Чарлз Дикенс
Малката Дорит (20) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XІX
Бащата на Маршалси в две-три отношения

Братята Уилям и Фредрик Дорит, които се разхождаха нагоре-надолу по колежанския двор — то се знае, откъм страната на помпата, защото за Бащата беше въпрос на лично достойнство да страни от питомците си откъм Бедната страна и да ги навестява само в неделя сутрин, по Коледа и в някои други тържествени случаи, които той най-строго съблюдаваше и когато полагаше ръка върху главите на децата им и благославяше тези млади фалирали длъжници с много почтителна благост, — та братята, които се разхождаха нагоре-надолу по двора, представляваха незабравима гледка. Фредрик — свободният, беше толкова смирен, прегърбен, повехнал и пребелял; Уилям — затворникът, беше толкова светски, снизходителен и благосклонно осъзнаващ собственото си величие, че дори само в това отношение, ако не в друго, братята представляваха удивителна гледка.

Те се разхождаха нагоре-надолу по двора в същата вечер, когато малката Дорит се бе срещнала със своя обожател на Железния мост. Светските задължения за този ден бяха вече приключени, приемната бе посетена задоволително, представени бяха няколко нови личности, трите шилинга и три пенса, оставени небрежно върху масата, се бяха увеличили на дванадесет шилинга и Бащата на Маршалси сега се освежаваше с една пура. Докато се разхождаше нагоре-надолу, внимателно нагаждайки стъпките си към провлечената стъпка на своя брат, скромен, в чувството за превъзходството си, и загрижен за това бедно създание, като го понасяше търпеливо и въздаваше опрощение за недостатъците му с всяко кръгче дим, което се отделяше от устните му и се издигаше над обсипаните с шипове стени, той представляваше удивително зрелище.

Брат му Фредрик със замъгления взор, с треперещите ръце, с превития гръбнак и замътения ум смирено се тътреше край него и приемаше покровителството му, както бе приемал всяко нещастие в лабиринта на света, из който се бе загубил. В ръката си той стискаше обичайната смачкана кафява книжна кесийка, от която от време на време измъкваше по щипка енфие. След това неумело действие той поглеждаше към брата си възхитено, скръстваше ръце на гърба и продължаваше да се мъкне край него, докато бръкваше за нова щипка или спираше да се огледа наоколо — вероятно сетил се за своя кларнет.

Посетителите на „Колежа“ се стопяваха с настъпващите сенки на нощта, но дворът все още беше пълен, защото почти всички „колежани“ бяха навън и изпращаха гостите си до портиерната. Докато братята кръстосваха по двора, Уилям, затворникът, се оглеждаше, за да приеме някой поздрав, отвръщаше им, като повдигаше учтиво шапка, и загрижено предпазваше Фредрик, свободния, да не се сблъска с някоя група или да не го изблъскат към стената. „Колежаните“ като цяло не бяха кой знае колко впечатлителни хора, но дори и те, всеки според способностите си да се учудва, намираха двамата братя за удивителна картина.

— Тази вечер не ми харесваш много, Фредрик — каза Бащата на Маршалси. — Да не би да се е случило нещо?

— Нещо ли? — Той го загледа за миг, а после отново отпусна глава и сведе поглед. — Не, Уилям, не. Нищо не се е случило.

— Да можеше човек да те накара да се поизмиеш малко, Фредрик…

— Да, да! — бързо отвърна старецът. — Е, да, ама не мога. Не мога. Не приказвай така. С това е свършено.

Бащата на Маршалси погледна към един минаващ „колежанин“, с когото беше в приятелски отношения, като че ли искаше да му каже: „Оглупяло е старчето; но нали ми е брат, сър, брат ми е, а гласът на природата е могъщ!“ — и дръпна брат си за изтънелия ръкав да го предпази от ръчката на помпата. И нищо не би липсвало, за да се завърши образът му на съвършен настойник на своя брат, философ и приятел, ако само бе успял да спаси брата си от пълна разруха, вместо сам да я стоварва върху главата му.

