Чарлз Дикенс
Малката Дорит (22) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XXI
Страданието на мистър Мърдл

Върху богатския дом, дома на Мърдл на Харли Стрийт, Кавендиш Скуеър, не падаше сянката на никоя плебейска стена; към него гледаха само фасадите на други богатски домове от отсрещната страна на улицата. Подобно на безукорното Общество къщите от двете страни на Харли Стрийт се държаха много неприветливо една към друга. Би могло дори да се каже, че жилищата и техните обитатели дотолкова си приличаха в това отношение, че нерядко хората се оттегляха от двете противоположни страни на вечерните трапези в сянката на собствената си надменност и гледаха към оттатъшната страна безстрастно като къщите си.

Всеки знае доколко подобни на самата улица бяха и двете редици от сътрапезници, които заемаха местата си съответно на местата на къщите си. Двадесетте еднакви, безизразни къщи, на които се чукаше и се звънеше по един и същи начин, до които се достигаше по същите скучни стъпала, всички оградени с еднакви железни огради, всичките с еднакви безполезни противопожарни излази, със същите грозни украшения по главите си, всички с еднакво високо мнение за себе си — кой не е вечерял в тяхна компания? Домът, който така отчаяно се нуждае от ремонтиране, домът с еркер, домът с декоративната мазилка, домът с подновената фасада, домът на ъгъла, в който няма ни една правилна стая, домът с вечно спуснатите транспаранти, домът с вечно вдигнатия траурен герб, домът, в който данъчният агент е дошъл да прибере една незначителна сума и не е намерил никого в къщи — кой не е вечерял там? Къщата, която никой не иска да наеме и която да вземеш, е истинско постижения — кой не я познава? Елегантното жилище, наето за цял живот от разочарования благородник, което му е страшно неудобно — кой ли не познава тая населена с привидения обител?

Харли Стрийт Кавендиш Скуеър признаваше с радост мистър и мисис Мърдл. На Харли Стрийт живееха натрапници, които улицата не желаеше да признае; но мистър и мисис Мърдл тя бе приела с почести. Обществото признаваше мистър и мисис Мърдл. Обществото бе заявило: „Да им дадем право да бъдат сред нас; да ги признаем!“

Мистър Мърдл беше неописуемо богат; извънредно предприемчив човек; същински цар Мидас, но без ушите, който превръщаше всичко, до което се докоснеше, в злато. Биваше го за всичко — от банкерството до строителството. Естествено, беше и в парламента. По необходимост — и във финансите. На едно беше председател, на друго — член на управителния съвет, на трето — президент. Най-големи търговци питаха основателите на новите съмнителни предприятия: „А с какво име ще гарантирате имота си? Мърдл член ли е на вашия съвет?“ И ако отговорът беше отрицателен, казваха: „Е, тогава не искаме да работим с вас.“

Този велик и щастлив мъж се бе сдобил с тоя широк бюст, който се нуждаеше от широтата си, за да проявява на воля своето бездушие в гнездото си от червено и златно, преди петнадесет години. Това не беше бюст, на който да склопиш уморена глава, но това бе великолепен бюст, по който да накичиш скъпоценности. Мистър Мърдл търсеше нещо, на което да закачи скъпоценности, и той си го купи за тази цел. Златарите Стор и Мортимър биха се оженили по същите съображения.

Подобно на останалите му сделки и тази беше солидна и успешна. Скъпоценностите изпъкваха в най-добрия си вид. Бюстът, когато се движеше в Обществото със скъпоценностите по него, привличаше всеобщо възхищение. А щом Обществото беше благосклонно, доволен беше и мистър Мърдл. Той беше най-незаинтересуваният от всички мъже — вършеше всичко за Обществото и от цялата печалба и грижи вземаше за себе си само онова, което би могъл да си вземе един човек.

