Чарлз Дикенс
Малката Дорит (39) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава ІІ
Мисис Дженеръл

Необходимо е да представим тази изискана дама, която играеше достатъчно важна роля в свитата на семейство Дорит, за да бъде вписана лично в книгата за посетителите.

Мисис Дженеръл беше дъщеря на духовник от епископален град, където бе диктувала модата, докато стигна толкова близо до четиридесет и петте, колкото е позволено на девица. Тогава един шестдесетгодишен дървеняк — комисар от интендантството, закоравял чиновник, се влюбил във важността, с която тя карала из града четворката, впрегната в каретата на общественото благоприличие, и я помолил да го вземе до себе си на капрата. И тъй като предложението му се приело от дамата с голяма тържественост, комисарят заел мястото си на капрата и мисис Дженеръл държала юздите, докато той умрял. През време на общото им пътуване те прегазили няколко души, които им се изпречили на пътя на благоприличието — обаче винаги елегантно и хладнокръвно.

Като погребали комисаря с всичките подходящи за службата му декорации (погребалната му колесница била впрегната с цял впряг от благоприличия: развети пера и черни кадифени наметала с неговия герб в ъгъла), мисис Дженеръл започнала да разпитва какво количество прах и пепел е депозирано у банкера. Тогава станало ясно, че комисарят е надхитрил мисис Дженеръл, като си откупил годишна рента няколко години преди сватбата и скрил това обстоятелство, а по време на предложението споменал, че доходът му иде от лихвите на парите му. Следователно мисис Дженеръл намерила средствата си така намалели, че ако не бил строгият й ум, можела да постави под съмнение онази част от погребалната служба, в която се казвало, че комисарят не могъл да отнесе нищо със себе си.

При това състояние на нещата на мисис Дженеръл й хрумнало, че би могла да „формира ума“ и да подобри обноските на някоя благородна дама или че би могла да впрегне своята четворка за каретата на някоя богата млада наследница или вдовица и да я преведе през лабиринта на общественото благоприличие едновременно като неин кочияш и пазач. Когато мисис Дженеръл съобщила идеята си на своите приятели от църквата и комисариата, те така горещо я поздравили, че ако не били безсъмнените заслуги на тази дама, човек би рекъл, че искат да се отърват от нея. От високите места започнали да се сипят похвали, които изкарали мисис Дженеръл феномен на набожност, начетеност, добродетели и аристократични обноски; един преподобен архидякон дори пролял сълзи, когато изброявал съвършенствата й (описани му от човек, на когото можело да се разчита), макар че лично никога през живота си не бе имал нито честта, нито удоволствието да зърне мисис Дженеръл.

Така, един вид упълномощена от църквата и държавата, мисис Дженеръл, която винаги бе заемала високо положение, се почувствувала в състояние да го запази и отначало си поставила много висока цена. Изминал доста дълъг период обаче, през който никой не потърсил мисис Дженеръл. Най-после някакъв провинциален вдовец с четиринадесетгодишна дъщеря започнал преговори с дамата, тъй като или от вродено достойнство, или пък от изкусна дипломация (но положително поради едно от двете) мисис Дженеръл се държала, като че ли много повече е търсена, отколкото тя търсела, вдовецът трябвало да я преследва, докато я склони да формира ума и обноските на дъщеря му.

В изпълнение на този дълг мисис Дженеръл посветила седем години, през което време обиколила Европа и видяла по-голямата част от тази огромна сбирщина от обекти, които всички благовъзпитани хора трябва да видят с чужди очи и никога със собствените. Когато личността на питомката била вече сформирана, не само нейната, но и бащината й женитба били решени. Тогава вдовецът намерил, че мисис Дженеръл е вече и неудобна, и скъпа, и изведнъж се оказал също така чувствителен към нейните достойнства, както и архидяконът, и пуснал в ход такива хвалебствия за ненадминатите й качества навсякъде, където се надявал, че може да се намери някой, на когото да прехвърли този божи дар, че името на мисис Дженеръл се оказало на по-голяма почит от всеки друг път.

И така фениксът, кацнал на такъв висок клон, чакаше да го наемат, когато мистър Дорит, който отскоро си бе възвърнал богатството, спомена пред своите банкери, че търси някоя благовъзпитана и изискана дама от добро семейство, привикнала към добро общество, която да е същевременно квалифицирана да довърши образованието на дъщерите му и да им бъде икономка и компаньонка. Тъй като банкерите на мистър Дорит бяха същите, с които работеше вдовецът, те веднага рекоха: „Мисис Дженеръл!“

Като се увери, че всички сведения за мисис Дженеръл имат вече описания трогателен характер, мистър Дорит тръгна по следите на това така щастливо открито светило и си даде труд да отиде чак до графството на вдовеца, за да види мисис Дженеръл, в чието лице откри благородна дама, надвишаваща всичките му очаквания.

