Чарлз Дикенс
Малката Дорит (27) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XXVІ
Ничие душевно състояние

Ако Артър Кленъм не беше взел онова твърдо решение да не си позволява да се влюби в Мини, той щеше да живее в състояние на голямо объркване, допълнено от тежка душевна борба. Голяма част от тези борби щяха да се дължат на един нестихващ сблъсък между склонността му да намрази мистър Хенри Гауън и дори да се отнася към него с истинска антипатия, и чувството му, че това ще бъде недостойно. Добрият човек не е предразположен да намразва силно и дори когато има причини за това, трудно допуска омразата да го завладее; а разбере ли, че тя е породена от някакво лично озлобление и усети ли в моменти на прояснение, че коренът й не е безпристрастен, тогава, такъв човек изпада в истинско отчаяние.

Следователно мистър Хенри Гауън би могъл да помрачи ума на Кленъм и той би могъл да мисли за него много по-често, отколкото за някои други по-приятни хора и теми, ако не беше по-голямото благоразумие на гореспоменатото му решение. При това положение мистър Гауън като че ли се прехвърли в ума на Дениъл Дойс; във всеки случай ставаше така, че обикновено мистър Дойс, а не Кленъм отваряше дума за него в приятелските разговори, които водеха помежду си. А напоследък това се случваше често, защото двамата съдружници бяха наели част от една просторна къща на една от тържествените старомодни улички в Сити, недалеч от Английската банка, край Лондонската стена.

Мистър Дойс бе прекарал деня в Туикнъм. Кленъм бе измислил някакво оправдание, за да не отиде. Мистър Дойс току-що се бе върнал в къщи. Той подаде глава през вратата на Артъровата всекидневна, за да му пожелае лека нощ.

— Влезте, влезте! — покани го Кленъм.

— Видях, че четете — обясни Дойс, — и си помислих, че не искате да ви безпокоят.

Да не беше онова забележително решение, което беше взел, Кленъм може би нямаше да знае какво всъщност чете; от цял един час очите му щяха да се взират над страниците, макар те да лежаха разтворени пред него. Той твърде бързо ги затвори.

— Добре ли са? — запита той.

— Да — отвърна Дойс. — Добре са. Всички са добре.

Дениъл все още имаше стария работнически навик да държи носната кърпа в шапката си. Той я измъкна и избърса челото си, като повтаряше бавно:

— Всички са добре. А стори ми се, че мис Мини изглеждаше особено добре.

— Имаше ли и други гости?

— Не, гости нямаше.

— А как прекарахте вие, четиримата? — запита Кленъм развеселено.

— Петима бяхме — отговори неговият съдружник. — Беше и — как му беше името… И той беше…

— Кой е той? — запита Кленъм.

— Мистър Хенри Гауън.

— А, виж ти! — извика Кленъм с необикновено оживление. — Да! Бях го забравил.

— Както вече ви споменах, ако си спомняте — обясни Дениъл Дойс, — той винаги е там в неделя.

— Да, да — обади се Кленъм. — Сега си спомням.

Дениъл Дойс, все още бършейки чело, бавно повтори:

— Да. Той беше там, той беше там. О, да, той беше там. И кучето му. И то беше там.

— Мис Мийгълс е твърде привързана към… кучето — забеляза Кленъм.

— Точно така. Тя е много по-привързана към кучето, отколкото аз — към господаря му.

— Имате пред вид мистър…

— Имам пред вид съвсем определено мистър Гауън — натърти Дениъл Дойс.

В разговора настъпи мълчание, което Кленъм запълни, навивайки часовника си.

— Не сте ли твърде прибързан в преценката си? — запита той. — Нашите преценки — говоря изобщо…

— Естествено — обади се Дойс.

— … нерядко се влияят от различни предпоставки, които, често, без дори да го съзнаваме, са несправедливи, затова би трябвало да бъдем по-внимателни. Така например мистър…

— Гауън — тихичко додаде Дойс, комуто все се падаше да произнесе това име.

