Чарлз Дикенс
Малката Дорит (48) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XІ
Писмо от малката Дорит

Скъпи мистър Кленъм,

Тъй като в последното си писмо казах, че е най-добре никой да не ми пише, и тъй като, ако ви изпратя още едно писмо, няма да ви създам никакви други безпокойства, освен това да го прочетете (може би и за това няма да намерите свободно време, макар че се надявам да намерите някой ден), сега пак ще отделя един час да ви пиша. Този път ви пиша от Рим.

Ние напуснахме Венеция преди мистър и мисис Гауън, но те не направиха такова дълго пътуване като нас, защото не минаха по същия път, така че като пристигнахме, заварихме ги на квартира тук в едно място, наречено Вие Грегориана. Сигурно го знаете.

Сега ще ви разкажа всичко за тях, защото зная, че желаете да го чуете. Жилището им не е много удобно, но може би на мене, когато го видях за пръв път, колкото би се видяло на вас, не ми се видя толкова лошо, защото сте били на много различни места и сте виждали много различни обичаи. Разбира се, то е много, много по-хубаво жилище, милиони пъти по-хубаво, отколкото онова, в което живях доскоро аз, затова мисля, че не го гледам с моите очи, а с нейните. Защото е лесно да се види, че тя е отраснала в задушевен и щастлив дом, дори да не беше ми разказвала с такава голяма любов за него.

И така квартирата им е доста гола, с доста тъмна проста стълба и почти цялата се състои от една голяма мрачна стая, където мистър Гауън рисува. Прозорците, от които може да се гледа навън, са запушени, а целите стени са изрисувани с креда и въглен от другите художници, които са живели тук… О… струва ми се, от много години! Някаква уж червена завеса, но която изглежда повече прашно сива, разделя стаята през средата и онази част зад пердето представлява всекидневната им стая. Когато я посетих за първи път, тя беше там сама и ръкоделието бе паднало от ръцете й, а тя седеше загледана в небето, което светеше през горната част на прозорците. Моля ви, не се тревожете, като ви кажа, но там не беше нито така проветриво, нито светло, нито весело, нито се чувствуваше щастие и младост, както бих желала да бъде.

Тъй като мистър Гауън рисува татковия портрет (който едва ли бих познала по приликата, ако не бях видяла, като го рисува), мога по-често да бъда с нея, отколкото без този щастлив случай. Тя остава много често сама. Много е самотна наистина.

Да ви разкажа ли за второто ми посещение? Един ден, когато можех случайно да си поскитам сама, отидох при нея към 4–5 часа след обед. Тя обядваше сама и обядът й беше донесен отнякъде върху нещо подобно на мангал с жар и никой не й правеше компания, нито пък очакваше някого освен стареца, който й беше донесъл обяда. Той й разказваше някаква дълга история (за разбойници, които си върлували свободно, защото каменната статуя на един светец ги покровителствувала), за да я забавлява, както той ми каза, когато си излязох, „защото имал дъщеря като нея, макар и не така хубава“.

Сега би трябвало да кажа нещо за мистър Гауън, преди да съм казала още малкото, което ми остава да кажа за нея. Той трябва да се възхищава от красотата й и да се гордее с нея, защото всички я възхваляват, и сигурно я обича, и не се съмнявам в това — но по свой начин. Вие познавате неговия начин и ако и във вашите очи той изглежда така небрежен и недоволен, както в моите, значи не греша, като си мисля, че би могъл да бъде по-внимателен към нея. Ако на вас не се струва така, то сигурно аз греша, защото вашето бедно, непроменено дете никога не би могло да ви каже каква силна вяра има във вашата добрина и ум, дори да се опиташе. Но не се плашете, няма и да се опитвам.

Аз мисля, ако и вие сте на същото мнение, че благодарение на объркания си и незадоволен характер мистър Гауън заляга много малко на професията си. Той не върши нищо с постоянство и търпение, но ту се залавя, ту изоставя нещата, свършва ги или ги оставя недовършени, без да го е грижа за това. Като го слушах да разговаря с папа, докато той му позираше, често се питах дали този човек не вярва в никого просто защото не вярва и в себе си. Така ли е? Какво ли ще кажете вие, като стигнете дотук? Зная как ще изглеждате и почти мога да чуя гласа, с който ще ми го кажете на Железния мост.