— Знаеш ли, Уилям — каза обектът на неговите мили грижи, — май че съм уморен и ще отида да си легна.

— Мой мили Фредрик — отвърна другият, — не искам да те задържам; не потискай желанията си заради мене.

— Късното лягане, жегата и възрастта, изглежда, ме уморяват — обясни Фредрик.

— Мой мили Фредрик — отвърна Бащата на Маршалси, — а ти смяташ ли, че се грижиш достатъчно за себе си? Смяташ ли, че навиците ти са така точни и методични, както, да речем — моите? Без да споменавам оная дребна странност, която назовах преди малко, на мен ми се струва, че ти не се разхождаш достатъчно на чист въздух, Фредрик. Ето го тука двора, винаги на твое разположение. Защо не го използуваш по-редовно?

— Ха! — въздъхна другият. — Да, да, да, да.

— Но каква полза да ми казваш това да, да, мой мили Фредрик? — настоя Бащата на Маршалси в своята кротка мъдрост. — Каква полза, като правиш обратното? Виж моя случай, Фредрик. Аз съм достоен за пример. Нуждата и времето ме научиха как да постъпвам. В определени часове на деня ще ме видиш на двора, в стаята ми, край портиерната, да чета вестник, да приемам гости, да ям и да пия. В продължение на дълги години аз успях да внуша на Еми, че трябва да получавам храната си (например) точно навреме. Еми, в известен смисъл, просто израсна с чувството за значимостта на тези задължения и ето, виждаш какво добро момиче стана.

Братът само въздъхна отново, докато креташе замаяно:

— Ха! Да, да, да, да.

— Драги ми приятелю — каза Бащата на Маршалси, като сложи ръка на рамото му и леко го раздруса — леко, защото беше слаб, бедната мила душица, — ти и преди каза пак същото, но то не ми говори нищо, Фредрик, дори и да означава много. Иска ми се да те разтърся здравата, Фредрик, ти имаш нужда от разтърсване.

— Да, Уилям, да. Без съмнение — отговори другият, вдигайки угаснал взор към лицето му. — Но аз не съм като тебе.

А Бащата на Маршалси отговори, като сви самокритично рамене:

— О! Но и ти можеш да станеш като мен, мой мили Фредрик, и ти можеш, стига да искаш! — И с великодушието на своята мощ престана да измъчва пропадналия си брат.

По ъглите някои се разделяха, нещо обичайно за неделните вечери; а тук-там в тъмнината бедна жена, съпруга или майка, плачеше заедно с някой нов „колежанин“. Беше време, когато сам Бащата бе плакал в сенките на този двор, когато и неговата бедна съпруга беше плакала. Но то бе преди много години; а сега той беше като пасажер на кораб на дълго плаване, надмогнал морската си болест и нервиран от заболяването на новите пасажери, качили се на близките пристанища. Той беше склонен да се възмути и да изрази схващането си, че хора, които не могат да сдържат плача си, нямат място тук. И с поведение, ако не с думи, той всякога показваше раздразнението си от подобни нарушения на общата хармония; а другите го разбираха тъй ясно, щото нарушителите обикновено се оттегляха, щом го зърнеха наоколо.

В тази неделна вечер той придружи брата си до портата с изражение на голямо търпение и милосърдие, защото беше в добро настроение и бе склонен да опрощава сълзите. Блестящата газова светлина в портиерната озаряваше неколцина колежани; едни се прощаваха с гостите си, а други, които нямаха посетители, наблюдаваха честото обръщане на ключа и разговаряха помежду си или с мистър Чивъри. Появяването на Бащата както винаги раздвижи духовете; а мистър Чивъри, като докосна бързо шапката си със своя ключ, го попита дали се чувствува добре.

— Благодаря ви, Чивъри, много добре. А вие?

Мистър Чивъри измърмори с глух глас: „О, аз съм добре!“, което беше обичайният начин да отвръща на запитванията за здравето му, когато беше без настроение.