— … е млад и хубав, приветлив и енергичен, има дарба и е водил най-разнообразен живот. Трудно ще е да се посочи обективна причина за предубеждение спрямо него.

— За мен, струва ми се, никак няма да е трудно, Кленъм — отвърна неговият съдружник. — Защото аз виждам как внася днес тревога, а утре ще внесе скръб в дома на моя стар приятел. Виждам как врязва дълбоки бръчки по лицето на моя приятел с всяко приближаване и с всеки поглед към неговата дъщеря. Накратко, виждам го как хвърля мрежа върху хубавото и мило същество, което никога не ще може да направи щастливо.

— Ние не сме сигурни — каза Кленъм с болка в гласа, — не сме сигурни, че не ще я направи щастлива.

— Ние не сме сигурни — отвърна съдружникът му, — че земята ще просъществува още сто години, но го смятаме за твърде вероятно.

— Добре, добре! — възкликна Кленъм. — Но нека се надяваме и нека се опитаме да бъдем ако не великодушни (нещо, което в този случай не бихме могли), то поне справедливи. Нека не очерняме този господин само защото имал успех пред красивия обект на своите стремежи; и нека не осъждаме естественото й право да надари с любовта си човека, когото намира достоен за нея.

— Може би, приятелю — каза Дойс, — а възможно е също така тя да е твърде млада и твърде галена, твърде доверчива и твърде неопитна, за да прецени добре.

— Това вече — отвърна Кленъм — не е по силите ни да оправим.

Дениъл Дойс тъжно поклати глава и добави:

— Страхувам се, че е така.

— И тъй, с една дума, ние трябва да решим, че за нас е недостойно да говорим зле за мистър Гауън. Ще бъде грозно да си създаваме предубеждение към него. И аз, за себе си, решавам да не го презирам.

— За себе си аз още не съм сигурен и затова си запазвам правото да се възмущавам от него — отговори другият. — Но ако не съм сигурен за себе си, аз съм сигурен във вас, Кленъм, и знам колко почтен човек сте и колко сте достоен за уважение. Лека нощ, мой приятелю и съдружнико! — Той размаха ръка при тези думи, сякаш съзираше нещо съвсем сериозно в дъното на техния разговор, и те се разделиха.

До това време те бяха посещавали семейството по разни случаи и бяха забелязали, че и най-малкият намек за мистър Гауън, когато той не беше сред тях, връщаше облака, който бе засенчил слънцето на мистър Мийгълс през утринта на случайната среща на ферибота. Ако Кленъм си бе позволил да допусне забранената любов в сърцето си, този период би могъл да бъде период на големи изпитания; но при действителните обстоятелства без съмнение не беше — не беше.

Също така, ако сърцето му бе дало достъп на забранения гост, безмълвната му схватка за измъкване от душевното объркване през този период би могла да се нарече твърде достойна за уважение. В непрестанното му усилие да не се задълбочава в своите преживявания, да не преследва егоистични цели по недостоен и непочтен начин, а вместо това да се придържа към високите принципи на честта и великодушието — в това имаше нещо твърде достойно. В решението му да не страни дори от дома на мистър Мийгълс, за да не би в егоистичното щадене на самия себе си да причини и най-малкото страдание на дъщерята, като я превърне в причина за отчуждаването, което, мислеше си, ще огорчи баща й, и в това му решение имаше нещо достойно. В скромната му почтеност да не забравя никога, че мистър Гауън е по-млад, че е по-привлекателен и по-очарователен като човек, също имаше нещо твърде достойно. Във всичките му тези постъпки и в много още подобни на тях, които той извършваше външно съвсем спокойно и с едно мъжествено и тихо постоянство, докато болката в сърцето му (странна, както целият му предишен живот и история) беше непоносима, във всичко това проличаваше една непоколебима сила на характера. Но, естествено, след онова решение, което беше взел, той не би могъл да притежава достойнства като изброените; и подобно душевно състояние беше ничие — ничие.

