Чарлз Дикенс
Малката Дорит (62) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XXV
Главният лакей подава оставка

Вечерята се състоеше в дома на великия лекар. Адвокатурата бе представена в пълния си блясък. Фърдинънд Барнакл беше в най-приятния си вид. Малко неща в живота оставаха скрити от лекаря и на него се струваше по-често дори и от Епископа да проникне в най-тъмните му ъгли. В Лондон имаше дами, мили мои, просто влюбени в него, като най-очарователен и прекрасен човек, които биха останали потресени от обществото му, ако знаеха какви картини са гледали само преди един-два часа тези негови замислени очи и до чии легла и под какви покриви е стояла спокойната му фигура. Но лекарят беше сдържан човек, който не тръбеше нито своите, нито чуждите дела. Много бяха чудните неща, които той виждаше и чуваше, и много бяха непримиримите морални противоречия, между които протичаше животът му: обаче състраданието му си оставаше еднакво към всички и не се смущаваше от нищо, както и състраданието на небесния лекар на всички болки. Като дъжда той отиваше и при справедливите, и при несправедливите, правеше добро, колкото можеше, но не го тръбеше нито из синагогите, нито по кръстопътищата.

Тъй като никой човек с голям човешки опит, колкото и скромно да го проявява, не може да не буди интерес, какъвто подобава на такива звания, и лекарят беше привлекателен за всички. Дори по-изтънчените дами и господа, които нямаха представа за онова, което той криеше от тях, и които щяха така да се стреснат, че да загубят и малкото ум, който имаха, ако им направеше чудовищното предложение: „Елате и вижте, каквото аз виждам“ — даже и те признаваха привлекателността му. Където и да беше той, около него се чувствуваше житейска правда. А половин зрънце правда, подобно на най-малката доза от кой да е рядък естествен продукт, ще придаде вкус и на огромно количество разтвор.

И следователно стана така, че на малките вечери на лекаря хората идваха в най-естествения си вид. Съзнателно или не, гостите си казваха:

— Ето един човек, който наистина ни познава такива, каквито сме, който може да влиза при нас всеки ден, когато сме без перуки и негримирани, чува бълнуванията ни и вижда непрестореното изражение на лицата ни, когато сме загубили контрол над тях; с него можем да бъдем естествени, защото той е взел надмощие и е твърде силен за нас.

И затова гостите на доктора се проявяваха така удивително на неговата кръгла маса, че ставаха почти естествени.

Познанията, които адвокатът имаше относно оная сбирщина от съдебни заседатели, наречена човечество, бяха остри като бръснач, обаче бръсначът не е винаги удобен инструмент и простият лъскав скалпел на лекаря, макар и далеч не така остър, беше годен за много по-широки цели. Адвокатът знаеше всичко за лековерието и измамничеството на хората; но лекарят можеше за една седмица да му покаже при обиколката си тяхната нежност и любов по-добре, отколкото Уестминстър Хол и всички съдебни окръжия за седемдесет години. Адвокатът винаги подозираше това и може би с радост го поощряваше (защото ако светът наистина представляваше голямо съдилище, човек би пожелал по-скоро да дойде Страшният съд), затова обичаше и уважаваше лекаря не по-малко от всеки друг.

Бягството на мистър Мърдл остави един празен стол на масата, като стола на Банко^[1], но и да беше там, присъствието му щеше да се забележи колкото това на Банко, така че отсъствието му не представляваше никаква загуба. Адвокатът, който кълвеше разни огризки и смет из Уестминстър Хол, както би направил и всеки гарван, ако прекарваше толкова време там, бе накълвал напоследък много сламки и ги мяташе насам-натам, да види на коя страна духа вятърът на Мърдл. Сега той се поразговори на тази тема със самата мисис Мърдл; той се промъкна до нея, разбира се, с монокъла и със заседателския си поклон.

— Една птичка — каза адвокатът и с целия си вид показваше, че това е само сврака — напоследък ни пошушна на нас, адвокатите, че броят на титулуваните личности в царството ще бъде увеличен.

— Наистина ли? — каза мисис Мърдл.

— Да — рече адвокатът. — Та тази птичка не е ли пошушнала за това и на едно друго ухо, много различно от нашите — едно прелестно ухо?