Мистър Гауън се движи много във висшето общество, според тукашното мнение, макар да не дава вид, че му прави удоволствие или го одобрява, когато е там, и тя го придружава понякога, но напоследък излиза много малко. Струва ми се, че забелязвам някакво противоречие у хората, когато говоря за нея, като че ли е постигнала някакъв егоистичен успех, като се е омъжила за мистър Гауън, макар същевременно същите тези хора и насън да не биха го взели за себе си или за дъщерите си. Той обикаля също из страната и намира познати по всичките места, които се посещават от чужденци, и е много известен. Освен това има и един приятел, който е много често с него и когато си е тук и когато пътува, макар че се държи много хладно с този приятел и не знае точно как да се отнася с него. Аз съм съвсем сигурна (защото тя ми го каза), че тя не харесва този приятел. На мене също той ми е така противен, че отсъствието му оттук в този момент е облекчение за душата ми. Камо ли за нейната!

Но това, което особено много искам да знаете и заради което реших да ви разкажа всички тези неща въпреки страха си, че напразно ще ви разтревожа малко, е следното: тя му е така вярна и предана и е така уверена, че вечно ще го обича и всецяло ще му принадлежи, че можете да бъдете сигурен, че ще се възхищава от него, ще го величае и ще прикрива грешките му, докато умре. Вярвам, че ги прикрива и ще ги прикрива дори от себе си. Тя му е отдала сърцето си и никога няма да си го вземе обратно — то ще издържи на всички изпитания. Вие знаете, че това е истина, както знаете всичко толкоз по-добре от мене, но не мога да не ви кажа как се проявява тя, защото никога не можете да си представите колко е чудесна.

Още не съм я нарекла в писмото си по име, но ние сме такива приятелки сега, че когато сме си само двете, аз я наричам по име, а и тя ме зове по име, не по кръщелното ми име, а по онова, което ми дадохте вие. Когато започна да ме нарича Еми, аз й разказах кратката си история и че вие винаги ме наричахте малката Дорит. Казах й, че това име ми е по-скъпо от всички други, и тя започна да ме нарича също малката Дорит.

Може би още не сте имали известие от майка й и баща й и не знаете, че тя си има бебе — син. Той се роди едва преди два дни и само седмица след тяхното пристигане. Това ги направи много щастливи. Трябва да ви кажа обаче, тъй като съм решила да ви разкажа всичко, че ми се виждат стеснени пред мистър Гауън, като че ли подигравателното му държание към тях е понякога обидно за любовта им към нея. Ето и вчера, като бях там, видях как мистър Мийгълс пламна, стана и излезе от стаята, като че ли се боеше да не се изпусне да каже нещо, ако не се въздържи по този начин. А пък аз съм сигурна, че те и двамата са така внимателни, добродушни и разумни, че той би могъл да им спести тези неприятности. Коравосърдечно е от негова страна да не помисли малко повече за тях.

При последната точка се спрях да препрочета написаното. Отначало ми се видя, като че ли съм се заела да разбера и обясня толкова много неща, че почти бях склонна да не го изпращам. Но като пообмислих малко, добих по-голяма надежда, че вие ще разберете — била съм наблюдателна само заради вас и каквото съм забелязала, е само защото вашият интерес към въпроса съживява и моя. Бъдете сигурен, че това е самата истина.

Сега завършвам по този въпрос в това писмо и ми остава да кажа още много малко.

Всички сме съвсем добре и Фани се разхубавява от ден на ден. Едва ли можете да си представите колко е мила и грижлива към мене. Има един влюбен в нея, който я следва по целия път от Швейцария и после през целия път от Венеция и който току-що ми довери, че смята да я следва навсякъде. Много се смутих, когато ми заговори за това, но той настоя. Не знаех какво да кажа, но най-после му рекох, че мисля по-добре да не го прави. Защото Фани е твърде непреклонна и умна за него. Но той пак настоя, че ще я следва. В мене никой не е влюбен, разбира се.

Ако някога стигнете дотук в това дълго писмо, може би ще си кажете: сигурно малката Дорит няма да свърши, преди да ми каже нещо за пътуванията си, и, разбира се, време е да го стори. И аз мисля, че е време, но не зная какво да ви кажа. Откакто напуснахме Венеция, посетихме много най-прекрасни места, между които Генуа и Флоренция, и видяхме такива интересни неща, че просто ми се замайва главата, като си помисля какво множество представляват. Но вие можете да ми разкажете за тях много повече от мене, та защо да ви дотягам с моите приказки и описания?

