Чарлз Дикенс
Малката Дорит (32) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XXXІ
Силата на духа

Всеки ден всеки от нас преминава по многолюдните улици на столицата край някой мършав, сбръчкан, пожълтял старик (той би могъл да е паднал и от звездите, ако изобщо има в небесата звезда дотолкова посърнала, че да изпусне подобна гаснеща искрица), който крета нанякъде подплашено, сякаш замаян и малко стреснат от този шум и тази блъсканица. Този старик е всякога дребен старик. Дори някога да е бил едър старец, той се е смалил в дребен старик; ако ли пък всякога е бил дребен старец, той се е свил в още по-дребен старик. Палтото му е с цвят и кройка, каквито никога и никъде и в никой период не са били на мода. Очевидно то не е било шито за него, нито пък за който и да било смъртен. Някой производител на конфекция е взел мерките на Съдбата за пет хиляди палта от това качество и Съдбата е услужила на този старец, един от безкрайната редица стари мъже. То е всякога с големи потъмнели метални копчета, различни от всички останали копчета. Този старик носи шапка, изпомачкана, изтъркана и все пак страшно здрава шапка, която никога не е съумяла да приеме формата на бедната му глава. Грубата му риза и грубото му шалче не му прилягат повече, отколкото палтото и шапката, от тях се излъчва същият вид на вещи, които не са негови — на вещи ничии. И все пак този старик носи своите одежди с неловкостта на човек, издокаран и подреден за пред хората, като че ли останалото си време прекарва с нощна шапчица и халат. И тъй както полската мишка във втората гладна година пристига да навести градската мишка и боязливо си проправя път към жилището на градската мишка през един град, обитаван от котараци, така преминава през улицата и този старик.

Понякога в празнични дни привечер той преминава по улиците с още по-неуверена стъпка, а старите му очи просветват с влажен и мочурлив блясък. Този дребен старик тогава е пиян. Малко му трябва, за да се напие; половин бутилка бира му стига да разклати и без туй треперещите му нозе. Някой жалостив познат — най-често съвсем случаен познат — е посгрял немощта му с халба бира, а в резултат на това ще измине по-дълго време от друг път, преди да го срещнем отново. Защото дребният старик се прибира в приюта за бедняци; дори когато се държи благоприлично, те не го пускат често да излиза (макар че според мен би трябвало, като се знае, че дните му за разходка под слънцето са вече преброени); а когато пък се е провинил, заключват го по-строго от друг път между четири стени заедно с още петдесет и деветима старци, всеки от които мирише на всички останали.

Бащата на мисис Плорниш — един беден, дребничък, писклив и креслив като каталясало птиче стар господин, който на времето си се бе проявявал в така наречения музикален бранш и се бе сблъскал с големи несполуки и който почти никога не бе съумял да си пробие път в живота, нито пък да го налучка, а още по-малко — да стори каквото и да е с него, освен да се примири с мисълта, че животът е непроходим — се бе оттеглил по свое собствено желание в бедняшкия приют, определен по закон да бъде добрият самарянин на неговия район (без дори обичайните два пенса за джебни пари, което бе глупава държавна икономия), по времето на ония събития, които бяха завели мистър Плорниш в затвора Маршалси. До преди затрудненията на неговия зет да се стоварят и на неговата глава, старият Ненди (в приюта всички го наричаха така, но за кървящите сърца той си оставаше старият мистър Ненди) се бе разполагал в едното ъгълче край Плорнишовото огнище и бе получавал и хляба, и виното си от Плорнишовата трапеза. Той все още вярваше, че ще заеме предишното си място, щом Съдбата се усмихне на неговия зет; а междувременно, докато лицето й бе навъсено, живееше си като един от ония дребнички старци сред другите старци, обвити от общата миризма.

Но нито бедността му, нито палтото му, което никога не е било на мода, нито бедняшкият приют, в който живееше сега, бяха в състояние да угасят обожанието на неговата дъщеря. Мисис Плорниш така се гордееше с дарбите на своя баща, както вероятно би се гордяла, ако го бяха избрали за лорд-канцлер. Тя тъй дълбоко се възхищаваше от изисканите му маниери, както би му се възхищавала, ако беше самият велик шамбелан^[1]. Бедният дребен старик знаеше няколко стари, блудкави песнички, отдавна излезли от употреба, песнички за Хлое, Филис и Стрефон, които били ранени от сина на Венера; но за мисис Плорниш дори и в операта не можеше да се чуе музика като тия съкровени трели и цвъртежи, посредством които той изливаше тези песенчици подобно на изтъркана, малка и счупена латерна, въртяна от ръката на дете. В „свободните“ му дни, онези слънчеви петънца в пустата мрачна алея от проскубани и повехнали старци, за мисис Плорниш бе и радост, и мъка да го нахрани вкусно с месце и след като го накара да си пийне и бира, да му рече: „Хайде сега, изпей ни една песничка, татко.“ И той им изпяваше за Хлое, а в случаи, когато настроението му беше особено повишено, тогава и за Филис — Стрефон не беше изпълнявал отдавна, по-точно откакто се бе оттеглил в приюта, — а след това мисис Плорниш заявяваше, че според нея нямало по-добър певец от нейния татко, и изтриваше очи.