Но мистър Гауън никак не се интересуваше дали е ничие, или пък някой страда. Той си беше все в същото бодро настроение, сякаш вероятността Артър Кленъм да се е осмелил да разисква тоя голям въпрос бе твърде далечна и твърде нелепа, за да се замисля над нея. С Кленъм той винаги се държеше много приветливо и непринудено, което само по себе си (в предполагаемия случай, че не бе взел онова мъдро решение) би могло да бъде много неприятно в неговото душевно състояние.

— Съжалявам, че вчера не дойдохте с нас — каза мистър Хенри Гауън, когато посети Кленъм на другата сутрин. — Прекарахме много приятно нагоре по реката.

Така разбрал и той, отговори му Артър.

— Сътрудникът ли ви каза? — запита Хенри Гауън. — Какъв приятен човек е той!

— Аз много го уважавам.

— Бога ми, чудесен човек! — подкрепи го Гауън. — Колко е свеж, колко е жизнен още, какъв е оптимист!

Това бе едно от многобройните дребни неща, които раздразваха слуха на Кленъм. Той го отмина, просто като повтори, че много уважава мистър Дойс.

— Очарователен е! Като го гледам как все още може да си фантазира на тези години и да минава през живота, без нищичко да остави по своя път и нищичко да вземе със себе си, наистина е чудесно. Това стопля сърцето. Тъй непокварен, тъй простичък, такава добра душица! Честна дума, мистър Кленъм, човек се усеща отчайващо светски и опорочен в сравнение с такова невинно същество. Говоря за себе си, естествено, вас ви изключвам. И вие сте естествен човек.

— Благодаря за комплимента — каза смутено Кленъм, — предполагам, че същият сте и вие.

— Горе-долу — отвърна другият. — Да ви призная, почти. Не съм много голям лъжец. Ако купите някоя от картините ми, ще ви призная откровено, че не си струва парите. А купите ли нечия друга — да речем на някой голям професор, пред който съм едно нищо, — вероятностите са, че колкото повече му платите, за толкова повече ще ви излъже. Всички правят така.

— Всички художници ли?

— Художници, писатели, патриоти и всички останали, които си имат сергия на пазара. Дайте на всекиго, когото познавам, десет лири и той ще ви излъже за съответната сума; хиляда лири — за съответната сума; десет хиляди лири — за съответната сума. Колкото голяма е сумата, съответна е и лъжата. Ах, в какъв чуден свят живеем! — извика Гауън развълнуван. — Какъв весел, прекрасен, обичлив свят!

— Аз пък си помислих — каза Кленъм, — че принципът, който споменахте, се прилага предимно от…

— От Барнакловците ли? — пресече го засмяно Гауън.

— От господа политиците, които благоволяват да управляват Министерството на разтакането.

— Ах, не се сърдете на Барнаклови — засмя се отново Гауън, — те не са лоши хора! Дори и бедният малък Кларънс, идиотът на рода, и той е най-милият и приятен глупак! И, бога ми, притежава една интелигентност, която ще ви учуди!

— Сигурно. И то много — сухо отвърна Кленъм.

— А всъщност — извика Гауън с типичната склонност към уравновесяване, с която съумяваше да олекоти всичко на този свят, — макар да признавам, че Министерството на разтакането може в края на краищата да доведе до корабокрушение всекиго и всичко, все пак това сигурно няма да стане по наше време — а иначе то е отлична школа за благородници.

— Страхувам се, че то е една много опасна, неудовлетворителна и скъпа школа за хората, които заплащат, за да се учат там учениците — каза Кленъм, поклащайки глава.

— Ах, но вие наистина сте ужасен човек — приветливо отвърна Гауън. — Сега вече си представям как сте подплашили онова малко магаре, Кларънс, най-приятния от всички глупаци (аз наистина го обичам) дотолкова, че просто сте му взели ума. Но стига за него и за всички останали. Искам да ви представя на майка си, мистър Кленъм. Моля, направете ми честта да ми дадете тази възможност.

В онова ничие душевно състояние Кленъм не би могъл да желае нищо по-малко от това и повече да си блъска ума как да го избегне.

