Чарлз Дикенс
Малката Дорит (30) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XXІX
Мисис Флинтуинч продължава да сънува

Къщата в Сити запазваше мрачната си недодяланост през всички гореописани промени и болната в нея продължаваше да води все същия еднообразен живот. Сутрин, обед и вечер, сутрин, обед и вечер следваха по реда си, всяка с присъщата си монотонност, с все същото неохотно завъртване на същата машинария, като някакъв бавен часовник.

Столът на колела, и той сигурно си имаше своите спомени и мечти, както става с всяко място, което е превърнато в постоянна човешка обител. Представи за разрушени улици и променени къщи, такива, каквито са били на времето, в което обитателката на стола ги е познавала отблизо; образи на хора, каквито са били тогава, почти непроменени в спомените въпреки изминалите години; кой знае колко подобни неща бяха припомняни в скуката на мрачните дни. Да се спрат стрелките на забързаното ежедневие в оня час, в който ние самите сме били изхвърлени от него; да си представим, че и човечеството замира, когато ние сме били принудени да се приковем неподвижни; да преценяваме промените, извършвани вън от нашия взор, единствено с жалката мярка на нашето еднообразно и ограничено съществование: в това се изразява непълноценността на мнозинството инвалиди и умствената болнавост на почти всички отшелници.

Но към какви сцени и кои актьори се връщаше суровата жена, докато седеше от пролет до пролет в единствената си тъмна стая, това знаеше само тя. Мистър Флинтуинч, чието кисело присъствие я обгръщаше ежедневно като някаква странна механическа сила, би могъл може би да я накара да му каже, ако тя не беше тъй упорита; но тя беше по-силна от него. Що се отнасяше до мистрис Ефри, да наблюдава законния си повелител и своята саката господарка със сащисано лице, да снове из къщата след мръкване с престилка, метната над главата, вечно да се ослушва за странните шумове, а понякога и да ги чува, и никога, никога да не успява да се измъкне от своето призрачно, полусънно, сомнамбулно състояние — това бе занимание, предостатъчно за нея.

Изглежда, че търговията се беше разраснала, както й се струваше на мистрис Ефри, защото съпругът й имаше постоянно занимание в малката си кантора и се срещаше с повече хора, отколкото през последните години. Но това не означаваше кой знае какво, като се има пред вид колко дълго бе изоставена тази къща; ала той получаваше писма, имаше посетители, водеше счетоводство и кореспонденция. Нещо повече — посещаваше и други кантори, ходеше но кейовете, на доковете, на митницата, в кафенето на Геръуей, в кафенето „Йерусалим“ и дори на борсата; тъй че влизаше и излизаше често. Започна освен това вечерно време, когато мисис Кленъм не изявяваше особена склонност към компанията му, да се отбива в една кръчма наблизо, за да хвърля око на съобщенията във вечерния вестник за пристигащите параходи и промените в цените, и дори да влиза в разговори с капитани на търговски кораби, които посещаваха това заведение. Всеки ден по някое време той и мисис Кленъм обсъждаха деловите въпроси; и Ефри, която постоянно се въртеше наоколо, слушаше и наблюдаваше, оставаше с чувството, че двамата умници печелят добри пари.

Душевното състояние, в което бе изпаднала замаяната съпруга на мистър Флинтуинч, вече бе започнало да се отразява на външния й вид и във всичките й действия дотолкова, че двамата умници, които и без това не я смятаха за кой знае колко умно същество, сега решиха, че съвсем е оглупяла. Дали защото външният й вид не беше никак представителен или пък защото си каза, че това, гдето се е оженил за нея, може да го изложи в очите на клиентите, но мистър Флинтуинч й издаде нареждане да си мълчи по въпроса за техните брачни връзки и никога да не му казва Джеримая, освен когато са насаме. Постоянното забравяне на тази заповед й придаде още по-стреснат вид, понеже начинът, по който мистър Флинтуинч бе започнал да й отмъщава за подобни провинения, беше да я гони нагоре по стълбите и да я раздрусва здравата, а това я държеше в постоянен страх, че ще бъде нападната отново.

