доста време. Господинът с цевта, след като я прегледа и намери в задоволително състояние, я показа на другия; и когато получи потвърждение на преценката си, прибра я в кутията, която беше пред него, а оттам извади приклада и започна да лъска и него с носната си кърпа, като си подсвирваше тихо.

— Мистър Уолбър? — запита посетителят.

— Какво има? — обади се с пълни уста мистър Уоблър.

— Искам да зная — каза Артър Кленъм и изложи машинално това, което искаше да знае.

— Не мога да ви осведомя — отговори мистър Уоблър сякаш на обяда си. — Никога не съм чувал такова нещо. Нищо общо нямам с него. Запитайте по-добре мистър Клайв, втората врата вляво, в съседния коридор.

— Може би и той ще ми даде същия отговор.

— Много е вероятно. Нищо не зная — каза мистър Уоблър.

Посетителят се обърна и напусна стаята, когато господинът с приклада извика:

— Господине! Ало!

Кленъм надникна в стаята.

— Затворете вратата! Оставихте ни на страшно течение!

С още няколко стъпки посетителят се озова пред втората врата вляво в съседния коридор. В тази стая намери трима господа; първият не вършеше нищо особено, вторият не вършеше нищо особено, третият също не вършеше нищо особено. Въпреки това изглеждаше, че са по-пряко заети с изпълнение великия принцип на министерството, тъй като оттук се влизаше в страшно вътрешно помещение с двойна врата, гдето заседаваха навярно мъдреците от Министерството на разтакането; оттам почти непрекъснато се внасяха и изнасяха внушителен куп книжа, дейност, с която се занимаваше друг господин, номер четвърти поред.

— Искам да зная — започна Артър Кленъм… и отново изрази искането си като на латерна. Тъй като номер първи го препрати към номер втори, а номер втори го препрати към номер трети, той има възможност да го повтори три пъти, преди и тримата да го препратят към номер четвърти, комуто повтори същата фраза.

Номер четвърти, подвижен, приятен, добре облечен млад човек — също Барнакл, но от по-приветлив клон на рода, — каза спокойно:

— О, мисля, че е по-добре да не се тревожите с този въпрос.

— Да не се тревожа с този въпрос ли?

— Да. Съветвам ви да не се тревожите с него.

Това гледище беше толкова ново, че Артър Кленъм просто не знаеше как да го приеме.

— Можете и да се занимавате, ако желаете, ще ви дам колкото искате формуляри за попълване. Имаме ги предостатъчно тук. Може да получите цяла дузина, ако искате. Но до никъде няма да стигнете — заяви номер четвърти.

— Нима е така безнадеждно това дело? Извинете: аз съм отскоро в Англия.

— Не казвам, че е безнадеждно — отвърна с откровена усмивка номер четвърти. — Не изказвам никакво мнение по въпроса; изказах мнение само за вас: не мисля, че ще стигнете до някъде. Можете, разбира се, да постъпите, както желаете. Предполагам, че има някакво неизпълнение на договорно задължение или нещо подобно, нали?

— Никак не зная.

— Както и да е! Това ще можете да си го изясните. После ще разберете в кое ведомство е договорът и там ще научите всичко.

— Извинете, как ще науча?

— Ами… ще питате, докато ви кажат. След това ще направите изложение до същото ведомство (според установения ред, който ще научите), за да поискате позволение да подадете заявление до същото ведомство. Ако получите разрешение (което може да стане след известно време), заявлението ще бъде прието в онова ведомство, ще бъде изпратено за вписване в тукашното ведомство, ще бъде върнато за подпис в другото ведомство, после пратено обратно за парафиране в нашето и тогава вече ще бъде редовно заведено в нашето ведомство. А за преписката вие ще следите и в двете ведомства, докато ви кажат какво е станало с нея.

— Но така сигурно нищо няма да стане — не се стърпя да каже Артър Кленъм.

Лекомисленият млад Барнакл явно се забавляваше с простодушието на посетителя, който бе допуснал за момент, че по този път може да стане нещо. Този ловък млад Барнакл знаеше отлично, че не може. Със своята сръчност бързият млад Барнакл бе стигнал в министерството до частно секретарство, за да може да пипне някое по-тлъсто местенце, което би се оказало подръка; и напълно разбираше, че министерството е политико-дипломатически фокус за подпомагане големците да държат настрана простаците. С една дума, енергичният млад Барнакл щеше сигурно да се издигне и да се прояви блестящо като държавник.

