Чарлз Дикенс
Малката Дорит (21) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XX
В обществото

Да бе имал желанието и дарбата да напише сатира за фамилното високомерие, младият Джон Чивъри нямаше защо да търси примери за отмъщение вън от семейството на своята любима. Те изобилствуваха в нейния галантен брат и в онази превзета сестра, израснали в сиромашия и самозабравили се в хвалби за знатния си произход; готови да просят и да заемат от най-бедните; да откъснат от залъка на всекиго; да похарчат чуждите пари; да пият от чашата на непознати и след това да я запратят на пода. Ако можеше да обрисува мрачната история на живота им и в същото време да ги опише как размахват призрачната мъртвешка глава на фамилното благородство, за да привличат и плашат с него своите благодетели, младият Джон щеше да блесне като първокласен сатирик.

Тип се беше постарал да използува доходно свободата си и бе започнал работа като маркировач на билярд. Той тъй малко се беше замислил над това, кой е станал причина да бъде освободен, че Кленъм съвсем излишно си бе правил труда да въздействува на мистър Плорниш по този въпрос. Който и да го бе удостоил с любезността си, той с удоволствие приемаше неговата любезност със своята любезна благодарност — и това беше всичко. Измъквайки се из тъмничната врата при тези износни условия, той стана билярден маркировач; и сега пак надникваше понякога в малкото игрище за кегелбан, облечен в зелено модно сако (купено на вехто), с колосана яка и лъскави копчета (нови), и пиеше бирата на колежаните.

Една достойна черта в разпасания характер на този джентълмен беше тая, че той уважаваше и се възхищаваше от сестра си Еми. Това чувство ни веднъж не му бе попречило да й причинява тревоги, нито го бе накарало да се въздържи или лиши от нещо заради нея; но дори с този затворнически нагар върху обичта си той я обичаше. Същият вмирисан дъх на Маршалси се забелязваше и в ясното осъзнаване на факта, че тя жертвува живота си за техния баща, и в пълното отминаване на факта, че тя е сторила много и за него самия.

Кога точно този енергичен млад мъж и неговата сестра бяха започнали най-системно да размахват фамилното привидение, за да сащисват целия колеж, това този разказ трудно би могъл да установи. Вероятно по времето, когато започнаха да се хранят от подаянията на колежаните. Но едно е сигурно — колкото по-бедни и по-нуждаещи се бяха те, толкова по-тържествено измъкваха привидението от неговия гроб; а когато извършваха нещо особено нередно, привидението винаги се появяваше сред заслепяваща светлина.

В понеделник сутринта малката Дорит позакъсня, защото баща й бе спал до късно, а после трябваше да му се приготви закуската и да се подреди стаята му. Тя нямаше уговорена работа навън и затова остана при него, докато с помощта на Меги почисти и го изпрати на сутрешната му разходка (всичко петдесетина крачки) до кафенето, за да прочете сутрешния вестник. Тогава тя си сложи шапката и излезе, притеснена, че се е забавила толкова много. Както обикновено, когато премина през портиерната, разговорите сепнаха и един колежанин, постъпил тук в събота вечерта, усети бодването от лакътя на един по-стар колежанин: „Гледай! Ето я!“

Тя искаше да види сестра си, но когато стигна до дома на мистър Крипълс, разбра, че и сестра й, и чичо й са отишли вече в театъра, където работеха. Тъй като имаше пред вид подобна вероятност и след като си бе решила, че в подобен случай ще ги последва там, тя пое към театъра, който беше на отсамната страна на реката и не много далеч.

