Чарлз Дикенс
Малката Дорит (2) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава І
Слънце и сянка

Един ден, преди тридесет години, Марсилия се припичаше на слънце.

Пламтящо слънце в жарък августовски ден не беше нещо рядко в Южна Франция нито тогава, нито преди, нито след това. Всичко в Марсилия и около нея се бе втренчило в пламтящото небе, което се бе втренчило в земята, докато тази привичка стана всеобща. В чужденците се втренчваха невъзпитано блестящи бели къщи, блестящи бели улици, прашни бели пътища и хълмове с изсъхнала зеленина. Не се втренчваха и не блестяха единствено натежалите от гроздове лозя. Само понамигваха от време на време, когато горещият въздух едва поклащаше отпуснатите им листа.

Никакъв ветрец не къдреше мътната вода в пристанището и в прекрасното море зад него. Линията между черния и синия цвят сочеше границата, която чистото море не прехвърляше; но и то беше така неподвижно, както противното блато, с което никога не се сливаше. Никой не смееше да докосне парещите лодки без навеси; боята на закотвените кораби се бе подкожурила. Месеци вече камъните на кея не изстиваха дори през нощта. Индуси, руси, китайци, испанци, португалци, англичани, французи, генуезци, неаполци, венецианци, гърци, турци — потомци на всички строители на Вавилон, дошли да търгуват в Марсилия, търсеха еднакво сянка и убежище от непоносимо яркото синьо море и модрото небе, гдето блестеше единствен, огромен, пламтящ елмаз.

Непоносимият блясък уморяваше очите. Само към далечните италиански брегове го смекчаваше лека мараня от морските изпарения. Но само там. Прашни пътища се виеха в далечината и се втренчваха от хълмовете, от низините, от безкрайната равнина. Прашни лози се надвесваха над крайпътни къщици, еднообразни редици изсъхнали дървета изнемогваха под втренчените земя и небе. Изнемогваха конете със сънливи звънчета, докато теглеха полека върволици коли към вътрешността; изнемогваха уморените колари, когато се случеше да са будни; изнемогваха работниците в полето. Всичко живо изнемогваше от жегата освен гущерите, които се плъзгаха бързо по грапавите каменни стени, или щурците, подели звънката си песен. И прахът дори беше потъмнял от жегата, а въздухът трептеше, сякаш се задъхваше.

Щори, капаци на прозорци, завеси, тенти — всичко беше спуснато и затворено, за да не пропуска слънчевия взор. Предоставеше ли му се и най-малката пролука, той се вмъкваше като нажежена стрела през нея. Най-мъчно можеше да проникне в черквите. Но излезеш ли от полумрака на колоните и сводовете, гдето мигаха сънливо кандила и грозни призрачни старци благочестиво дремеха, плюеха или се молеха, значеше да потънеш в огнена река и да се стремиш с последни сили към най-близката сянка. Така, докато жителите се криеха из сенките и тишината се нарушаваше само от тих шепот или кучешки лай, от случаен нестроен звън на камбани или думкане на барабан, Марсилия, неблагоуханна и прашна, се приличаше един ден на слънце.

В Марсилия имаше по това време отвратителен затвор. В една от неговите килии, дотолкова противна, че и нахалното слънце дори бягаше от нея, оставяше я да се задоволява само с жалка отразена светлина, се намираха двама души. Освен тях имаше издълбана в стената безформена неподвижна пейка с грубо очертана шахматна дъска, пионки от стари копчета или кокалчета от чорбата, домино, две рогозки и две-три бутилки от вино. Това беше цялата наличност, като изключим плъховете и другите невидими гадини, допълнение на двете видими.

Оскъдната светлина проникваше през желязна решетка, някакво подобие на широк прозорец, отгдето килията можеше да бъде наблюдавана откъм стълбището, към което гледаше този отвор. Пред него, на три-четири стъпки от земята, имаше широка каменна ниша. Там, полулегнал, вдигнал колене, облегнал стъпала и гръб о двете насрещни стени на нишата, се полюляваше един от двамата мъже. Железата на решетката позволяваха да провре ръка до лакътя и той я бе протегнал навън за по-голямо удобство.