Малката Дорит току-що бе привършила дългия си работен ден в стаята на мисис Кленъм и прилежно прибираше парцалчетата и конците, преди да си тръгне за в къщи. Мистър Панкс, когото мистрис Ефри току-що бе въвела, разпитваше мисис Кленъм по въпроса за нейното здраве и допълни, че „минавайки оттук“, надникнал да запита от името на своя работодател как се чувствувала сега. Мисис Кленъм, смръщила дълбоко вежди, гледаше към него.

— Мистър Казби знае — отговори тя, — че състоянието ми не се променя. Промяната, която очаквам, е голямата промяна.

— Тъй ли, госпожо? — отговори мистър Панкс, а погледът му се стрелна към малката шивачка, която, коленичила, събираше копчетата и остатъците от работата си по килима. — Изглеждате много добре, госпожо.

— Понасям това, което ми е писано да понеса — отвърна тя. — А пък вие правете онова, което ви е казано да правите.

— Благодаря ви, госпожо — каза мистър Панкс, — такова е моето намерение.

— Често минавате насам, както забелязвам — подметна мисис Кленъм.

— Ами да, госпожо — отвърна Панкс, — твърде често напоследък: напоследък много често идвам насам по една или друга причина.

— Помолете мистър Казби и дъщеря му да не се обезпокояват да пращат другиго да пита как съм. Като искат да ме видят, знаят, че винаги съм тук и ще ги приема. Не е нужно да си правят труда да пращат друг. Няма защо да си правите трудя да идвате.

— Но това не ми струва нищо, госпожо — отговори мистър Панкс. — Ама вие наистина изглеждате необикновено добре, госпожо.

— Благодаря ви. Лека нощ.

Това отпращане, както и пръста, насочен право към вратата, бяха толкова резки и недвусмислени, щото мистър Панкс не сметна за възможно да продължи посещението. Той разроши косата си с най-весело изражение, погледна пак към дребната фигурка, каза: „Лека нощ, госпожо; не ме изпращайте, мисис Ефри, знам пътя до вратата“, и се изпари. Мисис Кленъм, с брадичка облегната на ръката, го проследи с внимателен и много недоверчив поглед; а пък Ефри я гледаше като втрещена.

Бавно и замислено очите на мисис Кленъм се извърнаха от вратата, през която бе излязъл Панкс, към малката Дорит, която ставаше от килима. Брадичката й климна още по-ниско върху ръката, а очите й — бдителни и начумерени, продължиха да я наблюдават, докато привлякоха вниманието й. Малката Дорит поруменя под този поглед и сведе очи. Мисис Кленъм продължаваше да седи мълчаливо.

— Малка Дорит — каза тя, когато най-сетне наруши мълчанието, — какво знаеш за този човек?

— Нищо не знам за него, госпожо, освен че съм го виждала и че ме е заговарял.

— Какво ти каза?

— Не мога да разбера онова, което ми казва, той е много странен. Но не е нещо грубо, нито неприятно.

— Защо идва тук да те вижда?

— Не зная, госпожо — отвърна малката Дорит съвсем искрено.

— Но знаеш, че идва тук нарочно, за да те вижда?

— Така ми се струва — отговори малката Дорит. — Но защо ще идва тук или другаде, това, госпожо, просто не мога да разбера.

Мисис Кленъм погледна към пода и остана неподвижна; силното й, съсредоточено лице бе погълнато от някаква мисъл тъй дълбоко, както преди бе погълнато от лицето, което напусна стаята. Изминаха минути, преди да се отърси от унеса си и отново да се съвземе.