Малката Дорит познаваше живота в театрите толкова, колкото познаваше златните мини, и когато я насочиха към някаква тайнствена вратичка със странния вид на вход, който не се заключва по цяла нощ, и която, засрамена сякаш от себе си, се гушеше в една странична уличка, тя се поколеба, преди да влезе, защото я смутиха неколцината гладко избръснати господа с накривени шапки, които се шляеха пред вратата и твърде много приличаха на колежани. Когато, окуражена все пак от тази им прилика, тя ги запита къде да търси мис Дорит, те я пропуснаха да влезе в един тъмен коридор — той напомняше огромно опушено шише на изгаснала лампа, — в който долитаха далечни звуци от музика и танцуващи нозе. Един мъж, тъй отдавна непроветряван, че беше хванал зелен мухъл, седеше и наблюдаваше подобно на паяк това тъмно място през една дупка в ъгъла, но той й каза, че щял да изпрати съобщение на мис Дорит по първата дама или господин, които минели оттам. Първата дама, която мина, стискаше навита партитура, половината мушната в маншона й и половината стърчаща навън, а самата беше толкова изпомачкана, че да я поизглади човек, означаваше да й направи голямо добро. Но понеже беше много добродушна и каза: „Елате с мен; скоро ще ви намеря мис Дорит“, сестрата на мис Дорит тръгна с нея и с всяка стъпка в мрака се приближаваше до звуците на музиката и танцуващите нозе.

Най-после достигнаха до някакъв прашен лабиринт, сред който един връз друг се препъваха някакви хора, а бъркотията от безбройните греди, прегради, тухлени стени, въжета, макари, както и смесицата от светлината на слънцето и на лампите, беше такава, като че ли човек бе попаднал на обратната страна на вселената. Малката Дорит, останала сама и блъскана всеки миг от нечие тяло, стоеше напълно удивена, когато чу гласа на своята сестра:

— О, боже мой, Еми, какво търсиш тука?

— Исках да те видя, мила Фани; и понеже утре през целия ден съм на работа и като си помислих, че ти днес през целия ден може би си заета, казах си…

— Но като си представя, Еми, че тъкмо ти — зад кулисите! Не, невероятно!

Докато изричаше тези слова с не много дружелюбен тон, нейната сестра я превеждаше към една по-открита част на лабиринта, където, струпани едно върху друго, се виждаха позлатени столове и маси, а няколко млади госпожици, насядали където завърнат, разговаряха. Всички тези госпожици се нуждаеха от гореща ютия и всички някак странно се озъртаха наоколо, докато си приказваха.

Тъкмо когато сестрите пристигнаха там, някакво безцветно момче с шотландско кепе подаде глава иззад една греда отляво, каза: „Малко по-тихо там, госпожици!“, и изчезна. Веднага след това един весел господин с буйна дълга черна коса надникна иззад една греда отдясно, каза: „Малко по-тихо там, душички!“, и също изчезна.

— Това, да те видя сред моите колеги, Еми, е наистина последното нещо, което бих могла да си представя! — каза сестра й. — Кажи, как стигна дотук?

— Не знам. Дамата, която ти каза, че съм тук, бе любезна да ме доведе.

— Ах ти, кротко същество! Ти, струва ми се, можеш да се провреш навсякъде. Аз не бих могла да го сторя, Еми, макар че много по-добре познавам широкия свят.

Семеен навик беше да се смята за нещо в реда на нещата, че тя си е едно простичко, малко домошарче, което не притежава богатия и мъдър опит на останалите. Тази семейна измислица целеше да помогне на семейството да обясни на самата нея защо приема услугите й. Да не си представлява тя, че върши кой знае какво.

— Така-а! А сега кажи какво си намислила, Еми. Убедена съм, че ти се е набило нещо в главата, нещо за мене — каза Фани. Тя говореше така, сякаш сестра й, две-три години по-малка от нея, й е някаква престаряла баба.

— Не е кой знае какво; но понеже ти ми разказа за дамата, която ти е дала гривната, Фани…

Безцветното момче подаде глава иззад гредата отляво, каза: „Бъдете готови, госпожици!“, и изчезна. Веселият господин с черната коса също тъй внезапно подаде глава иззад гредата отдясно, каза: „Бъдете готови, душички!“, и също изчезна. Вследствие на това всички млади госпожици се изправиха и започнаха да отупват полите си отзад.

— Е, Еми? — каза Фани, която правеше като останалите. — Какво искаше да ми кажеш?

— Откакто ми разправи, че някаква дама ти е дала гривната, която ми показа, Фани, аз не съм съвсем спокойна за тебе и наистина бих искала да науча нещо повечко, ако си склонна да ми се довериш.

