Чарлз Дикенс
Малката Дорит (57) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XX
Служи като увод към следната

Пътниците слизаха от парахода на пристанището в Кале. Беше отлив и при спадналата вода Кале изглеждаше плосък и унил. При крайбрежието водата едва достигаше, за да влезе параходът в пристанището, а сега самото крайбрежие, с плитките пробиви на морето по него, изглеждаше като някое изплувало на повърхността лениво морско чудовище, чиято форма се прозираше смътно, докато то спеше. Хилавият фар, цял в бяло, се мяркаше по морския бряг като призрака на някоя сграда, която някога е била и оцветена, и закръглена, и ронеше тъжни сълзи след побоя, който току-що му бяха нанесли вълните. Дългите редици от мрачни, черни стълбове, тинести и мокри, наядени от времето, с погребални гирлянди от водорасли, увити по тях от последния прилив, приличаха на противни морски гробища. Всеки подмятан от вълните, бит от бурята предмет изглеждаше така прост и дребен под широкото сиво небе, шума на вятъра и морето, и накъдрената линия на прибоя, който го биеше жестоко, че цяло чудо бе наистина, как Кале още съществуваше и ниските му порти и ниската стена, и ниските покриви, и ниските канали, и ниските пясъчни хълмове, и ниските насипи, и плоските улици не бяха се поддали отдавна на подривното и обсаждащо море като укрепленията, които децата си правят по морския бряг.

С подхлъзване между тинести стълбове и дъски, с препъване по мокри стъпала и затруднявани от морската сол, пътниците поеха печалното си лутане по пристанището, където всички френски безделници и английски разбойници от града (половината население) се погрижиха да им попречат да се опомнят от смайването си. След като бяха подробно проверени от всички англичани и препращани от ръка на ръка от французите в протежение на три четвърти миля, защото всеки от тях претендираше за правото да ги обере, най-после бяха свободни да излязат на улиците и да се разбягат в различни посоки с просяците по петите им.

Кленъм, измъчван от много тревоги, беше един от тези жертви. След като избави най-безпомощните си съотечественици от критичното положение, той пое пътя си сам или почти сам, защото един местен жител в зацапан от масла костюм и с каскет от същата материя го преследваше на около петдесетина метра и непрестанно викаше по него:

— Хей! Слушай! Вие! Сир! Слушайте! Хубав оутел!

Но и това гостоприемно лице най-после изостана и Кленъм продължи пътя си, необезпокояван от никого. След шумотевицата при Канала и брега в града цареше спокойствие, чието еднообразие действуваше като приятен контраст. Той срещна нови групи съотечественици, които имаха раздърпан вид, като дълго цъфтели и прецъфтели цветя, и които бяха заприличали сега просто на бурени. Освен това създаваха впечатление, като че ли ден след ден си правеха разходката все на същото място и много му напомниха Маршалси. Но той не им обърна повече внимание и тръгна да търси известна улица и номер, които не му излизаха от ума.

— Според думите на Панкс, това е мястото — промълви той, като се спря пред една мрачна къща, която отговаряше на адреса. — Предполагам, че сведението му е точно и откритието му, направено между разхвърляните книжа на мистър Казби, неоспоримо, иначе едва ли бих допуснал, че тя живее тук.

Това беше глуха къща, оградена с глуха стена и с глуха порта на едната страна, с висящо звънче, което издаде два глухи звука, а като почука с чукалото, глухият му звук като че ли се плъзна по повърхността и не проникна дори през напуканата порта. Все пак вратата се открехна с глухо скърцане и го допусна да влезе в мрачен двор, който опираше в друга глуха стена, където бяха правили опит да посадят пълзящи растения — сега измрели, и да направят фонтан — сега заглъхнал и пресъхнал, и да го украсят с малка статуя — сега изчезнала.

Входът към къщата беше отляво и той беше декориран, както и външната порта, с две печатни обявления на френски и английски, които предлагаха мебелирани стаи под наем. Весела селянка, здравенячка, по чорапи и долна фуста, с бяло боне и обици, се появи в един тъмен вход и с приятна усмивка, която разкри белите й зъби, рече:

— Слушайте, сер! Кого?

Кленъм отговори на френски, че търси англичанката; иска да се види с нея.

— Тогава влезте и се качете горе, моля — отвърна приятната жена, също на френски.

Той я последва по тъмна, гола стълба до една задна стая на първия етаж. Тя гледаше към мрачния двор, мъртвите храсти, пресъхналия фонтан и пиедестала на статуята, която беше изчезнала.

