Чарлз Дикенс
Малката Дорит (36) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Little Dorrit, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
MY LIBRARY Editions (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli (2015)

Издание:

Чарлз Дикенс. Малката Дорит. Избрани творби в пет тома. Том 3

Английска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1982

Редактор: Жени Божилова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Йордан Зашев

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Charles Dickens. Little Dorrit

Oxford University Press, 1968

 

Преводач:© Невяна Розева

Преводач © Жени Божилова

Преводач © Надя Сотирова

 

Дадена за набор: юни 1982 г.

Подписана за печат: ноември 1982 г.

Изляла от печат: декември 1982 г.

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 59,50.

Издателски коли: 49,98.

УИК 51,55

 

Цена 6,50 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Д. Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава XXXV
Какво се криеше зад мистър Панкс, на ръката на малката Дорит

По същото това време мистър Панкс в изпълнение на уговорката си с Кленъм му разкри цялата си циганска история и му разказа за щастието на малката Дорит. Баща й бил законен наследник на едно голямо имущество, което дълго време стояло неизвестно, непотърсено и непрестанно трупало лихви. Сега правата му над него били изяснени, нищо не се препречвало на пътя му, вратите на Маршалси стояли отворени пред него, стените на Маршалси се сривали край него, само няколко драсвания с перото му и той ставал много богат човек.

В проследяването на иска до пълното му възстановяване мистър Панкс бе проявил една проницателност, пред която нищо не бе успяло да се препречи, и едно търпение и потайност, които нищо не бе успяло да разколебае.

— И през ума не ми минаваше, сър — каза Панкс, — че като пресичахме Смитфийлд в онази нощ и когато ви разправях със събирането на какви дългове се занимавам, през ум не ми минаваше какво ще произлезе от това. И през ум не ми минаваше, сър, когато ви казах, че вие не сте от корнуолските Кленъм, че ще дойде денят, в който да ви посоча кои са Дорит от Дорсетшиър. — Тогава той се впусна да обяснява подробностите: как това име било вписано в бележника му и как отначало му направило впечатление само името. Как, понеже често забелязвал, че две еднакви имена, произхождащи дори от един и същи край, нямат никакво родство помежду си — ни близко, ни далечно, той отначало не му обърнал особено внимание; само си бил помислил каква изненадваща промяна би могла да настъпи в живота на една малка шивачка, ако се окаже, че е наследница на такова голямо богатство. Как, според думите му, той се заинтересувал от тази идея единствено защото от тази малка кротка шивачка се излъчвало нещо необичайно, което го привличало към нея и възбуждало неговото любопитство. Как започнал да си проправя пътя сантиметър по сантиметър, „Изкъртичих го просто, сър (точно така се изрази мистър Панкс), песъчинка по песъчинка“. Как в самото начало на работата, описана посредством този новосъздаден глагол, който, за да представи по-нагледно, мистър Панкс се принуди да затвори очи и да поръси косата си по челото, той преминавал от внезапни просветления и надежди към черен мрак и пълна безнадеждност и после пак ту към едното, ту към другото. Как си създал приятелства в тъмницата нарочно, за да може да влиза и да излиза оттам, както правели всички останали посетители; и как първият лъч на просветление се процедил несъзнателно от самия мистър Дорит и от неговия син; а с тях двамата той лесно успял да се запознае; и с които двамина водел дълги разговори, на пръв поглед най-обикновени („Но винаги с къртича цел, не забравяйте, сър“ — каза мистър Панкс); и от които научил, без изобщо да го заподозрат, две-три малки подробности от историята на фамилията, които пък, когато започнал да прави собствените си заключения, го довели до други подробности. Как накрая на мистър Панкс му станало ясно, че е извършил истинско откритие за законния наследник на едно голямо богатство и че това негово откритие сега вече трябвало да бъде доведено до законното му оформяне и осъществяване. Как тогава той накарал своя хазяин мистър Ръг да му даде клетва за опазване на дълбока тайна и го взел в своето къртичо съдружие. Как назначили Джон Чивъри за свой единствен чиновник и агент, която служба той изпълнявал с дълбока преданост. И как до този настоящи час, в който видни банкови авторитети и специалисти по правото най-сетне им заявили, че работата им е доведена до успешния си край, те не били споделили нищо с ни едно друго човешко същество.