— Майка ми живее при най-примитивни условия долу в оная червена тухлена тъмница, Хемптън Коурт^[1] — каза Гауън. — Ако обичате да определите сам кога ви е удобно и да посочите деня, в който ще ми разрешите да ви заведа там на вечеря, то вие ще се отегчите, а тя ще се очарова. Не, сериозно, това е истинското положение.

Какво трябваше да отговори Кленъм след всичко това? В стеснителния му характер се включваше и много простота, в най-добрия смисъл на думата, защото беше непокварен и неопитен; и в своята простота и стеснителност единственото, което можеше да каже, бе, че с удоволствие се предоставя на разположение на мистър Гауън. И тъй, той съответно го каза и денят бе определен. За него това бе един нежелан ден, ден, посрещнат с неохота, когато настана, и те тръгнаха надолу към Хемптън Коурт.

Уважаемите обитатели на тая достопочтена грамада приличаха в ония времена на лагеруващи цивилизовани цигани. От жилищата им се излъчваше нещо временно, сякаш се готвеха да напуснат в същия миг, в който намерят нещо по-подходящо; а и от тях самите се излъчваше една незадоволеност, сякаш бяха много обидени, че още не са намерили нещо много по-подходящо. Изящни завеси и прегради се виждаха почти навсякъде още щом се открехнеха вратите им; нескопосано скалъпени паравани, превърнали сводести коридори в трапезарии и заградили мрачни кьошета, в които нощем спяха прислужниците, сврели глави сред вилиците и лъжиците; пердета, които ви умоляваха да повярвате, че не прикриват нищо; стъклени врати, които ви заклеваха да не ги забелязвате; безброй предмети с разнообразни форми, които се преструваха, че нямат нищо общо с гузната им същност — прости легла; прикрити отвори в стените — най-очебийни складове за въглища, неумело замаскирани проходи, които бяха обикновени вратички към кухните. Психически задръжки и изкусни преструвки, ето какво произлизаше от всичко това. Гостите, вперили искрени очи в домакина, се правеха, че не усещат миризмата на гозба, приготвяна на три стъпки от тях; хора, седнали срещу случайно отворен долап, се преструваха, че не виждат бутилките вътре; посетители, опрели глава до преграда от тънко платно, от другата страна на което слуга или прислужничка разговаряха високо, се опитваха да покажат, че наоколо цари девствена тишина. Безброй бяха дребните приспособления от подобен вид, които циганите-аристократи си налагаха и приемаха едни от други.

Някои от тези бохеми бяха с раздразнителен характер, понеже вечно бяха огорчавани и нервирани от две душевни притеснения: първото бе съзнанието, че никога не получават достатъчно от публиката; и второто — съзнанието, че в сградата се допуща публика. Втората голяма несправедливост носеше ужасни страдания на някои от тях — особено в неделни дни, когато те дълго хранеха надеждата, че земята ще се отвори и ще погълне публиката; но това желано събитие все още не бе настъпило поради възмутителната нехайност в организацията на вселената.

Вратата на мисис Гауън се обслужваше от дългогодишен семеен слуга, който имаше да разчиства лични сметки с публиката — нещо във връзка с някаква служба в пощите, която очакваше от известно време и на която все още не беше назначен. Той отлично знаеше, че публиката не е в състояние да го вкара там, но мрачно се залъгваше с идеята, че именно публиката го държи отвън. Под влиянието на това огорчение (а вероятно и на известни затруднения и нередовност в заплатата) той бе занемарил външността си и бе вечно намусен; и сега, съзирайки у Кленъм един от отвратителните представители на своя потисник, прие го с презрение.