— Хайде, госпожици! — извика момчето с шотландското кепе.

— Хайде, душички! — извика господинът с черната коса. И двамата изчезнаха след миг и музиката и танцуващите крака се чуха отново.

Малката Дорит седна на един от златните столове, замаяна от тези бързи прекъсвания. Сестра й и останалите се бавиха дълго време; а в тяхно отсъствие нечий глас (както изглеждаше, на господина с черната коса) непрестанно подвикваше през звуците на музиката: „Едно, две, три, четири, пет, шест — скок! Едно, две, три, четири, пет, шест — скок!“ Най-после гласът спря и всички се върнаха отново, малко или много задъхани, увити в шаловете си, готови за излизане.

— Почакай малко, Еми, нека си отидат преди нас — прошепна Фани. Скоро ги оставиха сами; нищо по-особено не се случи след това, само момчето надзърна иззад старата греда и каза: „Всички да сте тук в единайсет утре, госпожици!“, и господинът с черната коса надникна иззад своята стара греда и каза: „Всички да сте тук в единайсет утре, душички!“, всеки по присъщия му начин.

Когато останаха сами, нещо като че ли беше навито или бе прибрано по някакъв друг начин и пред тях се разтвори голям, празен кладенец, в който Фани надникна и каза:

— Хайде, чичо!

Когато очите й свикнаха с тъмнината, малката Дорит го различи в дъното на кладенеца, сам в някакъв самотен ъгъл, стиснал под мишница инструмента си в опърпания му калъф.

Старецът изглеждаше така, като че ли високите прозорци на галерията с късчето небе в тях са били най-високата точка на неговите успехи в живота, а после е трябвало да ги остави и да заслиза надолу, докато най-сетне е потънал чак там, на дъното. На това място той бе прекарвал шест нощи седмично в продължение на много години, но никой не го бе видял да вдига очи над своята партитура и с основание се смяташе, че не е видял ни една от играните пиеси. В театъра се разправяше, че не познавал и най-популярните герои и героини дори по външен вид и че клоунът в продължение на петдесет вечери отправял най-острите си шеги направо към него, защото се бил обзаложил, че той няма да усети, и наистина, той с нищо не показал, че е осъзнал това. Дърводелците обичаха да се шегуват, че бил мъртъв, без да го е разбрал; а пък редовните посетители на салона уж смятали, че прекарвал целия си живот, и ден, и нощ, и недели и всичко, в оркестъра. На няколко пъти го бяха изпитвали, като му бяха предлагали щипка енфие през пръчките на парапета, и той винаги бе откликвал на подобно внимание с мигновена промяна в държането, в което тогава пробляскваше бледото привидение на един много изискан, истински джентълмен: извън това той никога и в никакви случаи не бе играл никаква друга роля в живота на театъра освен ролята на кларнетиста; в частния си живот, където нямаше роля за кларнетист, той въобще нямаше роля. Някои го смятаха за бедняк, други за богат скъперник; ала той не казваше нищо, никога не привдигаше наведената си глава, никога не променяше провлечената си походка и не отделяше тромавите си крака от земята. И макар че сега чакаше да бъде повикан от племенницата си, той я чу едва след като тя го повика три-четири пъти; нито пък се изненада от присъствието на две племенници вместо на една, а само изрече с треперещ глас:

— Ида, ида! — и пропълзя нагоре през някакъв подземен проход, от който струеше миризма на мазе.

— И тъй, Еми — каза сестра й, когато тримата преминаха през оная врата, която страдаше от лошото самочувствие на врата, различна от другите, а чичото инстинктивно се прихвана за Еми, като по-надеждна, — и тъй, Еми, ти се тревожиш за мене.

Тя беше хубавка и го съзнаваше и кокетираше; а снизхождението, с което оставяше настрана превъзходството на своето очарование и на светския си опит и се обръщаше към сестра си на почти равна нога, всъщност беше твърде характерно за семейство Дорит.

— Аз, Фани, се интересувам и се тревожа за всичко, което се отнася до тебе.

