Чарлз Дикенс
Малката Дорит (52) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XV
Няма никаква основателна пречка за съчетанието на тези двамина

Когато на мистър Дорит бе съобщено от по-голямата му дъщеря, че мистър Спарклър й е направил предложение за женитба и тя му е дала съгласието си, той прие съобщението с голямо достойнство и прояви голяма родителска гордост; достойнството му порасна заедно с перспективата за създаване на изгодни връзки, а родителската му гордост идеше от съчувствието, което мис Фани с такава готовност проявяваше към тази велика цел на съществованието му. Той й даде да разбере, че благородната й амбиция намира хармоничен отзвук в сърцето му. И я благослови като дете с прекомерно развито чувство на дълг, със здрави принципи и предано на семейното достойнство.

На мистър Спарклър, след като мис Фани му позволи да се яви, мистър Дорит каза, че предложението, с което мистър Спарклър го бе почел, му е напълно по волята, защото, от една страна, отговаря на искрените чувства на дъщеря му Фани, а от друга — създава благоприятна родствена връзка с мистър Мърдл, най-великия ум на века. Той спомена с най-ласкателни думи и за мисис Мърдл — като една от първите дами в обществото по изящество, елегантност, грация и красота. Намирал, че е негов дълг да каже (уверен бил, че един джентълмен с тънкия усет на мистър Спарклър ще го разбере с нужната деликатност), че не може да счита това предложение окончателно решено, преди да е имал привилегията да размени писма с мистър Мърдл и да се увери, че то е съгласувано с мнението на този изтъкнат джентълмен и че на неговата (на мистър Дорит) дъщеря ще бъде оказан прием в новото семейство, какъвто общественото й положение, зестрата й и бъдещото й наследство му давали право да очаква и който тя ще оправдае пред очите на света, ако може да се изрази така, без да бъде заподозрян в долни парични сметки. Като казвал това, което се изисквало от него, и като джентълмен с известно положение в обществото, и като баща, той не желаел да постъпва дипломатично и да скрие, че предложението е само временно отложено и е условно прието и че благодари на мистър Спарклър за честта, която е направил нему и на семейството му. Той завърши с още няколко по-общи размишления върху… хм… характера на един независим джентълмен и… хм… характера на родителските чувства, които го правят твърде пристрастен. С една реч, той прие предложението на мистър Спарклър почти както в миналото би приел паричен подарък от него.

Мистър Спарклър, зашеметен от пороя думи, изсипан върху безобидната му глава, скалъпи кратък, макар и подходящ отговор, който горе-долу гласеше, че отдавна забелязал как у Фани нямало никакви глупости и че със „стария“ всичко щяло да се уреди. Като стигна дотук, дамата на сърцето му го похлупи като кутия с пружинка и го изпрати да си върви.

Скоро след това мистър Дорит отиде да поднесе почитанията си на бюста и бе посрещнат с голямо внимание. Мисис Мърдл узнала за тази работа от Едмънд. Отначало се изненадала, защото не считала Едмънд човек за женене. И обществото не го считало човек за женене. И все пак, разбира се, тя видяла като жена (ние, жените, инстинктивно усещаме тези неща, мистър Дорит!), че Едмънд е страшно пленен от мис Дорит и тя открито казвала, че мистър Дорит е много виновен, загдето е довел в странство такова очарователно момиче, да върти главите на сънародниците си.

— Имам ли честта да заключа, госпожо — каза мистър Дорит, — че… хм… одобрявате насоката на мистър Спарклъровите чувства?

— Уверявам ви, мистър Дорит — отвърна дамата, — че лично аз съм очарована.

Мистър Дорит се почувствува много доволен от тези думи.

— Лично аз съм възхитена — повтори мисис Мърдл.

Това небрежно повторение на думата „лично“ подтикна мистър Дорит да изрази надежда, че и одобрението на мистър Мърдл няма да се забави.

— Не мога да поема гаранция за неговото мнение — каза мисис Мърдл. — Мъжете, особено онези, които обществото нарича капиталисти, си имат свое мнение по тези въпроси. Но аз смятам — това е просто мое мнение, мистър Дорит, — аз смятам, че мистър Мърдл, общо взето, ще бъде — тук тя огледа фигурата си, преди да добави, без да бърза — напълно очарован.

Като стана дума за мъжете, които обществото нарича капиталисти, мистър Дорит се изкашля, като че ли някакво вътрешно съмнение го мъчеше. Мисис Мърдл схвана това и се дообясни:

— Макар че наистина, мистър Дорит, едва ли бе нужно да правя тази забележка, но го казах само поради пълната си откровеност към човека, когото така високо ценя и с когото се надявам, че ще имам удоволствието да вляза в още по-приятни връзки. Защото човек не може да не види колко вероятно е и вие да гледате на тези неща като мистър Мърдл, само че обстоятелствата по някаква случайност са заставили мистър Мърдл, за негово щастие или нещастие, да се занимава с търговски операции, а те, колкото и самите да са широки, може малко да му стесняват кръгозора. Аз съм цяло дете по търговските въпроси — добави мисис Мърдл, — но боя се, мистър Дорит, че те наистина стесняват кръгозора.