Ако в дни като споменатите той се бе върнал от кралския палат, не — ако самият благороден Хладилник се бе завърнал в родината победоносно от някой чуждестранен двор, за да бъде декориран и повишен заради последния си страхотен провал, дори и тогава мисис Плорниш не би го развеждала с по-голяма тържественост из Двора на кървящото сърце.

— Това е татко — казваше тя, запознавайки го с някой съсед. — Татко вече скоро ще си дойде завинаги при нас. Нали изглежда добре? Татко е най-сладкогласният певец; ако веднъж го чуете, никога няма да го забравите.

А що се отнася до мистър Плорниш, той бе повярвал безрезервно във всичко това още когато се бе оженил за дъщерята на мистър Ненди, и само едно не можеше да си обясни — как един тъй надарен възрастен джентълмен не е успял да се издигне. След дълги размишления той бе отдал това на факта, че неговият музикален гений не е бил научно обработен в ранната му младост.

— Понеже защо иначе — обясняваше мистър Плорниш, — защо иначе да се учи музиката, като я носи човек у себе си? Затова ще е, така намирам.

Старият Ненди имаше покровител, един покровител. Той си имаше покровител, който по свой възхитителен начин — някак извинително, като че ли постоянно свикваше възхитени зрители, за да засвидетелствуват, че той просто не би могъл да се държи по-свойски и по-благосклонно с този старик заради простотията и бедността му, — та който по възхитителен начин беше много добър към него. Старият Ненди бе посещавал колежа Маршалси, за да се вижда със своя зет през краткия му престой там; и там щастливо се бе сдобил и постепенно с течение на времето беше задълбочил над себе си покровителството на Бащата на тази национална институция.

Мистър Дорит приемаше този старец по начин, като че ли старецът беше васал на неговото феодално владение. Черпеше го и му поднасяше чай, сякаш оня пристигаше да му положи васалната си клетва от далечни места, където арендаторите са все още диваци. Дори имаше мигове, когато с чисто сърце би могъл да се закълне, че старикът е негов някогашен слуга, останал му верен докрай. Когато заговорваше за него, то беше като за някакъв негов прислужник. Изпитваше голямо задоволство да го среща, а после да се тюхка, че бил толкова западнал, след като оня си отидеше. Учудваше се, че бедничкият старик все още си държал главата права.

— В старческия приют, сър, в общежитието; нито стаята ти — стая, нито гости допускат, загубваш си достойнството, не те уважават, не те зачитат. Отвратително!

Беше рожденият ден на стария Ненди, когато го пуснаха отново да излезе. Но той не им каза, че има рожден ден, защото иначе можеха и да го задържат; тъй като старци като него не би трябвало изобщо да се раждат. Той премина през познатите улици до Двора на кървящото сърце, наобядва се с дъщеря си и със своя зет и им изпълни Филис. Току-що беше я изпял, когато малката Дорит надникна да ги види как са.

— Мис Дорит — каза мисис Плорниш. — Ето го и татко! Ама нали добре изглежда? А пък гласът му какъв е!

Малката Дорит му подаде ръка и усмихнато каза, че отдавна не го е виждала.

— Не, те са прекалено строги към бедния татко — обясни мисис Плорниш с издължено лице — и не го пускат да се разхожда и да подиша чист въздух и на половината на онова, което му е потребно. Но той вече скоро ще си се върне у дома завинаги. Нали, татко?

— Да, мила, надявам се. Ще му дойде времето, добър е господ.

Тук мистър Плорниш направи едно свое изказване, което неизменно произнасяше, съвсем същото, дума по дума, в случаи като този. То бе формулирано по следния начин:

— Джон Едуърд Ненди. Сър. Докато под този покрив има трошица от храна и капка вино, ти си добре дошъл да го делиш с нас. Докато има наръч съчки и ъгълче от леглото, ти си добре дошъл да го делиш с нас. Ако ли пък стане тъй, че няма нищо под този покрив, ти пак ще си добре дошъл да го делиш с нас, било то много или малко. Това е истината, което ти казвам, и, значи, не те лъжа, и съответно това, което остава, то е да бъдеш замолен да го сториш и следователно защо да не го направиш?

На това блестящо възвание, което мистър Плорниш произнасяше тъй, сякаш го бе съчинил (което сигурно беше така) с огромни усилия, бащата на мисис Плорниш отговаряше с пискливия си гласец:

— Благодаря сърдечно, Томъс, аз зная чувствата ти и то е същото, за което сърдечно ти благодаря. Обаче, Томъс, не. Докато не настане час, когато няма да го измъквам от устата на твоите дечица, което ще значи да го измъквам и както и да го наричаш, това ще си е така и аз ще ги лишавам все така, макар че той все ще настане, но много скоро не може да настане, не, Томъс, не!