— Тъй че ако цялата работа се беше провалила в последния момент, сър — заключи мистър Панкс, — да речем, например в деня преди оня ден, когато ви показах документите в двора на затвора, или пък, да речем, в тоя същия ден, никой друг освен нас нямаше да преживее жестоко разочарование, нито пък щеше да е загубил дори една стотинка.

Кленъм, който през цялото време на разказа непрестанно се здрависваше с него, изведнаж осъзна и изрече с едно удивление, което дори и предварителното очакване на развръзката не беше в състояние да потуши:

— Но, драги мистър Панкс, цялата тази работа сигурно ви е струвала много пари!

— Да, доста, сър — отговори тържествуващият Панкс. — Не беше дреболия, макар да се оправяхме колкото е възможно по-икономично. А набавянето им беше доста трудничко, признавам.

— Трудничко! — повтори Кленъм. — Но като си помисля само за всички трудности, които сте преодолели през цялата тази история! — И отново му раздруса ръката.

— Чакайте сега да ви кажа как се оправих — започна да му обяснява възторженият Панкс, като постави косата си в състояние не по-малко ентусиазирано, отколкото бе той самият. — Първо, похарчих всичките си собствени пари. Но те не бяха много.

— Съчувствувам ви — каза Кленъм. — Макар че това сега вече не е от никакво значение. А после, какво направихте после?

— После — каза Панкс — взех заем от моя работодател.

— От мистър Казби? — учуди се Кленъм. — Добър старик е той.

— Благороден старик, нали? — възкликна Панкс и сухо запръхтя. — Щедър дърт хитрец. Доверчив старик. Филантропичен хитрец. Милосърден старик! Двадесет на сто, това се задължих да му плащам като лихва, сър. Не работим за по-малко в нашия дюкян.

Артър усети смутено, че в своя ентусиазъм, без да иска, се бе поувлякъл.

— Казах му на този фанатизиран стар християнин — продължи мистър Панкс и очевидно изпадна във възторг от сполучливото си сравнение, — че съм подхванал една интересна работа; работа с изгледи за успех; обясних му, че е работа с изгледи за успех; за която ми е нужен известен малък капитал. Предложих му да ми заеме пари срещу разписка. Което той и стори с двайсет на сто лихва; но той си гарантира тези двайсет на сто съвсем делово и ги написа в разписката като част от общата сума. И ако след това се окажеше, че не мога да му ги върна, задължавам се да изпълнявам ролята на негова маша в следващите седем години на половин заплата и при двойно повече работа. Но той е съвършен патриарх; и за всекиго би било полезно да му поработи при подобни условия — при всякакви условия.

За нищо на света Артър не бе в състояние да проумее дали Панкс в действителност говореше сериозно, или не.

— А когато и тези пари се свършиха, сър — продължи Панкс, — а те се свършиха, макар да ги изцеждах капка по капка, сякаш кръвта си цедях, аз вече се бях доверил на мистър Ръг. И предложих да заема и от мистър Ръг (или от мис Ръг: тя бе спечелила известна сума от едно гражданско дело на времето). Той ми ги даде с десет на сто и сметна, че ми взима много. Ала мистър Ръг е шотландец, сър, и цепи косъма на две.

— Но вашето възнаграждение за целия този труд, мистър Панкс — каза Кленъм, — би трябвало да бъде наистина голямо.

— Не се и съмнявам, че ще си го получа, сър — отговори Панкс. — Не съм се пазарил. Имах с вас една уговорка. Удържах си я. Искам само да си възстановя собствените пари, да ми се плати за употребеното време и като оправя и сметката си с мистър Ръг, хиляда лири отгоре за мен ще са цяло състояние. Оставям този въпрос във ваши ръце. А сега ви упълномощавам да съобщите новината на семейството, както намерите за най-подходящо. Мис Еми Дорит ще бъде у мисис Финчинг тази сутрин. Колкото по-скоро го кажете, толкова по-добре. Никога не ще е достатъчно бързо.