— Днес ме посети младият Джон Чивъри. И беше много елегантен. — Да, мистър Чивъри научил. Мистър Чивъри трябвало да признае, че неговото желание било момчето да не пръска толкова пари за дрехи. Защото какво му носели дрехите? Носели му само отчаяние. А това той можел да си го намери навсякъде, и то безплатно.

— А защо отчаяние, Чивъри? — запита благият баща.

— Не е важно — отговори мистър Чивъри. — Няма значение. Мистър Фредрик отива ли си вече?

— Да, Чивъри, брат ми отива да си легне. Уморен е, не е съвсем добре. Пази се, Фредрик, пази се. Лека нощ, мой мили Фредрик!

Като се ръкува с брат си и като докосна омазнената си шапка към останалите в портиерната, Фредрик бавно се измъкна от вратата, която мистър Чивъри бе отключил за него. Бащата на Маршалси изяви дружелюбната надежда на същество по-висшестоящо, че няма да го сполети някоя беда.

— Бъдете добър, не затваряйте веднага вратата, Чивъри, за да го видя, като мине по коридора и надолу по стълбите. Внимавай, Фредрик! (Едва ходи.) Внимавай за стъпалата! (Толкова е разсеян.) Внимавай, като пресичаш, Фредрик. (Страх ме е, като си помисля как върви сам из улиците, толкова лесно могат да го прегазят.)

С тези думи и с лице, на което бяха изписани безброй много притеснения и добросъвестно опекунство, той изрази уваженията си на компанията в портиерната: в думите му тъй ясно пролича мисълта, че брат му е достоен за съжаление, защото не е зад решетките, че думи в подобен смисъл се размениха между събраните там колежани.

Но той не ги прие с безрезервно одобрение; напротив, той каза: не, господа, не, нека господата не го разбират криво. Неговият брат Фредрик бил много съсипан без съмнение и за него (за Бащата на Маршалси) щяло да бъде голяма утеха да знае, че той е на сигурно място зад стените. И все пак не бивало да се забравя, че да си изкарва прехраната през всичките тези години, човек се нуждаел от съчетанието на известни качества — той не твърдял, че били високи качества, но казал качества — душевни качества. А дали брат му Фредрик притежава това особено съчетание на качества? Господа, той е един великолепен човек, един много добър, нежен, ценен човек, с простотата на истинско дете; но би ли могъл той, колкото и неподходящ да е за някои други места, да се оправи тук? Не; той поверително им заявява: не! И, каза мистър Дорит, да пази господ Фредрик да дойде тук в качеството си на нещо друго, а не на доброволен посетител! Господа, всеки, който влезе в този колеж, за да остане тук известно време, се нуждае от сила на характера, за да премине през много трудности и за да се измъкне от много затруднения. А нима неговият любим брат Фредрик е такъв човек? Не. Те го виждали, дори при това положение, колко бил съсипан. Нещастието го съсипало. Той нямал достатъчно вътрешни сили да устои, не бил достатъчно гъвкав, за да издържи продължително време в място като това и същевременно да запази уважението към себе си и да не забравя, че е джентълмен. Фредрик не притежавал (нека му позволят да си послужи с израза), не притежавал достатъчно сила, за да види в онези деликатни, малки прояви на внимание и… и в подаръците, които се получават при подобни обстоятелства, проява на човешката доброта, на чудесния дух, който свързва колежаните и едно общество, като в същото време не сметне това унизително за него, и съзнава, че той пак си остава джентълмен. Господа, бог да ви благослови!

Ето, с тази проповед той оправда случая и го обясни на компанията в портиерната, преди да се върне в задушния двор, и като мина със своето бедно, окаяно достойнство покрай колежанина в халата, който нямаше палто, и покрай колежанина с плажните чехли, който нямаше обувки, и покрай червендалестия зарзаватчия в кадифените панталони, който нямаше грижи, и покрай хилавия чиновник колежанин с дрехата без копчета, който нямаше надежди, той изкачи своите бедни, окаяни стълби и влезе в своята бедна, окаяна стая.