— Така, така, ти си най-доброто от всички Емита. Но ако аз понякога се държа малко предизвикателно, ти без съмнение ще го разбереш, защото знаеш какво ми е да работя тази работа и да съзнавам, че тя не е достойна за мене. Това не би ме тревожило — каза дъщерята на Бащата на Маршалси, — ако другите не бяха такива простаци. Ни един от тях не е от знатно семейство като нашето. Всички са от един дол дренки. Простаци.

Малката Дорит кротко погледна към сестра си, но не я прекъсна. Фани измъкна носната си кърпичка и сърдито избърса очи.

— Аз не съм родена там, където си ти, нали така, Еми, и вероятно това се е отразило. Мое мило дете, като се отървем от чичо, ще ти разкажа всичко. Ще го оставим в ресторантчето, където обядва.

Повървяха с него, докато стигнаха до една мръсна витрина в мръсна улица, която бе съвсем замъглена от парите на горещо месо, зеленчуци и пудинги. Но все пак тук-там се провиждаше по някой пържен свински бут с избили по него капчици от подправки и лук, в металическа тава, преляла от мазнина; в други подобни тави се готвеха парчета говеждо, йоркширски пудинг, пълнено телешко филе, нарязано на парчета, прясно сварена шунка, пържени картофи в плитък съд, слепени от собствената си мазнина, една-две тенджери с варени зеленчуци и други забележителни деликатеси. А вътре се виждаха няколко дървени прегради, в които онези купувачи, които намираха за по-удобно да отнесат храната си вместо в ръката в стомаха, опаковаха необезпокоявани покупките си. Докато разглеждаха всичко това, Фани отвори чантичката си, измъкна от тази съкровищница един шилинг и го подаде на чичото. А чичото, след като известно време не го и погледна, усети какво ще му предложи той и като промърмори: „Обяд ли? Ха! Да, да, да!“, бавно потъна в изпаренията.

— А сега, Еми — каза сестра й, — ела с мен, ако още имаш сили да вървиш, да отидем на Харли Стрийт, Кавендиш Скуеър.

Погледът, с който съпроводи обявяването на този адрес в аристократическия квартал, и начинът, по който отметна новата си шапка (по-скоро безвкусна, отколкото полезна), накараха сестра й да се зачуди; но тя изяви готовността си да тръгнат към Харли Стрийт и те насочиха стъпките си нататък. Щом стигнаха до това богаташко място, Фани посочи една от най-хубавите къщи и като почука на вратата, попита за мисис Мърдл. Лакеят, който отвори вратата, макар да бе с напудрена коса и да се придружаваше от други двама лакеи, също толкова напудрени, не само не скри, че мисис Мърдл си е в къщи, но покани Фани да влезе. Фани влезе заедно със сестра си; и те се качиха на горния етаж с един напудрен лакей пред тях и друг напудрен зад тях и бяха оставени в една полукръгла приемна, една от няколкото приемни, в която имаше папагал, кацнал на външната страна на златната си клетка, който се крепеше на човката си, вирнал тънки крака нагоре, и заемаше най-странни положения във въздуха. Тази странност се наблюдава и с някои птици от човешкия род, когато се катерят по позлатена тел.

Стаята бе много по-разкошна от най-разкошните представи на малката Дорит и би изглеждала точно тъй разкошна и скъпа в очите на всекиго. Тя с удивление погледна към сестра си и щеше да я запита, ако Фани не бе смигнала предупредително към вратата за другата стая, покрита със завеса. В следващия миг завесата се разклати и една дама, привдигайки я с отрупаната си в пръстени ръка, я пусна зад гърба си, когато влезе.

Дамата не беше свежа и млада благодарение на природата, но изглеждаше свежа и млада благодарение на своята прислужничка. Тя имаше големи бездушни хубави очи и тъмна бездушна хубава коса и един голям бездушно хубав бюст и бе съумяла да изтъкне всяко едно от тези неща по най-очебийния начин. Дали защото бе настинала или пък защото й отиваше, тя бе вързала през главата си и отдолу под брадичката една голяма бяла панделка. И ако някога е съществувала бездушна хубава брадичка, която да е изглеждала тъй, сякаш никога ничия мъжка ръка не я е „пощипвала“, казано простонародно, то това беше брадичката, прихваната тъй плътно и стегнато от тази копринена юзда.