Мистър Дорит и мисис Мърдл разговаряха, като че ли се люлееха на дъска: те взаимно се изпращаха ту нагоре, ту надолу, без някой да получи предимство, и това подействува успокоително за кашлицата на мистър Дорит. Той каза с най-голяма учтивост, че протестира срещу това мнение, дори когато то е изказано от изисканата и елегантна мисис Мърдл (тя отговори на комплимента с поклон), и че мероприятия като тези на мистър Мърдл, които нямали нищо общо с дребните сделчици на останалите хора, не могли да окажат каквото и да е лошо влияние, а напротив, окриляли гения, който ги е създал, и разширявали кръгозора му.

— Вие сте самото великодушие — отговори мисис Мърдл с най-хубавата си усмивка. — Да се надяваме, че е така. Но признавам ви, че съм почти суеверна в представите си за търговските работи.

Тук мистър Дорит направи още един комплимент в смисъл, че сделките, както и времето, което е така дейно за тях, са създадени за роби и че мисис Мърдл, която царуваше над всички сърца, не можеше да има нищо общо с тези работи. Мисис Мърдл се изсмя и внуши на мистър Дорит, че се е изчервила, което беше един от най-хубавите номера на бюста.

— Казах всичко това — обясни тя — само защото мистър Мърдл винаги проявява жив интерес към Едмънд и има силно желание да му съдействува. Мисля, че общественото положение на Едмънд ви е известно. Личното му състояние изцяло зависи от мистър Мърдл. С моята глупава неопитност в търговските работи, уверявам ви, повече нищо не зная.

Мистър Дорит отново галантно заяви, че търговските въпроси не са достойни за вниманието на поробителки и чародейки. После спомена за намерението си, като джентълмен и родител, да пише на мистър Мърдл. Мисис Мърдл одобри това от все сърце — или само за лице, все едно — и самата изпрати още със следната поща подготвително писмо до осмото чудо на света.

В посланието си, както и при диалозите и разговорите си, мистър Дорит изложи този велик въпрос с такива украшения и завъртулки, с каквито краснописците разкрасяват тетрадките и сметанките си, където заглавията на елементарни аритметични правила се превръщат в лебеди, орли, грифони и какви ли не краснописни претворения, а главните букви загубват и смисъл, и форма от мастилен екстаз. Въпреки това той изложи достатъчно ясно целта на писмото, за да може мистър Мърдл благоприлично да се престори, че е научил новината от този източник. Мистър Мърдл отговори на писмото своевременно. Мистър Дорит отговори на мистър Мърдл. Мистър Мърдл отговори на мистър Дорит и скоро бе съобщено, че писмените преговори между силите са постигнали благоприятно споразумение.

Едва сега, и не по-рано, мис Фани се втурна на сцената, напълно готова за новата си роля. Едва сега, и не по-рано, тя напълно затъмни мистър Спарклър и започна да блести не само за двамата, а за двадесет души. Като престана да чувствува неопределено положението и поведението си, нещо, което така много я тревожеше, този красив кораб се отправи с пълна пара по определения си курс и заплава с такава важност и уравновесеност, които още повече развиха плавателните му способности.

— Тъй като предварителните преговори приключиха задоволително, мила — каза мистър Дорит, — мисли, че вече мога да съобщя… хм… официално на мисис Дженеръл…

— Папа — прекъсна го Фани, щом чу това име, — не виждам какво общо има с това мисис Дженеръл.

— Но, мила — каза мистър Дорит, — това го изисква просто учтивостта към… хм… към една благовъзпитана и изтънчена дама.

— О, до гуша ми дойде от благовъзпитанието и изтънчеността на мисис Дженеръл, папа — каза Фани. — Дотегна ми тази мисис Дженеръл.

— Дотегнала ти — укорително и с удивление повтори мистър Дорит, — дотегнала ти… хм… мисис Дженеръл!

— Съвсем съм отвратена от нея, папа — каза Фани. — Просто не виждам какво общо има тя с моята женитба. Нека си гледа своите брачни планове, ако има такива.

— Фани — отвърна мистър Дорит сериозно и изтежко в пълен контраст на Фаниния лекомислен тон, — моля ти се да ми обясниш… хм… какво искаш да кажеш.

— Искам да кажа, папа — каза Фани, — че ако случайно мисис Дженеръл си крои някакви планове за женитба, това сигурно й стига да си запълни свободното време. А пък, ако няма такива, то още по-добре. Така или иначе, не желая да имам честта да й правя никакви съобщения.

