Чарлз Дикенс
Малката Дорит (26) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XXV
Конспиратори и други

Личната резиденция на мистър Панкс се намираше в Пентънвил, където той живееше много скромно на втория етаж в дома на един специалист, на чиято входна врата имаше втора вратичка, закачена с пружина и отваряща се с острия звук на капан; отгоре на ветрилообразното й прозорче той беше изписал: Ръг Комисионер, счетоводител, погасяване на дългове.

През този надпис, величествен в простотата си, се провиждаше малка градинка, разделяща къщата от ожаднялата улица, в която няколко от най-прашните растения провесваха окаяните си глави и живуркаха, полузадушени. Един учител по краснопис заемаше първия етаж и разведряваше градинските парапети със стъклени витринки, в които имаше изложени отбрани образци от онова, което са можели учениците му преди шест урока, когато необузданата им група е раздрусвала масата за писане, и какво са станали след шест урока, когато групата е била хваната от здравата му ръка. Наеманото от мистър Панкс се ограничаваше само с една малка проветрива спалня; той се бе уговорил и се бе споразумял с мистър Ръг, своя хазяин, че имайки пред вид един точно определен ценоразпис и при известни устни предупреждения, дадени в съответния предварителен срок, той ще има свободата да реши дали да сподели неделната закуска, обяд, чай или вечеря, или едно от тях, или няколко, или пък всички тези закуски, или и обяда и вечерята на мистър и мис Ръг (неговата дъщеря), в задната гостна.

Мис Ръг беше дама с известно състояние; сдобила се беше с него, а заедно с това и с уважението на съседите благодарение на това, че сърцето й бе сломено и чувствата й бяха погазени от един позастаряващ фурнаджия, срещу когото тя с посредничеството на мистър Ръг бе намерила за необходимо да заведе съдебно дело за изплащане на обезщетение поради неизпълнено обещание за женитба. И понеже защитата на мис Ръг унищожително го заклейми и той бе осъден да заплати цели двадесет гвинеи, по осемнадесет шилинга за всяко неустояно обещание, и понеже трябваше да поеме и съдебните разноски, той все още от време на време си изпащаше от справедливото възмущение на пентънвилските младежи. Докато самата мис Ръг, обградена от величието на закона и вложила обезщетението си в държавни ценни книжа, се ползуваше с всеобщо уважение.

В компанията на мистър Ръг, който притежаваше закръглен бял лик, сякаш всяка капка червенина е била изцедена от него много, много отдавна, както и рошава жълтеникава коса като изхабена метла за огнище; и в обществото на мис Ръг, която имаше малки жълтеникави петна като копчета за риза, осеяли цялото й лице, и чиито собствени руси къдрици бяха по-скоро проскубани, отколкото буйни, мистър Панкс обядваше в неделя вече няколко години поред, а два пъти седмично или приблизително по толкова се наслаждаваше на вечерна закуска от хляб, сирене и портер. Мистър Панкс бе един от малцината ергени, от които мис Ръг не изпитваше страх, а обяснението, с което той бе предпазил себе си, беше двояко, т.е.: първо, „че повторно това не става“, и второ, че „той не си заслужава труда“. Подсилен с тази двояка броня, мистър Панкс си сумтеше с мис Ръг съвсем безопасно.

До този момент мистър Панкс не бе извършвал почти никаква деятелност в квартирата си в Пентънвил, като изключим тая в областта на съня: но сега, откакто се бе превърнал в ясновидец, той често се затваряше след полунощ с мистър Ръг в малкия му кабинет, а дори и след тези безбожни часове свещта в спалнята му продължаваше да гори. Макар че той най-добросъвестно изпълняваше обязаностите си на маша на своя работодател; и макар че тази длъжност му носеше толкова радост, колкото носят тръните в лехата от рози, известни нови занимания отнемаха много от неговото време. Вечер той откачаше от себе си Патриарха само за да вземе на буксир друга една, неизвестна задача и да заработи наново в други води.