Масата беше приготвена за вечеря и старият му сив халат бе метнат върху облегалото на стола край камината. Дъщеря му скри малкия си молитвеник в джеба — тя се молеше за божията милост към всички затворници и пленници! — и стана да го посрещне.

— Значи, чичо се прибра, така ли? — запита тя, докато му помагаше да си смени палтото и му подаваше черната кадифена шапчица. Да, чичо ти си отиде. А баща й приятно ли се е разходил? Е, не кой знае колко, Еми; не особено. Не! А да не би да се чувствува зле?

Докато тя стоеше зад него, надвесена с любов над стола му, той погледна със сведени очи към огъня. Обзе го чувство на неловкост, дори истински срам; а когато заговори, думите му бяха несвързани и объркани:

— Нещо, аз — хм! — аз не зная какво му е станало на Чивъри. Той не беше — хм! — не беше любезен и внимателен, както обикновено. То е — хм! — то е дребна работа, но ме разстройва, обич моя. Просто не мога да забравя! — Той въртеше ръцете си насам и нататък и ги оглеждаше отблизо. — Не мога да забравя, че — хм! — че в живот като този, който водя, аз за жалост съм зависим от тези хора през всеки час на деня.

Ръката й беше на рамото му, но тя не погледна лицето му, докато той говореше. Извърнала глава, тя гледаше встрани.

— Аз — хм! — не разбирам, Еми, какво може да е засегнало Чивъри. Обикновено той е толкова — толкова внимателен и почтителен. А тази вечер беше почти — почти груб с мен. И то пред другите! О, господи боже мой! Ако загубя подкрепата и признанието на Чивъри и неговите колеги, направо ще загина от глад тук. — Докато говореше, бащата отваряше и затваряше ръце като раковини; през цялото време той толкова дълбоко чувствуваше своя срам, че сякаш се смразяваше, осъзнавайки значението на изречените от самия него думи.

— Аз — хм! — просто не мога да разбера каква е причината. Едно време тук имаше един Джаксън, един ключар на име Джаксън (не вярвам да го помниш, мила, ти беше много малка), и — хм! — той имаше брат и този — млад брат ухажваше — не, не бих казал, че се осмеляваше да ухажва, но — обожаваше, почтително обожаваше — дъще… не, не дъщерята, а сестрата — на едни от нашите; един много виден колежанин; да, много виден. Той се казваше капитан Мартин; и той се посъветва с мене дали би трябвало дъщеря му — сестра му — да рискува да обиди брата, на ключаря, като — ха! — като направо отхвърли предложението на другия брат. Капитан Мартин беше джентълмен и почтен човек и аз го накарах първо той да ми каже собственото си — собственото си мнение. Капитан Мартин (високо уважаван в армията) тогава без колебание каза, че, според него, неговата — хм! — сестра трябвало да се престори, че не разбира съвсем ясно намеренията на младия човек и че би трябвало да го поощрява — съмнявам се дали „поощрява“ беше думата, употребена от капитан Мартин; всъщност той ми каза да го „понася“ — заради баща си, — искам да кажа, заради доброто на брата си. Просто не разбирам защо разказвам тази история. Сигурно защото съм се мъчел някак си да си обясня поведението на Чивъри; а що се отнася до връзката между двете, аз просто не виждам…

Гласът му заглъхна, като че ли тя не беше в състояние да понася болката да го слуша, а нейната ръка бавно се плъзна към устните му. За известно време настъпи мъртво мълчание и покой; той замръзна, свит на стола си, а тя остана с ръка около шията му и с глава, обронена на неговото рамо.