Всичко миришеше на затвор. Затворен въздух, затворена светлина, затворена влага, затворени хора — всичко носеше отпечатъка на затвора. Затворниците бяха повехнали и бледи, желязото беше ръждясало, камъкът влажен, дървото изгнило, въздухът задушен, светлината мътна. Като кладенец, като подземие, като гробница, затворът не познава външна светлина и би запазил спарения си въздух непокътнат, дори да се намираше в някой уханен остров из Индийския океан.

Човекът, легнал пред прозореца, почти потреперваше от студ. Загърна се плътно, мръдна нетърпеливо едното си рамо и изръмжа:

— Дявол да го вземе тоя разбойник, слънцето: никога не надниква насам!

Очакваше храната, поглеждайки косо през решетката, за да зърне другия край на стълбището, с израза на гладен звяр, затворен в клетка. Но очите му, разположени много близко едно до друго, не бяха красиви и блестящи както у царя на животните, а само пронизващи като остри мънички игли, в които не можеш да проникнеш. Нямаха дълбочина, нито израз: проблясваха, отваряха се и се затваряха. Всеки часовникар би изработил по-хубави, дори ако не са за лична употреба. Орловият нос — доста хубав образец от своя вид — започваше много високо, почти от очите, навярно защото бяха толкова близо едно до друго. Човекът беше едър, висок, с тънки устни, доколкото можеха да се видят под гъстите мустаци, с буйна щръкнала коса, толкова рошава, че цветът й не личеше, а само тук-там се виждаха червеникави петна. Необикновено малката дебеличка ръка, уловила решетката (и набраздена с току-що заздравели грозни драскотини), би била и необикновено бяла, ако не беше затворническото замърсяване.

Другият мъж лежеше на каменния под, завит с грубо кафяво палто.

— Ставай, прасе! — извика първият. — Няма да спиш, когато съм гладен!

— Все ми е едно, господине — отговори покорно и по-скоро весело прасето. — Като искам, ще стоя буден, като искам, ще спя. Все ми е едно.

Докато говореше, стана, поразтърси се, почеса се, наметна палтото, завърза двата му ръкава около врата си (преди това го бе използувал за одеяло), седна на пода и се облегна на стената срещу решетката.

— Кажи, колко е часът? — изръмжа първият.

— Дванадесет ще удари… след четиридесет минути.

При краткото замълчаване той огледа килията, сякаш търсеше нещо да му подскаже отговора.

— Ти си цял часовник. Как познаваш всякога времето?

— Отгде да знам? Всякога разбирам кое време е и къде съм. Тук ме докараха нощем, с лодка, но пак знам къде съм. Ето, гледай! Тук е Марсилското пристанище — коленичил на пода, той чертаеше с почернелия си пръст; — тук е Тулон (там има каторга); оттатък е Испания, а още по-нататък — Алжир. Ей тук наляво е Ница. Отвъд Корниза е Генуа, Генуезкият залив и пристанището Карантината. Тук е градът; градини на тераси с нацъфтяла беладона. Ето Порто Фино. Оттатък е Ливорно, още по-нататък Чивита Векиа. После… Я гледай, не остана място за Неапол. — Стигнал бе вече до стената. — Все едно, ей там е!

Застанал на колене, той погледна другаря си по участ по-весело, отколкото се полага на затворник. Изгорял от слънцето, жив, подвижен, макар и доста набит мъж. С обици на загорелите уши, с бели зъби, святкащи на смешното загоряло лице, с тъмни като смола коси, които се спускаха до загорялата шия, с изпокъсана червена риза, разкопчана на загорелите гърди. Широки моряшки панталони, прилични обуща, дълга червена плетена шапка, широк червен пояс на кръста, в пояса нож.

— Гледай сега как ще се върна от Неапол, така както отидох! Ето, господине! Чивита Векиа, Ливорно, Порто Фино, Генуа, Корниза, после Ница (ей тук), Марсилия, вие и аз. Стаята на тъмничаря и на ключовете му е, гдето съм си сложил пръста; а тук, до китката ми, е затворен в кутията си националният бръснач — гилотината.

Другият плюна неочаквано на пода, нещо избълбука в гърлото му.

Почти веднага някъде в своето гърло избълбука ключ, хлопна се врата. По стълбите се чуха бавни стъпки; към шума им се примесваше чуруликане на нежно гласче. Тъмничарят се показа, взел в една ръка три-четиригодишната си дъщеря, а в другата — кошница.

