Чарлз Дикенс
Малката Дорит (13) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XІІ
Дворът на кървящото сърце

В самия Лондон, но по някогашния стар селски път към едно прочуто предградие, където в дните на Уилям Шекспир, драматург и актьор, е имало кралски ловни павилиони, макар днес там да няма вече друг лов освен за ловците на хора, се намираше Дворът на кървящото сърце. Мястото се бе променило много — и по вид, и по съдба, и все пак от някогашното величие личаха следи. Две-три масивни колони от комини и няколко големи тъмни стаи, запазили се някак да не бъдат преградени и надребнени до неузнаваемост, придаваха на Двора особен характер. Той бе населен с бедняци, намерили приют в увехналата му слава, тъй както арабите от пустинята опъват своите палатки сред повалените от пирамидите камънаци: но в Двора преобладаваше сантименталното семейно чувство, че той е нещо по-особено.

Напиращият град се беше като че подул заедно със земята под себе си и пръстта й около Двора на кървящото сърце беше подпухнала така, че за да стигне до него, човек трябваше да слезе по няколко стъпала, които нямаха нищо общо с първоначалния вход; излизаше се оттам през една ниска порта, в лабиринт от неугледни улички, които се въртяха и извиваха нагоре, докато най-сетне достигнат истинското равнище. В този край на Двора и над портичката се намираше фабриката на Дениъл Дойс, която често пулсираше тежко от ударите на метал върху метал като кървящо сърце от желязо.

Схващанията на Двора по въпроса за произхода на името му бяха разделени на две. По-практичните от живеещите там отстояваха преданието за някакво убийство; по-чувствителните и обитателите с въображение, включая всички от нежния пол, не отстъпваха от легендата за някаква млада дама от стари времена, затворена в своята стая от жестокия си баща, защото останала вярна на своята истинска любов и отказала да се омъжи за съпруга, който той й избрал. Легендата разправяше как тази млада девойка се появявала на прозореца зад решетките с една любовна песен на уста, чийто рефрен бил „Кървящо сърце, кървящо сърце, сърце обезкървено“, докато най-сетне умряла. Привържениците на убийството възразяваха, че рефренът очевидно бил скалъпен не от друг, а от една бродирачка на гергеф, стара мома и романтичка, която все още живееше в Двора. Но тъй като всички любими легенди обикновено водят началото си от някаква любов и тъй като хората, които се влюбват, са далеч по-многобройни от хората, които извършват убийства — което, да се надяваме, колкото и да сме лоши, ще бъде все така, докато свят светува, историята за „Кървящо сърце, кървящо сърце, сърце обезкървено“ процъфтяваше с огромно мнозинство. Ни една от двете партии не желаеше и да чуе историците, които държаха учени лекции в квартала и доказваха, че уж Кървящо сърце бил гербът на някакъв стар род, чиято собственост бил някога Дворът. И като знаем, че пясъчният часовник, който обръщаха от година на година, се изпълваше с все по-кален и по-едър пясък, кървящите сърца имаха достатъчно причини да бдят над единственото златно зрънце поезия, все още проблясващо в него.

Долу в Двора, по стъпалата, се появиха Дениъл Дойс, мистър Мийгълс и Кленъм. Преминавайки през Двора и край отворените от двете му страни врати, обкичени с хилави деца, които бавеха дебели бебета, те достигнаха до другия му край, при портата. Тук Артър Кленъм спря, за да потърси жилището на Плорниш, мазача, чието име, верен на принципите на лондончани, Дениъл Дойс не бе нито чул, нито видял до този миг.

Намери го много лесно, както му бе казала малката Дорит — над варосаната врата до ъгъла, където Плорниш си държеше стълбата и един-два варела. Последната постройка в редицата на Двора на кървящото сърце, която тя бе обрисувала като негово жилище, представляваше голяма къща, населявана от многобройни квартиранти; но Плорниш безхитростно оповестяваше, че живее в приемната, с помощта на една ръка, изрисувана под неговото име, показалецът на която ръка (художникът й бе изписал един пръстен и нокът с изящна форма също като истински) отпращаше всички интересуващи се към този апартамент.

След като си уреди нова среща с мистър Мийгълс, Кленъм се сбогува с приятелите си, тръгна сам към входа и почука с кокалчетата на пръстите си по вратата на гостната. Тя се отвори веднага от жена с дете в ръце, която оправяше със свободната си ръка горната част на своята рокля. Жената беше мисис Плорииш, а това майчинско действие мисис Плорниш извършваше през по-голяма част от времето, в което не спеше.