Мисис Плорниш, която седеше с извърнато лице и стискаше крайчеца на престилката си в ръка, отново се намеси в разговора и каза на мис Дорит, че баща й възнамерявал да прекоси реката, за да изрази уваженията си оттатък, освен ако тя сметнела, че това нямало да е удобно сега.

А тя отговори:

— Аз си отивам направо в къщи и ако желае да тръгне с мен, много приятно ще ми бъде да се погрижа за него — много приятно ще ми е наистина — каза малката Дорит, винаги внимателна да не накърни чувствата на по-слабите — да бъда в негова компания.

— Я, чуваш ли, татко! — извика мисис Плорниш. — Ето те и тебе, младежо, на разходка с мис Дорит! Чакай да ти вържа шалчето на хубава връзка, защото и ти си ми такъв хубавеляк, татенце, какъвто не се е виждал.

С тази синовна шега дъщеря му го понагласи и го прегърна любовно и застана на вратата с болнавото си детенце на ръце, а здравото остави да се катери по стълбите, загледана подир дребния си стар баща, който креташе нататък, мушнал ръка под лакътя на малката Дорит.

Вървяха бавно, а малката Дорит го преведе през Железния мост, настани го на една пейка да си почине и те поседяха там, загледани във водата, и си говориха за корабоплаване, а старикът разказа какво щял да направи, ако му се паднел един кораб, пълен догоре със злато (възнамеряваше да наеме едно хубаво жилище за Плорнишови и за себе си в някоя градина-ресторант и там да си живеят до края на живота, обслужвани от келнера), и денят се превърна в един чудесен рожден ден за стария човек. Оставаха им пет минути да стигнат до целта си, когато на ъгъла на нейната улица се сблъскаха с Фани, с новата й шапка, запътена също нататък.

— Боже мой, какво правиш ти, Еми! — изкрещя стреснато тази млада дама. — Не може да бъде!

— Какво не може да бъде, мила Фани?

— Господи! Всичко можех да повярвам за тебе — отговори младата дама, пламнала от възмущение, — но това не бих могла да повярвам, дори и за тебе!

— Фани! — извика малката Дорит, наранена и удивена.

— О! Я стига с това Фани, проклето жалко същество, стига! Като си помисля само — да върви по средата на улицата посред бял ден подръка с един просяк! (Тя изстреля последната дума като гюлле от топ.)

— О, Фани!

— Казах ти да спреш с това Фани, защото не ти позволявам! Не бях виждала такова нещо. Ах, начинът, по който си решила да ни унижаваш при всеки възможен случай, е наистина отвратителен. Лошо малко създание!

— Нима някой би се почувствувал унижен — кротко се обади малката Дорит, — ако се погрижи за този беден старец?

— Да, госпожице — отговори сестра й, — и ти би трябвало да го знаеш. И ти отлично го знаеш и го правиш именно защото го знаеш. Върховното удоволствие в живота ти е да напомняш на собственото си семейство за неговото нещастие. А второто голямо удоволствие в живота ти е да се движиш в просташко общество. Но все едно, ако ти нямаш чувство за приличие, то аз го имам. Бъди любезна да ме оставиш да премина необезпокоявана на другата страна на улицата.

С тези думи тя изхвърча на отсрещния тротоар. Старият позор, който почтително бе изостанал две-три крачки назад (защото малката Дорит бе пуснала от удивление ръката му, когато Фани я бе подхванала) и който бе блъскан и проклинан от нетърпеливите минувачи, загдето им препречва пътя, настигна своята придружителка леко замаян и каза:

— Надявам се, че нищо лошо не се е случило с вашия уважаван баща, мис? Надявам се, че всичко е наред в уважаемото ви семейство?

— Да, да — отвърна малката Дорит. — Да, благодаря. Хайде, дайте ми пак ръка, мистър Ненди. Вече скоро ще стигнем.

И тъй тя заприказва с него, както му бе говорила и преди, и те стигнаха до портиерната, където дежуреше мистър Чивъри, и влязоха вътре. Но случи се така, че Бащата на Маршалси се бе запътил към портиерната в мига, в който те излизаха оттам и влизаха в затвора, хванати подръка. Щом гледката, която представляваха, се изпречи пред очите му, той изрази най-силна възбуда и душевно униние; и без да обръща каквото и да е внимание на стария Ненди, който, след като му се бе поклонил, стоеше с шапка в ръка, както обикновено в неговото височайше присъствие, извъртя се обратно, затири се към собствената си врата и хукна по своята стълба.