Вечерята му къкреше в тенджерката на огъня и когато Еми се раздвижи, то беше, за да му я сложи на масата. Той зае обичайното си място, тя зае своето и той започна да се храни. Все още не бяха се погледнали. Но малко по малко той започна; оставяйки шумно ножа и вилицата си, поемайки рязко предметите, захапвайки хляба, сякаш го е оскърбил, а и с други прояви той се мъчеше да покаже, че е раздразнен. Най-после отблъсна чинията от себе си и заговори високо. С най-странна непоследователност.

— Не е ли все едно дали се храня, или гладувам? Не е ли все едно дали живот, прокълнат като моя, ще свърши днес, другата седмица или догодина? Не съм ли безполезен за всички? Жалък затворник, прехранващ се от подаяния и вкисната храна; жалък, опозорен нещастник!

— Татко, татко! — Когато той се надигна, тя коленичи и простря ръце към него.

— Еми — продължи той с притихнал глас, като се затресе целият и я загледа диво, сякаш полудяваше. — Казвам ти, че ако ти ме познаваше такъв, какъвто ме познаваше майка ти, не би повярвала, че съм същото същество, което ти си виждала само зад затворническата решетка. Аз бях млад, бях образован, бях хубав, бях независим — повярвай ми, такъв бях, дете мое! — а хората ме търсеха и ми завиждаха. Завиждаха ми!

— Мили татко! — Тя се опита да свали треперещата ръка, която той размахваше във въздуха, но той не позволи и отблъсна нейната ръка.

— Ах, ако имах поне едно портретче от онези времена, макар и лошо нарисувано, ти щеше да се гордееш с него. Но аз нямам. А сега нека аз ти служа за предупреждение! Нека никой — извика той, оглеждайки се измъчено, — нека никой не пропуска да запази поне това от времето на своето богатство и достойнство. Нека децата му да имат поне този спомен от някогашния му образ. И ако моето лице, когато умра, отново възвърне някогашния си образ — казват, че стават такива неща, но аз не знам, — едва тогава децата ми ще ме видят такъв, какъвто бях.

— Татко, татко!

— О, презирай ме, презирай ме! Отвърни поглед от мен, не ме слушай, спри ме, срамувай се заради мен, плачи заради мен — дори и ти, Еми! Стори го, стори го! Аз сам съм си крив! Сега закоравях и паднах твърде ниско, за да страдам за дълго дори от това.

— Мили татко, обични татко, скъпи мой! — Тя го притисна в обятията си и успя да го накара да седне отново на стола, хвана вдигнатата му ръка и се опита да я преметне около шията си.

— Нека стои там, татко. Погледни ме, татко, целуни ме, татко! Помисли си за мен, татко, поне за миг!

Но той все още се вълнуваше необуздано, макар че постепенно вълнението му започваше да стихва и да преминава в жалък хленч.

— И все пак тук ме уважават. Успях донякъде да устоя. Не им се дадох да ме смачкат под нозете си. Иди и питай кой е най-важната личност тук. Ще ти кажат, че това е баща ти. Иди и питай с кого не са посмели да се подиграят и кого са уважавали винаги. Ще ти кажат, че е баща ти. Иди и питай чие погребение тук (а то ще стане тук, знам, че не може да е никъде другаде) ще предизвика най-много разговори и може би най-силна скръб от всяко друго, излязло през входния портал. Ще ти кажат — на баща ти. Е, какво тогава? Еми! Еми! Нима баща ти е съвсем презрян? Нима не ще запомниш от него нищо друго освен упадъка му и неговата разруха? Нима не ще изпитваш мъка, когато си отиде бедният изгнаник, когато си умре?

Той избухна в сантиментален самоокайващ се плач и най-сетне я остави да го прегърне, да се погрижи за него, опря побелялата си глава о бузата й и заоплаква собственото си нещастие. Но скоро промени темата на своите жалби, прегърна я и той на свой ред и викна: „О, Еми, осиротяло мое, погубено дете! О, неизброими са дните, които ти отдаде в грижи по мене!“

После отново се сети за себе си и безпомощно и обясни колко по-силно щяла да го обича, ако го познавала, какъвто бил на младини, и как той щял да я омъжи за благородник, който щял да се гордее с неговата дъщеря, и как (тук той отново се разплака), как тя щяла отначало да язди на своя кон до баща си и как тълпата (с което имаше пред вид ония хора, които му бяха подарили дванадесетте шилинга, подрънкващи в джеба му) почтително щяла да се отдръпва от прашния път.