— У дома ли е мистър Плорниш?

— Вижте, сър — отвърна мисис Плорниш, жена много учтива, — да не ви лъжа, той отиде да търси работа.

Това „да не ви лъжа“ беше любима фраза на мисис Плорниш. Тя би ви излъгала, без да й мигне окото, но обичаше да отговаря в условна форма.

— Смятате ли, че ще се върне скоро, за да го почакам?

— Очаквам го от половин час вече всеки миг — каза мисис Плорниш. — Заповядайте, сър.

Артър влезе в мрачната и задушна гостна (макар че таванът бе висок) и седна на стола, който тя му подаде.

— Да не ви лъжа, сър, забелязах го — каза мисис Плорииш — и ви благодаря за любезността.

Думите й го озадачиха, това пролича по лицето му и я накара да се изясни.

— Малко са тия, дето ще влязат в бедна къща и ще се сетят да си махнат шапката — каза мисис Плорниш. — Но хората го оценяват повече, отколкото си мислят.

Кленъм отвърна: „Ах, това ли било!“, смутен, че подобна незначителна учтивост е направила такова голямо впечатление, и като се наведе и щипна по бузката друго малко дете, което седеше на пода, втренчило очи в него, попита мисис Плорниш на колко години е това чудесно момченце.

— Сега направи четири, сър — обясни мисис Плорниш. — Той наистина е чудесно момче, нали, сър? Но туй е болнаво. — Тя нежно притисна бебето в прегръдката си, докато изричаше тези думи. — Няма да се разсърдите, ако ви попитам дали не го търсите, за да му дадете работа, нали, сър? — додаде мисис Плорниш тъжно.

Тя го запита с такава надежда, че да би имал каквото и да е жилище, той би дал да го измажат две педи дебело, само и само да не трябва да отговаря отрицателно. Но бе принуден да отговори с „не“ и видя сянката на разочарованието по лицето й, когато тя, потискайки една въздишка, погледна към мъждивия огън. Той видя също така, че мисис Плорниш бе млада жена, с лице и външност похабени от беднотията и тъй нагъната едновременно и от бедността, и от децата, че техните общи усилия бяха нагънали на ситни бръчки лицето й.

— Тия неща като работата например потънаха сякаш в дън земя — обади се мисис Плорниш, — наистина ви казвам. (В случая мисис Плорниш ограничаваше забележката си в областта на мазачеството и нямаше пред вид Министерството на разтакането и Барнаклрвците.)

— Толкова ли е трудно да се намери работа? — попита Артър Кленъм.

— На Плорниш му е трудно — отвърна тя. — Няма късмет. Ама наистина.

И той наистина нямаше. Беше един от ония многобройни странници по пътя на живота, обсипани със свръхестествени мазоли, които не им позволяват да вървят редом дори с недъгавите си спътници. Усърден, работлив, добродушен, сговорчив човек, Плорниш приемаше съдбата си с примирение; но тя беше горчива. Тъй рядко се случваше някой да го потърси за работа, толкова необикновени бяха случаите, когато се нуждаеха от способностите му, че мъглявият му ум не можеше да разбере защо става така. И той приемаше нещата, както дойдат; претъркулваше се в най-разнообразни трудности, изтърколваше се от тях; и търкаляйки се така през живота, здравата се беше охлузил.

— Не че не си търси работа, знам това — продължи мисис Плорниш, като повдигна вежди и занаднича за разрешение на загадката между пръчките на решетката пред огъня, — нито пък го мързи, като я намери. От работа досега мъжът ми не се е оплаквал.

Тъй или инак, в това се състоеше най-голямата беда на Двора на кървящото сърце. От време на време се чуваха патетични обществени протести за това, че липсвала работна ръка — нещо, което известни хора вземаха като страшна обида, сякаш те единствени имаха право над работата, и то при поставени от тях условия, — но от това Дворът на кървящото сърце, двор, работлив като много други в Англия, не процъфтяваше. Тази високопоставена старинна фамилия, Барнакловците, отдавна се беше отдала всецяло на своите велики принципи и нямаше време да се занимае с въпроса; и наистина, този въпрос нямаше нищо общо със стремежа им да надвият над всички останали високопоставени старинни фамилии освен над Стилтстокингови.