— Мисис Мърдл — каза Фани, — представям ви сестра си, мадам.

— Драго ми е да се запозная със сестра ви, мис Дорит. Не знаех, че имате сестра.

— Не съм ви казвала, че имам — отговори Фани.

— Ах! — мисис Мърдл присви малкото пръстче на лявата си ръка, сякаш каза: „Пипнах ли те. Знаех си, че не си!“ Тя обикновено жестикулираше само с лявата ръка, защото двете й ръце не образуваха чифт — лявата беше много по-бяла и по-пухкава от другата. После добави: — Седнете — и се настани удобно в гнездо от червени и златни възглавници на отоманката до папагала.

— И тя ли е артистка? — попита мисис Мърдл, оглеждайки малката Дорит през своя лорнет.

Фани отвърна, че не е.

— Не е — повтори мисис Мърдл, отпускайки лорнета. — Няма артистичност. Много приятна, но не артистична.

— Моята сестра, мадам — започна Фани, у която се чувствуваше една смесица от стеснение и наглост — поиска да й обясня като на сестра как е станало така, че съм се запознала с вас. И понеже бях обещала да ви посетя още веднъж, казах си, че ще си позволя волността да я доведа с мене в такъв случай, ако може, вие да й обясните. Аз искам тя да знае, а вие може би ще й обясните, нали?

— Смятате ли, че на възрастта на сестра ви… — подсказа мисис Мърдл.

— Тя е много по-голяма, отколкото изглежда — каза Фани. — Почти колкото мене е.

— Обществото — започна мисис Мърдл и отново присви пръстчето си, — да се обясни обществото на младите хора, е нещо толкова трудно (всъщност то е еднакво мъчно да се обясни почти на всички), че на мен ми е драго да чуя това. Аз бих искала обществото да не е тъй деспотично, да не е толкова взискателно… Птицо, млъкни!

Папагалът бе надал един пронизителен писък, сякаш, името му беше Общество и той потвърждаваше правото му да бъде взискателно.

— Но — продължи мисис Мърдл — ние сме длъжни да го приемем такова, каквото е. Знам, че е празно и конвенционално, и светско, и много възмутително, но понеже не сме диваци в Южните морета (аз лично съжалявам, че не съм от тях — очарователен живот и великолепен климат, както разбирам!), ние сме длъжни да се съобразяваме с него. Такава е участта ни. Мистър Мърдл е голям търговец, сделките му са огромни, богатството и влиянието му са безгранични, но дори и той… Птицо, млъкни!

Папагалът бе издал нов крясък; той бе допълнил изречението толкова изразително, че не стана нужда мисис Мърдл да го довършва.

— Понеже сестра ви желае да изясня нашето лично познанство — подхвана отново тя, обръщайки се към малката Дорит, — като разкажа обстоятелствата, които й правят чест, аз не мога да откажа на молбата й. Аз имам син (първият път се ожених прекалено млада), двадесет и две-три годишен.

Фани стисна устни и погледна полутържествуващо към сестра си.

— Син двадесет и две-три годишен. Той е малко веселяк, нещо, което Обществото приема у младежите, и е много чувствителна натура. Наследил е, изглежда, този недостатък. Аз самата съм също много чувствителна по природа. Най-слабото същество. Чувствата ми се влияят мигновено.

Тя изрече това и всичко останало студено, като някаква снежна жена; забравяйки напълно сестрите освен в някои моменти и видимо отправяйки думите си към някакво въображаемо Общество. Пак заради него от време на време тя пооправяше дрехата си и нагласяше позата си върху отоманката.

— Та той е много чувствителен. Качество — когато човек живее при естествени обстоятелства, но ние не живеем в естествени обстоятелства. За което трябва да се съжалява, особено пък аз, която съм дете на природата и бих желала да не го крия; но — това е. Обществото ни потиска и ни управлява. Птицо млъкни!

Папагалът бе обхванат от необуздан пристъп на смях, след като бе огънал няколко от металните пръчки на клетката с извитата си човка и сега ги ближеше с черния си език.