— Позволи ми да попитам, Фани — каза мистър Дорит, — защо не?

— Защото сама може да се научи за годежа ми, папа — отвърна Фани. — Смятам, че е достатъчно бдителна. Мисля, че съм я улавяла в такова положение. Нека открие сама. Ако ли пък не успее да го открие сама, ще го разбере на сватбата ми. И дано не сметнеш, че ми липсва привързаност към тебе, папа, ако кажа, че това няма да е късно за мисис Дженеръл.

— Фани — отвърна мистър Дорит. — Аз съм удивен и недоволен от тази… хм… тази капризна и неразбираема проява на неприязън към… хм… мисис Дженеръл.

— Моля ти се, папа — настоя Фани, — не го наричай неприязън, защото, уверявам те, аз не считам мисис Дженеръл достойна за моята неприязън.

При тези думи мистър Дорит стана от стола си, застана с цялото си достойнство пред дъщеря си и я загледа със строг упрек. Дъщеря му си въртеше гривната и като поглеждаше ту към него, ту встрани от него, рече:

— Много добре, папа. Наистина съжалявам, че това не ти харесва, но така е. Аз не съм дете и не съм Еми, и не мога да мълча.

— Фани — задъхано рече мистър Дорит след величествена пауза, — ако те помоля да останеш тук, докато аз официално съобщя на мисис Дженеръл като на образована лейди, която е… хм… доверен член на нашето семейство… хм… за предстоящата промяна у нас, ако аз… хм… не само те помоля, а… хм… настоя за това…

— О, папа — прекъсна го Фани с многозначителен тон, — ако ти придаваш такова значение на това, остава само мой дълг да се покоря. Надявам се обаче, че ми е разрешено да си имам собствено мнение по въпроса, защото при тези обстоятелства другояче не мога.

При тези думи Фани седна с такова смирение, което по силата на крайностите се превърна в предизвикателство, а баща й не благоволи да й отговори, или просто не знаеше какво да й отговори, та позвъни за мистър Тинклър.

— Мисис Дженеръл.

Мистър Тинклър, който не бе свикнал на такива лаконични заповеди, когато се касаеше за красивата лакировчица, застана в недоумение. В тази пауза мистър Дорит видя целия Маршалси с всичките му дарения и избухна срещу него:

— Как смеете, сър? Какво означава това?

— Извинете, сър — заоправдава се мистър Тинклър, — исках само да разбера…

— Вие не искахте да разберете нищо, сър — развика се мистър Дорит, силно зачервен. — Не казвайте, че сте искал… ха… не искахте… Вие се подигравате, сър.

— Уверявам ви, сър… — започна мистър Тинклър.

— Не ме уверявайте! — извика мистър Дорит. — Не приемам уверенията на един слуга. Обвинен сте в присмехулство. Вие сте уволнен… хм… цялата прислуга е уволнена. Какво чакате?

— Само заповедите ви, сър.

— Това е лъжа — каза мистър Дорит, — вие чухте заповедите ми. Ха… хм… Предайте почитанията ми на мисис Дженеръл и я помолете да дойде за няколко минути, ако й е удобно. Ето моите заповеди.

При изпълнение на тази си мисия вероятно мистър Тинклър бе казал, че мистър Дорит е бесен от гняв, защото полите на мисис Дженеръл скоро зашумяха в коридора, може да се каже, просто се замятаха с необичайна бързина. Едва пред вратата те улегнаха и се плъзнаха в стаята с обичайното си достойнство.

— Мисис Дженеръл — каза мистър Дорит, — седнете, моля.

Мисис Дженеръл се поклони грациозно и се отпусна в креслото, което мистър Дорит й предложи.

— Госпожо — продължи този джентълмен, — тъй като имахте добрината да се заемете с… хм… възпитанието на моите дъщери и тъй като съм уверен, че нищо, което ги засяга отблизо, не може… хм… да ви е безразлично…

— Съвсем невъзможно е — най-спокойно каза мисис Дженеръл.

— Затова искам да ви съобщя, госпожо, че тук присъствуващата ми дъщеря…

Мисис Дженеръл кимна леко с глава към Фани, която й отвърна с нисък поклон и веднага вирна високомерно глава.

— … че моята дъщеря Фани е… хм… сгодена за мистър Спарклър, когото вие познавате. По този начин, госпожо, ще бъдете освободена от половината си трудни задължения… хм… трудни задължения — повтори мистър Дорит, вперил гневен поглед във Фани. — Надявам се обаче, че това няма да се отрази ни най-малко, пряко или косвено… хм… на положението, което вие имате любезността да заемате в семейството ни.

— Мистър Дорит — отвърна мисис Дженеръл, спокойно кръстосала скритите си в ръкавици ръце — е винаги внимателен и твърде високо цени моите приятелски услуги.