Адвокатът погледна изразително обицата на мисис Мърдл.

— Моето ли имате пред вид? — запита мисис Мърдл.

— Когато говоря за прелести, винаги имам пред вид вас — каза адвокатът.

— Струва ми се, че никога нямате нещо пред вид — отвърна мисис Мърдл (но не недоволна).

— О, каква жестока несправедливост! — каза адвокатът. — Но какво ще кажете за птичката?

— Винаги последна чувам новините — забеляза мисис Мърдл, като небрежно заемаше стратегически позиции. — Кой е той?

— От вас би излязла чудесна свидетелка! — каза адвокатът. — Никой съдебен състав (освен ако се състои от слепци) не би могъл да ви устои, дори да давате най-лоши показания, а вие бихте давали само добри!

— А защо пък, смешни човече? — изсмя се мисис Мърдл.

Вместо отговор адвокатът закачливо размаха няколко пъти лорнета между себе си и бюста и запита с най-подмазвачески тон:

— Как ще трябва да се обръщам към най-елегантната, изисканата и очарователната жена след няколко недели, а може би и дни?

— Вашата птичка не ви ли каза? — отговори мисис Мърдл. — Хайде, запитайте я утре и идущия път ми кажете какво казва.

Това доведе до нова размяна на подобни любезности между двамата, но въпреки всичкото си остроумие адвокатът не можа да разбере нищо. От друга страна, лекарят, като изпращаше мисис Мърдл до каретата и й помогна да се заметне, запита за симптомите с обикновеното си спокойствие.

— Може ли да запитам, вярно ли е това за мистър Мърдл?

— Мили ми докторе, вие ми задавате въпроса, който аз току-що се канех да ви задам.

— Да го зададете на мене? Защо на мене?

— Честно слово, мисля, че мистър Мърдл се доверява повече на вас, отколкото на всеки друг.

— Напротив, той не ми казва абсолютно нищо, дори и професионално. Но вие, разбира се, сте чували мълвата?

— Разбира се. Но вие познавате мистър Мърдл, знаете колко мълчалив и сдържан е той. Уверявам ви, че нямам и представа на какво се основава тази мълва. Бих желала да е вярна, защо да го отричам пред вас! Вие ще го разберете и без това.

— Съвсем вярно — каза лекарят.

— Но дали е съвсем вярна или само отчасти, или напълно лъжлива, никак не мога да кажа. Това положение е страшно непоносимо и абсурдно, но вие познавате мистър Мърдл и то няма да ви учуди.

Лекарят не се учуди, помогна й да се качи в каретата и й пожела лека нощ. За миг той се поспря на входната си врата, загледан след елегантната карета, която отгърмя по пътя.

Като се върна горе, гостите се разотидоха и той остана сам. Тъй като обичаше много да чете всякаква литература (и никога не считаше, че трябва да се извинява за тази си слабост), той се настани удобно да си почете.

Часовникът на работната му маса показваше дванадесет без две минути, когато на пътната врата се позвъни. Като човек със скромни навици, той бе изпратил слугите да си легнат и трябваше сам да слезе да отвори. На вратата стоеше човек без шапка и палто, с навити до рамената ръкави на ризата. За миг той си помисли, че човекът се е бил с някого, още повече че беше силно възбуден и задъхан. Вторият поглед обаче му показа, че човекът бе особено чист и иначе облеклото му — в изправност.

— Идвам от топлите бани, сър, тук на съседната улица.

— Е, какво е станало в топлите бани?

— Бихте ли могли да дойдете веднага, сър. Намерихме това на масата.

Той пъхна едно листче в ръката на лекаря. Лекарят го погледна и видя само името си и адреса, написани с молив; нищо повече. Той погледна по-внимателно почерка, после човека, взе шапката си от закачалката, пъхна ключа от входната врата в джоба си и двамата тръгнаха бързо по улицата.

Като стигнаха до топлите бани, всички останали хора от заведението ги чакаха на вратата или тичаха нагоре-надолу по коридорите.

— Помолете всички да се отдръпнат, моля — каза лекарят високо към управителя, — и ме заведете право на мястото, приятелю — се обърна той към пратеника.