Като остави нещастника, когото бе взела под своето крило в злощастен час, като му обеща забързано да се върне веднага, малката Дорит затича след баща си, а по стълбата бе настигната от Фани, която се изкачваше с обидено достойнство. Тримата стигнаха стаята почти едновременно; бащата седна на стола си, зарови лице в ръцете си и изпусна тежък вопъл.

— Разбира се — каза Фани. — Точно така. Бедничкият огорчен папа! Е, сега, надявам се, най-сетне ми повярвахте, мис!

— Но какво има, татко? — извика малката Дорит, като се надвеси над него. — Огорчих ли те с нещо, татко? Не, надявам се, че не съм!

— Виж ти, надявала се била! Не те е срам! О ти — задъха се Фани за най-силния израз, — о ти, ти, проста малка Еми! Истинско дете на затвора!

Той възпря упреците й с махване на ръката и изхлипа, повдигайки лице и поклащайки глава към своята по-малка дъщеря:

— Еми, зная, че постъпката ти не е злонамерена. Но ти ме нарани жестоко.

— Не била злонамерена! — пресече го неумолимата Фани. — Направена, за да ни злепостави! Да ни унижи! Да изложи името на семейството!

— Татко — проплака малката Дорит, пребледняла и разтреперана. — Много съжалявам. Моля те да ми простиш. Кажи ми с какво се провиних, за да не го повтарям!

— С какво се била провинила, пита хитрушата! — кресна Фани. — Много добре си знаеш. Аз вече ти го казах, затуй не предизвиквай съдбата и не отричай!

— Шт! Еми — подхвана баща й, като избърса неколкократно лицето с носната си кърпа, а след това я стисна конвулсивно в ръката, която се отпусна на коляното му. — Сторих, каквото можах, за да те опазя тук; сторих, каквото можах, за да ти създам добро име тук. Може да съм успял, а може и да не съм. Ти може да го осъзнаваш, а може и да не го съзнаваш. Не казвам нито да, нито не. Преминал съм през всичко тук освен през унижението. Това ми беше милостиво спестено — до този миг.

Тук конвулсивно свитите му пръсти се отпуснаха и той отново доближи кърпата до очите си. Малката Дорит, коленичила на пода край него, положила умолително ръка на рамото му, го наблюдаваше, изпълнена с разкаяние. След като се поуспокои от обхваналата го жалост, той отново стисна носната си кърпа.

— До този ден милостиво бях пощаден от унижението. Въпреки всичките ми нещастия у мен проличаваше онази сила на духа, уважението — покорността, която изпитваха към нея, ако смея да използувам израза, другите около мен, което ми беше спестило — хъ! — унижението. Но в този ден, в тази минута аз остро го усетих.

— Разбира се! Как би могло да бъде другояче? — възкликна неукротимата Фани. — Да се разхожда тя и да се перчи с един просяк! (Нов топовен изстрел!)

— Но, мили мой татко! — изплака малката Дорит. — Не се оправдавам, че съм наранила доброто ти сърце — не! Небето да ми е свидетел, че не! — Тя стисна ръце, обезумяла от отчаяние. — Единственото, за което те моля, е да се успокоиш и да го забравиш. Но ако сама не знаех, че си тъй мил с този старец и че си дружелюбен с него, и че винаги с радост го срещаш, аз нямаше да дойда тука с него, татко, нямаше наистина. Онова, което съм имала нещастието да направя, е сторено по погрешка. Никога нарочно не бих извикала сълзи в очите ти, мой мили татко — промълви малката Дорит с разкъсано сърце, — каквото и да ми дава срещу това светът или каквото и да иска той от мен срещу това.

А Фани изхлипа полуядосано и полуразкаяно, заплака и тя и започна да повтаря — нещо, което тази млада дама повтаряше винаги, когато бе обхваната едновременно от гняв и съжаления, ядосана както на себе си, така и на околните, — започна да повтаря, че предпочитала да умре.

Междувременно Бащата на Маршалси приласка по-малката дъщеря към гърдите си и я погали по главата.

— Хайде, хайде! Замълчи, Еми, замълчи, дете мое. Ще го забравя колкото мога по-скоро. Аз — тук в гласа му прозвуча хистерическа бодрост, — аз скоро ще съумея да го забравя. Напълно вярно е, моя мила, че винаги ми е приятно да срещна това бедно старче — бедната душица, бедния човечец — и че аз — хм — му отдавам своето покровителство и доброта на — хм, — на тази пречупена тръстика — смятам, че мога да го назова така с най-хубавото чувство, достойнството ми позволява да го сторя. Вярно е, такъв е случаят, мое дете. Но в същото време, като постъпвам така, аз си запазвам, ако смея да се изразя — хм, — ако мога така да го кажа — една душевна гордост. Гордост на духа. Има обаче неща, които са несъвместими с това — той възпря един хлип — и нараняват тая гордост. Раняват я дълбоко. Не това, че съм видял добрата моя Еми да се държи любезно и — хм — снизходително с това бедно старче, не е това, което ме ранява. То е, и нека приключим болезнения случай, като го изчерпим докрай, боли ме, че видях моето собствено дете, собствената ми дъщеря, да пристига в този Колеж отвън, от претъпканите улици — усмихната, усмихната! — хваната подръка с един — о, боже мой! — подръка с една… ливрея!