— Съобщете monsieur Бландоа — каза Кленъм.

— С удоволствие, monsieur.

При тези думи жената се оттегли и го остави да разглежда стаята. Тя беше от обикновения вид стаи, които се намират в подобни домове. Хладна, тъжна, тъмна. Намазан, много плъзгав под. Не достатъчно голяма да се пързаляш на кънки в нея, нито пък годна за каквото да е друго занимание. На прозорците — бели и червени завеси, на пода — малка сламена рогозка, малка кръгла масичка с безброй преплетени крака, неудобни столове с тръстикови седалки, две големи кресла от червен плюш, в които имаше достатъчно място да се разположиш, неудобно бюро, огледало над камината, съставено от няколко парчета, така че да изглежда уж от едно, две пъстри вази с изкуствени цветя; между тях гръцки войн с шлем в ръка поднася часовник в жертва на французкия гений.

След малка пауза вратата на съседната стая се отвори и вътре влезе една дама. Тя се показа много изненадана, като видя Кленъм, и погледът й се плъзна из стаята, като че ли търсеше някого.

— Извинете, мис Уейд, аз съм сам.

— Не ми доложиха вашето име.

— Не, известно ми е. Извинете, но вече имах опит, че моето име не ви предразполага към среща, затова дръзнах да дам името на човека, когото диря.

— Но, моля — каза тя, като му показа стол да седне, но така хладно, че той остана прав, — какво име дадохте?

— Дадох името Бландоа.

— Бландоа ли?

— Име, с което сте запозната.

— Странно — каза тя намръщено, — че продължавате да проявявате нежелателен интерес към мене и познатите ми, към мене и делата ми, мистър Кленъм. Не зная какво означава това?!

— Извинете, но това име ви е познато, нали?

— Какво общо може да имате вие с това име? Какво общо мога да имам аз с това име? Какво общо имате вие с това, дали аз познавам, или не познавам някакво име? Аз зная много имена и още толкова съм забравила. Това име може да спада към едните или към другите, а може и никога да не съм го чувала. Не виждам никакво основание да се питам или да бъда разпитвана за това.

— Ако ми позволите — каза Кленъм, — аз ще ви кажа какво основание ме кара да бъда така настойчив по този въпрос. Признавам, че съм настойчив, и моля да ме извините. Основанието засяга само мене. То ни най-малко не се отнася до вас.

— Е, сър — отвърна тя и повторно го покани да седне с по-малко високомерен от преди жест, на който той се подчини, след като седна и тя, — радвам се поне, че не се касае до друга робиня на ваш приятел, на която е отнета свободата да избира и която аз съм отвлякла. Нека чуя основанието ви, моля…

— Първо, за да установим личността, за която говорим — каза Кленъм, — позволете да ви кажа, че това е лицето, с което вие се срещнахте в Лондон преди известно време. Вие сигурно си спомняте срещата ви край реката — в Аделфи!

— Вие много необяснимо се месите в работите ми — отвърна тя, като го изгледа гневно. — Откъде знаете това?

— Моля ви, не мислете нищо лошо. По една случайност.

— Каква случайност?

— Просто случайността да вървя по улицата и да видя срещата ви.

— За себе си ли говорите или за някой друг?

— За себе си. Аз ви видях.

— Разбира се, то беше на улицата — вече по-малко гневно каза тя, след като си помисли няколко минути. — Петдесет души биха могли да ни видят. И това няма никакво значение.

— И аз не отдавам никакво значение на това (освен като обяснение на идването ми тук), и то няма никаква връзка нито с посещението ми, нито с услугата, която ще ви искам.

— О! Вие ще ми искате услуга! Мина ми през ума, че обноските ви са по-меки, мистър Кленъм — и красивото й лице го изгледа злобно.

Той възрази само с отрицателен жест и заговори за изчезването на Бландоа, за което вероятно бе чула. Не. Колкото и да му се струва вероятно да е чула, тя не беше чувала такова нещо. Нека се огледа (каза тя) и да реши сам какво известие от външния свят би могло да стигне до ушите на жена, затворена тук сама с мъката си. Като даде този отрицателен отговор, който той повярва, тя го запита какво иска да каже с това изчезване. Това го накара да разкаже обстоятелствата подробно и да прояви тревогата си да открие какво е станало с човека, за да разпръсне подозрението, надвиснало като черен облак над майчиния му дом. Тя го изслуша с явна изненада и прояви признаци на прикрит интерес, каквито досега той не бе забелязал у нея. Въпреки всичко обаче запази своето хладно, гордо и резервирано държание. Когато той свърши, тя само рече:

— Вие все още не сте ми казали, сър, какво общо имам аз с всичко това и каква е услугата, която ще ми искате. Бъдете така добър да ми кажете.