Мисис Гауън обаче го прие със снизхождение. Тя се оказа изискана възрастна дама, бивша хубавица и все още достатъчно запазена, за да мине без пудра по носа и без неправдоподобните червени петна под очите. Държеше се с него малко високомерно; тъй се отнесе и друга една стара дама, черновежда и надута, която по всяка вероятност имаше и нещо истинско по себе си, иначе не би могла да съществува, но това истинско не бяха нито косите, нито зъбите, нито фигурата, нито цвета на лицето й; тъй се отнесе и един белокос стар джентълмен с достоен и навъсен вид; и двамата поканени на вечерята. Но понеже всички те бяха живели като служители в британски посолства из разните краища на света и тъй като най-сполучливият начин, по който едно британско посолство най-лесно може да заприлича на Министерството на разтакането, е като се отнася към сънародниците си с безгранично презрение (иначе ще заприлича на посолствата на всички останали страни), Кленъм си каза, че все пак са го приели доста прилично.

Оказа се, че достойният стар джентълмен бил лорд Ланкастър Стилтстокинг, използуван дълги години от Министерството на разтакането като представител на нейно британско величество в чужбина. Този благороден хладилник бе заледил не един европейски кралски двор в своето време и го бе сторил с такъв изключителен успех, щото самото споменаване на думата англичанин вледеняваше стомасите на чужденците, които имаха голямата чест да си го припомнят още от преди четвърт век.

Сега той беше пенсиониран и поради това (издокаран с клюмнала бяла папионка, подобно вкоравена снежна пряспа) бе тъй любезен да помрачава вечерята. Полъх от преобладаващия дух на бохемство се усещаше в катунарския характер на прислужването и странното поднасяне на чиниите и храните; ала благородният хладилник далеч по-успешно от най-красивите чинии и порцелани й придаваше чудесен вид. Той помрачаваше вечерята, охлаждаше вината, влояваше сосовете, попарваше зеленчуците.

В стаята имаше още само една друга личност: едно микроскопично малко пажче, помагача на злобния човек, който не беше успял да се настани в пощите. Но дори и този младеж, ако можеше да се разкопчае ливреята му и да се оголи сърцето му, дори и той щеше да излезе един далечен потомък на Барнакловия род, готов да си поиска държавна служба.

Мисис Гауън, обвита в благородна меланхолия, причинена от недостойното желание на сина й да ухажва свинската публика в качеството си на последовател на еснафското изкуство, вместо да отстоява знатния си произход и да му сложи халка на носа като истински Барнакл, даваше тон на разговора за упадъка на времената. Тогава Кленъм за пръв път научи върху какви малки оси се въртял този голям свят.

— Ако Джон Барнакл — каза мисис Гауън, след като упадъкът на времената бе напълно установен, — ако Джон Барнакл се бе отказал от своята много несполучлива идея да печели благоразположението на тълпата, всичко щеше да е наред и аз мисля, че и страната щеше да се запази.

Старата надута дама кимна в съгласие; но допълни, че ако Огъстъс Стилтстокинг в най-общ смисъл бил издал нареждане кавалерията да се изведе със заповед да атакува, според нея, страната щяла да бъде запазена.

Благородният хладилник кимна в съгласие; но допълни, че ако Уилям Барнакл и Тюдър Стилтстокинг, по времето когато се сближили и образували своята незабравима коалиция, смело били пристъпили към слагане намордници на вестниците, и ако били обявили за наказуемо главните редактори да си позволяват да разискват поведението на който и да е държавен чиновник в чужбина и в страната, според него, страната щяла да бъде запазена.

Всички бяха единодушни, че страната (друга дума за Барнакловци и Стилтстокинговци) се нуждае от запазване; но как беше стигнала до състоянието да се нуждае от запазване, не беше ясно. Ясно беше само, че ставаше дума изключително за Джон Барнакл, Огъстъс Стилтстокинг, Уилям Барнакл и Тюдър Стилтстокинг, Том, Дик или Хари Барнакл или Стилтстокинг, защото всичко останало беше само тълпа. И именно тази черта в разговора направи неприятно впечатление на Кленъм като човек ненавикнал и го накара да се запита дали е правилно да стои тук и мълчаливо да слуша как една велика нация се натиква в такива тесни рамки. Но припомняйки си, че в парламентарните дебати, независимо дали думата е за живота на тялото на тази нация или пък за нейната душа, въпросът всъщност винаги бе свеждан само до и помежду Джон Барнакл, Огъстъс Стилтстокинг, Уилям Барнакл и Тюдър Стилтстокинг, Том, Дик или Хари Барнакл или Стилтстокинг и до никого друг; припомняйки си това, той не се обади от името на тълпата, защото си каза, че тълпата е свикнала на това.