Намека за палтото без кройка и модел този злощастен джентълмен изрече почти шепнешком, вдигнал нагоре ръката със стиснатата носна кърпа. Разпалените му чувства сигурно щяха да се излеят и в други още изявления, ако в този миг на вратата не се бе почукало, и то два пъти, в отговор на което Фани (все още склонна да умре и достигнала дори дотам, че да желае и да е погребана!) извика: „Влез!“

— Ах, младият Джон! — каза Бащата с променен и успокоен глас. — Какво има, млади Джон?

— Писмо за вас, сър, оставиха го току-що в портиерната, както и едно съобщение, и понеже се случих там, реших да ви го донеса. — Но вниманието на младежа беше привлечено повече от тъжната картина, която представляваше малката Дорит, коленичила в нозете на баща си, с извърната глава.

— Така ли, Джон? Благодаря.

— Писмото е от мистър Кленъм, сър — това е отговорът, а съобщението беше, сър, че мистър Кленъм ви праща своите уважения и ви известява, че ще си достави удоволствието да ви навести днес следобед, надявайки се да ви види, както и — тук вниманието му се разсея повече и от преди, — както и мис Еми.

— О! — Когато надникна в писмото (в което се намираше една банкнота), той се позачерви и отново погали Еми по главата. — Благодаря ви, млади Джон. Правилно. Задължен съм ви за вниманието. Никой ли не чака да влезе при мен?

— Не, сър. Никой не чака.

— Благодаря, Джон. А как е майка ви, млади Джон?

— Благодаря ви, сър, не е чак толкова добре, колкото би ни се искало — всъщност никой от нас не е много добре освен татко, — но тя е доста добре, сър.

— Кажете й, че я поздравяваме, ако обичате. Ще й кажете, че я поздравяваме сърдечно, нали, млади Джон?

— Благодаря ви, сър, ще й кажа. — И мистър Чивъри младши си отиде, след като спонтанно, още в стаята, бе успял да съчини един съвсем нов надгробен надпис в смисъл, че Тук лежи тялото на Джон Чивъри, Който, след като на Еди-коя си Дата бе видял Идола на Живота си, Потопен в Скръб и Сълзи, и Неспособен да понесе тази Мъчителна гледка, Незабавно се прибра в Обителта на своите неутешими родители и Прибързано сложи край на Съществованието си по своя Воля.

— Хайде, хайде, Еми — обади се Бащата, когато младият Джон бе затворил вратата, — хайде да спрем по този въпрос! — Изминалите няколко минути видимо бяха повишили настроението му и той бе много разведрен. — Но къде остана моето бедно старче? Не бива да го оставяме сам по-дълго, иначе ще си помисли, че не е желан, а това ще ме огорчи. Ти ли ще го повикаш, дете мое, или аз да отида?

— Ако обичаш, татко — каза малката Дорит, която се опитваше да спре хлиповете си.

— Разбира се, че ще ида, миличка. Забравих; очите ти са малко… Хайде! Усмихни се, Еми. Не се притеснявай за мен. Аз се оправих, мила, оправих се. Върви си в стаята, Еми, и се пооправи, за да посрещнеш мистър Кленъм.

— Предпочитам да си остана в стаята, татко — отговори малката Дорит, която сега по-трудно и от преди съумяваше да потисне сълзите си. — Предпочитам да не срещам мистър Кленъм.

— О, срамно, срамно е, мила моя, това е безразсъдство. Мистър Кленъм е един много благороден човек — много благороден. Сдържан понякога; но бих казал, извънредно благороден. Не мога да допусна да не си тук и да не посрещнеш мистър Кленъм, мила, особено пък днеска. Затуй върви да се оправиш, Еми; върви да се освежиш, бъди добро дете!

Отпратена така, малката Дорит послушно стана и се подчини; спря само за миг, преди да напусне стаята, за да целуне сестра си за сдобряване. Вследствие което на тази млада дама — която се чувствуваше твърде изтощена нервно и засега се бе отказала от желанието, благодарение на което се бе отървала от гнева си — й хрумна, и тя го изрази гласно, че по-добре щяло да е старикът Ненди да умре, вместо да се мъкнел тук и да ги тревожел — този отвратителен, скучен, проклет нещастник, и да скарвал две сестри.

Бащата на Маршалси, който бе започнал да си тананика някаква песничка и дори бе кривнал на една страна черната си кадифена шапчица — така си бе оправил настроението, слезе долу на двора и намери старика, застанал с шапка в ръка на същото място край портата, където го бяха оставили.