(Мис Фани се окашля, като че ли искаше да каже „Имате право“.)

— Мис Дорит безсъмнено е проявила разумното внимание, което случаят изисква, и надявам се, ще ми позволи да й поднеса поздравленията си. Такива събития обикновено са щастливи, когато са свободни от оковите на страстите — при тази дума мисис Дженеръл затвори очи, като че ли се срамуваше да погледне някого, като я изговаря, — когато стават с одобрението на близките и укрепват благородните основи на семейната сграда. Надявам се, че мис Дорит ще ми позволи да ви поднеса моите поздравления.

Тук мисис Дженеръл спря и прибави наум, за да придаде подходяща форма на устните си: папа, помада, прах и призма.

— Мистър Дорит — добави гласно тя — е винаги най-любезен и аз моля да ми разрешите да изкажа благодарността си за вниманието, нещо повече, за честта, която той и мис Дорит ми оказват, като ме удостояват с доверието, съобщавайки ми за събитието така рано. Моите благодарности и поздравления се отнасят еднакво към мистър Дорит и мис Дорит.

— Това ми е извънредно, просто неизразимо приятно — забеляза мис Фани. — Какво облекчение за мене, че вие нямате нищо против брака ми, мисис Дженеръл! Уверявам ви, това просто сваля товар от душата ми. Не зная какво бих сторила — продължи Фани, — ако бяхте направили някакво възражение, мисис Дженеръл.

Мисис Дженеръл сви устни в усмивка на призми и помада и размести ръкавиците си така, че дясната дойде отгоре, а лявата — отдолу.

— Да запазя одобрението ви, мисис Дженеръл — продължи Фани, като отвърна на усмивката с усмивка, в която нямаше и следа от горните елементи, — ще бъде, разбира се, най-възвишената цел на семейния ми живот; да го загубя — би било истинско нещастие. Сигурна съм, че вие с вашата любезност не ще имате нищо против, а и папа също, ако все пак изправя една малка грешка, която допуснахте. И най-добрите от нас изпадат в грешки, та дори и вие, мисис Дженеръл, изпаднахте в малка грешка. Вниманието и честта, на които така наблегнахте, мисис Дженеръл, във връзка с настоящото доверие, бяха безсъмнено приятно обрисувани, но не произлизат от мене. Да потърся съвета ви би било така достойно от моя страна, че не мога да си присвоя заслуга, която всъщност не ми принадлежи. Тя е изцяло на папа. Дълбоко съм ви признателна за насърчението и покровителството, но всъщност татко ги поиска, а не аз. Трябва да ви благодаря, мисис Дженеръл, че ми облекчихте душата, като така мило се съгласихте на годежа ми, но вие всъщност няма за какво да ми благодарите. Дано и в бъдеще винаги одобрявате постъпките ми и дано сестра ми още дълго бъде удостоена с вашето благоволение, мисис Дженеръл.

С тази реч, произнесена в най-учтив тон, Фани весело и елегантно напусна стаята, но щом се отдалечи достатъчно, изтича по стълбите с пламнало лице, връхлетя върху сестра си, нарече я сляпа мишка, разтърси я, за да й отвори по-добре очите, разказа й за случилото се и я запита какво мисли за папа сега.

Към мисис Мърдл младото момиче се държеше много независимо и със самообладание, но засега без явно открита враждебност. От време на време имаха по някоя лека схватка, например когато Фани се чувствуваше потупана по гърба от тази лейди или когато мисис Мърдл изглеждаше особено млада и добре; но мисис Мърдл винаги бързо слагаше край на тези стълкновения, като потъваше във възглавницата си с грациозно безразличие и съсредоточаваше вниманието си другаде. Обществото (защото това мистериозно същество царуваше и на Седемте хълма^[1]) намери, че Фани е направила голям напредък след годежа си. Стана много по-достъпна, много по-свободна и любезна, много по-малко взискателна; до такава степен, че сега влачеше след себе си куп поклонници и обожатели за голямо възмущение на дамите, които имаха дъщери за женене и които решително вдигнаха бунтовно знаме в обществото против мис Дорит. Мис Дорит изпитваше удоволствие от вълнението, което предизвикваше, ходеше с вирната глава и парадираше не само със собствената си личност, но и с мистър Спарклър, като че ли да им каже: „Ако намирам за уместно да се движа триумфално между вас и да влача след себе си този слабоват пленник в окови вместо някой по-силен, то си е моя работа. Стига, че така съм решила!“ От своя страна, мистър Спарклър не оспорваше нищо; вървеше, където го водеха, правеше, каквото му кажеха, и мислеше, че щом годеницата му се ползува с известност, то значи, че и той самият е станал известен по най-лек начин, и искрено бе благодарен, че е така открито признат.