Този разговор се водеше в спалнята на Кленъм, докато той още лежеше в леглото. Защото мистър Панкс бе почукал на външната врата и се бе появил в стаята много рано сутринта; и без нито за миг да седне или да застане спокойно, бе излял от себе си всички подробности (илюстрирани с най-различни документи) край леглото на Артър. Сега той заяви, че „отивал да види как е мистър Ръг“, от когото, изглежда, развълнуваното му състояние искаше да потърси успокоение; и като събра своите документи и след като още веднаж искрено се здрависа с Кленъм, изчезна с най-голяма скорост надолу по стълбите, даде пара и отплува нататък.

А Кленъм естествено реши веднага да тръгне към дома на Казби. Той се облече и излезе с такава бързина, че се намери на ъгъла до патриаршеския дом цял един час преди тя да беше дошла; но не съжали, че му се е отдала възможност да се поуспокои с една бавна разходка.

Когато се върна към улицата и почука с лъснатото пиринчено чукче, съобщиха му, че е пристигнала, и го въведоха горе в малката трапезария на Флора. Самата малка Дорит не беше там, но там беше Флора и тя показа неимоверна изненада, когато го съзря.

— Мили божке, Артър — Дойс и Кленъм! — извика тази дама. — Кой да си помисли такава гледка и моля ти се да ме извиниш за халата защото честна дума и на избелели карета което е по-лошо но нашата малка приятелка ми шие една, не че ме е срам да ти го кажа защото би трябвало да знаеш че съществуват неща като фустите, а бяхме се разбрали да ми пробва след закуска това е причината макар да не я искам чак толкова колосана.

— Аз би трябвало да се извинявам — каза Артър — за това ранно и внезапно посещение; но ти ще ми простиш, когато ти обясня причината.

— В отдавна отлетелите ни дни Артър — отговори мисис Финчинг — моля простете, Дойс и Кленъм безкрайно по-прилично и колкото и да е отдавна то и миналото придава очарование на гледката, но не това исках да кажа, а дори да исках то пак зависи каква е била гледката но ето че пак се отплеснах и ти ме накара да забравя всичко.

Тя го погледна нежно и продължи:

— В отдавна отлетелите дни щеше наистина да звучи странно Артър Кленъм — Дойс и Кленъм естествено е по-различно — да ми се извинява, че е дошъл по което и да било време, но това е минало, а миналото не може да се върне освен в неговия собствен случай както каза бедният мистър Ф. когато си беше пийнал с краставица и затова никога не ядеше.

Когато въведоха Артър, тя тъкмо приготовляваше чая и сега набързо приключи с тази работа.

— Папа — изрече тя загадъчно и шепнешком, докато похлупваше чайника — седи в задната всекидневна и най-прозаично си яде прясно яйце над борсовите новини във вестника, чука като кълвач по дърво няма защо да разбира, че си дошъл а малката ни приятелка знаеш че може съвсем да й се вярва като слезе тук когато скрои горе на голямата маса.

Тогава Артър й каза, колкото бе възможно по-накратко, че той е дошъл да се срещне именно с тяхната малка приятелка, и какво точно е дошъл да й съобщи. При тази удивителна вест Флора стисна ръце, започна да трепере и пророни сълзи на съчувствие и радост, защото тя наистина беше добросърдечна жена.

— За бога, нека тогава първо аз да се махна оттук — каза Флора, като притисна уши с ръце и се запъти към вратата, — защото знам че ще се развикам и разпискам и само ще объркам още повече нещата, а малкото нежно същество изглежда такова миличко и спретнато и добричко макар и толкова бедно, а сега ето става богата и колко много го заслужава! И дали мога да го кажа на лелята на мистър Ф. Артър не Дойс и Кленъм не в този случай или като не искаш тогава не за нищо на света.

Артър кимна в съгласие, защото Флора не му позволи да си отвори устата. В отговор Флора кимна в знак на благодарност и забързано излезе от стаята.

Стъпките на малката Дорит вече долитаха по стълбата и само след миг тя отвори вратата. Както и да се опитваше да успокои израза на лицето си, той все пак не успя да му придаде обикновения му вид и тя, още щом го видя, изтърва плата, който носеше, и извика:

— Мистър Кленъм! Какво се е случило?

— Нищо, нищо. Искам да кажа, никакво нещастие не се е случило. Дойдох тук да ви кажа нещо, но то е една много добра новина.

— Добра новина?