Да разшири личното си познанство с мистър Чивъри, запознавайки се с любезната му съпруга и неутешимия му син, вероятно не му е било особено трудно; но лесно или не, мистър Панкс скоро го постигна. Той се загнезди в скута на търговията с тютюн една-две седмици след първата си поява в Колежа и се насочи предимно към създаване на разбирателство с младия Джон. В това си начинание той се прояви дотолкова, че успя да измъкне този вехнещ пастир из горичката му и да го примами да се заеме с тайнствени задачи, в изпълнение на които той започна да се губи в неопределени интервали от време по за два-три дни наведнаж. Добродетелната мисис Чивъри, дълбоко удивена от тази промяна, сигурно би възроптала срещу това като пагубно за доброто име на хайлендера, обозначен на табелата, ако не съществуваха два силни довода: първо, че нейният Джон се бе посъвзел и бе проявил силен интерес към работата, с която бяха свързани тези пътувания — а това, според нея, бе благотворно за отпадналия му дух; и второ, мистър Панкс тайно се бе съгласил да й плаща за употребеното от сина й време по седем шилинга и шест пенса на ден. Предложението го направи сам той и го обоснова по следния начин: „Ако вашият Джон, госпожо, е дотолкова безволев, че да ги откаже, това съвсем не е причина и вие да сте като него, нали така? Тъй че, съвсем между нас, госпожо, понеже работата си е работа, ето ви ги!“

Как се отнасяше към всички тези неща мистър Чивъри и много ли или пък малко знаеше за тях, не можеше да се разбере от него. Открай време бе известно, че е мълчалив човек; а тук му е мястото да се каже, че той бе придобил професионалния навик да заключва всичко. И той заключваше сам себе си така грижливо, както заключваше длъжниците в Маршалси. Дори и обичаят му да заключва храната си вероятно е бил част от това цяло; но няма съмнение, че охраняваше устата си, както охраняваше вратата на Маршалси. Той никога не я отваряше без причина. Когато бе необходимо да изпусне нещо навън, тогава я открехваше, държеше я отворена, колкото му трябваше за целта, и я заключваше отново. И както пестеше силите си край вратата на Маршалси и задържаше посетителя, който желаеше да излезе, докато от двора не се зададеше друг посетител, та с едно завъртване на ключа да обслужи и двамата, по същия начин той неведнъж се въздържаше да каже нещо, ако усетеше, че нещо друго се е запътило към устните му; и тогава се освобождаваше от двете едновременно. А що се отнася до някакъв ключ за разгадаване на скритите му мисли, изписан по лицето му, то по ключа на Маршалси би могло да се прочете дори повече за личните характери и съдби, върху които той се превъртваше.

Да се развълнува мистър Панкс дотам, че да покани някого на обяд в Пентънвил, бе случай без прецедент в неговия живот. Но той покани на обяд младия Джон и дори го въведе в сферата на опасното (понеже излизаше скъпо) очарование на мис Ръг. Банкетът бе определен за един неделен ден и мис Ръг със собствените си ръце приготви за случая пълнено бутче със стриди и го изпрати на фурната — не на фурнаджията, а на друга една фурна отсреща. Закупени бяха и портокали, ябълки и орехи. А в събота вечер мистър Панкс донесе и ром, за да поотпусне душата на гостенина.

Изобилието от материални блага не бе най-съществената част от посрещането на госта. Особената окраска се състоеше в една предварително обмислена атмосфера на интимност и симпатия. Когато младият Джон се появи в един и половина, без ръчицата от слонова кост и без жилетката на златни клончета подобно слънце, чиито лъчи са затъмнени от злокобни облаци, мистър Панкс го представи на жълтокосото семейство Ръг като оня младеж, влюбен в мис Дорит, за когото неведнаж им е говорил.

— Драго ми е — започна мистър Ръг, комуто Джон особено допадаше поради това, — драго ми е, че имам особената чест да се запозная с вас, сър. Чувството ви ви прави чест. Вие сте млад; дано никога не надживеете чувството си! Ако аз трябва да надживея собствените си чувства, сър — заяви мистър Ръг, който бе човек приказлив и се славеше с необикновеното си краснословие; — ако аз трябва да надживея собствените си чувства, готов съм да завещая петдесет лири на човека, който ще прекрати съществованието ми.