През това време зимата изтече и настана пролет, та мистър Спарклър трябваше да се завърне в Англия, за да заеме определената му роля при проявяването и направляването на националния гений, знание, търговия, дух и разум. Страната на Шекспир, Милтън, Бейкън, Нютън, Уот, родина на толкова философи, естествоизпитатели, покорители на природата и изкуството в безчетните им прояви, зовеше мистър Спарклър да дойде да се погрижи за нея, че иначе щеше да загине. Мистър Спарклър не можа да устои на този отчаян зов, изтръгнат от дън душата на неговото отечество, и заяви, че трябва да върви.

Така се наложи да се постави въпросът кога, къде и как да се венчае мистър Спарклър за най-първото момиче в света, у което няма никакви такива глупости. Разрешението на въпроса след известна тайнственост и потайност бе съобщено на сестра й от самата мис Фани.

— Слушай, дете мое — й каза тя един ден. — Ще ти кажа нещо. Току-що решихме и, разбира се, бързам да ти го кажа още същия миг.

— За сватбата ли, Фани?

— Скъпо дете — каза Фани, — не избързвай пред мене! Нека ти съобщя новината, както аз намеря за добре, нетърпеливке. А колкото за твоята догадка, ако трябва да ти отговоря буквално, отговорът е — не. Защото всъщност не става въпрос за моята сватба; а по-скоро за сватбата на Едмънд.

Малката Дорит остана (не съвсем неоснователно) в недоумение как да разбере разликата.

— Аз не съм притеснена — извика Фани — и не бързам. Мене нито ме викат на служба, нито — да гласувам. Но Едмънд го викат. А Едмънд изпада в ужас при мисълта да замине сам, пък всъщност и аз не смея да го пусна сам. Защото е много възможно (както обикновено) да извърши някоя глупост и сигурно ще извърши.

След този безпристрастен извод за доверието, което можеше безопасно да се окаже на бъдещия й съпруг, тя деловито свали шапката си и я размаха за панделките.

— Ето защо въпросът засяга много повече Едмънд, отколкото мене. Както и да е, вече няма какво да говорим по това. То се разбира от само себе си. Е, мила моя Еми! Възниква въпросът, сам ли да върви, или да не върви сам, и тогава следва другия въпрос: да се венчаем ли тук веднага, или да се венчаем в Лондон след няколко месеца?

— Виждам, че ще те загубя, Фани.

— Ама че си прибързано дете! — извика Фани полуснизходително и полураздразнена. — Моля ти се, миличка, изслушай ме! Тази жена (разбира се, касаеше се за мисис Мърдл) ще остане тук до след Великден, така че, ако се венчая тук и отида в Лондон с Едмънд, ще взема преднина пред нея. А това вече е от значение. И още нещо, Еми. Щом тази жена няма да ми се пречка, аз съм склонна да приема предложението, което мистър Мърдл е направил на папа — Едмънд и аз да живеем в онази същата къща — ти я знаеш, — където ти веднаж ходи с една танцьорка, мила, докато не бъде избран и нареден наш собствен дом. Но и това не е всичко, Еми. Тъй като папа смяташе да отиде в Лондон през пролетта — ако ние с Едмънд се оженим тук, бихме могли да отидем до Флоренция, където папа може да ни настигне, и тримата да пътуваме до Лондон заедно. Мистър Мърдл е помолил папа да му гостува в тази същата къща и мисля, че той ще приеме поканата. Но той си е господар на постъпките и по този въпрос (който не е никак съществен) не мога да се изказвам с положителност.

Тонът, с който Фани направи изказването, достатъчно убедително изтъкна разликата между папа, който беше господар на постъпките си, и мистър Спарклър, който далече не беше господар на своите. Сестра й обаче не го забеляза, защото беше раздвоена между мъката от предстоящата раздяла и ненапускащото я желание да се завърне с баща си в Лондон.

— Това ли са решенията ти, мила Фани?

— Решения? — повтори Фани. — Е, наистина, дете, ти започваш да ме дразниш. Знаеш, че специално се старая да не дам на думите си такъв оттенък. Аз казах, че възникват известни въпроси и това са те.

Замислените очи на малката Дорит срещнаха нежно и спокойно нейните.

— И сега, мило мое момиче — каза Фани и нетърпеливо размаха шапката, — безполезно е да ме зяпаш така. И бухалът знае да се блещи. Аз се обръщам към тебе за съвет. Какво ме съветваш да правя?

— Не мислиш ли — след кратка пауза запита убедително малката Дорит, — не мислиш ли, Фани, че като се вземат под внимание някои неща, няма да е най-добре да отложиш сватбата за няколко месеца.

— Не, малка костенурке — възрази извънредно остро Фани, — не мисля нищо подобно.

Тук тя съвсем захвърли шапката и се тръшна в едно кресло. Но изведнаж отново се разнежи, скокна от креслото и коленичи на пода да прегърне сестра си заедно с креслото й.