— Великолепна новина!

Стояха край един прозорец и очите й, изпълнени със светлина, бяха вперени в лицето му. Той я обгърна с ръка, защото му се стори, че тя залита. Тя сложи ръката си върху неговата отчасти за да си почине и отчасти за да запази това разстояние, да може все така отблизо да наблюдава лицето му. Устните й като че ли повториха: „Великолепна новина?“ А той отново го произнесе на глас.

— Мила малка Дорит! Баща ви!

Ледът изведнъж се стопи от бледото й лице при тези думи и по него пробягаха светли лъчи на вълнение. Но това беше болезнено вълнение. Тя дишаше едва доловимо и запъхтяно. Сърцето й туптеше ускорено. Прииска му се да прегърне нейното крехко телце, но очите й го помолиха да не помръдва.

— До една седмица баща ви може да излезе на свобода. Той още не знае; ние трябва да отидем при него, за да му съобщим. Баща ви ще бъде свободен само след няколко дни. Баща ви ще бъде свободен само след няколко часа. Разберете, оттук трябва да идем при него да му го съобщим.

Това я накара да се свести. Очите й вече се притваряха, но сега изведнъж се откриха.

— Но това не е цялата добра новина. Това не е цялата великолепна новина, моя мила малка Дорит. Да ви кажа ли и останалото?

Устните й изрекоха:

— Да.

— Когато излезе на свобода, баща ви няма да бъде бедняк. Той ще има всичко. Да ви кажа ли още? Помнете! Той самият нищичко не знае за това; трябва да отидем при него още сега и да му кажем.

Тя като че го помоли да й позволи да се съвземе. Той я подкрепяше с ръката си, а след кратко мълчание се приведе към нея, за да чуе думите й.

— Не ми ли казахте да продължа?

— Да.

— Той ще бъде богат човек. Той е богат човек. Една голяма сума очаква да му бъде изплатена в наследство; всички вие следователно сте много богати. Най-достойни и най-чудесни от всички деца, аз благодаря на небето, че сте възнаградени!

Когато той я целуна, тя изви глава към рамото му, вдигна ръка към шията му, извика: „Татко! Татко!“ — и изгуби свяст.

Тогава Флора се върна, за да се погрижи за нея, засуети се край нея на канапето, придружавайки нежните си грижи с откъслеци от думи и изречения, толкова объркани, че никой не би бил в състояние да разбере дали се опитваше да накара Маршалси да глътне една лъжица от непотърсени дивиденти, защото за нея това било полезно; или пък поздравяваше бащата на малката Дорит за това, че е наследил сто хиляди шишенца с амонячна сол; или пък обясняваше, че е капнала седемдесет и пет хиляди капки лавандулов спирт върху петдесет хиляди бучки захар и умоляваше малката Дорит да глътне това освежително средство; или дали налагаше челото на Дойс и Кленъм с кърпа, наквасена с оцет, и караше покойния мистър Ф. да подиша малко чист въздух — не, никой с чувство за отговорност не би се осмелил да ги разгадае. За още по-голямото объркване допринесе и словесният порой от съседната спалня, където лелята на мистър Ф., поне доколкото ставаше ясно от гласа й, заемаше хоризонтално положение в очакване на своята закуска; и от който будоар тази безжалостна дама изригваше кратки обиди всеки път, щом усетеше, че ще я чуят, като например: „Да не вярваш, че той го е направил!“ или: „Той да не ми се хвали, че го е свършил!“ и: „Ще има мно-о-го да чакате да се откъснат от сърцето му неговите пари!“; всичко това с цел да се омаловажи участието на Кленъм в откритието и да се разкрият незаличимите чувства, които лелята на мистър Ф. питаеше към него.

Но загрижеността на малката Дорит по-бързо да отиде при баща си, да му отнесе радостната вест, да не го оставя нито миг по-дълго в тъмницата, в неведение за цялото това щастие, което го очаква и което той все още не знаеше, допринесоха за свестяването й повече, отколкото всички лекарства и грижи в света.

— Елате с мен при добрия ми баща. Моля, елате с мен при моя добър баща! — бяха първите думи, които изрече. Тя не говореше за нищо друго освен за него, не мислеше за друго освен за него. Когато коленичи и вдигна ръце към небето, за да излее своята благодарност, благодарностите й бяха за нейния баща.