А това означава, че по всяка вероятност той си вземаше всичко, което искаше и което той, тъй или иначе, щеше да получи при своето неограничено богатство. Но неговото желание бе да задоволи Обществото (каквото и да се криеше зад тази дума) и да прибере за благодарност всички финансови облаги, произлезли от това. В компания той не блестеше, не беше самохвалко; беше затворен човек с широка издадена напред зорка глава, бузите му имаха оня особен тъмновинен цвят, който е по-скоро унил, отколкото свеж, и някак неловко придърпваше маншетите на палтото си, сякаш те бяха негови съюзници и имаха основания да се стараят да прикриват ръцете му. В малкото, което казваше, той се разкриваше като човек приятен, без превземки, умееше да пази лична и обществена тайна и не отстъпваше от схващането си, че всеки и във всяко отношение трябва да изявява уважението си към Обществото. Всред същото това Общество (ако така се наричаха ония, които посещаваха неговите вечери и приемите и концертите на мисис Мърдл) той почти никак не се забавляваше и най-често го намираха подпрян на някоя стена или застанал зад някоя врата. Така също, когато той отиваше сред него, вместо то да дойде при него, той изглеждаше уморен и като че ли по-предразположен да си легне, по въпреки всичко непрестанно го събираше, непрестанно се движеше сред него и вечно пръскаше пари по него с най-широка ръка.

Първият съпруг на мисис Мърдл беше полковник, под чието покровителство бюстът бе влязъл в съревнование със снеговете на Северна Америка и се бе измъкнал оттам малко потъмнял, но не и постоплен. Синът на полковника бе единствената рожба на мисис Мърдл. Той беше от завеяните късоврати момчета, които не приличат на млади мъже, а на наедрели деца. Беше проявил толкова малко признаци на здрав разум, щото между приятелите му се разправяше, че мозъкът му бил замръзнал в страшния студ, обхванал Сент Джон, Ню Брънзуик, по време на раждането му там, и още не се бил размразил. Друга приказка разказваше, че като дете поради заплеснатостта на някаква бавачка бил паднал от висок прозорец върху главата си и сигурни свидетели твърдели, че чули как тя изпукала. Много е възможно и двете твърдения да са били измислени впоследствие; младият джентълмен (чието изразително име беше не друго, а Спарклър^[1]) страдаше от манията да предлага брак на всяка неподходяща млада дама и да заявява на всяка следваща млада дама, на която се канеше да прави предложение, че е „чудно девойче — пък и начетена — без разни ми ти фантазии“.

Един доведен син с подобни ограничени дарби би бил пречка за всеки нов съпруг; ала мистър Мърдл съвсем не се нуждаеше от доведен син за лични цели; на него му трябваше доведен син за Обществото. И понеже мистър Спарклър бе служил в гвардията, редовно посещаваше всички конни състезания, всички салони и всички приеми и понеже всички го познаваха, Обществото приемаше благосклонно своя доведен син. Мистър Мърдл би сметнал този благополучен резултат за много задоволителен, ако мистър Спарклър не се бе оказал един доста скъп предмет. Така че той бе доставил мистър Спарклър за Обществото на твърде височка цена.

В богатския дом на Харли Стрийт се даваше голяма вечеря, докато в същата вечер малката Дорит шиеше новата риза на баща си край леглото му; присъствуваха магнати от двореца, магнати от Сити, магнати от Камарата на общините и магнати от Камарата на лордовете, магнати от депутатските скамейки и магнати от адвокатурата, магнати епископи, магнати от финансите, магнати от конната гвардия, магнати адмирали — всички магнати, които направляват нашия живот и понякога ни спъват.

— Дочух — каза магнатът епископ на магната гвардеец, — че мистър Мърдл с направил нов финансов удар. Разправят, за около сто хиляди лири.

Магнатът от конната гвардия бе разбрал за двеста.

Магнатът от финансите — за триста.

Магнатът адвокат, като полюшкваше внушителния си двоен монокъл, заяви, че нямало да са по-малко от четиристотин. Това бил един от онези щастливи случаи на предвидливост и комбинации, чийто резултат не било лесно да се прецени. Това бил един от онези примери за попадение на удара, съчетан с привичния късмет и типичната смелост, каквито на сто години се срещали само тук-там. Но ето го брата Белоуз, той нали бил в голямата банкова афера, той сигурно щял да каже нещо повече. На колко, според брата Белоуз, би могъл да възлиза този нов успех?

Брат Белоуз се бе запътил да изрази уваженията си на бюста и им подхвърли мимоходом: бил чул да се казва от достоверен източник, че това възлизало едно на друго на половин милион суха пара.

Магнатът от адмиралтейството каза, че мистър Мърдл е чудесен човек. Финансистът каза, че той бил нова сила в страната и че ще е в състояние да откупи цялата Камара на общините. Епископът каза, че с удоволствие си представял как това богатство се изсипва в сандъците на един джентълмен, който винаги бил склонен да отстоява истинските интереси на Обществото.