Докато мисис Плорниш разказваше за своя отсъствуващ повелител, повелителят й се върна. Загладен розовичък, русоляв мъж на тридесетина години. Дългокрак, с подгънати колене, с глуповато лице, с фланелено сако, целият омазан с вар.

— Ето, този е Плорниш, сър.

— Дошъл съм да ви помоля за един малък разговор относно семейство Дорит — каза Кленъм, като се изправи.

Плорниш стана подозрителен. Подуши, изглежда, кредитор. Рече: А! Да. Добре. Той не знаел доколко би могъл да осведоми когото и да е относно това семейство. А за какво точно ставало дума?

— Познавам ви по-добре, отколкото си мислите — каза Кленъм усмихнато.

Плорниш отвърна, без да се усмихне, че, от своя страна, той нямал удоволствието да познава господина.

— Не — каза Артър, — знам за добрите ви дела от втора ръка, но напълно го вярвам. От малката Дорит — искам да кажа, мис Дорит — обясни той.

— Мистър Кленъм, нима сте вие? О! Чувал съм за вас, сър.

— И аз за вас — отвърна Артър.

— Моля, седнете, сър, и бъдете добре дошъл. Ами че да — продължи Плорниш, взе си стол и вдигна по-голямото дете на коленете си, та да има морална опора, като разговаря с един непознат през главичката му, — аз самият съм бил от другата страна на ключалката и тъй се запознахме с мис Дорит. Аз и жена ми, ние добре познаваме мис Дорит.

— Приятели сме! — извика мисис Плорниш. Всъщност тя толкова се гордееше с това си познанство, че бе събудила известна завист в Двора, преувеличавайки до неузнаваемост сумата, заради която бащата на мис Дорит бе фалирал. Кървящите сърца се дразнеха от хвалбите й за познанство с толкова видни личности.

— Първо се запознах с баща й. И познавайки се вече с него, нали разбирате, значи, аз се запознах и с нея — обясни объркано Плорниш.

— Разбирам.

— Ах! А какви обноски! Какво възпитание! Един истински благородник, съсипан в затвора Маршалси! Не знам дали ви е известно — довери му Плорниш; той сниши глас и заговори с някакво неестествено възхищение към онова, което би трябвало да окайва или да презира, — не знам дали знаете, но мис Дорит и сестра й не посмяват да му кажат, че работят за прехраната си. Не! — заяви Плорниш, като огледа със смешна тържественост първо жена си, а сетне цялата стая. — Не посмяват да му кажат, не посмяват!

— Без да му се възхищавам за това — тихо забеляза Кленъм, — аз го съжалявам от сърце.

Тази забележка сякаш откри на Плорниш за пръв път, че това може да не е чак толкова похвална черта на характера. Той поразмисли над нея, но не успя да я проумее докрай.

— Колкото до мен — подхвана той отново, мистър Дорит с мен е толкова любезен, колкото, казвам ви, не мога да искам повече. Като се знаят разликите и различията помежду ни, толкова повече. Но ние сега приказвахме за мис Дорит.

— Така е. Кажете, моля, как стана тъй, че я заведохте при майка ми?

Мистър Плорниш откъсна парченце вар от бакенбардите си, пъхна го между устните си, превъртя го с език като захаросана слива, поразмисли, разбра, че не ще е в състояние да даде един ясен отговор и като се обърна към жена си, каза:

— Сали, кажи го ти как точно беше, жено.

— Мис Дорит — започна Сали, като полюляваше бебето и облягаше брадичката си на малката ръчичка, за да й попречи пак да разкопчае роклята й — пристигна тук един следобед с едно парче книга, на което пишеше, че търси работа за шиене, и попита дали няма нещо да ни побърка, ако си остави адреса тук.

(Плорниш повтори „адреса тук“ тихичко, сякаш пригласяше в църква.)

— Аз и Плорниш отговаряме: „Не, мис Дорит, нищо няма да ни побърка.“ (Плорниш повтори „Нищо няма да ни побърка“.) И тогава тя го вписа в листа. И тогава аз и Плорниш й викаме: „Хо, мис Дорит! (Плорниш повтори «Хо, мис Дорит»), ами не се ли сетихте да го препишете на три-четири листа, че да го сложим на повече места, а не само на едно?“ — „Не, вика мис Дорит, не се сетих, но ще го препиша.“ И тогава го преписа ей на тая маса, с нежния си почерк, а пък Плорниш го занесе на работата си — той тогава точно имаше работа (Плорниш повтори „тогава точно имаше работа“) — и на хазяина на Двора; и чрез хазяина мисис Кленъм първа даде работа на мис Дорит. — Плорниш повтори „даде работа на мис Дорит“, а мисис Плорниш, след като завърши, престори се, че уж иска да отхапе пръстчетата на мъничката ръка, докато ги целуваше.