— Предполагам — каза Артър, като се стремеше със смирението си да смекчи държанието й, — че тъй като сте във връзка — може ли да кажа, доверена връзка? — с това лице…

— Разбира се, вие можете да кажете, каквото си искате — каза тя, — но аз не мога да потвърдя нито вашите, нито чиито и да са предположения, мистър Кленъм.

— И тъй като се намирате най-малко в лични отношения с него — каза Кленъм, като промени формата на изявлението си с надежда да го направи по-приемливо, — ще можете да ми кажете нещо за миналото му, стремежите, навиците и обичайното му местопребиваване. Да ми дадете някакво малко указание, по което да има вероятност да го издиря и или да кажа къде е, или да установя какво е станало с него. Ето това е услугата, която искам от вас, и аз я искам с такава тревога в душата, към която, надявам се, няма да останете безучастна. Ако счетете за нужно да ми наложите някакви условия, предварително ги приемам.

— Вие ме видяхте на улицата случайно с този човек — каза тя за голямо негово огорчение, очевидно по-заета със собствените си размишления по въпроса, отколкото с неговата молба. — Значи, сте го познавали от преди?

— Не от преди, а след това. Не го бях виждал преди това, но го видях пак същата вечер на изчезването му. В стаята на майка ми. Оставих го там. В тази обява ще прочетете всичко известно за него.

Той й подаде една от печатните обяви, която тя прочете внимателно, с невъзмутимо изражение на лицето.

— Това е повече, отколкото аз знаех за него — рече тя, като му я върна.

Изражението на Кленъм показа голямо разочарование, а може би и недоверие, защото тя прибави със същия безучастен тон:

— Вие не вярвате, но все пак така е. А що се отнася до лична връзка, изглежда, такава е имало между него и майка ви. И все-таки вие казвате, че вярвате нейното заявление, че не знае нищо повече за него!

Двусмисленият тон и усмивката, с която тя изрече тези думи, накараха Кленъм да се изчерви.

— Хайде, сър — каза тя и с жестоко удоволствие го жегна отново. — Ще бъда така откровена с вас, както желаете. Ще ви призная, че ако държах на репутацията си (а аз не държа) или ако имах добро име (каквото нямам, защото ми е съвсем безразлично дали го считат добро или лошо), бих се считала много компрометирана поради връзката си с този човек. А при това той никога не е прекрачвал моя праг и никога не е седял на приказки при мене до полунощ.

Тя си отмъсти за старите обиди, като обърна думите му срещу него самия. Тя не знаеше какво е състрадание и не изпитваше никакви угризения на съвестта.

— Нямам нищо против да ви кажа, че е долен, продажен тип; че го видях за пръв път, като си дебнеше жертви из улиците в Италия (където бях недавна), и че го наех там като подходящо оръдие за една тогавашна моя цел. С две думи, за мое собствено удоволствие и за удовлетворението на едно силно чувство заслужаваше си да наема шпионин, който да ми служи за пари. И наех тази твар. И трябва да кажа, че ако исках да отнема нечий живот и можех да заплатя достатъчно за услугата и той би могъл да я извърши на тъмно, без всякакъв риск, той би убил човека, без да му мигне окото, тъй както прие и парите ми. Ето какво е мнението ми за него и виждам, че не се различава много от вашето. Мнението на майка ви, предполагам (следвайки примера ви да предполагате туй-онуй), е било съвсем различно.

— Нека ви напомня — каза Кленъм, — че майка ми е влязла във връзка с него по злополучни търговски работи.

— Изглежда, че злополучните търговски работи от последната вечер са били много важни — отвърна мис Уейд, — защото работното време е продължило много до късно.

— Вие намеквате — каза Артър, който изпитваше болка от тези хладнокръвни удари, чиято сила беше вече дълбоко почувствувал, — че е имало нещо…

— Мистър Кленъм — спокойно го прекъсна тя, — помнете, че аз не говоря със заобикалки за този човек. Той е, пак повтарям открито, долен, подкупен тип. Предполагам, че такава твар ще отиде, където има изгода за него. Ако не му беше изгодно, нямаше да ме видите с него.

Измъчен от настойчивото й подмятане за тази тъмна страна на въпроса, която будеше едва прикрити подозрения и у него, Кленъм мълчеше.