— Ела, Ненди — каза той с голяма благост. — Ела горе, Ненди; знаеш пътя; ами защо още тогава не дойде горе? — И той стигна дотам в споменатия случай, че да му подаде ръка и да му каже: — Как си, Ненди? Добре ли си?

На което вокалистът му отговори:

— Благодаря ви, благородни господине, още по-добре съм, загдето виждам ваша милост.

Докато пресичаха двора, Бащата на Маршалси го представи на най-новия колежанин:

— Един стар мой познат, сър, един беден старик. — А после добави: — Позавий се, добри ми Ненди, сложи си шапката. — Което бе много любезно наистина.

Но неговото покровителство не спря дотук; защото той накара Меги да приготви чай и я изпрати да купи някакви бисквитки, прясно масло, яйца, студена шунка и скариди. За покупката на продуктите той й връчи банкнота от десет лири, като подробно й обясни да внимава в рестото. Всички тези приготовления отиваха вече към края си, а дъщеря му Еми се бе върнала със своята бродерия, когато пристигна Кленъм. Той го приветствува много учтиво и го покани да похапне с тях.

— Еми, любов моя, ти познаваш мистър Кленъм дори по-добре, отколкото аз имам щастието да го знам. Фани, мила, ти се знаеш с мистър Кленъм. — Фани му кимна високомерно; поведението, което тя неизменно възприемаше в моменти като тоя, се дължеше на факта, че според нея съществуваше един всеобхватен заговор да се унижава фамилията, като не се дооценява или недостатъчно се уважава, и един от заговорниците беше и той.

— А този, мистър Кленъм, е беден човечец, старият Ненди, много предана стара душица. (Той винаги говореше за него като за предмет, останал от древността, докато всъщност оня бе две-три години по-млад от Дорит). — Я чакайте. Ама вие май се познавахте с Плорниш, нали? Май дъщеря ми Еми беше споменала, че познавате бедния Плорниш?

— О, да! — потвърди Артър Кленъм.

— В такъв случай, сър, това е бащата на мисис Плорниш.

— Така ли? Драго ми е да се запознаем.

— А още по̀ ще ви е драго, ако знаете какви чудесни качества притежава, мистър Кленъм.

— Надявам се да ги открия, като го опозная по-добре — каза Артър, който в душата си окайваше приведената и смирена фигура.

— Днес за него е празник и той идва да посети старите си приятели, които винаги с радост го посрещат — обясни Бащата на Маршалси. А след това добави тихичко: (— В старопиталище е, бедничкият. Днес му е свободен ден.)

В това време Меги, безшумно подпомогната от своята майчица, беше постлала масата и закуската бе поднесена. Понеже времето беше горещо и затворът — задушен, прозорецът беше разтворен докрай.

— Ако Меги постеле вестника на перваза, мила — прошепна благодушно Бащата на малката Дорит, — моят стар почитател ще може да си пийне чая там, докато ние похапваме тук.

И тъй, разделен от благородната компания посредством пропастта от една стъпка и половина, бащата на мисис Плорниш задоволително си похапна. Кленъм за пръв път ставаше свидетел на проявата на познатото ни великодушно покровителство от страна на другия баща, Бащата на Маршалси; и потъна в размишления над тези чудновати прояви.

Но най-поразително от всичко му се стори удоволствието, с което той разискваше немощността и упадъка на старика. Сякаш той самият бе някакъв благосклонен треньор, който обяснява състоянието на безобидното животно, изложено от него на показ.

— Още ли не си изял шунката, Ненди? Ах, ах, колко си бавен! (Последните му зъби — обясни той на останалите — вече го оставят, горкото старче.)

После пак се обади:

— Не искаш ли скариди, Ненди? — а когато оня не отговори веднага, рече: (— Слухът му много отслабва. Скоро ще оглушее.)

Друг път го запита:

— Правиш ли си дълги разходки из оня двор, там, където живееш, Ненди?

— Не, сър. Не обичам много да се разхождам.

— Не, разбира се — потвърди той. — Много естествено. — А после тихичко уведоми другите: (— И краката му го оставят.)

По едно време запита старика с онази типична снизходителност, с която му говореше, за да го приравнява уж към себе си, на колко години е малкото му внуче.

— Джон Едуърд — започна старикът, като оставя бавно ножа и вилицата, за да си помисли. — На колко е години ли? Чакайте да си помисля.

Бащата на Маршалси се почука по главата. (— Паметта отслабва.)

— Джон Едуърд ли, сър? Да ви кажа, забравил съм. Не мога сега да си спомня точно, сър, дали беше на две години и два месеца или на две години и пет месеца. Но е нещо такова.

— Не, не си блъскай ума над това сега — отговори той с безкрайно търпение. (— Способностите му видимо западат — старецът ръждясва от живота, който води!)