Пратеникът избърза пред него по един коридор със стаички от двете страни и като свърна в една на края на коридора, надникна през вратата. Лекарят беше близо до него и също надникна.

В ъгъла имаше вана, от която водата беше набързо източена. В нея, като в гроб или ковчег с набързо метнат отгоре чаршаф и одеяло, беше тялото на човек с тромаво телосложение, тъпа глава и груби долни, просташки черти на лицето. На тавана бяха отворили едно прозорче, за да излиза парата, с която стаята беше пълна, но тя се стичаше, бавно сгъстена във водни капки по стените, по лицето и по тялото във ваната. Стаята беше още гореща и мраморът на ваната още топъл, но лицето и тялото бяха вече хладни. Белият мрамор на дъното на ваната бе покрит с ужасни червени жилки. На перваза отстрани имаше празно шишенце от лауданум и джобно ножче с дръжка от кост на костенурка — изцапано, но не с мастило.

— Прекъсване на вратната вена — бърза смърт, — мъртъв най-малко от половин час.

Думите на лекаря се разнесоха като ехо по коридорите и ваните, преди още той да бе успял да се изправи над мъртвото тяло, за да измие ръцете си, от които потече вода със същите червени струйки, както и във ваната, преди да се обагри цялата в червено.

Той погледна дрехите на кушетката, часовника, парите, бележката на масата. Една сгъната бележка, наполовин затворена в бележника и наполовин стърчаща от него, привлече наблюдателното му око. Той я погледна, опипа, изтегли я още малко от страниците и промълви:

— Това е адресирано до мене — разгъна я и я прочете.

Нямаше нужда да дава нареждания. Хората от заведението си знаеха работата; скоро доведоха съответните власти, които деловито и спокойно обсебиха и покойника, и вещите, които бе притежавал, без да проявят по-голямо безпокойство в държание или израз на лицето, отколкото при спирането на часовник. Лекарят се зарадва, че може да излезе вън на чист въздух и въпреки големия си опит дори да поседне малко на едно стъпало — така му се гадеше и се чувствуваше премалял.

Адвокатът бе негов близък съсед, та като доближи къщата, видя, че свети в стаята, където приятелят му често седеше до късно и си подготвяше работата за другия ден. Тази стая светеше само когато адвокатът си беше в къщи, така че той беше сигурен, че адвокатът още не си е легнал. И наистина тази пъргава пчелица трябваше да изтръгне оправдателна присъда на другия ден въпреки неблагоприятните показания и използуваше светлината, за да приготви капани за господа съдиите.

Почукването на лекаря учуди адвоката, но тъй като веднага си помисли, че някой е дошъл да му каже, че някой друг го краде или се старае да го надхитри, той слезе долу бързо и тихо. За да си избистри главата, бе я обливал със студена вода, та да накара да потече топла вода от главите на съдиите на другия ден; и четеше с разкопчана яка на ризата, та да може по-свободно да задуши свидетелите на противната страна. В резултат от всичко това той се яви на вратата в доста неугледен вид. Като видя лекаря, когото най-малко очакваше, той се обърка още повече и запита:

— Какво има?

— Ти веднаж ме запита каква е болестта на Мърдл.

— Странен отговор. Спомням си, че питах.

— Казах ти, че не съм я открил.

— Да, спомням си.

— Сега я открих.

— Господи! — стъписан извика адвокатът и плесна другия по гърдите. — И аз я открих! Виждам по лицето ти!

Те влязоха в най-близката стая, където лекарят му даде да прочете писмото. Той го препрочете шест пъти. Писмото беше кратко, но съдържанието изискваше продължително и напрегнато внимание. Адвокатът не можа да намери думи да изкаже съжалението си, че сам не е намерил ключа на загадката. И най-малкото ключе — каза той — би му било достатъчно да овладее делото, а какво дело щяло да излезе, като го разнищи!