— Как е работата тая заран, господа? Виждате ли малката: поиска да види бащините пилци. Хайде, погледни ги, миличка, погледни ги!

Докато вдигаше детето до решетката, сам той се вглеждаше внимателно в своите птици, особено в по-дребната, чиято пъргавина не му вдъхваше доверие.

— Донесох ви хляба, синьор Джон Баптист — каза той (всички говореха френски, но дребният мъж беше италианец); — и бих ви посъветвал да не играете…

— А не съветвате господина! — усмихна се и показа зъбите си Джон Баптист.

— Защото господинът печели — отговори тъмничарят, поглеждайки бегло и не особено приятелски другия, — а вие губите. Там е работата. Така ядете корав хляб и кисело вино, а за него има лионски салам, телешка пача, бял хляб, сирене и хубаво вино. Погледни пилците, миличка!

— Горките пилци! — прошепна детето.

Хубавото личице, развълнувано от божествено състрадание, докато надникваше плахо през решетката, напомняше слязъл в тъмницата ангел. Джон Баптист стана и пристъпи към детето, привлечен сякаш от него. Другата птица не мръдна, само хвърли нетърпелив поглед към кошницата.

— Стой така! — каза тъмничарят, като остави момиченцето на външния перваз на прозореца. — Тя ще нахрани днес пилците. Този голям хляб е за синьор Джон Баптист. Трябва да го разчупим, за да мине през решетката. А питомното пиле ще целуне ръчичката! Този салам в лозовия лист е за мосю Риго. И това телешко с вкусната пача е за мосю Риго. И трите бели хлебчета са за мосю Риго. И сиренето, и виното, и тютюнът — всичко е за мосю Риго! Щастлива птица.

Детето подаде плахо всичко това през решетката в меката, гладка, добре гледана ръка, като неведнъж отдръпваше своята и поглеждаше към мъжа, смръщило хубавичкото си чело с полууплашено-полусърдито изражение. После съвсем доверчиво сложи коравия комат в мургавите, напукани, възлести ръце на Джон Баптист (чиито десет пръста надали имаха нокти колкото за един нокът на мосю Риго); а докато той целуваше ръчичката й, самата тя нежно го погали. Равнодушен към тази разлика в държанието й, мосю Риго подкупваше бащата, като се усмихваше и кимаше на детето всеки път, когато то му подаваше нещо; а щом получи и нареди обеда си на перваза, започна с охота да яде.

Когато мосю Риго се смееше, в лицето му ставаше особена, но не много приятна промяна. Мустаците му се повдигаха към носа, а носът се спускаше някак зловещо и жестоко към тях.

— Ето — каза тъмничарят, като обърна кошницата, за да изтърси трохите, — похарчих всичките пари, които ми дадохте; ето ви и сметката, и край. Както предположих още вчера, мосю Риго, директорът ще има удоволствието да ви приеме днес в дванадесет и половина.

— За да ме съди ли? — запита Риго, с нож в ръка и хапка в уста.

— Точно така. За да ви съди.

— А за мене няма ли нищо ново? — запита Джон Баптист, започнал да дъвче със задоволство хляба си.

Тъмничарят сви рамене.

— Богородице! Цял живот ли ще лежа тук, бащице!

— Откъде да знам? — извика тъмничарят, като се обърна към него с южняшка припряност, размахал и ръце, и пръсти, сякаш се готвеше да го разкъса. — Как мога да ви кажа, драги, колко ще стоите тук? Какво знам аз, Джон Баптист Кавалето? Да пукна, ако знам! Някои затворници не бързат толкова да ги съдят.

При тази бележка той погледна някак косо мосю Риго; но мосю Риго бе започнал отново да яде, макар и не със същата охота, както по-рано.

— Довиждане, пилци! — каза тъмничарят, като прегърна дъщеричката си и подчерта всяка дума с по една целувка.

— Сбогом, пилци! — повтори хубавичкото дете.

Невинното личице се обърна да погледне през рамото му, докато той се отдалечаваше и пееше детската песничка:

Кой минава в този късен час?

Спътникът на Мажолен.

Кой минава в този късен час?