Чувствата на Флора не издържаха на тази гледка и тя избухна сред чашите и чиниите в невероятен порой от сълзи и слова.

— Повярвай ми — не съм била по-развълнувана, откакто твойта майка и моят татко не Дойс и Кленъм този път но дай на милото дете една чаша чай и я накарай да го изпие поне това те моля Артър, направи го, дори и последната болест на мистър Ф. защото тя беше съвсем друга а знаеш че подаграта не е детска болест макар и много тежка за всичките наоколо а мистър Ф. същински мъченик с вирнат нагоре крак а и самата търговия с вино е инфекциозна защото те ще си го направят повече или по-малко помежду си и в това няма нищо чудно, прилича ми на сън за нищо друго не мога да помисля тази сутрин и гледай ти сега купища от пари дали е тъй наистина, но вие трябва да разберете, миличка моя, защото иначе никога няма да ви стигнат силите да му разкриете всичко това с няколко глътки чай а май е по-добре да последвате съвета на моя лекар какво от туй че миризмата му е неприятна но аз се насилвам да го пия като лекарство и виждам ползата, а вие пък не искате но защо мила моя и аз не искам но все пак си го пия по задължение, всички ще ви поздравяват едни от сърце но други не но мнозина ще ви се радват най-искрено но никой друг повече отколкото аз от самото му дъно макар да се усещам че говоря несвързано и глупости, и сигурно това ще си го каже и Артър но не Дойс и Кленъм поне този път и тъй довиждане миличка и бог да ви благослови да сте много щастлива и простете ми за волността, кълна се че дрехата ще я оставя недовършена нарочно и ще си я запазя като спомен тъй както е сега и ще я кръстя малката Дорит макар да ме попитат защо е това странно умалително не съм го казвала до днес и сега вече никога не!

Това бяха думите, с които Флора се прости със своята любимка. Малката Дорит й поблагодари и я прегърна няколко пъти; и най-сетне излезе от този дом и заедно с Кленъм се отправи с кола за към Маршалси.

Странно и нереално беше пътуването през старите бедняшки улички с чувството, че се разделя с тях, за да навлезе в един просторен свят на богатство и лукс. Когато Артър й каза, че скоро тя самата ще се вози в собствена карета през съвсем друга действителност и всички досегашни преживявания ще бъдат само минало, тя като че ли се изплаши. Но когато той започна да разправя това вместо за нея за нейния баща и й разказа как той ще се вози в своята карета и колко величав и хубав ще изглежда, от очите й заваляха сълзи на радост и невинна гордост. Като разбра, че единственото щастие, което тя бе в състояние да си представи, се отразяваше само върху баща й, Артър продължи да й говори все за него; и тъй те пътуваха развеселени през бедните улички към тъмницата да му отнесат голямата новина.

Когато мистър Чивъри, който беше дежурен, ги пропусна в портиерната, той видя по лицата им нещо, което го изпълни с удивление. И остана загледан подире им, докато те бързаха към двора на затвора с чувството, че са пристигнали тук, придружени от някакъв миротворен дух. Двама-трима колежани, покрай които минаха, загледаха също след тях и скоро, присъединили се към мистър Чивъри, образуваха малка групичка на стъпалата пред портиерната, а оттам плъзна слухът, че Бащата най-сетне ще бъде освободен. Само след няколко минути тази вест достигна до най-отдалечените стаи на Колежа.

Малката Дорит отвори вратата и двамата влязоха вътре. Той седеше облечен в сивия си стар халат, със старата си черна шапчица край озарения от слънце прозорец и четеше вестник. В ръката си държеше очилата и се оглеждаше наоколо; изненадан изпърво без съмнение, като бе чул стъпките й по стълбището, понеже не я беше очаквал до вечерта; изненадан още повече от това, че я вижда с Артър Кленъм. Когато влязоха, същият необичаен израз но лицата им, който бе привлякъл вниманието долу в двора, стресна и него. Той не стана и не проговори, само остави очилата и вестника на масата до себе си и ги загледа с полуотворена уста и с треперещи устни. Когато Артър му подаде ръка, той я докосна, но не тържествено като друг път; а после се извърна към дъщеря си, която бе седнала до него с ръце на рамото му, и внимателно я погледна в лицето.