Самият мистър Мърдл обикновено закъсняваше на приеми като този, както подобава на човек, притиснат от лапите на гигантски сделки, докато другите мъже вече се бяха отърсили от своите сделки-джуджета за през този ден. На настоящия прием той пристигна последен. Финансистът заяви, че работата на мистър Мърдл е и неговото наказание. Епископът заяви, че с удоволствие си представял как това богатство се изсипвало в сандъците на един джентълмен, който го приемал със смирение.

А пудрата! Такива количества пудра бе посипана по перуките на прислугата, че тя беше като подправка на цялата вечеря. Прашинки от пудра попадаха в чиниите и месните ястия на Обществото бяха подправени с първокласни лакеи. Мистър Мърдл съпровождаше надолу някаква контеса, затворена в сърцевината на една грамадна рокля, към която тя се отнасяше в размер, както сърцевината към прекомерно разлистената зелка, ако ми е позволено да направя подобно плоско сравнение. Тя се смъкна по стълбите като някакъв огромен откъртен клон и никой не разбра кое мъничко човече^[2] го привеждаше в движение.

За вечеря Обществото получи всичко, което желаеше и което не желаеше. То имаше всичко за гледане, всичко за ядене, всичко за пиене. Би трябвало да се надяваме, че се и забавляваше; колкото до вечерята, която изяде сам мистър Мърдл, тя не струваше повече от осемнадесет пенса. Мисис Мърдл беше величествена. Следващият по величественост тази вечер беше главният лакей. Той беше просто царствен. Не вършеше нищо, но наблюдаваше така, както малцина други мъже умеят да наблюдават. Той бе последният дар от мистър Мърдл на Обществото. Мистър Мърдл не го искаше, той загубваше самообладание, когато това величествено същество поглеждаше към него; ала алчното Общество го желаеше — и го бе получило.

Невидимата контеса понесе клона в съответния момент на приема и редицата от красота бе завършена от бюста. Финансистът я сравни с Юнона. Епископът — с Юдита.

Адвокатът и магнатът от конната гвардия започнаха да разискват военния съд. Брат Белуоз и депутатът се присъединиха към тях. И другите магнати се разделиха на групички. Мистър Мърдл седеше мълчаливо загледан в покривката на масата. От време на време някой магнат го заговаряше, просто за да измести нишката на разговора, в който участвуваше, към него; но мистър Мърдл рядко проявяваше интерес към казаното и само оставаше за малко пресмятанията си, за да подаде виното.

На ставане толкова много от магнатите поискаха да кажат по нещо на мистър Мърдл, и то всеки насаме, че той устрои нещо като малки аудиенции край бюфета, и един по един ги отпращаше през вратата.

Финансистът изрази надеждата, че ще му позволят да поздрави този световноизвестен английски капиталист и принц на търговията (той и друг път бе изричал това оригинално предсказание за удостояване с благородническа титла в този дом и затова сега му беше лесно) с новото му постижение. Да се увеличават победите на подобни личности, означавало да се увеличават победите и ресурсите на нацията; и финансистът заяви — той го изтъкна недвусмислено на мистър Мърдл, — че смята това за много патриотично.

— Благодаря, уважаеми лорде, благодаря — каза мистър Мърдл. — Приемам поздравленията ви с гордост и се радвам, че сте доволен.

— О, аз никога не съм доволен без причина, мистър Мърдл. — Финансистът се усмихна, хвана го за ръката, обърна го към бюфета и каза шеговито: — Защото иначе вие не бихте имали желание да си губите времето с нас и да ни помагате.

Мистър Мърдл се чувствувал поласкан от…

— Не, не — спря го финансистът, — не тази е светлината, в която един човек, тъй изтъкнат с практическите си познания и с голямата си предвидливост, би трябвало да приема думите ми. Ако ние имаме щастието да командуваме обстоятелствата и да предложим на един и без това вече много виден човек да… да стане един от нашите и да ни помогне с тежестта на своето влияние, познания и характер, то ние бихме могли да му наложим подобно удостояване само като един дълг. Всъщност като една дан, която дължим на Обществото.

Мистър Мърдл намекна, че Обществото било за него като зеницата на собственото му око и че неговите изисквания засенчвали всички останали съображения. Финансистът се оттегли, на негово място се появи адвокатът.