И така ту с хвалби, ту в отчаяние, но и в двата случая все същият затворник, посивял от затворническия задух, с душа, погубена от тъмничната разруха, той разкри окаяното си положение пред своето любещо дете. Никой друг не го бе виждал в най-тъмните глъбини на неговото унижение. А колежаните, които се надсмиваха в стаите си над последното му изказване в портиерната, дори не подозираха каква тъжна картина се намираше в мрачната галерия на Маршалси в тази неделна вечер.

Имало едно време, в античността, една дъщеря, която се грижела за баща си в неговата тъмница така, както майка й се грижила за нея. Малката Дорит, макар и от негероичното съвремие и англичанка по рождение, бе сторила много повече, успокоявайки похабеното бащино сърце върху своята невинна гръд и оросявайки го с буйния извор на любов и преданост, който не беше пресъхнал, нито намалял през всичките му тежки години.

Тя го успокои; помоли го за прошка, ако е била, или му се е сторила непослушна; каза му — небето видя колко беше искрена! — че не би могла да го уважава повече дори ако той бе галено дете на съдбата и ако целият свят го почиташе. Когато очите му пресъхнаха и той престана да хлипа сълзливо, когато срамът му се стопи и той възвърна обичайното си държане, тя отново стопли остатъците от вечерята му и седнала до него, с умиление го наблюдаваше как яде и пие. Защото сега той седеше в черното си кепе и стария сив халат, възвърнал величието си; готов да се обърне церемониално към всеки колежанин, който би надзърнал да потърси съвета му, подобно на великия достоен лорд Честърфийлд или церемониалмайстора на Маршалси.

За да го разсее, тя започна разговор за дрехите му; и той благоволи тогава да каже: да, наистина, тези ризи, които тя му предлагала, щели да бъдат добре дошли, защото другите ги бил износил вече, а освен това, понеже били купени готови, не му били кой знае колко удобни. След като се разприказва и подобри настроението си, той й обърна внимание върху палтото си, което висеше зад вратата, отбелязвайки, че Бащата на Маршалси ще даде лош пример на своите питомци — и без туй склонни към раздърпаност, ако се разхожда пред тях с продънени лакти. Той дори се пошегува с токовете на обувките си; но отново стана сериозен по въпроса за връзката си и й обеща, когато тя има пари и му купи нова, той да я носи.

Докато той допушваше кротко пурата, тя приготви леглото му за сън и подреди малката стая за нощната му почивка. А когато се почувствува уморен, пред вид на късния час и на преживените вълнения, той стана от стола, за да я благослови и да й пожелае лека нощ. През цялото това време бащата ни за миг не се бе замислил за нейните дрехи, за нейните обуща, за това, че тя не може да не се нуждае от нещо. Никой на света освен нея не би могъл да бъде тъй скромен в нуждите си.

Той я целуна няколко пъти с думите: „Бог да те благослови, мила моя! Лека нощ, обич моя!“

Но нейното нежно сърце бе тъй дълбоко наранено от състоянието, в което го беше видяла, че тя не смееше да го остави сам, да не би отново да се натъжи и да изпадне в отчаяние.

— Татко, миличък, аз не съм уморена; позволи ми да се върна след малко, като си легнеш, и да постоя край теб.

Той я попита покровителствено да не би да се чувствува самотна.

— Да, татко.

— Е, тогава ела непременно, любов моя.

— Аз ще стоя съвсем тихичко, татко.

— Не мисли за мен, мила моя — отвърна той, давайки й любезното си съгласие без колебание. — Върни се непременно.