Както изглежда, мистър Хенри Гауън изпитваше някакво злорадо удоволствие да настройва тримата разговарящи един срещу друг и да наблюдава как Кленъм се стряска от приказките им. Той чувствуваше еднаква омраза към класата, която го бе отхвърлила, както и към класата, която не го бе приласкала, затова не усещаше лично притеснение от казаното. Необезпокояваното му съзнание, изглежда, дори се наслаждаваше и от положението на неудобство и изолация от добрата компания, изпитвано от Кленъм; и ако Кленъм се намираше в онова състояние, с което оня Никой непрестанно си съперничеше, той щеше да долови това и още докато седеше край масата, щеше да се възпротиви на подозрението си като проява на неприязненост.

В течение на няколко часа благородният хладилник, изостанал с поне сто години назад в политическите си схващания, се прехвърли с около пет века напред и произнесе дълбокомислени политически предсказания, съответствуващи на тази епоха. Той приключи, замразявайки чая в собствената си чаша и оттегляйки се при най-ниската си температура.

Тогава мисис Гауън, привикнала в дните на своето величие да запазва по един празен стол до своя, на който да приканва преданите си жертви един по един като знак на особеното й внимание, с едно извъртане на ветрилото си покани Кленъм да приближи до нейно благородие. Той се подчини и зае трикракия стол, неотдавна освободен от лорд Ланкастър Стилтстокинг.

— Мистър Кленъм — подхвана мисис Гауън, — независимо от щастието, което изпитвам, че ме представиха на вас, макар и в това ненавистно и неудобно място — същинска барака, — има един въпрос, по който копнея да поговорим. Това е въпросът, във връзка с който моят син, доколкото разбрах, е имал удоволствието да се запознае с вас.

Кленъм наклони глава — най-подходящият отговор за нещо, което все още не разбираше.

— Първо — каза мисис Гауън, — всъщност тя хубавка ли е наистина?

В своите ничии затруднения за него бе много трудно да отговори; наистина му беше трудно да се усмихне и да запита:

— Коя?

— О! Много добре знаете! — отвърна тя. — Онази изгора на Хенри. Това неуместно увлечение. Е, добре! Щом непременно трябва да спомена името мис Миклъс — Миглъс.

— Мис Мийгълс — каза Хенри — е много красива.

— Мъжете тъй често грешат по тоя въпрос — отговори мисис Гауън, поклащайки глава, — щото аз искрено признавам, че дори и сега все още не съм убедена; макар да не е малко, че подкрепяте Хенри така сериозно и разпалено. Те са го пипнали в Рим, нали?

Фразата не нарани никого смъртоносно. Кленъм отговори:

— Извинете, страхувам се, че не разбрах вашия израз.

— Казвам, пипнали са го — обясни мисис Гауън, потупвайки с пръчките на затвореното си ветрило (голямо зелено ветрило, което тя използуваше като ръчен параван) върху малката масичка. — Срещнали са го. Открили са го. Изпречили са се пред него.

— Кои „те“?

— Как кои? Тези Миглъс.

— Всъщност не бих могъл да кажа къде точно моят приятел мистър Мийгълс за пръв път е представил мистър Хенри Гауън на своята дъщеря.

— Почти съм сигурна, че го е пипнала в Рим; но все едно е къде — все някъде е било. А сега (но това съвсем между нас) дали наистина е много проста?

— Вижте, госпожо — отговори Кленъм, — самият аз съм, без съмнение, толкова прост, че не съм в състояние да отсъдя.

— Отлично! — подхвърли мисис Гауън, невъзмутимо разтваряйки паравана си. — Великолепно! От което аз разбирам, че вие тайно смятате нейното държане съответствуващо на нейния вид?

След мигновено вковаване Кленъм кимна.