Адвокатът, с глава леко издадена напред, както е характерно за лицата от тая професия, попипвайки внушителния си двоен монокъл, изрази надеждата, че ще му бъде простено, ако си позволи да спомене на един от хората, които най-добре съумявали да превърнат корените на злото в корени на доброто, който от дълго време хвърлял блестяща светлина върху постиженията дори на държава, търговска като Англия — ще му бъде простено, ако спомене — съвсем незаинтересовано, просто ей така, като amicus curiae^[3], както педантично се изразявали те, адвокатите, за един факт, който случайно бил узнал. Замолен бил да прегледа крепостния акт на едно много голямо имение в едно от източните графства. Та, крепостният акт бил съвсем редовен и това имение трябвало да се откупи от човек, който си играел с — Пари (отново лекото привеждане и попипването на внушителния монокъл), но за твърде разумна цена. Адвокатът узнал за това едва днеска и си казал: „Аз ще имам честта да вечерям с моя уважаван приятел мистър Мърдъл и съвсем между четири очи ще му спомена за тази възможност.“ Подобна покупка щяла да донесе със себе си не само законно място в парламента и политическо влияние, но и пет-шест ежегодни църковни дарения със значителна стойност. Естествено, мистър Мърдл твърде лесно можел да намери начини да вложи дори своя огромен капитал и да развихри докрай дори своя изключително деен и жизнен интелект — в това адвокатът изобщо не се съмнявал; но той се осмелявал да изтъкне, че у него се оформял следният въпрос: дали човекът, достойно заслужил своето тъй видно положение и европейска известност, не е просто длъжен — не, не към самия себе си, но към Обществото, да се нагърби с гореспоменатото влияние; и да го упражнява — не, не би казал за свое собствено, нито пък за това на партията си — а по-точно за доброто на самото Общество.

Мистър Мърдл отново изрази дълбоката си преданост към този обект на неговото непрестанно внимание и адвокатът понесе своя внушителен монокъл нагоре по тържественото стълбище. Тогава епископът се запъти, уж случайно, по посока на бюфета.

Благата на този свят, подхвърли някак между другото епископът, едва ли могат да се изсипят на по уместно място, когато се струпат под магическото докосване на някой умен и мъдър човек, който, осъзнавайки истинския смисъл на богатството (тук епископът се помъчи да си придаде вид на бедняк), знае много точно какво значение би могло да има това богатство за благото на нашего брата. Изобщо, ако се използува разумно и правилно се разпредели.

Мистър Мърдл смирено изрази своята увереност, че епископът сигурно нямал пред вид самия него и твърде нелогично изказа дълбоката си благодарност за доброто мнение на епископа.

Тогава епископът, отстъпвайки колебливо с добре оформения си десен крак, сякаш искаше да каже на мистър Мърдл: „Не обръщай внимание на расото ми — то е чиста формалност!“, постави пред любезния си приятел следния въпрос:

Дали любезният му приятел се е замислял, че Обществото не без основание може би очаква един тъй преуспяващ търговец, чийто пример от пиедестала, на който стои, е силно въздействуващ, да поръси малко пари за някоя и друга религиозна мисия в Африка?

Когато мистър Мърдл даде да се разбере, че тази идея няма да бъде пренебрегната, епископът го занима с друг един случай.

Дали неговият любезен приятел изобщо е чувал нещичко за дейността на техния Съвместен комитет за Допълнителни дарения за Сановниците и дали не му е минавало през ума, че изразходването на известни суми в тази насока би могло да бъде един добре изпълнен замисъл?

Мистър Мърдл отговори утвърдително, а епископът обясни защо го е запитал.

Обществото очаквало от хора като неговия любезен приятел да извършват подобни дела. Не, той не повдигал въпроса, защото сам очаквал това, а защото Обществото го очаквало. Също тъй, както не Комитетът се нуждаел от Допълнителните дарения за Сановниците, а Обществото живеело в най-страшно безпокойство, докато не ги получело. Той искал да увери своя любезен приятел, че дълбоко оценявал благоразположението на своя любезен приятел към всички случаи, в които ставало дума за опазване интересите на Обществото; и смятал, че едновременно ще застъпи тези интереси и ще изрази чувствата на Обществото, като му пожелае непрекъсващо благоденствие, непрекъснато увеличаване на богатството и непрекъснати неща — изобщо.