Кой вечен веселяк?

А Джон Баптист сметна за свой дълг да отиде до решетката и да продължи веднага, съвсем точно, макар и малко дрезгаво, припева:

Сред рицарите кралски той е пръв,

спътникът на Мажолен,

сред рицарите кралски той е пръв

и вечно веселяк.

Тъмничарят се поспря на стълбите, за да може дъщеричката му да чуе този припев и дори да го повтори, докато ония можеха все още да ги виждат. После детската главица се скри, скри се и главата на тъмничаря, но детският глас продължи да се чува, докато вратата хлопна.

Като видя, че Джон Баптист е застанал пред него да слуша заглъхващия отзвук (дори и отзвукът е по-тих в затворите и заглъхва по-бавно), мосю Риго му напомни с лек ритник, че ще стори по-добре да се върне в тъмния си кът. Дребничкият мъж седна пак на пода, с безгрижието на човек, отдавна свикнал да седи на под; после остави пред себе си три коматчета хляб и се зае да яде четвъртото с такова усърдие, сякаш се бе обзаложил да излапа всичко.

Може би поглеждаше и към лионския салам и вкусната телешка пача, но те не се задържаха толкова, че да му се налее устата, като ги гледа.

Мосю Риго ги изгълта набързо въпреки мисълта за директора и съда, след това облиза пръсти, изтри ги с лозовите листа, пийна глътка вино и погледна другаря си, при което мустаците му се вдигнаха, а носът се отпусна.

— Добър ли е хлябът?

— Малко сух, но си имам сос — отговори Джон Баптист и показа ножа си.

— Какъв сос?

— Мога да режа хляба си ей така — като пъпеш. Или така — като омлет. И така — като пържена риба. Или като лионски салам — каза Джон Баптист, показвайки нагледно различните начини за рязане, докато дъвчеше скромно, каквото имаше в устата.

— Слушай! — извика мосю Риго. — Можеш да пийнеш! Довърши, каквото е останало.

Подаръкът не беше голям, защото останалото беше съвсем малко; но синьор Кавалето скочи, пое с благодарност шишето, изгълта съдържанието му и облиза устни.

— Прибери и бутилката с другите неща — каза Риго.

Дребният човечец изпълни заповедта и се приготви да му поднесе запалена клечка кибрит; защото другият си свиваше сега цигара в малки хартийки, донесени заедно с тютюна.

— Вземи една!

— Хиляди благодарности, господине! — Джон Баптист изрече тия думи на родния си език, с бързата сговорчивост на своите съотечественици.

Мосю Риго стана, запали цигара, прибра останалите във вътрешния джеб на дрехата си и се изтегна на пейката. Уловил в ръце глезените си, Кавалето седеше на пода и пушеше спокойно. Мястото, гдето Джон Баптист бе позадържал палеца си, докато рисуваше своята карта, имаше, както изглежда, особена, макар и неприятна привлекателност за очите на мосю Риго. Те толкова често се устремяваха в тази посока, че италианецът неведнъж поглеждаше изненадано ту тях, ту пода.

— Такава адска дупка! — обади се мосю Риго след продължително мълчание. — Погледни каква светлина! Слаба, мътна, останала сякаш от преди седмица, от преди шест месеца или шест години!

Тя се промъкваше през четвъртит отвор в зазидан прозорец към стълбището, откъдето не се виждаше нито небето, нито нещо друго.

— Кавалето — започна пак мосю Риго, отмествайки ненадейно поглед от отвора, към който и двамата бяха обърнали неволно очи, — знаеш ли, че съм благородник?

— Разбира се, разбира се!

— От колко време сме тук?

— Аз — от единадесет седмици; ще се навършат утре в полунощ. — Вие — от девет седмици и три дни; навършват се днес след обяд в пет часа.

— И работил ли съм нещо през това време? Пипнал ли съм метлата, изтърсвал ли съм рогозките, навивал ли съм ги, прибирал ли съм шаха и доминото, вършил ли съм, с една дума, някаква работа?

— Никога!

— Минавало ли ти е през ум, че може да работя нещо?

Джон Баптист отговори с най-изразителното отрицание в италианския език — като поклати няколко пъти показалеца на дясната си ръка.