— Когато някой въпрос попадне в нашето ведомство — продължи блестящият млад Барнакл, — ще можете от време на време да следите за него в министерството. Ние ще го препращаме тук и там и когато го препращаме някъде, ще трябва да се осведомявате там. Когато по някое време се върне при нас, най-добре ще е да се обърнете именно към нас. Ако се забута някъде, ще се опитате да го избутате. Ако не получите задоволителен отговор, когато се интересувате за него в друго ведомство или в нашето, тогава… най-добре ще бъде да пишете отново.

Артър Кленъм изглеждаше доста смутен.

— Много съм ви задължен във всеки случай за вашата любезност — каза той.

— За нищо — отговори услужливият млад Барнакл. — Опитайте по този път, дано ви бъде от полза. Ако не ви се хареса, можете всякога да го изоставите. Най-добре вземете повечко формуляри. Дайте му достатъчно формуляри!

С това нареждане към номер втори блестящият млад Барнакл взе нов куп книжа от номер първи и трети и ги внесе в светилището, за да ги поднесе на председателствуващия идол от Министерството на разтакането.

Артър Кленъм прибра мрачно формулярите в джеба си и тръгна по дългия каменен коридор и дългата каменна стълба. Стигнал бе вече до въртящата се врата към улицата и изчакваше особено търпеливо да излязат двама души, застанали между него и нея, за да мине след тях, когато гласът на единия му се стори познат. Погледна говорившия и позна мистър Мийгълс. Мистър Мийгълс беше много зачервен — много повече, отколкото по време на пътуването, — държеше за яката ниския мъж, който го придружаваше, и повтаряше:

— Излизай, мошенико, излизай!

Толкова неочаквано зрелище беше да чуе и да види как мистър Мийгълс бутна въртящата се врата и излезе на улицата с ниския мъж, който изглеждаше съвсем безобиден, че Кленъм се спря и размени изненадано поглед с вратаря. Но все пак скоро последва и двамата; и видя мистър Мийгълс да върви надолу по улицата редом със своя противник. Кленъм скоро ги настигна и побутна по гърба неотдавнашния си спътник. Мистър Мийгълс се обърна със свирепо изражение, но щом видя познато лице, го смекчи и подаде приятелски ръка.

— Как сте? — запита мистър Мийгълс. — Какво правите? Аз току-що се върнах от чужбина. Приятно ми е, че ви виждам.

— И аз се радвам да ви видя.

— Благодаря, благодаря.

— Мисис Мийгълс и дъщеря ви?

— Са отлично — заяви мистър Мийгълс. — Съжалявам само, че не ме срещнахте при по-хладна обстановка.

При все че денят съвсем не беше горещ, мистър Мийгълс беше толкова разгорещен, че привличаше вниманието на минувачите; особено когато се облегна на една ограда, свали шапката и вратовръзката си и започна да изтрива усърдно запотената си глава и лице и зачервените уши и врат, без да обръща внимание на общественото мнение.

— Уф! — изохка мистър Мийгълс, като си сложи отново шапката и връзката. — Сега вече е по-друго. Разхладих се.

— Бяхте нещо разтревожен, мистър Мийгълс. От какво?

— Почакайте една минута. Ще ви разправя. Имате ли време да се поразходим из парка?

— Колкото ви е угодно.

— Да вървим тогава. Да! Погледнете го! (Кленъм се бе обърнал случайно към виновника, когото мистър Мийгълс бе дръпнал така сърдито за яката.) Този приятел наистина заслужава човек да го поогледа.

Всъщност той не заслужаваше много да го гледат — нито заради ръста, нито заради облеклото му. Беше нисък, набит, наглед разумен мъж с посивели коси, с чело и лице, набраздени от постоянни размисли с дълбоки бръчки, изрязани сякаш на твърдо дърво. Облечен беше в приличен, макар и поизбелял чер костюм и приличаше на опитен майстор занаятчия. В ръка държеше калъф за очила и докато другите разговаряха за него, въртеше калъфа с ловкостта на човек, свикнал да борави с инструменти.