Скъпи мистър Кленъм, както имах куража да ви кажа за предишните ми трудности през време на пътуването ни, и сега няма да се боя. Една от честите ми мисли е следната: колкото и стари да са тези градове, това ми се вижда по-малко интересно, отколкото обстоятелството, че те са си били на мястото през цялото време, докато аз съм знаела за съществованието само на два-три от тях, когато едва знаех какво има отвъд стените на затвора! В това има нещо тъжно и самата не зная защо. Когато в един ясен слънчев ден отидохме да видим наклонената кула в Пиза и тя, и зданията около нея изглеждаха така стари, а пък земята и небето изглеждаха така млади, и сянката й на земята беше така мека и самотна! Отначало не можех да мисля колко е красива или колко е интересна, ами си помислих: „О, колко пъти, когато сянката на стената на затвора падаше върху стаята ни и когато уморените стъпки се чуваха нагоре-надолу по двора — о, колко пъти това място си е било все така спокойно и прекрасно, каквото е днес!“ Това съвсем ме съкруши. Сърцето ми така преля, че сълзи бликнаха от очите ми, макар че се мъчех с всички сили да ги сдържа. Ето, такова настроение ме обзема често, твърде често.

Знаете ли, че след промяната на съдбата ни, макар да ми се струва, че сънувам повече от преди, винаги сънувам, че съм съвсем млада! Може би ще кажете, че не съм много стара. Не съм, но не искам да кажа това. Все сънувам, че съм дете, което се учи да пише. Често се сънувам отново там, в затвора, и виждам слабо познати лица по двора, които мислех, че съм забравила, но твърде често сънувам и че съм тук в чужбина — в Швейцария или Франция, или Италия — някъде, където сме били, но винаги се виждам като дете. Сънувала съм, че слизам долу при мисис Дженеръл с кръпките по дрехите, както се помня от най-ранно време. Колко пъти сънувам, че сме във Венеция и имаме много гости за обяд, а аз сядам на масата, облечена в траурната рокля, която носих на осемгодишна възраст по смъртта на бедната ми майка и която носих още дълго след като беше съвсем овехтяла и не държеше повече кръпки. Страшно ме измъчва мисълта, колко несъвместимо с богатството на баща ми би се сторило на гостите и как бих разсърдила и посрамила и него, и Фани, и Едуърд, ако така явно разкриех това, което те искат да пазят в тайна. Въпреки тези мисли аз си оставах дете и продължавах да седя на софрата със свито сърце, и да пресмятам разноските по обяда, и съвсем си загубвах ума, като помислих как ще свържем двата края. Никога не съм сънувала за промяната на съдбата ми. Никога не съм сънувала как се върнахте с мене онази сутрин, за да съобщите новината. Дори вас не съм сънувала никога.

Скъпи мистър Кленъм, възможно е, понеже през деня мисля толкова много за вас — и някои други, — да не ми остават мисли за вас и за през нощта. Защото, трябва да ви призная сега, че страдам от носталгия, така горещо и искрено копнея за дома, че понякога, когато няма кой да ме види, чак си поплаквам. Не мога вече да понасям раздялата с дома. Малко ми поолеква на сърцето, когато се приближим до дома, па макар и с няколко мили, и въпреки съзнанието, че скоро пак ще се отдалечим. Колко мило и скъпо ми е мястото на нашата бедност и вашата добрина! О, така мило, така мило!

Бог знае кога бедното ви дете ще види Англия пак. Всички (освен мене) харесват живота ни тук и никой не прави планове за завръщането ни. Милият ми баща говори, че ще посети Лондон в края на идущата пролет във връзка с някакви финансови въпроси, но нямам никаква надежда, че ще ме вземе със себе си.

Постарах се да постигна напредък под ръководството на мисис Дженеръл и надявам се, че не съм вече така тъпа, както преди. Започнах да говоря и разбирам почти с лекота тези трудни езици, за които ви говорих. Когато ви писах миналия път, не си спомних, че вие знаете и двата; но си спомних по-късно и това ме насърчи в старанието ми да успея. Бог да ви благослови, скъпи мистър Кленъм, не забравяйте

Вашата вечно признателна

и любеща малка Дорит

П.П. И най-вече помнете, че Мини Гауън заслужава да запазите най-хубав спомен за нея. Колкото и високо да я цените, няма да е прекалено. Миналия път забравих да спомена мистър Панкс. Моля ви, ако го видите, предайте му сърдечния ми поздрав. Той беше много добър към малката Дорит.