— Ненужно е да обяснявам на личност с вашия изискан вкус, богат опит и издигната чувствителност — заяви мисис Мърдл от своето червено-златно гнездо и сложи лорнета си, за да си припомни с кого точно разговаряше, — че сцената понякога излъчва обаяние за младежите с гореспоменат характер. Като казвам сцената, имам пред вид хората на нея от женски пол. Затова, когато чух, че моят син бил обаян от някаква танцьорка, разбрах, какво точно означава това в Обществото и предположих, че е танцьорка в операта, от каквито се обайват обикновено светските младежи.

Тя потри едно о друга белите си ръце, осъзнавайки присъствието на сестрите; от което пръстените върху пръстите й издадоха остър звук.

— Както ще ви каже и сестра ви, когато разбрах какъв всъщност е театърът, останах изненадана и отчаяна. Но когато разбрах, че вашата сестра, отхвърляйки ухажванията на сина ми (тук би трябвало да прибавя — съвсем неочаквано), го е накарала да й предложи брак, изпитах дълбока загриженост — остра.

Тя проследи извивката на лявата си вежда и я оправи.

— В дълбокото си отчаяние, което може да изпита само една майка — с Обществото, — аз реших да отида в театъра лично и да кажа на танцьорката какво мисля. Така се запознах със сестра ви. Видях, за моя изненада, че тя в много отношения е различна от онова, което очаквах; защото тя ме посрещна с — как да се изразя, — със самочувствието на човек от семейство, нали? — усмихна се мисис Мърдл.

— Аз ви казах, мадам — отвърна Фани и се изчерви, — че макар да ме виждате в подобно положение, аз стоя толкова високо над останалите, щото считам произхода си равен на произхода на вашия син; и че имам брат, който, познавайки обстоятелствата, ще бъде на същото мнение и не ще сметне връзката за особена чест.

— Мис Дорит — каза мисис Мърдл, след като студено я изгледа през лорнета, — това е същото, което се канех да кажа на сестра ви в отговор на вашата молба. Много съм ви задължена, че си го припомнихте толкова точно и ме изпреварихте. Тогава аз — обърна се тя към малката Дорит — веднага свалих от ръката си една гривна (много съм импулсивна) и помолих сестра ви да ми позволи да я сложа на нейната ръка в знак на удоволствието, което изпитах, че сме в състояние да разговаряме на равна нога. (Това беше вярно, тъй като дамата на отиване към театъра беше купила една евтина, лъскава вещ с намерение да я предложи като подкуп.)

— А пък аз ви отговорих, мисис Мърдл — обади се Фани, — че ние може да сме бедни, но не сме прости.

— Да, струва ми се, това са точните ви думи — съгласи се мисис Мърдл.

— И освен това ви казах, мисис Мърдл, че като ми говорите за превъзходството на положението, заемано от вашия син в обществото, вие се лъжете в предположенията си за моя произход; и че положението на моя баща, дори в онова общество, сред което се движи сега (а какво е то, аз си знам най-добре), е много високостоящо и е признато от всички.

— Съвсем точно — потвърди мисис Мърдл, — имате отлична памет.

— Благодаря ви, мадам. Ще бъдете ли така любезна да разкажете на сестра ми останалото?

— Друго почти няма — каза мисис Мърдл, оглеждайки широтата на бюста си, която, изглежда, бе съществена, за да може той да бъде още по-безизразен, — но и малкото, което е, прави чест на сестра ви. Аз изясних на вашата сестра истинското положение на нещата; невъзможността на Обществото, в което ние се движим, да признае обществото, в което тя се движи — а то сигурно е очарователно, не се и съмнявам; много неизгодното положение, в което тя би поставила семейството си, което така високо цени и на което ние ще се видим принудени да погледнем отвисоко и с презрение и от което (в социалния смисъл) ще се чувствуваме задължени да се отдръпнем с отвращение. С две думи, апелирах към похвалната гордост на вашата сестра.

— Нека сестра ми чуе, ако обичате, мисис Мърдл — нацупи се Фани и отметна прозрачната си шапка, — че вече имах честта да съобщя на вашия син, че не желая повече да разговарям с него.