— Бихте ли ме извинили, ако запитам… хм… каза мистър Дорит — какво възнаграж…

— Но, разбира се — прекъсна го мисис Дженеръл. — Това е въпрос, който предпочитам да избягна. Никога не съм говорила по него с моите приятели тук и просто не мога да надвия деликатността, с която винаги се отнасям към него. Аз не съм гувернантка, както ви е известно, надявам се…

— Не, наистина! — каза мистър Дорит. — Моля ви, госпожо, да не смятате, че и за миг съм помислил това.

Той дори се изчерви, че са могли да го подозират в такова нещо.

Мисис Дженеръл важно сведе глава.

— Така че не бих могла да искам цена за услуги, които с удоволствие бих вършила безвъзмездно, но които не бих могла да извърша просто срещу каквото и да е възнаграждение. Нито пък зная дали има някъде друг случай като моя. Той е така особен!

— Безсъмнено. Но тогава как би могло да се пристъпи към въпроса? — съвсем естествено намекна мистър Дорит.

— Нямам нищо против — каза мисис Дженеръл, — макар че и това ми е неприятно, мистър Дорит да запита приятелите ми тук каква сума те са свикнали да внасят на мое име в банката всяко тримесечие.

Мистър Дорит се поклони в знак на съгласие.

— Позволете ми да добавя — каза мисис Дженеръл, — че повече не мога да говоря по въпроса. Също, че не мога да приема в никой случай второстепенно или по-низше място. Ако ми се предложи честта да се запозная със семейството на мистър Дорит… мисля, че се споменаха две дъщери?

— Две дъщери.

— Бих могла да приема само при условие на пълно равенство като компаньонка, покровителка, възпитателка и приятелка.

Въпреки съзнанието за своята важност на мистър Дорит се стори много любезно от нейна страна, че приема, все едно какви са условията. Той почти й го каза.

— Мисля, че се спомена за две дъщери — повтори мисис Дженеръл.

— Две дъщери — откликна мистър Дорит.

— Следователно — каза мисис Дженеръл — ще трябва да се прибави една трета към заплатата (каквато и да се окаже сумата), която моите приятели тук са свикнали да внасят у банкерите ми.

Мистър Дорит не се забави да отнесе деликатния въпрос до известния вдовец и като разбра, че той бил свикнал да плаща триста лири годишно за сметка на мисис Дженеръл, без голямо напрежение на математическите си способности стигна до заключението, че той трябва да плаща четиристотин. Тъй като мисис Дженеръл беше от онези лъскави наглед артикули, които те карат да мислиш, че заслужават каква ли не цена, той й направи официално предложение и помоли за честта и удоволствието да я счита за член от семейството му. Мисис Дженеръл благоволи да му отстъпи тази висока привилегия и ето я тук сега!

Взета заедно с полите й, които много допринасяха за това, мисис Дженеръл представляваше внушителна фигура: едра, шумоляща, застрашително обемиста, вечно на страж за благоприличието. Можеше да я отведат — както и я отведоха — до върха на Алпите или дъното на Херкулан, без да се разбърка нито една гънка на роклята й или да се размести една карфица по нея. Ако лицето и косата й имаха малко брашнен вид, като че ли е живяла в някаква свръхблагородна мелница, то беше, защото тя самата си беше гипсово творение, а не защото си подправяше лицето с виолетова пудра или че й е побеляла косата.

Ако очите й бяха без израз, то вероятно бе, защото нямаше какво да изразят. Ако пък бръчките й бяха малко, то бе, защото умът никога не бе записал нито своето име, нито каквото и да е друго на лицето й. Хладна, восъчна, изгаснала жена, която никога не бе горяла както трябва.

Мисис Дженеръл нямаше свои мнения. Според нея да формираш нечий ум, значеше да не му позволяваш да развива свое мнение. Тя си имаше своя малка околовръстна система от умствени бразди или релси, по които пускаше малки влакчета с хорски мнения, които не забързваха никога и не пристигаха никъде. Дори нейното благоприличие не можеше да оспори, че в света съществува неблагоприличие; но мисис Дженеръл се спасяваше, като затваряше очи за този неприятен факт и се преструваше, че такова нещо не съществува. И това спадаше към нейния метод да формира ума — да натъпче всички трудни въпроси в долапи, да ги заключи и да каже, че такива не съществуват. Този метод беше най-лесният и несравнимо най-благоприличният.

Мисис Дженеръл не позволяваше да й казват нищо потресаващо. Пред нея не биваше никога да се споменава за злополуки, нещастия и обиди. Страстите трябваше да се приспиват в присъствието на мисис Дженеръл, а кръвта да се превръща в мляко и вода. Дори малкото, което оставаше на света, като се направят горните удръжки, мисис Дженеръл умееше да лакира. В този процес на формиране на ума тя топеше най-фина четчица в огромно гърне и лакираше повърхността на всеки предмет, който й паднеше под око. И колкото п-по-напукан беше той, толкоз повече го лакираше мисис Дженеръл.

Гласът на мисис Дженеръл бе лакиран, в докосването й се чувствуваше лак и цялата атмосфера около нея бе пропита с лак. Сигурно и сънищата на мисис Дженеръл — ако изобщо можеше да сънува, — са били лакирани, както бе заспала в обятията на милостивия Сан Бернар, докато пухкавият сняг се стелеше по покрива.