— А хазяин на Двора — каза Артър — е…

— Мистър Казби, така му е името, той е хазяинът — обясни Плорниш, — а Панкс, той пък ни събира наема. Ето на̀ — додаде Плорниш, спирайки се на въпроса, а бавната му мисъл, както пролича, нямаше нищо общо с какъвто и да било въпрос и не го доведе доникъде, — ето на, това са те, а вие, ако щете, вярвайте, ако не щете, недейте.

— Тъй ли? — отвърна Кленъм, замислен на свой ред. — Значи, и мистър Казби! Стар познат, от много отдавна!

Мистър Плорниш не намери какво да откликне на този факт и не откликна. И тъй като наистина нямаше причина това да го интересува, Артър Кленъм започна да обяснява истинската цел на посещението си, а именно намерението да си послужи с Плорниш за освобождаването на Тип, без да се навреди много на самочувствието и самоуважението на младежа, като се предполагаше, че у него все е останало нещичко от тези достойнства — несъмнено едно свръхоптимистично предположение. Плорниш, запознат със случая от устата на самия подсъдим, даде на Артър да разбере, че ищецът бил конепродавец и че той (Плорниш) смятал десет шилинга за лира да „оправят работата“ и че всяка стотинка отгоре щяла да бъде пилеене на пари. Упълномощителят и упълномощеното лице скоро потеглиха към конюшните на Хай Холбърн, където един необикновено хубав сив кон, на стойност най-малко седемдесет и пет гвинеи (като не се смятат парите, излапани от него за подобряване на формата му), трябваше да бъде продаден за банкнота от двадесет лири вследствие на това, че предишната седмица побягнал с мисис капитан Барбъри от Челтнъм, която не била ездачка, достойна за него, и която от чиста проклетия сега искаше да го продаде за тази смешна сума; или, с други думи, да се отърве от него. Плорниш пресече двора сам, оставяйки упълномощителя отвън, и срещна един джентълмен с тесни, изцапани бричове, овехтяла шапка, крив бастун и синьо шалче (капитан Маруун от Глостършир, личен приятел на капитан Барбъри), пристигнал с най-приятелски чувства, за да изяснява подробностите относно забележителния сив кон на всеки истински познавач на коне и кандидат да грабне хубавото нещо, който би се обадил за сведения на този адрес. Споменатият джентълмен се оказа самият ищец по делото на Тип и отпрати мистър Плорниш към своя адвокат, отказвайки да разговаря с мистър Плорниш и дори да понася присъствието му наоколо, освен ако той му се представи с банкнота от двадесет лири в ръка; едва тогава джентълменът щял да се увери, че е готов да преговаря сериозно, и можело да склони да разисква с него. След този намек мистър Плорниш се оттегли да докладва на упълпомощителя и не след дълго се завърна с исканите акредитиви. Тогава капитан Маруун каза:

— Сега кажи, за колко време ще ми донесеш останалите двадесет? Сега — аз ти давам един месец.

После, когато това не се прие, капитан Маруун каза:

— Сега виж какво ще направим. За останалите двадесет ще ми подпишеш една полица за четири месеца и ще я внесеш в някоя банка за инкасиране!

После, когато и това не се прие, капитан Маруун каза:

— Сега слушай! И повече да не говорим! Ще ми броиш още десет и ще смятаме работата за уредена.

После, когато и това не се прие, капитан Маруун каза:

— Сега чуй последното и това е краят; той се отнесе зле с мен, но аз го пущам да върви за още пет в брой и една бутилка вино — и ако смяташ да вършим работа, кажи „да“, ако не — пръждосвай се.

Най-сетне, когато дори и това не се прие:

— Дай ги тия тогава! — И като взе пред вид първото предложение, написа разписка за цялата сума и освободи затворника.

— Мистър Плорниш — каза Артър, — разчитам на вас да не издавате моята тайна. Ако приемете да известите на младежа, че вече е свободен, и да му съобщите, че ви е било възложено от някого, чието име нямате право да назовете, да изплатите дълга, ще сторите услуга не само на мене, но ще услужите на него, а и на сестра му.