— Аз говорих за него, като че ли е жив — прибави тя, — но той може да е очистен, отгде да зная. Пък и не ме е грижа. Вече не ми е нужен.

Артър Кленъм се надигна бавно от стола си с тежка въздишка и печално лице. Тя не стана, но впери в него подозрителен поглед и с гневно стиснати устни рече:

— Но нали той беше предпочитан другар на вашия приятел мистър Гауън? Защо не помолите милия си приятел да ви помогне?

На устата на Артър беше да отрече милия приятел, но си спомни старата борба и решение, та се въздържа.

— Мистър Гауън знае само, че не е виждал Бландоа, откакто е заминал за Англия. Той се е запознал случайно с него в чужбина.

— Случайно познанство, завързано в чужбина! — повтори тя. — Да. Милият ви приятел има нужда да се развлича с всякакви възможни познати при такава съпруга. Аз мразя съпругата му, сър.

Злобата, с която тя изрече това, още по-очебиеща при нейното обичайно самообладание, направи такова впечатление на Кленъм, че го закова на място. Черните й очи изпускаха светкавици, ноздрите й трептяха и чак дъхът й пареше; но иначе лицето й изразяваше презрително спокойствие, а държанието й беше така хладнокръвно и надменно изискано, като че ли беше напълно равнодушна.

— Мога само да кажа, мис Уейд — забеляза той, — че това ваше чувство не може да е било предизвикано с нищо, както и вярвам, че не е споделено.

— Ако желаете, може да попитате скъпия си приятел — отвърна тя — да ви каже мнението си по въпроса.

— Едва ли съм в такива интимни отношения със скъпия си приятел — каза Артър въпреки решенията си, — за да има вероятност да му заговоря за това, мис Уейд.

— Аз го мразя — отвърна тя, — дори повече от жена му, защото някога бях достатъчно глупава и достатъчно заблудена почти да го обичам. Вие сте ме виждали, сър, само при обикновени обстоятелства, когато сигурно сте ме вземали за обикновена жена, малко по-своеволна от другите. Ако ме познавате само толкова, вие не знаете как умея да мразя; и не можете да знаете, защото не знаете как внимателно съм изучавала и себе си, и хората около мене. По тази причина от известно време ми се искаше да ви разкажа за живота си — не за да умилостивя мнението ви, защото не го ценя, но за да разберете, когато мислите за милия си приятел и милата му съпруга, каква е моята омраза. Да ви дам ли нещо, което съм написала за вас, или да го задържа?

Артър я помоли да му го даде. Тя отиде до бюрото, отключи го и извади от едно вътрешно чекмедже няколко сгънати листа. Без да показва каквото и да е помирение с него и без да го погледне, а като че ли говореше на образа си в огледалото, за да оправдае упоритостта си, тя му ги подаде и рече:

— Сега може да узнаете как умея да мразя! И нито дума повече по въпроса, сър, където и да съм — дали в евтина квартира, в някоя запустяла къща в Лондон или в мебелиран апартамент в Кале, винаги ще намерите и Хариет при мене. Може би ще искате да я видите, преди да си отидете? Хариет, ела!

Тя повторно повика Хариет. При второто повикване влезе Хариет, някогашната Тетикоръм.

— Ето виж мистър Кленъм — каза мис Уейд, — но не е дошъл за тебе; отказал се е да те отвежда — предполагам, че вече сте се отказали, нали?

— Щом нямам нито това право, нито такова влияние, да — съгласи се Кленъм.

— Виждаш ли, не е дошъл за тебе, но все пак е дошъл за някого. Търси онзи там Бландоа.

— С когото ви видях на Стренд в Лондон — подхвърли Артър.

— Ако знаеш нещо повече от това, че дойде от Венеция, което всички знаем, кажи го свободно на мистър Кленъм.

— Не зная нищо повече за него — каза момичето.

— Доволен ли сте? — запита мис Уейд.

Нямаше основание да не им вярва; държанието на момичето беше достатъчно естествено, за да го убеди, ако бе имал някакви съмнения.

— Трябва да потърся другаде сведения.

Той още не си тръгваше, но тъй като беше станал, преди да влезе момичето, то си помисли, че си е тръгнал, та го погледна бързо и рече:

— Те добре ли са, сър?

— Кои?

То щеше да каже „те всички“, но се прекъсна, погледна към мис Уейд и рече:

— Мистър и мисис Мийгълс.

— Последните ми новини от тях бяха, че са добре. Те са в чужбина. Впрочем позволете да ви задам един въпрос: вярно ли е, че са ви видели там?