Лекарят пое грижата да съобщи в Харли Стрийт. Адвокатът не беше в състояние да се завърне към съчинението, с което целеше да заблуди най-просветения и забележителен съдийски състав, който някога бе виждал да заседава, пред който, той уверяваше учения си приятел, не минаваха никакви плитки софизми, и на който нямаше да подействува никаква злоупотреба с професионалния такт и умение (с тази фраза адвокатът смяташе да започне речта си); затова рече, че ще дойде също и ще се разхожда нагоре-надолу пред къщата, докато приятелят му е вътре. Те отидоха пеша, да могат да се съвземат на чистия въздух, и крилатият ден вече пропъждаше нощта, когато лекарят почука на вратата.

Един лакей, облечен във всички цветове на дъгата, чакаше господаря си — тоест беше дълбоко заспал в кухнята на две свещи и един вестник, като демонстрираше по този начин колко малка е вероятността да се запали една къща по невнимание. Когато този прислужник се събуди, лекарят трябваше да почака още малко, докато събудят главния лакей. Най-после това благородно същество дойде в столовата във вълнен халат и плъстени пантофи, обаче с вратовръзка — истински главен лакей, от главата до петите! Утрото вече бе настъпило. Докато чакаха, лекарят бе разтворил един от капаците, за да види светлината.

— Трябва да се повика камериерката на мисис Мърдл и да й се каже да събуди мисис Мърдл, да я подготви колкото е възможно по-внимателно, преди да ме приеме. Имам да й съобщя ужасна новина.

С тези думи лекарят се обърна към главния лакей. Последният, който държеше свещ в едната си ръка, повика прислужника си да я отнесе. Тогава се приближи важно до прозореца и погледна на новината на лекаря, точно както бе гледал и вечерите в тази стая.

— Мистър Мърдл е мъртъв!

— Бих желал — каза главният лакей — да дам един месец предупреждение, че напускам.

— Мистър Мърдл се е самоубил!

— Сър — рече главният лакей, — това е много неприятно за човек в моето положение, като се сметне, че може да навреди на репутацията ми; желая да напусна веднага.

— Ако не сте потресен, не сте ли поне изненадан, човече? — запита разгорещено лекарят.

Главният лакей, изправен гордо и спокоен, отговори с тези паметни думи:

— Сър, мистър Мърдл никога не е бил джентълмен и никоя неджентълменска постъпка от страна на мистър Мърдл не би ме изненадала. Искате ли да повикам още някого или да предам още някои наставления, преди да напусна?

Когато изпълни задачата си горе и се върна отново на улицата, където го чакаше адвокатът, лекарят не му каза нищо повече за срещата си с мисис Мърдл, освен че още не й е казал всичко и че тя понесла твърде добре онова, което й бе казал. Адвокатът бе използувал свободното си време на улицата да построи такъв хитър капан, че да улови с един замах целия съдебен състав; разрешаването на този въпрос даде възможност на ума му да се занимае с последната катастрофа и те си тръгнаха бавно, разисквайки я от всички страни. Преди да се разделят пред вратата на лекаря, и двамата погледнаха слънчевото утринно небе, в което спокойно се издигаше пушекът от няколко ранни огньове и се чуваха гласовете на неколцина ранобудници, а после изгледаха огромния град и рекоха:

— Ако тези стотици и хиляди хора, които още спят, можеха да узнаят в този миг какво разорение ги чака, какъв страшен вопъл против една мерзка душа би се понесъл към небесата!

Слухът за смъртта на големия човек се разнесе удивително бързо. Първо казаха, че умрял от всевъзможни известни болести и някои нови-новенички, измислени по случая със светкавична бързина. Уж имал воднянка още от детска възраст, но го криел; наследил от дядо си голямо богатство от вода в гърдите и в продължение на осемнадесет години му правили операция всяка сутрин; също, че главните му вени се пръскали като фишеци; че имал болни гърди, болно сърце или че умът му нещо не бил в ред. Петстотин души, които седнаха да закусват, в пълно неведение по въпроса, преди да станат от масата, вече вярваха, че лично и насаме са чували лекарят да казва на мистър Мърдл:

— Пригответе се да угаснете някой ден като духната свещ — на което уж чули мистър Мърдл да отговаря:

— Човек умира само веднаж!

Към единадесет часа преди обяд теорията за смущението в мозъка взе връх над останалите, а към дванадесет часа това смущение с положителност бе определено като „налягане“.