Колкото повече открития от подобен характер мистър Дорит си внушаваше, че изнамира у старика, толкова повече сякаш го заобичваше; а когато се надигна от стола след чая, за да се сбогува със стареца, който каза, че се страхувал, благородни господине, че часът за прибирането му наближавал, самият той се изпъчи, за да изглежда колкото може по-строен и по-здрав.

— На това не му викаме шилинг, Ненди, да знаеш — каза той, като му мушна един в ръката, — на това му викаме тютюн.

— Благородни господине, благодаря ви. Ще си купя тютюн. Моите благодарности и уважение към мис Еми и мис Фани. Желая ви лека нощ, мистър Кленъм.

— И да не ни забравяш, стари ми Ненди — каза Бащата. — Пак да дойдеш, помни, винаги, когато имаш свободен следобед. Не бива да излизаш, без да ни навестяваш, иначе ще ти се разсърдим. Лека нощ, Ненди. Внимавай, като слизаш по стълбите, Ненди; много са неравни и изтъркани.

С тези думи той поостана на стълбищната площадка и изчака старчето да слезе до долу; а когато отново влезе в стаята, заяви с някакво надуто задоволство:

— Тъжна гледка, мистър Кленъм, макар да е утешително това, че той самият не го осъзнава. Бедничкият старик е една нещастна развалина. Духът му е сломен и смазан — унищожен, — изтръгнат от него, сър, напълно!

Понеже Кленъм имаше за цел да се забави там, той отговори каквото можа на тези думи и застана край прозореца с Бащата, докато Меги и нейната майчица миеха чайния сервиз и разтребваха масата. Забеляза, че събеседникът му стои на прозореца със самочувствието на приветлив и достъпен владетел и че когато някой от поданиците долу в двора поглеждаше нагоре, начинът, по който мистър Дорит отговаряше на поздрава му, твърде много напомняше на кралска благословия.

Когато малката Дорит седна край масата със своята бродерия и Меги с нейната — на леглото, Фани започна да си връзва шапката, което значеше, че се готви да си отива. Артър, който все още преследваше своята цел, остана. В това време вратата се отвори без никакво почукване и вътре влезе мистър Тип. Той целуна Еми, докато тя се надигаше да го посрещне, кимна на Фани, кимна на баща си, хвърли свъсен поглед към гостенина, без да даде вид, че го познава, и седна.

— Тип, миличък — обади се кротко малката Дорит, смутена от това, — нима не видя…

— Да, Еми, видях. Ако имаш пред вид присъствието на някой посетител тук, в стаята — казвам, ако говориш ей за оня — отговори Тип и изметна рязко глава към по-близкото си до Кленъм рамо, — видях!

— И това ли ще кажеш само?

— Това ще кажа само. Надявам се — додаде високомерният младеж след минутно мълчание, — надявам се, че посетителят ще ме разбере, когато кажа, че това е всичко, което ще кажа. С две думи, надявам се, посетителят ще разбере, че не се е отнесъл към мен като към джентълмен.

— Не го разбирам това — спокойно отбеляза омразната личност, за която ставаше дума.

— Не? Ами добре тогава, за да ви го изясня, сър, бих желал да ви уведомя, че когато се обръщам към някого с — както смятам — добре аргументирана молба, една належаща молба, една деликатна молба към някого за един дребен временен заем, който почти нищо няма да му струва — който почти нищо няма да му струва, обърнете внимание! — и когато този индивид ми отговори, че молел да бъде извинен, аз смятам, че той не се е отнесъл към мен като към джентълмен.

Бащата на Маршалси, който наблюдаваше мълчаливо сина си, в мига, в който чу думите му, подхвана с гневен глас:

— Как се осмеляваш… — Но синът му го прекъсна:

— Хайде сега ти пък не ме питай как съм се осмелявал, татко, защото това са глупости. А що се отнася до начина на поведение, което съм избрал спрямо тук присъствуващия индивид, би могъл да се гордееш, че все пак се държа достойно.

— Точно така! — извика Фани.

— Достойно ли? — каза Бащата. — Да, много достойно; извънредно достойно. Значи, дотам стигнахме, синът ми да ме учи мене — мене, какво значи достойно държание?

— Хайде сега да не се разправяме за това, татко, и да не се караме по въпроса. Аз съм напълно убеден, че тук присъствуващият индивид не се отнесе към мен като към джентълмен. Точка по въпроса!

— Никаква точка, сър — отговори Бащата. — Никаква точка ти казвам! Значи, напълно си се убедил, така ли? Напълно си се убедил?

— Да, напълно. И защо да продължаваме повече?

— Защото — отвърна му Бащата много разгорещено, — защото ти нямаш никакво право да се убеждаваш в нещо, което е чудовищно, което е — хм — аморално, което е — хм — отцеубийствено. Не, мистър Кленъм, умолявам ви, сър. Не искайте от мене да спра; това тук — хм — засяга един общ принцип, който е дори и над законите на — хм — гостоприемството. Аз протестирам срещу твърдението на моя син. Аз — хм, — аз лично се отвращавам от него.