След това епископът се запъти към горния етаж, а и другите магнати постепенно се понесоха подир него, докато долу не остана друг освен мистър Мърдл. Този джентълмен, след като заби поглед в покривката, го откъсна едва когато душата на главния лакей пламна от благородно възмущение и чак тогава бавно се запъти след останалите и се стопи в потока от хора по тържествената стълба. Мисис Мърдл даваше прием, най-хубавите скъпоценности бяха окачени на показ, Обществото си получаваше онова, за което беше дошло, а мистър Мърдл изсърба чашка чай за две стотинки в един ъгъл и получи дори повече, отколкото му трябваше.

Сред магнатите гости се намираше и един известен лекар, който познаваше всички и когото всички познаваха. Когато влезе, той съзря мистър Мърдл да пие чая си в ъгъла и го докосна по рамото.

Мистър Мърдл се стресна.

— О! Вие ли сте!

— По-добре ли сте днес?

— Не — отвърна мистър Мърдл. — Не съм по-добре.

— Съжалявам, че не ви прегледах тази сутрин. Елате, моля, утре сутринта при мен или ми позволете аз да дойда.

— Добре! — каза Мърдл. — Ще се отбия утре на минаване.

Адвокатът и епископът присъствуваха на краткия диалог и когато мистър Мърдл беше отнесен от тълпата, заприказваха за това с лекаря. Адвокатът каза, че имало определена граница за умственото напрежение, която никой човек не можел да прекрачи; че точката на издръжливостта се меняла според различното качество на мозъка и особеностите на телесното устройство, както сам той бил наблюдавал у неколцина от своите учени събратя: но преминела ли се тази точка дори на косъм, резултатът бил: депресия и диспепсия. Той не искал да се набърква в светите тайни на медицината, но според него (леко привеждане и налагане на внушителния монокъл) такъв именно бил случаят на Мърдл, нали? Епископът отбеляза, че когато бил младеж, за известно време се бил пристрастил да пише съботни проповеди — навик, който всички млади синове на църквата старателно трябвало да отбягват — и тогава често чувствувал някаква депресия, предизвикана, според него, от едно пренапрягане на интелекта, върху която депресия жълтъкът на прясно снесено яйце, разбит от добрата жена, в чийто дом живеел тогава, с чаша силно шери, индийско орехче и пудра захар, въздействували като същинска магия. Без да се опитвал да препоръчва подобно елементарно лекарство на един истински професор в голямото лекарско изкуство, той се осмелявал да запита дали когато напрежението е предизвикано от сложни умствени комбинации, душевното състояние не би могло да се ободри посредством употребата на някакъв безвреден и все пак полезен стимулант?

— Да — отговори лекарят, — да, и двамата сте прави. Но аз искам да ви кажа, че не откривам някакво заболяване у мистър Мърдл. Той има физиката на носорог, храносмилането на щраус и съсредоточеността на стридата. Що се отнася до нервната му система, мистър Мърдл има спокоен темперамент и не е чувствителен, всъщност той е неуязвим, бих казал, като самия Ахил. Може да ви се стори странно, че такъв един човек би могъл да се чувствува зле без причина. Но аз го намирам за напълно здрав. Възможно е да има някакво скрито вътрешно оплакване. Не знам. Зная само, че засега още не съм го открил.

Ни сянка от страданието на мистър Мърдл не пробягваше по бюста, който сега демонстрираше скъпоценни камъни в съперничество с други подобни първокласни поставки за скъпоценности; ни сянка от страданието на мистър Мърдл не пробягваше по младия Спарклър, който сновеше из стаите и вманиачено търсеше някоя достатъчно неподходяща за женитба млада дама, лишена от преструвки; ни сянка от страданието на мистър Мърдл не пробягваше по Барнакловци и Стилтстокинговци, от които тук присъствуваха цели колонии; нито пък по който и да било от компанията. Дори и по самия него сянката почти не се забелязваше, докато той се промъкваше сред навалицата и приемаше нейните почитания.

Страданието на мистър Мърдл, Обществото и той бяха така свързани един с друг във всички останали неща, че е трудно да си представим как неговата болест — ако изобщо страдаше от такава, би могла да бъде лично негова работа. Нима той наистина страдаше от някаква дълбоко скрита болест и намери ли се доктор, който да я открие? Търпение. Засега най-вече сянката от стената на Маршалси имаше свойството да почерня и лежеше върху семейство Дорит при всяко положение на слънчевия диск.