— Да, мис Дорит — потвърди мисис Мърдл, — може би трябваше да кажа това още в началото. Ако не съм го сторила, то вероятно е, защото мисълта ми постоянно се е връщала към опасенията, че той може да настоява и вие може да намерите за какво да разговаряте с него. Аз споменах също така на сестра ви — пак се обръщам към професионалистката мис Дорит, — че ако синът ми се ожени, той не ще получи нито стотинка и ще бъде истински просяк. (Споменавам го само като факт, който е част от разказа, а не защото смятам, че е повлияло на сестра ви другояче, освен в благоразумния и законен смисъл, в който ние всички се влияем от подобни съображения в нашата неестествена система на живот.) Най-после след много доблестни думи и проява на доблестен дух от страна на вашата сестра стигнахме до увереността, че опасност вече не съществува; и вашата сестра беше така мила да ми позволи да я наградя с един-два знака на благодарност при моята шивачка.

Малката Дорит се натъжи и погледна към Фани разтревожена.

— И освен това да ми обещае настоящото удоволствие от една последна среща, на която да се разделим в най-добри отношения. В който случай — добави мисис Мърдл, като напусна гнездото си и мушна нещо в ръката на Фани — мис Дорит ще ми позволи да й кажа сбогом с най-добри пожелания по моя нескопосан начин.

Сестрите станаха с нея и всички се спряха край клетката на папагала, а той отчупи с човката си една бисквита, изплю я, опита се като че ли да им се надсмее, танцувайки надуто само с тяло, без да мръдне краката си, и внезапно се отпусна с главата надолу и обиколи цялата си клетка с помощта на жестоката си човка и на черния си език.

— Сбогом, мис Дорит, с най-добри пожелания — каза мисис Мърдл. — Да можехме да доживеем до някакъв Златен век или нещо подобно, аз с удоволствие бих се сдружила с някои очарователни и талантливи личности, от които сега съм принудена да страня. С удоволствие бих приела едно по-примитивно общество. Имаше едно стихотворение, когато взимах уроци, нещо като: о бедния индианец, чиито не знам какво си, тревожело! Ако няколкостотин от личностите, които се движат в обществото, биха могли да се отделят и да заживеят като индианците, то аз веднага ще отида с тях; но след като се движим в обществото и не можем за жалост да станем индианци — довиждане!

Слязоха по стълбите с един слуга с напудрена перука пред тях и друг с напудрена перука зад тях, по-голямата сестра надменно, малката — смирено, и излязоха вън, на ненапудрената Харли Стрийт, Кавендиш Скуеър.

— Е? — обади се Фани, като повървяха мълчаливо. — Имаш ли да кажеш нещо, Еми?

— О, просто не знам какво да кажа — отвърна тя отчаяна. — Ти не го ли харесваш този младеж, Фани?

— Да го харесвам ли? Ами че той е същински идиот.

— Така ми е мъчно — не се обиждай, — но понеже ме попита дали имам да кажа нещо, толкова ми е мъчно, че беше принудена да позволиш на тази дама да те унижава с подаръците си.

— Ах, ти, глупачко! — отвърна сестра й и така силно я дръпна за ръкава, че я раздруса. — Нима нямаш характер? Не се учудвам! Ти не се уважаваш, ти нямаш достойнство. Така както позволяваш на този отвратителен малък Чивъри — изречено с обидно натъртване — да се мъкне подире ти, така и ще оставиш да тъпчат семейството ти, без дори да се обърнеш.

— Не говори така, мила Фани. Правя каквото мога, за вас.

— Правела, каквото може, за нас — повтори Фани, като я мъкнеше бързо напред. — А нима би позволила една жена като тази, която само като я погледнеш, стига да имаш малко опит, веднага ще разбереш, че е безкрайно фалшива и нахална — нима ще й позволиш да тъпче семейството ти и ще й поблагодариш за това?

— Не, Фани, разбира се, че не.

— Остави я тогава да си плати за наглостта, глупаче такова. Какво друго да я накарам да стори? Нека да си плати за наглостта, глупаво дете; и да помогне на семейството ти с парите си!