— Ще вървиш с нас — каза някак заплашително мистър Мийгълс. — След малко ще те представя. Хайде тръгвай!

Докато вървяха по най-близкия път към парка, Кленъм се питаше какво ли е сторил непознатият (който се подчиняваше без възражение). Външният му вид не оправдаваше подозрението, че у него са били открити тайни намерения към джебната кърпа на мистър Мийгълс, нито изглеждаше свадлив или побойник. Беше тих, чистосърдечен, улегнал мъж; не правеше опит да избяга, изглеждаше малко потиснат, но съвсем не засрамен или разкаян. Ако беше криминален престъпник, трябваше да се признае, че е непоправим лицемер; ако не беше престъпник, защо мистър Мийгълс го бе уловил за яката в Министерството на разтакането? Кленъм забеляза, че този човек смущава не само неговата, но и мисълта на мистър Мийгълс; защото разговорът им по краткия път до парка съвсем не вървеше и погледът на мистър Мийгълс се връщаше постоянно към този човек дори когато говореше за нещо съвършено друго.

Най-после, когато навлязоха в горичката, мистър Мийгълс се спря изведнъж и каза:

— Ще бъдете ли така добър, мистър Кленъм, да погледнете този човек? Името му е Дойс, Дениъл Дойс. Не бихте предположили, разбира се, че този човек е общоизвестен мошеник?

— Не бих предположил, то се знае. — Въпросът беше наистина неудобен в присъствието на лицето.

— Да. Не бихте предположили. Зная, че не бихте предположили. Не бихте предположили, че е престъпник, нали?

— Не.

— Не. Но той е престъпник. В какво се е провинил ли? Убийство, подпалвачество, фалшификация, мошеничество, кражба с взлом, разбойничество, джебчийство, заговор, подправка? Кое ще изберете?

— Нито едно — отговори Артър Кленъм, зърнал едва уловима усмивка по лицето на Дениъл Дойс.

— Имате право — каза мистър Мийгълс. — Но той е изобретателен и се е опитал да използува изобретателността си в полза на своята родина. Затова е направо престъпник, сър.

Артър погледна Дениъл, който само поклати глава.

— Този Дойс — продължи мистър Мийгълс — е ковач и механик. Не е нещо особено, но е добре известен като много изобретателен човек. Преди дванадесет години усъвършенствува едно изобретение (с много интересна тайна разработка), особено важно за страната и за съгражданите му. Няма да кажа колко пари е похарчил за него, нито колко години от живота си му е посветил, но го усъвършенствува преди дванадесет години. Дванадесет бяха, нали? — запита мистър Мийгълс, като се обърна към Дойс. — Най-непоносимият човек на тоя свят: никога не се оплаква.

— Да. Дори малко повечко от дванадесет, за щастие.

— За щастие ли? — повтори мистър Мийгълс. — Искате да кажете за нещастие. Както и да е, мистър Кленъм. Обръща се той към правителството. И щом се обръща към правителството, се превръща в престъпник! Чувате ли, сър — провикна се мистър Мийгълс, изпаднал в явна опасност отново да се разгорещи, — престава да бъде невинен гражданин и става обвиняем. От тоя миг с него почват да се отнасят като с човек, извършил адско злодеяние. Става човек, от когото ще бягат, ще го отпращат, ще го заплашват, ще му се присмиват, ще го препращат от един високопоставен млад или стар джентълмен към друг високопоставен млад или стар джентълмен и обратно; човек, който няма право да разполага с времето или имота си; парий, от когото е оправдано да се отървете както намерите за добре, да го смажете с всички възможни средства.

След утринното приключение на Кленъм това не му се стори толкова невероятно, колкото предполагаше мистър Мийгълс.

— Не стойте там, Дойс, и престанете да въртите калъфчето за очилата си — извика мистър Мийгълс, — а разкажете на мистър Кленъм, каквото признахте пред мене.