— Не мисли, че съм прибързана или лоша, миличка, защото наистина не съм. Но ти си такова чудаче! Караш човека да те ухапе, когато най му се иска да те приласкае. Та не ти ли казах, миличко бебе, че не смея да пусна Едмънд сам и сама не знаеш ли това?

— Да, да, Фани. Ти ми каза, зная.

— И ти го знаеш, сигурна съм — отвърна Фани — Е, скъпо дете! Щом той не бива да се пуска сам, следва, че и аз трябва да вървя с него, нали?

— Да… така изглежда, мила — каза малката Дорит.

— Следователно, като чу вече възможните условия, за да се постигне тази цел, трябва ли да разбера, Еми, че, общо взето, ме съветваш да ги изпълня?

— Да… Струва ми се, мила — повтори малката Дорит.

— Много добре! — извика Фани примирено. — Тогава значи трябва да стане! Дойдох при тебе, мила, защото ме мъчеха съмнения и не можех да взема решение. Сега вече реших. Така да бъде!

Като се покори по този начин на съвета на сестра си и на обстоятелствата, Фани стана съвсем благоразположена, като човек, който е пожертвувал своите желания за най-скъпия си приятел, и съвестта му е доволна от тази жертва.

— Все пак, Еми — каза тя на сестра си, — ти си най-милото дребосъче на света и си така разумна! Просто не зная какво бих правила без тебе!

При тези думи тя я притисна до гърдите си с истинска нежност.

— Това не значи, че смятам да се разделям с тебе, Еми, съвсем не, защото се надявам, че винаги ще си останем почти неразделни. А сега, дете мое, ще ти дам един добър съвет. Когато останеш тук сама с мисис Дженеръл…

— Да не смятате да ме оставите сама с мисис Дженеръл? — запита тихо малката Дорит.

— Но, разбира се, скъпа моя, докато се завърне папа. Естествено, като не считаме Едуърд, който сигурно няма да ти прави компания, дори когато е тук, а още по-малко, когато е в Неапол или в Сицилия — чакай, какво щях да ти кажа? — ти си такава сладка хитрушка в умението си да пресичаш другите — да, щях да кажа, когато останеш тук сама с мисис Дженеръл, Еми, не се оставяй да те подведе, че уж тя се грижи за папа или папа се грижи за нея. Тя ще се опита. Много добре зная как лукаво си опипва пътя с тези нейни ръкавици. Но ти по никой начин не давай вид, че я разбираш. И ако папа ти каже, като си дойде, че възнамерява да направи мисис Дженеръл твоя мама (което е много възможно), защото няма да ме има, съветвам те да кажеш: „Папа, позволи ми да се обявя силно против това. Фани ме предупреди, и тя също е против, и аз съм против.“ С това не искам да кажа, че има някаква вероятност твоето възражение да окаже влияние, Еми, или пък смятам, че ти ще можеш да го направиш поне с малко твърдост. Но тук е въпрос на принцип — семейния принцип — и аз те умолявам да не се покоряваш да приемеш мисис Дженеръл за мащеха и да го отстояваш, като накараш всички около тебе да се чувствуват безкрайно неловко. Не очаквам, че ти ще можеш да издържиш, уверена съм, че няма да издържиш, понеже се отнася до папа — но искам да те пораздвижа да почувствуваш дълга си. А колкото до подкрепа от моя страна или до съпротивата, която ще окажа срещу този брак, разчитай на мене, мила. Всичката тежест, която ще имам като женена жена, и нелишена от привлекателност, ще бъде използувана срещу тази жена, ще падне на главата и на изкуствената коса на мисис Дженеръл (защото съм уверена, че не е съвсем естествена, каквато е грозна, и никой човек с ума си не би дал две пари за нея).

Малката Дорит прие съвета, без да посмее да се противопостави, но и без да даде на Фани основание да мисли, че ще постъпи съгласно с него. И сега, когато, така да се каже, формално завърши моминския си живот и подреди светските си работи, Фани пристъпи със свойствения си жар към приготовленията за сериозната промяна в живота й.

Приготовленията всъщност бяха да изпрати камериерката си в Париж под охраната на куриера да купи всички принадлежности на булчинския гардероб, които би било много унизително в настоящата история да наречем с английско име, но на които (благодарение на вулгарния принцип, който историята ни спазва, да се придържа към езика, на който претендира да е написана) отказваме да дадем френско име. Богатият и красив гардероб, закупен от тези пратеници в продължение на няколко седмици, премина през Франция и Италия, настръхнали от митници, пазени от огромна армия опърпани просяци в униформа, които непрестанно повтаряха молбата на Велизарий^[2], като че ли всеки един от тези воини, които бяха цели легиони, беше византийски пълководец, та ако куриерът не беше похарчил петдесет кила сребърни монети да облекчи неволите им, гардеробът щеше да стане на дрипи, докато стигне в Рим, само поради прехвърляне от ръка на ръка. Той обаче премина победоносно при всички тези опасности и стъпка по стъпка стигна до края на пътешествието си в чудесно състояние.