— Не! Ти разбра още щом ме видя, че съм благородник, нали?

— Altro! — отвърна Джон Баптист със затворени очи и решително кимна. Тъй като на генуезко наречие тази дума означава потвърждение, несъгласие, уверение, отричане, насмешка, похвала, шега и още петдесетина неща, в сегашния случай тя се превърна в най-категорично — по-категорично дори от писмено изказване: „Напълно ви вярвам.“

— Ха! Ха! И си съвършено прав! Аз съм благородник, живея като благородник и като благородник ще умра! Решил съм да бъда благородник, такава е моята роля и я играя, където и да съм!

Той се понадигна, седна, после извика с тържествуващо изражение:

— Ето ме! Гледай! Захвърлен от съдбата в обществото на един обикновен мошеник; затворен с някакъв жалък контрабандист с нередовни книжа, пипнат от полицията, защото (за да мине границата) оставил лодката си на разположение на други нещастници с нередовни книжа; и той познава по инстинкт, че аз съм благородник, дори на това място, при тази светлина. Чудесно! Ей богу, печеля, както и да върви играта!

Мустаците му пак щръкнаха, а носът увисна.

— Колко е часът? — попита той внезапно пребледнял — съвсем не в съгласие с веселия му тон.

— Минава дванадесет и половина.

— Отлично! Директорът ще види скоро един благородник. А да ти кажа ли по какво обвинение? Трябва да ти кажа, сега или никога, защото няма да се върна вече тук. Или ще ме освободят, или ще трябва да се приготвя за бръснене. Знаеш къде държат бръснача, нали?

Синьор Кавалето извади цигарата от устата си и прояви за миг по-голямо смущение, отколкото можеше да се очаква.

— Аз — мосю Риго стана при тия думи — съм благородник космополит. Нямам определена родина. Баща ми е швейцарец — от кантона Во. Майка ми е французойка по кръв, англичанка по рождение. Роден съм в Белгия. И съм гражданин на света.

Театралната му поза, както бе застанал с ръка на кръста, загърнат в палтото си, загледан в отсрещната стена вместо в другаря си, показваше, че репетира явяването си пред директора, който щеше да го разпитва след малко, а не за да осведомява такава незначителна личност като Джон Баптист Кавалето.

— Съм, кажи-речи, на тридесет и пет години. Видял съм много свят. Живял съм къде ли не, навред като благородник. Всички и навсякъде се отнасяха с мене като с благородник. Ако се опитате да ме упрекнете, че съм живял с хитрувания, кажете как живеят вашите юристи… вашите държавници… вашите търговци… вашите борсови играчи?

Той използуваше непрестанно гладката си малка ръка, сякаш тя беше доказателство за неговото благородство и му бе служила за тази цел неведнъж досега.

— Преди две години дойдох в Марсилия. Признавам, че бях беден; боледувал бях. И вашите юристи, държавници, търговци, борсови играчи обедняват, когато се разболеят, ако не са успели да скътат някоя пара. Отседнах в „Златния кръст“; стопанин му беше тогава мосю Бароно, шестдесет и пет годишен и не особено здрав. Бях прекарал в хотела около четири месеца, когато мосю Анри Бароно има̀ нещастието да умре — всъщност едно съвсем обикновено нещастие, което и без моя помощ се случва много често.

Тъй като Джон Баптист бе изпушил цигарата до край, мосю Риго му подхвърли великодушно друга. Той запали втората от угарката на първата и продължи да пуши, поглеждайки косо другаря си, който почти не му обръщаше внимание, погълнат от изложението си.

— Мосю Бароно остави вдовица. Двадесет и две годишна. Тя минаваше за хубавица и беше наистина хубава (а двете веща не вървят винаги заедно). Аз продължих да живея в „Златния кръст“. Ожених се за мадам Бароно. Не на мене се пада да кажа дали бракът беше неравен. Сега ме виждате изпаднал до затвора; но пак може би ще намерите, че съм по-подходящ за неин съпруг, отколкото е бил предишният й съпруг.

Искаше да се представи за хубавец, какъвто не беше; и за благовъзпитан — какъвто също не беше. Всичко беше самохвалство и нахалство; но и в този случай, както в много други, за половината свят самоизтъкването може да мине за доказателство.