— Наистина ме накараха да се почувствувам като че съм извършил престъпление — каза изобретателят. — Докато обикалях разните ведомства, с мене се държаха така, като че съм извършил много тежко провинение. Неведнъж ми беше необходимо да си казвам за собствено успокоение, че наистина не съм сторил нищо, за което заслужавам да ме впишат в нюгейтския алманах, а съм се стремил само към икономии и подобрения.

— Ето! — заяви мистър Мийгълс. — Преценете сам дали съм преувеличил. Сега вече ще можете да ми повярвате, когато ви разкажа до края.

След този предговор мистър Мийгълс започна разказа: отдавна известния, станал вече досаден разказ по същество, който всички знаем наизуст. Как след безкрайни посещения и преписки, след безкрайно нахалство, невежество и оскърбления милордовете издават постановление номер три хиляди четиристотин седемдесет и пет, с което се позволява на виновния да направи опити със своето изобретение за своя лична сметка. Как опитите се провеждат пред шестчленна комисия, в която двама от по-старите членове съвсем не виждат, други двама стари членове нищо не чуват, единият от останалите двама стари членове е толкова куц, та не може да се доближи, а вторият — толкова тъп, та дори не поглежда. Как минават още много години, още много нахалства, невежество и оскърбления. Как милордовете издават постановление номер пет хиляди сто и три, с което предават въпроса в Министерството на разтакането. Как след известно време Министерството на разтакането се заема с въпроса като с нещо съвсем ново, изникнало едва вчера, за което не се е чуло нищо досега; объркват го, размътват го, прехвърлят го насам-нататък. Как нахалствата, невежеството, оскърбленията минават през таблицата за умножение. Как изобретението е предадено на тримата Барнакловци и един Стилтстокингс, които нямат понятие от тази работа; в чиито глави не може да се втълпи нищо от нея; които тя отегчава и те заявяват, че липсват физически възможности за осъществяването й. Как Министерството на разтакането с постановление номер осем хиляди седемстотин и четиридесет „не намери основание да отмени решението, до което са стигнали милордовете“. Как, когато му напомнят, че милордовете не са стигнали до никакво решение, Министерството на разтакането оставя въпроса в папка и на лавицата. Как тази сутрин се е състояла окончателна среща с шефа на Министерството на разтакането и как този безочлив шеф се изразил, че изобщо и при дадените обстоятелства, разглеждайки въпроса от различни гледища, той е на мнение да се избере един от двата пътя: или да го изоставят веднъж завинаги, или да започнат всичко отначало.

— След което — заключи мистър Мийгълс — аз, като практичен човек, още там улових Дойс за яката, заявих му, че за мене той е очевидно безсрамен мошеник, презрян смутител на правителственото спокойствие, и го извлякох навън. Измъкнах го за яката през вратата на Министерството, за да може и вратарят да разбере, че съм практичен човек, който зачита официалната преценка за подобни личности; и така стигнахме дотук!

Ако енергичният млад Барнакл би бил там, то навярно откровено би казал, че Министерството на разтакането е изпълнило задължението си. А задължението на Барнакловци е да се държат о държавния кораб, докато им е възможно. Да подреждат правилно, да облекчават товара му и да почистват кораба, би значило да бъдат изхвърлени от него, и то незабавно; или ако корабът потъне, както са залепнали за него, да му мисли корабът, не те!

— Ето — продължи мистър Мийгълс — сега вече знаете всичко за Дойс. С изключение на това — а то, признавам, не подобрява настроението ми, — че и сега дори не го чувате да се оплаква.

— Трябва да сте много търпелив — каза Артър Кленъм, като го погледна някак учудено, — много толерантен.

— Не — отвърна Дойс, — едва ли повече от кой да е друг.

— Но, ей богу, повече от мене! — извика мистър Мийгълс.

Дойс се усмихна, като се обърна към Кленъм:

— Виждате ли, аз зная тия неща не само от личен опит. Случвало ми се е и по-рано да ги срещам от време на време. Моят случай не е изключение. С мене не са се отнесли по-зле, отколкото със стотици други, озовали се в същото положение… искам да кажа, отколкото с всички други.

— Не зная дали бих се утешил с това, ако бях се озовал в същото положение, но се радвам, че вие се утешавате.