Той вече задремваше, когато тя се върна и стъкна угасващия огън колкото можеше по-тихо, за да не го събуди. Но той я чу и попита кой е.

— Еми, татко.

— Еми, дете мое, ела тук. Искам да ти кажа нещо.

Той се привдигна на ниското си легло, тя коленичи, за да приближи лице до неговото, а той сложи ръка между сключените й длани. О! И бащата в личния си живот, и Бащата на Маршалси бяха сега еднакво силни у него.

— Любов моя, тук ти преживя тежък живот. Без приятели, без развлечения, с много грижи, нали така?

— Не се замисляй над това, миличък. Самата аз не го мисля.

— Ти знаеш положението ми, Еми. Аз не успях да направя много за тебе; но всичко, което можах да направя, направих го.

— Да, мили татко — отвърна тя и го целуна. — Зная, зная.

— Тук съм вече двадесет и трета година — каза той и нещо спря дъха му, но то не беше хлип, а по-скоро неспотаен звук на възхищение от себе си, мигновен изблик на едно благородно съзнание. — Това, което можах да направя за децата си, направих го. Еми, любов моя, ти си най-обичаната от тримата; ти не си ми излизала от ума — и каквото съм могъл да направя за тебе, мое мило дете, направил съм го доброволно и безропотно.

Единствено мъдростта, която държи ключа към всяко сърце и всички загадки, би могла да знае със сигурност до каква степен човекът, и по-специално един човек, унизен дълбоко като този тук, е в състояние да се самоизмамва. Но за този случай бе достатъчно това, че той лежеше с мокри клепки, спокоен, лежеше величествено, след като бе стоварил унизителния си живот като някаква дан върху преданото си дете, върху което бедите бяха падали и без туй тежко и чиято любов единствено го беше опазила поне в състоянието, в което беше сега.

Това дете не изпитваше никакви съмнения, не си задаваше никакви въпроси, защото в смущението си го виждаше с ореол около главата. Бедничкият, добричкият, най-верният, най-милият, най-скъпият — това бяха единствените слова, с които тя се обръщаше към него и с които го приспа сега.

Цялата тази нощ прекара край него. Като че ли го бе онеправдала и единствено с нежността си би могла донякъде да му се отплати, тя остана да бди над съня му, а понякога го целуваше със затаен дъх и шепнешком го назоваваше с мили имена. Понякога се дръпваше настрани, за да не пречи на слабата светлина от огнището, и наблюдавайки осветеното му спящо, лице, питаше се дали сега изглежда поне малко така, както е изглеждал, когато е бил богат и щастлив; защото той я беше трогнал, като си бе представил, че можел да изглежда пак такъв в оня ужасен миг. При мисълта за този миг тя отново коленичи край леглото му и се помоли: „О, запази живота му! Запази го за мен! О, не изоставяй моя мил, изстрадал, нещастен, дълбоко променен, мил, мил баща!“

Едва когато утрото дойде да го окрили и да го обнадежди, едва тогава тя го целуна за последен път и напусна малката стая. Когато се прокрадна по стълбите, пресече пустия двор и се промъкна горе до таванската си стаичка, бездимните покриви на къщите и далечните могили вече започваха да се провиждат над стената, в ясната утрин. Когато отвори тихичко прозореца и погледна на изток в затворническия двор, остриетата над стената бяха обагрени в червено, а сетне изведнъж станаха пурпурни на слънцето, което изникна разжарено в небесата. Остриетата никога не бяха изглеждали по-остри и жестоки, решетките — по-тежки, тъмничният двор — по-мрачен и затворен. Тя си представи слънчев изгрев над буйни реки, слънчев изгрев над необятни морета, слънчев изгрев над гъсти гори, където птиците се будят и дървесата шумолят; и погледна долу, към този гроб за живи хора, над който слънцето беше огряло, помисли за баща си, прекарал тук двадесет и три години, и си каза в изблик на скръб и състрадание:

— Не, не, аз никога в живота си не съм го видяла!