Налягането се оказа така приемливо за общественото мнение и изглежда, така успокои всички, че можеше да изтрае целия ден, ако към девет и половина часа адвокатът не бе отнесъл до съда истинското състояние на делото. В резултат на което около един часа вече навсякъде из Лондон си шушнеха, че мистър Мърдл се е самоубил. Налягането обаче не само не бе отхвърлено при това откритие, но се възприе още по-широко. Във всяка улица се четяха лекции по морал върху налягането. Всички, които се бяха опитали да направят пари и не бяха успели, казваха: „Ето ти на! Сложиш ли си за цел само да трупаш пари, и «налягането» готово!“ Безделниците също използуваха случая. „Ето, казваха те, какво си навличате на главите от тази работа, работа, работа! Увлечете се в работа, прекалите, дойде налягането и ви довърши!“ Тези съображения се изказваха в най-разнообразни среди, но най-вече между младите чиновници и съдружници, за които никога не бе имало и най-малката опасност да го прекалят. Те всички, без изключение, заявяваха тържествено, че до края на живота си няма да забравят това предупреждение и че така ще направляват постъпките си, щото никога да не допускат до себе си никакво налягане и да живеят дълги години за утеха на приятелите си.

Но като дойде часът на борсата, слухът за налягането отслабна и по всички посоки на компаса се понесоха ужасяващи шушукания. Отначало бяха слаби и изразяваха само едно съмнение дали богатството на мистър Мърдл ще се окаже така огромно, както се предполагаше, дали няма да възникне някаква временна трудност при „реализирането“ му; дали няма дори да се наложи временно спиране (да кажем, около месец) на плащанията от страна на удивителната банка. Колкото по-високи ставаха шушуканията — а сега те се засилваха ежеминутно, — толкова и по-застрашителни ставаха: че произлизал от нищо и никакво семейство и никой не можел да обясни как се е издигнал така високо, че бил простак, невежа; че гледал винаги надолу и никога не поглеждал човека в очите; че доверието, с което се ползувал във всички среди, било необяснимо; че никога не притежавал собствен капитал; че се впускал в безумно рисковани спекулации; че разходите му били огромни. И колкото приближаваше нощта, толкова по-силна и определена ставаше мълвата! Казаха, че оставил писмо в банката, адресирано до лекаря, че лекарят взел писмото и то ще се изнесе на следствието и ще падне като гръм върху множеството хора, измамени от него. Маса хора от всякакви професии и занаяти щяха да бъдат попарени от неговия фалит; хора, които бяха прекарали живота си в охолство, щяха да го довършат в приюта за бедни, да се каят за доверието, което му бяха оказали; бъдещето на легиони жени и деца бе опропастено от този върл мошеник. Всеки участник в пищните му угощения ще се окаже съучастник в ограбването на безброй семейства; всеки безгръбначен поклонник на златния телец, който бе спомогнал за въздигането му до този пиедестал, щеше да стори по-добре да бе служил направо на дявола. И така слуховете, раздухвани все повече от нови и нови потвърждения в неколкократните издания на вечерните вестници, се превърнаха в такъв вой при падането на нощта, че ако човек би застанал на галерията над купола на „Свети Павел“, би могъл да види въздуха натежал от името Мърдл, съчетано с всички възможни проклятия.

Защото по това време бе станало ясно за всички, че болестта на мистър Мърдл е била просто измама и грабеж. Той, този странен обект на такова всеобщо поклонничество, седял на масата на големците, главната атракция на всички приеми на светските дами, победител на класовите предразсъдъци, укротител на гордостта, покровител на покровителите, влязъл в пазарлък за титла със съответния министър на Министерството на разтакането и в течение на десет или най-много на петнадесет години получил повече отличия, отколкото са раздадени в Англия на всички миролюбиви благодетели и на всички стълбове на науката и изкуствата, утвърдени от произведенията им, най-малко в течение на два века — той, блестящото чудо, новата звезда, подир която вървяха с даровете си влъхвите, докато тя спря над някаква мърша на дъното на една вана в банята и изгасна, тази звезда се оказа просто най-големият мошеник и най-великият разбойник, който някога се е изплъзнал от бесилката.