— Както и да е, мадам Бароно ме хареса. Това, надявам се, не е в моя вреда?

Тъй като погледът му стрелна при този въпрос Джон Баптист, дребничкият мъж побърза да поклати отрицателно глава, повтаряйки убедително своето altro.

— Но животът ни се усложни. Аз съм горд. Няма да хваля гордостта, но съм горд. Освен това съм властна натура. Не мога да се покорявам; трябва да заповядвам. За нещастие състоянието на мадам Риго беше нейна лична собственост. Такава глупост бе извършил покойният й съпруг. За още по-голямо нещастие тя имаше и роднини. Когато роднините на съпругата се обявят против съпруг, който е благородник, горд и свикнал да заповядва, в семейството няма мир. А между нас имаше и друг повод за разногласия. Мадам Риго беше за нещастие простовата. Аз се постарах да подобря държанието й, да я науча на по-изискани обноски; поддържана и в това отношение от своите роднини, тя негодуваше срещу тези мои опити. Между нас започнаха да избухват свади; а чрез клюките на роднините свадите се узнаха — разбира се, преувеличени — и от съседите. Разправяха, че съм бил жесток към мадам Риго. Възможно е да са видели, че съм я плеснал някога по лицето — нищо повече. Ръката ми е лека; и ако са ме видели да поучавам по тоя начин мадам Риго, то съм постъпвал така по-скоро на шега.

Ако шегата на господин Риго приличаше на усмивката му в този момент, роднините на мадам Риго биха могли да кажат, че за нещастницата би било по-добре да бъде поучавана сериозно.

— Аз съм чувствителен и смел. Не изтъквам като заслуга чувствителността и смелостта, но такъв ми е нравът. Ако мъжете, роднини на мадам Риго, се бяха обявили открито против мене, щях да се разправя с тях. Но те знаеха това и действуваха тайно; така между мене и мадам Риго настъпваха често неприятни спречквания. Дори когато й поисквах някаква дребна сума за лични нужди, не можех да я получа без спречкване — аз, човекът с властнически нрав! Една нощ мадам Риго и аз се разхождахме приятелски — мога да кажа, почти като влюбени — на някакъв хълм край морето. Злата съдба подбуди мадам Риго да заговори за роднините си; аз се заех да я убеждавам, че тя нарушава дълга и предаността си към своя съпруг, като допуска завистта и враждебността им да влияят на отношенията й към мене. Мадам Риго възрази; възразих и аз; мадам Риго се разгорещи; разгорещих се и аз и признавам, че я предизвиках. Откровеността е също моя черта. Най-после в пристъп на ярост, за който вечно ще съжалявам, мадам Риго се нахвърли върху мене с нечовешки крясъци (тъкмо тях сигурно са чули отдалеко), почна да къса дрехите и да скубе косата ми, да ме дращи, да се мята и да тупа по земята, а накрай скочи и се разби върху скалите долу. Такава е случката, която злобата превърна в някакъв мой опит да накарам мадам Риго да ми прехвърли своите права; и тъй като тя упорито отказвала да приеме, в боричкането съм я убил!

Той отстъпи към нишата, гдето все още се виждаха лозовите листа, взе две-три и започна да изтрива с тях ръцете си, застанал с гръб към светлината.

— Е-е — запита след кратко мълчание, — няма ли да кажеш нещо?

— Грозна работа — отвърна дребничкият мъж, който бе станал, и облегнал ръка о стената, чистеше ножа си в подметката.

— Какво искаш да кажеш?

Джон Баптист продължи да чисти мълчаливо ножа.

— Да не мислиш, че не съм предал точно станалото?

— Altro! — възрази Джон Баптист. Този път думата прозвуча като оправдание и значеше: „В никакъв случай!“

— Тогава?

— Директорите и съдиите са пристрастни хора.

— Добре! — извика другият, като изруга и преметна неспокойно през рамо края на палтото си. — Нека си покажат злобата!

„И наистина мисля, че ще я покажат“ — промълви Джон Баптист на себе си, като се наведе да прибере ножа в пояса.

Никой вече не продума, макар че и двамата започнаха да се разхождат и по неволя се срещаха при всяко обръщане. Мосю Риго понякога се поспираше, сякаш ще започне да излага случката в друга светлина или ще направи някоя гневна забележка; по тези намерения не се осъществяваха, защото синьор Кавалето бе навел глава и продължаваше да се разхожда бавно в някакъв смешен тръс.