Там той беше показан пред избрани представители на прекрасния пол, в чиито сърца събуди неумолими чувства. Същевременно се правеха оживени приготовления за деня, в който някои от съкровищата щяха да бъдат изложени пред публика. Изпратиха се картички с покани за закуска до половината англичани, които се намираха в града на Ромул^[3], другата половина бе в бойна готовност, като доброволни критици по различните външни пунктове на тържеството. Благородният и знаменит англичанин, синьор Едгардо Дорит, пристигна бързо през дълбоки калища и коловози от Неапол (където се шлифоваше в обществото на неаполитанските благородници), за да почете тържествения случай. Най-добрият хотел с всичките му кулинарни мирмидони^[4] се зае с приготовлението на угощението. Сумите, които мистър Дорит изтегли от банка Торлония, едва не я докараха до фалит. Британският консул не бе виждал такава сватба през цялата си консулска кариера.

Най-после дойде денят и Вълчицата в Капитолия^[5] можеше да заръмжи от завист, като гледаше как дивите островитяни^[6] вършат тези неща в днешно време. Статуите на злите древни императори с разбойническите им лица, които и скулпторите не бяха могли да разкрасят, като понамалят грозотата им, можеха да скокнат от пиедесталите си, за да отвлекат булката.

Задръстените стари фонтани, където някога са се миели гладиаторите, можеха да се съживят в чест на церемонията. Храмът на Веста^[7] можеше да се надигне от развалините си само за да придаде още по-голяма тържественост на случая. Всичко това можеше да стане, но не стана. Та не е ли същото и с живите същества — дори и със самите основоположници на човешкия род, — които понякога биха могли да свършат нещо, но не го свършват. Церемонията премина с великолепна тържественост: монаси в черни раса, бели раса и ръждиви раса се спираха да изгледат каретите; скитници селяни, облечени в овчи кожи, просеха и свиреха с кавали под прозорците; английски доброволци дефилираха; денят превали към часа на вечерната служба: празникът отзвуча; хиляди църковни камбани забиха, безучастни към събитието; самият св. Петър отрече, че е имал нещо общо с него.

По това време булката завършваше първия ден от пътуването си към Флоренция. Особеността на тази сватба беше, че изглеждаше да се въплъщава само в булката. Никой не забеляза младоженеца. Никой не забеляза и първата шаферка. Малцина можеха да съзрат малката Дорит (която изпълняваше тази роля) всред ослепителния блясък, дори да предположим, че мнозина са я търсели. И така булката се качи в красивата си карета, по някаква случайност придружена от младоженеца, и след като в продължение на няколко минути се вози гладко по хубавия паваж, се задруса по Тресавището на отчаянието^[8], през развалини и гнусота. Казват, че и други брачни карети, преди и след тях, са вървели по същия път.

Тази вечер малката Дорит се почувствува твърде самотна и тъжна и само едно нещо би могло да я утеши — да можеше пак да седне да шие край баща си, както едно време, и да му прислужва на масата и при лягане. Но за такова нещо не можеше и да се мисли сега, когато седяха в тържествената карета с мисис Дженеръл на капрата. А колкото за вечерята! Ако мистър Дорит пожелаеше да вечеря, на услугите му бяха италианският готвач и швейцарският сладкар, чиито шапки бяха високи като папската митра и които извършваха ред алхимически тайнства долу в лабораторията от тенджери, преди да му я поднесат.

Тази вечер мистър Дорит беше нравоучителен и поучителен. Ако беше просто нежен, щеше да е по-добре за малката Дорит, но тя го приемаше такъв, какъвто си беше — кога ли не го бе приемала такъв, какъвто си беше! — и се стараеше да го види в най-добра светлина. Мисис Дженеръл се оттегли да си легне най-после. Вечерното й оттегляне беше най-ледената й церемония, като че ли считаше за необходимо да превърне в камък хорското въображение, та да не може да я проследи. Първо извършваше ред вдървени поклони, наподобяващи войнишки упражнения, и след това се оттегляше. Тогава малката Дорит прегърна баща си, да му каже лека нощ.

— Еми, мила — каза мистър Дорит, като я улови за ръката, — ето края на един ден, който… хм… ми остави дълбоко впечатление, и аз съм много доволен.

— Не си ли и малко уморен, мили?

— Не — каза мистър Дорит, — не чувствувам умора, когато идва от случай така… хм… препълнен с най-чисто задоволство.

Малката Дорит се зарадва, че го вижда в такова весело настроение, и самата се усмихна от сърце.