Междувременно малката Дорит бе готова за тръгване, но се страхуваше, че ако се раздвижи, ще я смути. Сега се осмели да напусне мястото, на което бе стояла, откакто се бе привдигнала от пода, и да приближи внимателно до стола на колела. Тя спря до него, за да каже: „Лека нощ, госпожо.“

Мисис Кленъм протегна ръка и я сложи върху нейната. Малката Дорит, смутена от допира, трепна. А може би някакъв мигновен спомен за приказката за принцесата премина през ума й.

— Кажи ми, малка Дорит — попита мисис Кленъм, — имаш ли сега много приятели?

— Много малко, госпожо. Освен вас само мис Флора и — още един.

— Имаш пред вид — каза мисис Кленъм и посочи с пръст към вратата — тоя човек ли имаш пред вид?

— О, не, госпожо!

— А може би някой негов приятел?

— Не, госпожо! — Малката Дорит стреснато завъртя глава. — О, не! Той не е като него, нито има нещо общо с него.

— Е, добре! — отвърна мисис Кленъм почти усмихнато. — Това не е моя работа. Питам те, защото се интересувам за тебе; и защото си мисля, че и аз бях твоя приятелка, когато нямаше никой друг, който да ти помогне. Така ли е?

— Да, госпожо; наистина е така. Идвала съм тук не един път, когато ако не бяхте вие и работата, която ми давахте, ние щяхме да бъдем в крайна нужда.

— Ние — повтори мисис Кленъм, като погледна към часовника, принадлежал някога на покойния й съпруг, а сега положен неотлъчно на масата. — Много ли сте в къщи?

— Сега сме само татко и аз. Искам да кажа, само татко и аз се издържаме редовно от онова, което получаваме.

— Сигурно сте преживели много лишения. Ти и баща ти, и които са другите там в дома ви. — Мисис Кленъм говореше бавно и замислено въртеше часовника ту насам, ту нататък.

— Понякога наистина беше трудно да се преживява — каза малката Дорит с нежния си глас, в който нямаше и следа от самоокайване; — но, струва ми се, не по-трудно, отколкото им е на много други хора.

— Добре казано! — бързо отвърна мисис Кленъм. — Това е самата истина! Ти си едно добро, разумно момиче. Ти си момиче, което умее да бъде и благодарно — или греша?

— Съвсем естествено е човек да бъде благодарен. Това не е достойнство — каза малката Дорит. — Аз наистина съм благодарна.

С нежност, каквато бълнуващата Ефри не бе и сънувала, че мисис Кленъм може да прояви, тя притегли главата на малката шивачка и я целуна по челото.

— А сега си върви, малка Дорит — каза тя, — иначе ще закъснееш, бедно дете!

Във всичките си сънища, които мистрис Ефри трупаше, откак се бе отдала на това занимание, тя не бе сънувала нищо по-удивително. Главата й се замая само като си представи, че сега остава и другият умник да вземе да целува малката Дорит, а после двамата умници да се прегърнат един друг и да се залеят в сълзи от умиление към цялото човечество. Тази представа съвсем я слиса, докато следваше леките стъпки надолу по стълбите, за да затвори добре външната врата.

Когато я отвори, за да пропусне навън малката Дорит, тя видя, че мистър Панкс, вместо да си е тръгнал по своя път, нещо, което при място не тъй странно и с човек не тъй необикновен, би трябвало да се случи, кръстосва несдържано дворчето пред къщата. В мига, в който съзря малката Дорит, той бързо премина край нея, изрече с пръст, допрян до носа (мистрис Ефри го чу много ясно), „Панкс-циганина — ясновидец“ и си отиде.

— Господ да ни е на помощ, само цигани, и то ясновидци, ни липсваха в цялата бъркотия! — извика мистрис Ефри. — Какво ли още ни чака!