— Татко! Тази сутрин ме направиха толкова щастлива!

— А кой те направи щастлива, мила моя?

— Мистър Кленъм, татко. Той ми донесе една такава радостна и прекрасна новина за тебе! И ако той с голямата си доброта и нежност не ме беше подготвил за нея, татко… приготвил за нея, татко… струва ми се, че не бих могла да я понеса.

Вълнението й беше извънредно голямо и по лицето й се изтърколиха сълзи. Той изведнаж сложи ръка на сърцето си и погледна към Кленъм.

— Успокойте се, сър — каза Кленъм, — и поразмислете внимателно. Помислете си за най-светлите и най-щастливи случки в живота ви. Всеки от нас е чувал за големи радостни изненади. Те все още не са изчезнали от този свят, сър. Те се случват рядко, но не са невъзможни.

— Мистър Кленъм? Не са невъзможни? Не са невъзможни за… — Той се докосна до гърдите, вместо да произнесе „за мен“.

— Не — отговори Кленъм.

— Но каква изненада — запита той, задържайки лявата си ръка на сърцето, и тук се прекъсна, като внимателно нагласи очилата си на масата, — каква подобна изненада би могла да ме очаква мен?

— Позволете да отговоря с друг въпрос. Кажете ми, мистър Дорит, коя изненада би била най-неочакваната и най-приятната за вас. Не се страхувайте да си я представите, нито да кажете каква би могла да бъде тя.

Той се загледа упорито в Кленъм и докато го гледаше, изведнъж се превърна в един много стар и немощен човек. Слънцето озаряваше ярко стените отвъд прозореца и играеше по остриетата върху тях. Той бавно протегна ръката, която бе лежала върху сърцето му, и посочи към стената.

— Тя се срина — отговори Кленъм. — Вече я няма.

Той застина в същото положение, продължавайки да не отмества поглед от него.

— А на нейно място — каза Кленъм бавно и отчетливо, — на нейно място се издигат средства, които ще ви позволят да притежавате и да се наслаждавате на всичко онова, от което досега сте били отделен. Мистър Дорит, не съществува и най-малкото съмнение, че след няколко дни вие ще бъдете свободен и много богат. Аз ви поздравявам от цялото си сърце за тази промяна на съдбата ви и за щастливото бъдеще, гдето скоро ще отнесете съкровището, с което сте били ощастливен тук — най-скъпото от всички богатства, които човек може да притежава, — съкровището, седнало край вас.

С тези думи той стисна ръката му и я пусна; а дъщеря му, доближавайки лице до неговото, в часа на неговото щастие го обгърна с ръцете си така, както в годините на неговото нещастие го бе обгръщала с любов, труд и искреност, и изля препълненото си с благодарност, надежда, радост и блажен екстаз сърце в думи, отправени все към него:

— Сега аз ще го видя такъв, какъвто все още не съм го виждала. Ще видя моя миличък без черния облак, засенчил челото му. Ще го видя такъв, какъвто го е виждала клетата ми майка преди много, много години. О, мили мой, о, мили мой! О, татко, татко! О, благодаря на бога, благодаря на бога!

Той се остави на нейните целувки и милувки, но не им отвърна, само я обгърна с ръка. И не промълви нито дума. Напрегнатият му поглед сега беше раздвоен между нея и Кленъм и той започна да се тресе, като че ли трепереше от студ. Обяснявайки на малката Дорит, че ще изтича до кафенето за бутилка вино, Артър я донесе с най-голямата бързина, на каквато бе способен. А докато му я изваждаха от мазето до бара, група развълнувани колежани го запитаха какво се е случило; и тогава той забързано им съобщи, че мистър Дорит е получил наследство.

Върнал се с виното в ръка, той видя, че тя бе сложила баща си да седне в креслото и бе разкопчала яката и връзката му. Напълниха чаша с вино и я поднесоха към устните му. Когато пийна малко, той сам пое чашата и я изпразни. Скоро след това се облегна на стола си и заплака с кърпичка на очите.