— Разберете ме! — отговори обмислено и спокойно Дойс, загледан в пространството пред себе си, сякаш го измерваше със сивите си очи. — Аз не казвам, че това е награда за труда и надеждите ви; но е все пак известно утешение да знаете, че сте могли да очаквате всичко това.

Той говореше спокойно и разумно, полугласно, както говорят често механици, свикнали да обмислят и стъкмяват всичко с най-голяма точност. Този разговор му беше присъщ като сръчността на пръстите или навика да отмества от време на време шапката си назад, сякаш разглежда някоя недовършена работа и размишлява по нея.

— Разочарован ли? — продължи той, докато вървеше между тях в сянката на дърветата. — Да. Несъмнено съм разочарован. Оскърбен? Да. Несъмнено съм оскърбен. То е съвсем естествено. Но това, което имам пред вид, когато казвам, че хората, озовали се в същото положение, са винаги изложени на същите обноски…

— В Англия — прекъсна го мистър Мийгълс.

— О, разбира се, имам пред вид Англия. Когато изнесат изобретенията си в чужбина, положението е съвършено друго. Затова именно толкова хора отиват там.

Мистър Мийгълс се разгорещи отново.

— Това, което имах пред вид, е, че този подход на нашето управление е редовният му подход. Чули ли сте някой автор на проект или изобретател, който е намерил достъп до него, да не е бил обезсърчен и огорчен?

— Не мога да кажа, че съм чул такова нещо.

— Научили ли сте някога да се е избързвало с приемането на нещо полезно? Да се даде изобщо пример за полезно начинание?

— Аз съм много по-възрастен от нашия приятел тук — каза мистър Мийгълс — и ще отговоря на въпроса ви. Никога.

— Но и тримата знаем, предполагам, твърде много случаи — продължи изобретателят, — когато то упорствува да изостава с години и с хиляди мили назад; и продължава да си служи с отдавна отхвърлени вещи, дори след като по-добрите са всеобщо възприети.

Всички се съгласиха, че е така.

— Е добре — въздъхна Дойс, — както зная какво ще стане с даден метал при дадена температура и с дадено тяло при дадено налягане, така мога да зная (ако поразмисля) как знатните лордове и джентълмени непременно ще постъпят при случай като моя. Щом имам глава на раменете и памет в главата, нямам право да се изненадвам, че съм попаднал в редовете на всички, дошли преди мене. Трябвало е да не започвам. Достатъчно добре съм бил предупреден.

С тези думи той прибра калъфа за очилата си и се обърна към Артър:

— Ако не се оплаквам, мистър Кленъм, то умея да бъда благодарен; и ви уверявам, че съм благодарен на нашия общ приятел. Много пъти и по много начини ме е подкрепял той.

— Глупости — възрази мистър Мийгълс.

В последвалото мълчание Артър неволно погледна Дениъл Дойс. Макар от характера и уважението към собствения му случай да личеше, че не ще мърмори напразно, явно беше, че от дългото изпитание е излязъл остарял, по-беден и по-суров. И помисли неволно колко добре би било за този човек, ако бе взел пример от господата, благоволили да се нагърбят с управлението на нацията, и бе научил как да не върши нищо.

Мистър Мийгълс остана още няколко минути разгорещен и унил, после започна да се успокоява и разведрява.

— Хайде, стига! — каза той. — Няма да оправим работата, като се мръщим. Накъде ви е пътят, Ден?

— Ще се върна в работилницата — отвърна Ден.

— Добре, тогава всички ще дойдем в работилницата или ще тръгнем нататък — заяви весело мистър Мийгълс. — Мистър Кленъм няма да се уплаши от това, че тя е в Двора на кървящото сърце.

— В Двора на кървящото сърце ли? — повтори Кленъм. — Тъкмо там исках да отида.

— Толкова по-добре! — извика мистър Мийгълс. — Да вървим!

Докато вървяха нататък, сигурно поне един от тримата, а вероятно не само един, си помисли, че Дворът на кървящото сърце не е подходящо местожителство за човек, който е в официална преписка с милордовете и с Барнакловци… И може би в някой злополучен ден на самата Британия ще се наложи да потърси жилище в Двора на кървящото сърце, ако прекали с Министерството на разтакането.