— Това последното, сър — отвърна Плорниш, — е напълно достатъчно. Вашите желания ще бъдат изпълнени.

— Един приятел е уредил освобождаването му — тъй кажете, ако искате. Един приятел, който се надява, че заради сестра си, ако ли не за друг, той почтено ще използува своята свобода.

— Вашите желания, сър, ще бъдат изпълнени.

— И ако бъдете така любезен — понеже по-добре познавате това семейство — да се обръщате без стеснение към мен и да ми посочвате начините, по които според вас тактично и истински бих могъл да помогна с нещо на малката Дорит, аз ще ви бъда много задължен.

— За нищо, сър — отвърна Плорниш, — то и за мене е и радост, и… то и за мен е и радост и… — Когато след двата несполучливи опита усети, че не ще е в състояние да завърши изречението, мистър Плорниш мъдро млъкна. Той пое картичката на Кленъм и съответните парични добавки.

Плорниш бързаше да изпълни поръчението веднага, а и упълномощителят му желаеше същото. И тъй упълномощителят му предложи да го заведе до портата на Маршалси и те потеглиха с кола нататък, през моста Блякфрайър. По пътя Артър изтръгна от своя нов приятел едно доста объркано описание на вътрешния живот в Двора на кървящото сърце. Лошо било при тях, каза мистър Плорниш, необикновено лошо им било положението, дума да няма. Какво било точно, не можел да каже; пък кой знае дали някой изобщо би могъл да каже какво точно било; едно знаел той — така било. Когато човек усеща на собствения си гръб и със собствения си стомах, че е беден, то този човек (в това мистър Плорниш беше категоричен), тъй или иначе, със сигурност си знае, че е беден, а пък да го накараш с приказки да ти обяснява защо е беден, все едно — с приказки да го нахраниш. А пък имало някои, уж били по-добре, но и те едва свързвали двата края, а някои дори се простирали извън чергата си, поне тъй се чувало, та тях в Двора ги наричали „разсипници“ (тази била любимата дума). Например, ако видят, че някой мъж с жена си и с децата си се запътят към Хемптън Коурт с кола, да речем, веднъж в годината, казват: „Охо! Аз пък си мислех, че си беден, приятелю разсипник!“ О, божичко, колко тежък бил този живот за човека! Какво му оставало на човек да направи? Може ли, да кажем, да вземе луд да полудее? А дори наистина да полудее, толкова по-зле. Според мистър Плорниш, толкова по-зле! А сякаш всичко все нататък тикало човека. Всичко — накъдето и да се обърнеш, все това… От какво се препитават в Двора ли? Ами погледни и ще видиш. Момичетата и майките им се занимават с бродерия, с шиене на обущарски саи или с чистене, или с шев на жилетки, денем и нощем, нощем и денем и накрая какво? — едва свързват двата края, а често и за това не стига. Там живеели хора от каквито занаяти си щеш и всички търсели работа, а работа — никаква. Някои старци например, след като се били трепали цял живот, принуждавали се накрая да отидат в старчески приюти, а там — ни храната ти храна, ни леглото — легло, всичко било по-лошо, отколкото ако били — мистър Плорниш каза максимални, с което очевидно имаше пред вид криминални. А що се отнася до виновника за всичко това, мистър Плорниш не знаеше кой е виновникът. Той можеше да посочи кой е потърпевшият, но да каже чия е вината, не можеше. Не било негова работа да открива това, а пък и да откриел, кой ли щял да му обърне внимание? Той знаеше само, че не било правилно от страна на ония, които се занимавали с тази работа, и само по себе си не било правилно. И накратко, нелогичното му мнение беше, че ако не могат да направят нищо за него, то и не бива да му искат нищо за това, че не са го направили; според неговите представи, такава била цялата работа! Тъй по своя объркан, многословен, добродушен, глуповат начин Плорниш преобръщаше обърканите конци на своето битие насам и нататък като слепец, който се опитва да намери началото или пък края — докато стигнаха до тъмничната порта. Там той остави своя упълномощител да се пита, докато колата го отнасяше по пътя му, колко ли многобройни плорнишовци има на ден-два път от Министерството на разтакането, изпълняващи най-различни вариации върху все същата мелодия, която никой в това славно учреждение не беше и чувал.