Когато и това продължи известно време, Кленъм сметна, че е подходящо да разсее вниманието му от главното събитие, като го уведоми за подробностите. И тогава бавно и със спокоен глас той им обясни всичко колкото можеше по-добре и се спря особено подробно върху заслугите на Панкс.

— Той ще бъде — хм, — той ще бъде достойно възнаграден, сър — каза бащата, като се надигна и тръгна бързо из стаята. — Повярвайте ми, мистър Кленъм, че всеки, който е взел участие в това, ще бъде — хм, — ще бъде достойно възнаграден. Никой, драги ми господине, никой не ще може да каже, че съм му останал неиздължен. Аз ще заплатя — хм — авансите, които съм получил от вас, сър, с необикновено голямо удоволствие. Умолявам ви да ми съобщите колкото ви е възможно по-скоро с какво сте авансирали и моя син.

Той се разхождаше из стаята без цел и не спираше нито за миг.

— Никой — каза той, — никой няма да бъде забравен. Аз няма да си отида оттук, без да съм изплатил задълженията си към всички. Всички хора, които са били — хм, — които са се държали мило с мен и моето семейство, ще бъдат възнаградени. Чивъри ще бъде възнаграден. Младият Джон ще бъде възнаграден. Аз лично желая и възнамерявам да проявя щедрост, мистър Кленъм.

— Ще ми позволите ли — каза Артър, като постави кесията си върху масата — да ви снабдя сега с известни средства, мистър Дорит. Реших, че няма да е зле да ви донеса известно количество пари за целта.

— Благодаря ви, сър, благодаря ви. Приемам с готовност в настоящия момент нещо, което само преди час не бих могъл да приема със спокойна съвест. Благодаря ви за този временен заем. Съвсем временен, но много навременен — много навременен. — Ръката му се беше сключила върху кесията и той я понесе със себе си. — Бъдете така добър, сър, да включите сумата на онези предишни аванси, за които вече споменах; и не забравяйте, ако обичате, да включите и авансите, дадени на моя син. Само едно устно споменаване на общата сума е единственото, което — хм, — което е нужно.

В този миг неговият поглед попадна върху дъщеря му и той спря за миг да я целуне и да я погали по главата.

— Ще трябва да си намериш някоя шивачка, любов моя, и бързо и напълно да промениш всичките си дрехи. Нещо ще трябва да се направи и за Меги, която сега — хм, — сега почти не е за пред хората, не е за пред хората. А и сестра ти, Еми, и брат ти също. И моя брат, чичо ти — бедната душица, надявам се, че това ще го посъживи — трябва да се изпратят хора да ги доведат. Те трябва да научат за това. Ще трябва да им го съобщим внимателно, но трябва да го научат веднага. Това е наше задължение пред тях, както сме длъжни и пред себе си отсега нататък да не им — хм, — да не им позволяваме да работят.

Това беше първият намек, излязъл от устните му, че е знаел, че те работят нещо, за да си изкарват прехраната.

Той все още подтичваше из стаята, стиснал кесията в ръка, когато от двора се разнесоха приветствени викове.

— Новината вече се е разнесла — каза Кленъм, като погледна през прозореца. — Ще се покажете ли пред тях, мистър Дорит? Много са развълнувани и очевидно ви очакват.

— Аз — хм — хм — признавам си, че бих искал, Еми, мила моя, първо малко да си пооправя дрехите — каза той и затича с още по-голяма бързина и от преди — и да си бях купил един часовник с верижка. Но щом трябва да се направи така, както е сега, то — хм — ще трябва да се направи. Закопчай яката на ризата ми, мила моя. Мистър Кленъм, бъдете любезен — хм — да ми подадете синьото шалче, което е в чекмеджето до лакътя ви. Закопчай ми сакото отпред, любов моя. Така — хм, — така изглежда по-широко, като е закопчано.

С разтрепераната си ръка той приглади нагоре бялата си коса и тогава, като взе за подкрепа дъщеря си и Кленъм, появи се на прозореца, облегнат на ръцете на двамата. Колежаните го поздравиха много сърдечно, а той им изпрати въздушна целувка с голяма изисканост и много покровителствено. А когато отново се оттегли в стаята си, промълви: „Бедните същества!“, с глас, в който се четеше дълбоко съчувствие към нещастното им положение.