Не след много ключът се завъртя в ключалката и шумът му накара и двамата да спрат. Чуха се гласове, после стъпки. Вратата се блъсна, гласовете и стъпките наближиха, тъмничарят започна да се качва полека по стълбите, последван от взвод войници.

— Хайде, мосю Риго — каза той, като поспря пред решетката с ключовете в ръка, — имайте добрината да излезете.

— Ще изляза тържествено, както виждам.

— Да — отговори тъмничарят. — Иначе ще излезете на толкова парчета, че ще бъде мъчно да ви съберем отново. Навън се е събрала тълпа, мосю Риго, която никак не ви обича.

Тъмничарят се отдалечи, дръпна желязото на вратичката в ъгъла на килията и я отключи.

— Хайде, елате! — каза той, като влезе.

Едва ли имаше отсянка на белия цвят, която би могла да се сравни с бледността, покрила в този миг лицето на мосю Риго. Нито пък човешко изражение, което би напомнило неговото, отразило във всяка своя черта ужаса, обзел сърцето му. И двете се сравняват обикновено със смъртта; по цяла бездна съществува между приключилата борба и нейното безнадеждно напрежение.

Той запали цигара от угарката на другаря си, стисна я със зъби, нахлупи широкопола мека шапка, преметна пак през рамо края на палтото и излезе в страничния коридор, гдето извеждаше вратата, без изобщо да обърне внимание на синьор Кавалето. Дребничкият човечец беше изцяло погълнат от грижата да се приближи до вратата и да погледне навън. Точно както звяр би се приближил до отворената врата на своята клетка, за да надзърне в свободния свят, той използува тия няколко мига да наблюдава и наднича, докато вратата се затвори пред него.

Войниците се командуваха от офицер: едър, як, безстрастен мъж, с извадена сабя в ръка и цигара в уста. Той заповяда кратко да настанят мосю Риго в средата, сам застана равнодушно пред отряда, изкомандува: „Ходом, марш!“, и всички заслизаха шумно по стълбите. Вратата се хлопна… ключът щракна… някакъв необичайно светъл лъч, някакъв необичаен полъх сякаш мина през тъмницата и изчезна с тънката спирала от дима на цигарата.

Останал сам в килията като някакво по-низше животно — като нетърпелива маймуна или палаво мече, — затворникът скочи на перваза, за да не пропусне нищо от това заминаване. Още докато се залавяше с две ръце за решетката, до слуха му достигна ревът на тълпата: викове, крясъци, проклятия, закани, ругатни, в тази врява имаше всичко, макар че (както при буря) се чуваха само пристъпи от бесен рев.

Заприличал още повече на затворен звяр, в желанието си да види всичко, затворникът скочи пъргаво, обиколи тичешком килията, скочи пак така пъргаво, сграбчи решетката, опита се да я разтърси, скочи, изтича, върна се на перваза, ослуша се и миряса едва когато отдалечаващият се рев заглъхна съвсем. Колцина много по-достойни затворници са измъчвали така благородните си сърца, без някой — нито дори любимата им — да се сети за тях; могъщите крале и управници, които са ги затворили, препускат на слънце всред приветствуващи ги тълпи. И дори умират пристойно в леглата си със звънки речи; а учтивата история, по-раболепна от собствените им оръдия, ги превъзнася и спасява от забвение!

Най-после, свободен да си избира място между тия четири стени, за да упражни правото си да спи, когато пожелае, Джон Баптист легна на пейката, скръстил ръце под главата си, и задряма. Със своето покорство, лекомислие, добродушие, краткотрайни избухвания, лесно примиряване с коравия хляб и коравите камъни, с бързото заспиване и стряскане той беше истински син на своята родина.

Жегата продължи да властвува още някое време; после слънцето залезе в червено, зеленикаво, златисто сияние; звездите замигаха на небето, на земята започнаха да им подражават светулки, както хората се опитват да подражават на по-висши същества; дългите прашни пътища и безкрайни равнини потънаха в покой, а морето дотолкова стихна, че дори не нашепваше за часа, когато ще върне своите жертви.