Тя остана на входната врата, като си блъскаше главата с тази загадка в дъжделивата бурна вечер. Облаците прелитаха бързо, а вятърът идваше на пристъпи, развяваше кепенците на съседната къща, които се бяха откопчали, превърташе запуснатите шапки на комините и ветропоказателите и неспирно се въртеше край оградата на съседното църковно гробище, като че ли си беше наумил да издуха покойните граждани из техните гробове. Глухата гръмотевица, долетяла едновременно от всички посоки на небето сякаш се заканваше да си отмъсти за това умишлено осквернителство, тътнеше: „Нека почиват в мир! Нека почиват в мир!“

Мистрис Ефри, чийто страх от гръмотевиците и светкавиците можеше да се сравни единствено с ужаса й от тази вампирясана къща, потънала в преждевременен и свръхестествен мрак, стоеше и се чудеше дали да влезе, или не, когато вратата изведнъж се затръшна пред нея под силния напор на вятъра и сложи край на колебанията й. „Ами сега какво да правя, ами сега какво да правя?“ — извика мистрис Ефри, чупейки ръце в този последен и най-ужасен от всички сън; „Какво да правя, когато тя е сам-самичка вътре и може да слезе да ми отвори, колкото и мъртвите от гробището!“

В тази дилема, с престилка, метната като качулка през главата, за да я пази от дъжда, мистрис Ефри затича разплакана напред-назад из самотното калдъръмено дворче. А какво я накара да се наведе и да погледне вътре през ключалката, сякаш би могла да я отвори с окото си, е трудно да се каже; но то не е по-различно от онова, което повечето от нас биха сторили в подобна беда — същото стори и тя.

От това положение тя подскочи с приглушен писък, защото усети нещо върху рамото си. Беше допирът на ръка; на мъжка ръка.

Човекът беше облечен с пътнически дрехи, носеше кепе, обрамчено с кожа, и тежка наметка. Приличаше на чужденец. Имаше гъста коса и мустаци — гарвановочерни, разрошените им краища преминаваха в червеникаво — и висок, прегърбен нос. Той се засмя на уплахата и вика на мистрис Ефри; а когато се засмя мустаците му се спуснаха под носа, а носът му полегна над мустаците.

— Какво има? — попита той на чист английски. — От какво се подплашихте?

— Ами от вас! — изпъхтя Ефри.

— От мене, мадам?

— И от тъмната нощ, и… и от всичко! — каза Ефри. — Погледнете! Вятърът духна и тръшна вратата и сега не мога да си вляза.

— Ха! — възкликна джентълменът, който не се развълнува от думите й. — Виж ти! Да сте чували тук наоколо да живеят някои си Кленъм?

— Бог да ни е на помощ, чувала съм, да, чувала съм! — извика Ефри и отново отчаяно зачупи пръсти при този въпрос.

— Къде точно?

— Къде! — викна Ефри, нервирана от повторното надничане през ключалката. — Къде другаде, ако не в тази къща? А тя е сам-самичка в стаята си и краката й са схванати, не може да мръдне, ни на себе си да помогне, нито на мене, а другият умник никакъв го няма, и — да ме прости господ! — изкрещя Ефри, и неистово заподскача, като си представи всички тези неща — да ме прости господ, ако не подлудявам от ужас!

Поразчувствуван от злополуката, след като вече знаеше, че тя засяга и него, джентълменът отстъпи, за да огледа къщата, и очите му се задържаха върху високия тесен прозорец на малката стаичка до входната врата.

— Къде би могла да се намира дамата, която е загубила способността да движи нозете си, мадам? — попита той с оная странна усмивка, която не позволяваше на мистрис Ефри да отдели поглед от устата му.

— Ей там горе! — каза Ефри. — Онези двата прозореца.

— Ха! Аз съм висок, но не бих могъл да имам чест да й се представя в оная стая без помощта на стълба. А сега, мадам, кажете честно — честността е съставка на моя характер, — да ви отворя ли тази врата?