Малката Дорит искаше час по-скоро той да си легне, за да се успокои. Когато Артър и съобщи намерението си да извести на Панкс, че сега вече може да се появи колкото е възможно по-скоро и да доведе радостното събитие до неговия завършек, тя шепнешком го помоли да остане при нея, докато баща й се съвземе и се успокои. Не беше нужно да го умолява повторно; и тя приготви леглото на своя баща и го помоли да полегне. Но още половин час и повече дори той не искаше да чуе, а подтичваше из стаята и разискваше сам със себе си дали е вероятно, или не маршалът да разреши всички затворници да застанат на прозорците на административната сграда, която гледаше към улицата, и да видят как той и семейството му си отиват завинаги в своята карета — което според него щяло да представлява за тях незабравима гледка. Но постепенно започна да отмалява и да се изморява и най-сетне се изтегна на леглото.

Тя седна пак предано край него, като му вееше и разхлаждаше челото му; и той уж тъкмо бе започнал да се унася в сън (без да изпуща кесията с парите от ръка), когато внезапно се изправи и каза:

— Мистър Кленъм, простете. Смея ли да разбирам, драги ми господине, че аз вече мога — хм — да изляза през портиерната още в този миг и — хм — да се поразходя?

— Мисля, че не, мистър Дорит — отвърна неохотно Кленъм. — Има все още известни формалности, които трябва да се извършат; макар самото ви задържане тук и то вече да е чиста формалност, страхувам се, че тя трябва още известно време да се съблюдава.

При тези думи той отново пророни няколко сълзи.

— Но това ще са само няколко часа, сър — бодро го успокои Кленъм.

— Само няколко часа, казахте, сър — изведнаж бурно отвърна той. — Лесно ви е да приказвате за часове, сър! А знаете ли какво е и един-единствен час за човека, който се задушава за чист въздух?

С това той се успокои; защото, след като пророни няколко сълзи и сприхаво заяви, че не можел да диша, старецът постепенно задряма. А Кленъм намери достатъчно теми за размишление, докато седеше в притихналата стая и наблюдаваше бащата в неговото легло и дъщерята, която разхлаждаше лицето му.

Малката Дорит също се бе унесла в мисли. След като внимателно приглади нагоре бялата му коса и като докосна челото му с устни, тя погледна Артър, който приближи до нея, и с тих шепот продължи гласно мислите си:

— Мистър Кленъм, той ще изплати ли всичките си дългове, преди да излезе оттук?

— Несъмнено. Всичките.

— Всичките дългове, заради които е бил затворен тук през целия мой живот и преди това?

— Несъмнено.

По лицето й се изписа несигурност и протест; нещо, което не приличаше на пълно задоволство. Той се опита да го разгадае и каза:

— Вие се радвате, че той ще ги плати, нали?

— А вие радвате ли се? — запита тя замислено.

— Дали се радвам? От все сърце.

— Тогава, значи, и аз би трябвало да се радвам.

— Но всъщност не се радвате, така ли?

— Струва ми се жестоко — каза малката Дорит, — че той е трябвало да похаби толкова много години и да страда толкова дълбоко и накрая пак да плати дълговете си. Струва ми се жестоко, че ще трябва да плаща и с живот, и с пари.

— Мое мило дете… — подхвана Кленъм.

— Да, знам, че не съм права — прекъсна го тя кротко, — не си мислете нищо лошо за мен; но тази мисъл се е сраснала с мен тук.

Затворът, който съумяваше да опорочава толкова дълбоко, бе помрачил сърцето на малката Дорит само с това. Душевното й объркване, породено от съчувствие към бедния затворник, неин баща, беше единственото петънце, което Кленъм бе забелязал, то бе последното петънце, което Кленъм видя, останало върху съзнанието й от затворническия живот.

Така си помисли той и не каза ни дума повече. А мислите отново извикаха пред очите му нейната чистота и доброта в целия им блясък. Това малко петънце ги караше да изглеждат още по-красиви.

Изтощена от собственото си вълнение, успокоена от тишината около нея, ръката й бавно се отпусна и спря да вее на бащата, а главата й полегна на възглавницата до него. Кленъм се привдигна тихичко, отвори и затвори вратата безшумно и напусна тъмницата, отнасяйки със себе си тишината по шумните улици навън.