— Мила моя — продължи той, — този случай… хм… може да послужи за отличен пример. Отличен пример… хм… за тебе, мое любимо и предано чадо.

Развълнувана от думите му, малката Дорит не знаеше какво да каже, макар че той се спря, като че ли очакваше да чуе нещо.

— Еми — подхвана той, — твоята мила сестра, нашата Фани, свърза… хм… брак, предимно с цел да разшири основата на… хм… връзките ни и… хм… да утвърди положението ни в обществото. Мила, моя, вярвам, че не е много далече времето, когато и за тебе ще се намери добра партия.

— О, не! Позволи да си остана при тебе! От сърце те умолявам да си остана при тебе! Не искам нищо друго, освен да съм при тебе и да се грижа за тебе!

Тя изрече всичко това с внезапна тревога.

— Еми, Еми, не може така! — каза мистър Дорит. — Това е слабост и детинщина, слабост и детинщина. Ти носиш… хм… отговорност, наложена от общественото ти положение. Трябва да развиеш това положение и да бъдеш… хм… достойна за него. А колкото за грижите ти по мене, аз мога… хм… да се грижа за себе си. Или — добави той след малко, — ако ли пък стане нужда някой да се грижи за мене… то… хм… слава богу… има кой да се грижи за мене. Но аз не мога… мило дете, и да помисля да те монополизирам… ха… един вид, да те пожертвувам.

О, сега ли намери да се представя себеотрицателен и да парадира с това, и да си вярва, като че ли такова нещо бе възможно!

— Не говори, Еми. Аз положително не мога да допусна такова нещо. Не бива… хм… да го допускам. Съвестта ми… хм… не би позволила. И затова, моя мила се възползувам от този радостен и грандиозен случай… хм… да ти кажа тържествено, че сега е мое най-съкровено желание и цел да те видя… хе… подходящо (повтарям подходящо) омъжена.

— О, не, мили папа, моля ти се!

— Еми — каза мистър Дорит, — аз съм сигурен, че ако отнесем въпроса до някого, който познава по-добре света и има по-изтънчени чувства и разум — да кажем например… хм… мисис Дженеръл… сигурен съм, че няма да има две мнения по отношение… хм… характера на нежните ми и правилни бащински чувства. Но тъй като… хм… от опит познавам любещото ти и предано сърце, смятам, че повече няма какво да говоря. Засега нямам… хм… кого да ти предложа за съпруг, мила: дори нямам и никой пред вид. Само искам… хм… да се разберем. Хм. Лека нощ, мила и моя единствена останала дъще. Лека нощ и бог да те благослови.

Ако тази вечер през главата на малката Дорит премина мисълта, че сега, в богатството си, той лесно би се отказал от нея, когато бе си наумил да я замести с втора жена, тя прогони тази мисъл. Все така вярна на него, както през най-тежките дни, когато му беше единствена подкрепа, тя прогони тази мисъл; и през горчивите си сълзи в онази безсънна нощ тя само го осъди в душата си, че гледа на всичко чрез очите на богатството си и има само една грижа — как да запази това богатство и как да го увеличи.

Те останаха да седят в парадната карета още три седмици с мисис Дженеръл на капрата и след това той замина за Флоренция, да настигне Фани. На малката Дорит много й се искаше да го придружи дотам, от обич към него, и после да се върне сама и да си мисли за скъпата й Англия. Но макар че агентът беше заминал с булката, оставаше камердинерът и докато можеше да се наеме заплатен придружител, до нея нямаше да дойде ред. Когато останаха сами в Римската им резиденция, мисис Дженеръл се поотпусна, доколкото можеше да се отпусне в каквото да е отношение. Тогава малката Дорит често излизаше сама в наетата карета, която им бе оставена на разположение, и слизаше от нея да се скита между развалините на стария Рим. Развалините на огромния стар амфитеатър, на старите храмове, на древните възпоминателни арки, утъпканите стари пътища, гробници, които освен онова, което представляваха сами по себе си, бяха за нея и развалините на стария Маршалси, развалини от собствения й някогашен живот, развалини от лицата и формите, които някога го населяваха, развалини от любовта, надеждите, грижите и радостите й. Два свята от човешки дела и страдание лежаха в развалини пред очите на самотното момиче, което често седеше на някоя разбита отломка; тези уединени места дори под синьото небе тя не можеше да отдели един от друг — но изскочеше ли отнякъде мисис Дженеръл, всичко изгубваше багрите си, както природата и изкуството бяха обезцветили нея самата, и налагаше печата на помади и призми и в текста на мистър Юстъс, и на всичко, до което се докоснеше; навсякъде търсеше мистър Юстъс и Сие и не виждаше нищо друго; изравяше най-сухите кокалчета от древността и ги нагълтваше цели, без да ги сдъвче — същински вампир в ръкавици.