— Да, благословен да сте, сър, заради бедната женица, и то по-бързо — извика Ефри, — защото тя сигурно вече ме вика, а може и да се подпали и жива да си изгори или кой знае какво още може да й се случи, просто се побърквам, като си помисля за това!

— Постойте, добра ми госпожо! — Той възпря нетърпението й с гладката си бяла ръка. — Доколкото виждам, работният ден вече е свършил, нали?

— Да, да, да — извика Ефри. — Отдавна.

— Нека тогава ви направя едно почтено предложение. Справедливостта е част от моя характер. Току-що пристигнах с пощенския кораб, както сама виждате. — Той й каза, че палтото му е наквасено и че обувките му са прогизнали; тя още в началото бе забелязала колко е рошав и блед като след тежък път и толкова измръзнал, че едва удържаше зъбите си да не тракат. — Току-що пристигнах с пощенския кораб, мадам, и дъждът ме забави; отвратителното време. В резултат на това, мадам, една важна работа, която иначе щях да си свърша тук в нормалните работни часове (важна работа, работа, свързана с пари), все още трябва да се свърши. Сега, ако вие ми доведете някой от съседите, който е в състояние да ми я свърши, в замяна аз ще отворя вратата. Ако не приемете това ми предложение, то аз… — и пак със същата усмивка той многозначително отстъпи назад.

Мистрис Ефри, готова от все сърце на подобно споразумение, се съгласи. Джентълменът тозчас я замоли да бъде любезна да подържи наметката му, засили се към тесния прозорец, скочи на перваза, покатери се по тухлите и в следващия миг ръката му вече лежеше на резето и го повдигаше. Очите му гледаха тъй зловещо, когато стъпи в стаята и хвърли поглед към мистрис Ефри, че тя се запита, обзета от ледени тръпки, как ли би могла да му попречи, ако се втурне нагоре и вземе да убие болната.

За щастие целта му не беше такава; защото само след миг се появи на входната врата.

— А сега, драга ми госпожо — каза той, като пое плаща си и го наметна, — сега бъдете тъй любезна да… какво, по дяволите, е това?!

Най-странният от всички шумове! Идващ без съмнение съвсем отблизо, защото раздвижи въздуха; и все пак някак приглушен, сякаш се носеше от много далеч. Едно потрепване, едно изтрополяване и падане на нещо леко и изсушено.

— Какво, по дяволите, е това?

— И аз не го знам какво е, но непрекъснато го чувам — отвърна мистрис Ефри, която го бе стиснала за ръката.

Но и той не бил кой знае какъв смелчага, помисли си тя в сънното си стряскане и уплаха, защото треперещите му устни побеляха. Като се поослуша още малко, той се окопити и каза:

— Ха! Нищо! А сега, драга ми госпожо, май споменахте нещо за някаква си умна личност. Ще бъдете ли тъй добра да ме срещнете с този гений! — Той държеше вратата, сякаш бе готов да я остави отново навън, ако откажеше.

— Ама няма да казвате нищичко за вратата и за мене — прошепна Ефри.

— Нито дума.

— И не мърдайте оттук, не се обаждайте, ако повика, докато изтичам до ъгъла.

— Мадам, превръщам се в статуя.

Ефри така се страхуваше той да не се прокрадне горе в мига, в който му обърнеше гръб, че след като се скри от погледа му, отново се върна към портата, за да го види. Като го зърна все още на вратата, по-скоро пред къщата, отколкото вътре, тя затича към съседната улица, изпрати вест на мистър Флинтуийч в кръчмата и той се появи незабавно. Двамата поеха назад — дамата отпред, а мистър Флинтуийч, закрачил енергично зад нея, сгряван от надеждата да я раздруса здравата, преди да си влязат в къщи, — когато видяха джентълмена да стои на същото място в мрака и чуха гласа на мисис Кленъм, която викаше от стаята си:

— Кой е? Какво става? Защо никой не ми отговаря? Но кой, кой е долу?