— Това е успокоително и се надявам, че сте прав. Хенри май ми беше казал, че сте пътували с тях?

— Аз пътувах с моя приятел мистър Мийгълс, с жена му и дъщеря му в продължение на няколко месеца. (Как се сви ничието сърце при този спомен!)

— Това ме успокоява, защото сигурно отблизо ги познавате. Разбирате ли, мистър Кленъм, тази история продължава вече дълго време и аз не виждам никакво подобрение. Затова за мен е безкрайно облекчение, че мога да си поговоря с човек, който е тъй добре запознат с нея. Същинска благодат. Същинска благословия, повярвайте.

— Извинете — отговори Кленъм, — но мистър Гауън не е споделял тайните си с мен. Аз не съм така добре осведомен, както си мислите. Грешката ви ме поставя в много неловко положение. Нито дума по този въпрос не е разменяна между мистър Хенри Гауън и мен.

Мисис Гауън погледна към другия край на стаята, където синът й играеше карти на канапето със старата дама, която бе привърженица на кавалерийската атака.

— Не е споделял тайните си с вас? Не — каза — мисис Гауън. — Нито дума не е разменяна между вас? Не. Това бих могла да си го представя. Но има и неизречени изповеди, мистър Кленъм; и тъй като вие сте били заедно, в интимен кръг с тези хора, не се съмнявам, че в настоящия случай съществува подобно признание. Вие вероятно сте чули — аз изпаднах в истинско отчаяние от това, — че Хенри се е поддал на едно увлечение, което… е! — вдигна тя рамене — което е, смятам, съвсем благоприлично увлечение, а и някои художници са, като художници, издигнати хора; но все пак ние никога не сме имали в рода си друго освен художници аматьори, затова извинително е за мен да се чувствувам някак…

Когато мисис Гауън замлъкна, за да изпусне една въздишка, Кленъм въпреки решението си да бъде великодушен, не успя да потисне мисълта, че съществува твърде малка опасност семейството да излезе из редовете на аматьорите дори и в настоящия случай.

— Хенри — подхвана отново майката — е своеволен и решителен; и понеже онези хора, естествено, полагат всички усилия, за да го пипнат, аз храня твърде слаба надежда, мистър Кленъм, тази история да приключи. Предполагам, че зестрата на момичето ще бъде минимална; Хенри можеше да се нареди много по-добре; не виждам каква ще е компенсацията за подобен неподходящ брак; но той постъпва, както му е угодно; и ако не забележа промяна в най-близко време, не виждам друг път, освен да се примиря и да се помъча да видя тия хора от най-хубавата им страна. Безкрайно съм ви задължена за всичко, което ми казахте.

Докато тя отново свиваше рамене, Кленъм пак се поклони вдървено. Зачервен от неловкост и много смутен, той се обади, а гласът му бе още по-приглушен от преди:

— Мисис Гауън, чудя се как да изпълня онова, което смятам за свой дълг, и все пак трябва да ви помоля за съдействие в моя опит да го изпълня. Едно неразбиране от ваша страна, едно много голямо неразбиране, ако смея така да го назова, трябва да бъде изяснено. Вие подозирате мистър Мийгълс и неговото семейство в това, че полагали всички усилия, тъй, мисля, се изразихте…

— Всички усилия — повтори мисис Гауън, вгледана в него с тихо упорство, а зеленото й ветрило се вееше между нея и огъня.

— За да пипнат мистър Хенри Гауън?

Дамата спокойно кимна.

— Но това е много далеч от истината — каза Артър, — аз знам колко нещастен е мистър Мийгълс поради тази история; знам, че си послужи с всички възможни спънки с надеждата да я прекъсне.

Мисис Гауън сви голямото си зелено ветрило, потупа го по рамото с него и после потупа усмихнатите си устни.

— Ами да, естествено — каза тя. — Точно каквото ви казах.

Артър я погледна в очакване да разбере какво му е казала.

— Сериозно ли говорите, мистър Кленъм? Не виждате ли?

Артър не виждаше; и си призна.