— Къде? Къде казват, че са ме видели? — отвърна момичето и навъсено сведе очи.

— Да надничате от градинската врата на котиджа.

— Не може да бъде — каза мис Уейд. — Тя никога не е ходила натам.

— Вие грешите — каза момичето, — ходих пред последното ни пребиваване в Лондон. Отидох един следобед, когато ме оставихте сама. И наистина надникнах.

— Слабохарактерно момиче — каза мис Уейд с крайно презрителен тон, — нима цялата ни дружба, всичките ни разговори и всичките ти стари болки значат толкоз малко?

— Няма нищо лошо в това, че съм надникнала за миг през портата — рече момичето. — Разбрах по прозорците, че семейството не е в къщи.

— А защо ти трябваше да отиваш до това място?

— Защото исках да го видя. Защото силно ме влечеше да го видя пак.

Двете красиви лица си размениха погледи, които накараха Кленъм да почувствува как тези два характера трябва постоянно да се разкъсват взаимно.

— О! — рече мис Уейд, като сведе глава и отмести погледа си. — Ако си чувствувала желание да видиш мястото, където водеше живота, от който те освободих, защото беше разбрала какво представлява той, това е друго нещо. Но така ли ми казваш истината ти? Това ли е верността ти към мене? Това ли е общата ни кауза? Ти не заслужаваш доверието, което ти оказах? Не заслужаваш услугата, която ти направих. Ти не стоиш по-високо от едно домашно куче и по-добре ще направиш да се върнеш при хората, чието държание към тебе беше по-лошо от бой.

— Ако говорите така за тях пред трето лице, ще ме предизвикате да взема тяхната страна — рече момичето.

— Върни се при тях — отвърна мис Уейд. — Върни се при тях.

— Вие знаете много добре — на свой ред отвърна Хариет, — че няма да се върна при тях. Знаете много добре, че ги отхвърлих и никога не мога, никога няма и не искам да се върна при тях. Тогава оставете ги на мира, мис Уейд.

— Ти предпочиташ тяхното изобилие пред постната ти прехрана тук — отвърна тя. — Тях превъзнасяш, а мене унижаваш. Какво друго можех да очаквам? Трябваше да зная това.

— Не е така — рече момичето и цяло пламна, — и вие не мислите това, което казвате. Зная какво мислите. Вие подло ми натяквате, че нямам никого, към когото да се обърна, освен вас. И защото нямам никого на света, вие си мислите, че можете да ме накарате да правя или да не правя всичко, което поискате, и че можете да ме обиждате, колкото си искате. И вие не сте по-добра от тях. Ни най-малко. Но аз няма да дам да ми сломят волята — няма да се покоря! Пак повтарям, отидох да погледна къщата, защото често ми се иска да я видя пак. И пак питам за здравето им, защото някога ги обичах и намирах, че са добри към мене.

Тук Кленъм каза, че те сигурно пак ще я приемат любезно, ако тя пожелае да се завърне.

— Никога! — разпалено рече момичето. — Това никога няма да направя. Никой не знае това по-добре от мис Уейд, макар че тя ми се надсмива, защото ме е направила зависима от себе си. Зная, че съм; и зная, че тя се радва много, когато ми напомня това.

— Добър предлог! — рече мис Уейд не по-малко гневно, високомерно и озлобено; — но твърде прозрачен, за да не мога да видя какво прикрива. Моята бедност не може да конкурира техните пари. По-добре се върни веднага, върни се веднага и сложи край на всичко това.

Артър Кленъм ги гледаше, застанали малко настрана една от друга в мрачната, тясна стая, всяка отдадена гордо на своя гняв; и двете еднакво упорити, те се измъчваха една друга, като измъчваха и себе си. Той каза няколко думи за сбогом; мис Уейд едва кимна глава, а Хариет с вид на унизен и покорен безправен роб (но все пак предизвикателно) се направи, като че ли е твърде нищожна, за да приеме, че поздравът се отнася и до нея, та не отговори.

Той слезе на двора по тъмните извити стълби, още по-потиснат от мрачния вид на глухата стена и изсъхналите храсти, и заглъхналия фонтан, и изчезналата статуя. Потънал в размисъл за това, което беше чул и видял в къщата, както и за неуспеха на всичките му усилия да открие следите на подозрителния изчезнал тип, той се завърна в Лондон и Англия със същия пощенски кораб, с който беше дошъл. По пътя разгъна листата и прочете изложеното в следната глава.