Не проговориха вече по целия път до жилището, в което живееха Фани и чичо й. Като стигнаха там, намериха стареца да се упражнява най-горестно на кларинета си в един ъгъл на стаята. Фани трябваше да си направи импровизиран обед от котлети, бира и чай; и възмутено се преструваше, че си го приготвя сама, макар в действителност сестра й да свърши всичко. А когато най-после седна да яде и да пие, Фани хвърляше приборите по масата и се ядосваше на хляба си, също както баща й бе постъпил предишната вечер.

— Ако ме презираш — заяви тя и се обля в сълзи, — защото съм била танцувачка, защо тогава ме принуди да стана такава? Ти си причина за това. Ти би искала да се прекланям до земята пред тази мисис Мърдл и да я оставя да дрънка, каквото си ще, и да се отнася към всички ни с презрение, и да ми го казва направо в очите. Само защото съм била танцьорка!

— О, Фани!

— А и Тип, и той, бедното момче. Значи тя може да го обижда, колкото си ще, само защото бил осъждан и работел черна работа и тъй нататък. Не, за всичко си виновна само ти, Еми. И би могла да бъдеш доволна поне от това, че съм го защитила.

През цялото това време чичото надуваше горестно кларинета в своя ъгъл, а от време на време го отдръпваше на два-три сантиметра от устата си и се накланяше към тях с някакво несигурно чувство, че някой може би е казал нещо.

— Ами баща ти, бедният твой баща, Еми. Само защото не е на свобода, за да могат да го видят и да се защити сам, ти позволяваш на подобни хора да го обиждат безнаказано. Ако не ти е жал за тебе самата, понеже имаш възможност да излизаш навън и да работиш, то него поне би могла да съжалиш, струва ми се, като знаеш какво е преживял.

Фани изливаше гнева си върху чаените чаши и хляба, докато беше разгневена, а после заяви, че била най-нещастното момиче на света и че предпочитала да е мъртва. Подир това плачът й премина в разкаяние, тя стана и прегърна сестра си. Малката Дорит се опита да я накара да мълчи, но тя заяви, че искала да говори и трябвало да говори! А после повтори на няколко пъти: „Прости ми, Еми!“ и „Извини ме, Еми!“ със същата страст, с която бе изразявала възмущението си.

— Но повярвай, повярвай ми, Еми — подхвана тя отново, когато вече седяха една до друга в сестринско разбирателство, — повярвай, че щеше да гледаш на всичко това с други очи, ако познаваше малко по-добре Обществото.

— Много е възможно, Фани — каза кротката малка Дорит.

— Виждаш ли, докато ти си седеше в къщи, затворена от околния свят, Еми — продължаваше сестра й все по-покровителствено, — аз бях навън, движех се в Обществото и, изглежда, съм станала горда и доблестна — а може би дори повече, отколкото трябва?

Малката Дорит отговори:

— О, да, да!

— И докато ти си се грижила за обяда и за дрехите, то аз може би съм се грижила за името на семейството. Кажи, не е ли така, Еми?

Малката Дорит отново кимна утвърдително, а лицето й бе по-весело, отколкото нейното сърце.

— Особено пък като знаем, че в мястото, на което ти си толкова предана, цари дух, който го отличава от другите страни на Обществото — допълни Фани. — Затова хайде да ме целунеш още веднъж, миличка Еми, и да си кажем, че и двете може би сме прави и че ти си едно спокойно, невинно, добро домошарче.

През целия този диалог кларинетът проплакваше най-патетично, но изведнъж бе прекъснат от Фани, която каза, че трябвало да вървят; а тя съобщи това на чичо си, като затръшна партитурата му и издърпа кларинета от устата му.

Малката Дорит се раздели с тях на вратата и забърза към Маршалси. Там се стъмняваше по-рано от другаде и влизайки вътре тази вечер, тя сякаш се спусна в някакъв дълбок окоп. Сянката на стената лежеше върху всичко. И най-вече върху човека в стария тъмносив халат и черното кадифено кепе, когато той се извърна към нея, щом отвори вратата на мрачната стая.

„А нима не лежи и върху мен? — помисли си малката Дорит с ръка все още върху дръжката. — Фани беше права.“