— Но нима аз не познавам сина си и нима не знам, че това е най-лесният начин да бъде хванат? — каза мисис Гауън надменно. — И нима мислите, че тези Миглъсови не го знаят поне толкова добре, колкото и аз? О, това са ловки хора, мистър Кленъм; очевидно делови хора! Доколкото знам, Миглъс, е работил в някаква банка. Трябва да е била цветуща банка, ако той е бил в ръководството. Това поне е извършено много умело.

— Моля ви, повярвайте, госпожо… — прекъсна я Артър.

— О, мистър Кленъм, нима наистина сте толкова наивен!

Така го заболя, като я чу да говори с този високомерен тон и като я видя как потупва надменната си уста с ветрилото, че той много искрено извика:

— Повярвайте, госпожо, това е несправедливо, това е съвсем безпочвено подозрение.

— Подозрение ли? — повтори мисис Гауън. — Какво ти подозрение, мистър Кленъм, това е увереност. Всичко се върши много умело и както виждам, вие сте им повярвали напълно. — Тя се изсмя и отново потупа устни с ветрилото и отметна глава, сякаш додаде: „На мен не ги разправяйте. Знам, че подобни хора са в състояние да сторят всичко заради честта да се свържат с висшето общество.“

Тъкмо в този подходящ момент играта на карти завърши и мистър Хенри Гауън прекоси стаята към тях с думите:

— Мамо, ако обичаш, трябва да освободиш мистър Кленъм, че дълъг път ни чака, а вече става късно.

Кленъм стана, защото нямаше какво друго да стори, а мисис Гауън докрай продължи да го гледа все така високомерно и да потупва надменните си устни.

— Разговорът ви с моята майка продължи необикновено дълго — забеляза Гауън, когато вратата се затвори зад тях. — Искрено се надявам, че не ви е отегчила.

— Съвсем не — отговори Кленъм.

Наели бяха за пътуването един отворен файтон и скоро се понесоха в него по пътя към дома. Гауън, който караше, запали пура, Кленъм отказа. Въпреки желанието си той стана така умислен, че Гауън отново рече:

— Много се страхувам, че майка ми ви е отегчила.

На което той се насили да отговори: „Съвсем не!“ — и пак се замисли.

Ако беше в онова душевно състояние, което не кара никого да се чувствува неловко, мислите му щяха да се въртят предимно около човека до него. Той щеше да се запита: „Дали и мен не ме изритва от пътеката по същия небрежен, жесток начин?“ Той щеше да си помисли, че представянето му на майката е било намислено от него самия, защото той е знаел какво ще каже тя и по този начин е щял да изясни положението на съперника си и надменно да го предупреди, без сам да трябва да му се изповядва с нито дума. Той щеше да си помисли, че дори и да не е съществувал подобен умисъл, Гауън го е завел там, за да се подиграе с потиснатата му любов и да го измъчва. Потокът на тези размишления щеше понякога да бъде прекъсван от изблик на срам, породен от порицанието на собствената му открита природа, която щеше да му казва, че да се дава храна на подобни подозрения, макар и мигновени, означава, че той не се придържа към решението си да не завижда. В мигове като тия борбата в него щеше да е най-ожесточена; и вдигайки очи и хващайки погледа на Гауън, той щеше да се сепва от чувството, че е бил несправедлив към него.

А после, заглеждайки се в тъмния път и в неясните предмети, той отново щеше да се унесе в мисли. „Питам се. Накъде сме тръгнали той и аз по още по-тъмния път на живота? Какво ще стане с нас и с нея в неясната далечина?“ Като си мислеше за нея, той щеше пак да се разтревожи от укорителното опасение, че чувството му за неприязненост към него е измяна към нея и фактът, че тъй лесно се е настроил срещу него, го прави още по-недостоен за нея, отколкото в началото.

— Не, вие очевидно сте съвсем без настроение — каза Гауън. — Много се страхувам, че майка ми ужасно ви е отегчила.

— Съвсем не, уверявам ви — отговори Кленъм. — Няма ми нищо — нищо!