— Че защо, теб какво пък те засяга това, татко? — отвърна синът през рамо.

— Какво ме засяга мене ли, сър? У мене се крие един — хм, — един характер, сър, който не би могъл да понесе това. — Той отново измъкна носната си кърпа и попи лицето си. — Аз съм разгневен и обиден от думите ти. Нека предположим, че аз самият в даден момент — хм — или в дадени моменти съм отправил молба, добре аргументирана молба, и една деликатна молба, и една належаща молба към някой индивид за малък временен заем. Нека предположим, че този заем е можело да ми се даде без затруднения, но този индивид ми е съобщил, че не може да го даде. Нима в такъв случай синът ми трябва да ми каже, че не са се отнесли към мен като към джентълмен и че аз — хм — съм приел това унижение?

Дъщеря му Еми нежно се опита да го успокои, но той за нищо на света не искаше да се успокои. Той каза, че духът му се бил разбунтувал и не можел да понесе това.

Нима това трябвало да му се каже, пожела той отново да знае, нима трябвало да му се каже от неговия собствен син, край собственото му огнище, в собственото му лице? Нима подобно унижение трябвало да му се нанесе от неговото собствено дете?

— Че кой те кара да го приемаш върху себе си и да се чувствуваш обиден, татко? — намусено запита младият джентълмен. — Онова, в което аз съм се убедил, няма нищо общо с тебе. Каквото казах — няма нищо общо с тебе. Кой те кара да се навираш в чуждите шамари?

— Отговарям ти, че има много общо с мене — отговори Бащата. — И аз с възмущение ти заявявам, сър, че — хм — деликатното и особено положение, в което се намира собственият твой баща, сър, би трябвало — хм — да те накара ако не друго, поне да занемееш, сър, като изразяваш такива — хм, — такива противоестествени принципи. И освен това, ако нямаш синовно чувство, сър, ако отричаш този си дълг, нима не си поне — хм, — нима поне не си християнин? Да не си — хм — атеист? И християнско ли е, позволи да те запитам, да заклеймяваш и да осъждаш един човек, загдето е помолил да го извиниш един-единствен път, когато този същият човек може би — хм — ще ти отговори на молбата следващия път? Нима не е по-християнско да го — хм, — да му дадеш още веднъж възможност да се поправи? — Той бе изпаднал в състояние на религиозен екстаз и разпаленост.

— Напълно ми е ясно — каза мистър Тип, като се надигна да си върви, — че тази вечер тука не може да се спори разумно и справедливо, затова най-добре да му сложим край. Лека нощ, Еми. Не се ядосвай. Много съжалявам, че трябваше да се случи тъкмо тук, и то в твое присъствие, честна дума; но не ми е възможно да потискам честния си дух дори и заради тебе, сестро.

С тези думи той си наложи шапката и излезе, придружен от мис Фани, която от своя страна сметна за належащо да се раздели с Кленъм с един-единствен поглед, в който се прочете, че винаги го е смятала за един от огромната група на заговорниците.

Когато си отидоха, Бащата на Маршалси показа склонност отново да изпадне в униние и сигурно щеше да го стори, ако в този миг не беше дошъл един джентълмен, изпратен да го заведе в Голямата стая. Беше същият джентълмен, когото Кленъм бе видял през нощта, когато сам случайно бе останал да нощува в затвора, и който страдаше от манията да се оплаква, че неправилно се изразходвали фондовете, от които Маршала уж си тъпчел търбуха. Той се представи за пратеник, дошъл да отведе Бащата на председателския стол; защото вече им бил обещал да председателствува събраните там колежани на тяхната музикална вечеринка.

— Ето, както виждате, мистър Кленъм — каза Бащата, — такива са тегобите на положението, което заемам тук. Но какво да се прави — дълг към обществото! Уверен съм, че вие най-добре ще ме разберете — длъжен съм да изпълня задължението си.

Кленъм го помоли да не се бави нито миг повече.

— Еми, моя мила, ако си в състояние да задържиш мистър Кленъм за по-дълго тук, оставям с доверие всичко в твои ръце и се надявам, че ще съумееш да сториш нещо, за да накараш мистър Кленъм да забрави — хм — неуместните и неприятни обстоятелства, които се случиха след нашия чай.

Кленъм го увери, че това не го е огорчило и затова просто нямало какво да забравя.

— Драги ми господине — каза Бащата, като свали черната си шапчица и стисна ръката на Кленъм, с което искаше да изрази благодарността си за получаването на писмото и банкнотата през същия следобед, — нека небето ви благослови!

Така най-после целта на Кленъмовото забавяне беше постигната и той можеше да си поговори с малката Дорит, без никой да ги слуша. Меги се смяташе за никой и затова беше тук.