Мис Ръг изпусна една въздишка.

— Моята дъщеря, сър — продължи мистър Ръг, — Анастейша, на теб не ти е чуждо положението, в което са поставени чувствата на този млад човек, — и моята дъщеря премина през изпитания като вашите, сър, и може да ви разбере.

Младият Джон, разтърсен от трогателното посрещане, се изказа в този смисъл.

— Онова, за което ви завиждам, сър — подзе отново мистър Ръг, — позволете да взема шапката ви — закачалките ни са малко, — ще я сложа в ъгъла, никой няма да я стъпче там — онова, за което ви завиждам, сър, то е удоволствието от богатството на собственото ви чувство. Аз се числя към една професия, в която това удоволствие често ни се отказва.

Младият Джон отвърна, благодарейки, че искрено се надявал, че постъпва правилно и с това успява да покаже колко цялостно е предан на мис Дорит. Той искал да бъде безкористен; и се надявал, че е такъв. Той искал да стори всичко по силите си, за да помогне на мис Дорит, като в същото време остане в сянка; и се надявал, че е успял. Наистина, много малко било онова, което бил в състояние да стори, но се надявал, че го е сторил.

— Сър — каза мистър Ръг, като го хвана за ръката, — вие сте младеж, с когото е приятно да се срещнеш. Вие сте младеж, който бих желал да сложа на свидетелската скамейка, за да очовечи умовете на правниците. Надявам се, че сте донесли и апетита си и възнамерявате добре да си послужите с ножа и вилицата, нали?

— Благодаря, сър — отвърна младият Джон. — Напоследък не ям много.

Мистър Ръг го дръпна настрана:

— Също като дъщеря ми, сър — каза той, — по времето, когато, за да защити обидените си чувства и своя пол, стана ищец по делото Ръг и Хоукинс. Струва ми се, бих могъл да дам доказателства, мистър Чивъри, ако го сметнех за необходимо, че количеството твърда субстанция, консумирано от дъщеря ми в този период, не надвишаваше триста грама седмично.

— Опасявам се, че аз малко го надминавам, сър — отвърна другият колебливо, сякаш се срамуваше да го признае.

— Но във вашия случай вие нямате насреща си дявол в човешки образ! — отвърна мистър Ръг с полемична усмивка и махване на ръката. — Забележете, мистър Чивъри! Нямате дявол в човешки образ!

— Не, сър, разбира се — простичко се съгласи младият Джон, — щях много да съжалявам, ако беше така.

— Чувството — заяви мистър Ръг, — това е то, това и очаквах да чуя, като знам вашите принципи. Да беше чула дъщеря ми, много щеше да се разстрои, сър. А като гледам овнешкото, радвам се, че не ви чу. Мистър Панкс, днеска седнете срещу мене. Мила моя, седни срещу мистър Чивъри. За онова, което сега ще получим, нека и ние (и мис Дорит) изкажем искрена благодарност!

Да не беше тъжната шеговитост, с която мистър Ръг откри началото на угощението, би могло да се помисли, че и мис Дорит ще е сред поканените. Панкс прие шегата по обичайния си начин и пристъпи към храната пак по обичайния си начин. Мис Ръг, вероятно в стремежа си да навакса изгубеното, също се устреми към овнешкото и скоро от него остана само кокалът. Пудингът от трохи и масло се стопи напълно и значително количество сирене и репички изчезнаха по същия начин. Тогава поднесоха десерта.

И пак тогава, но преди наливането на рома и водата, на бял свят излезе тефтерчето на мистър Панкс. Последвалите делови занимания бяха кратки, ала странни и приличаха на конспирация. Мистър Панкс внимателно се взря в тефтерчето, което вече бе почти изписано; и измъкна оттам някакви бележки, които преписа на отделни листчета на масата; междувременно мистър Ръг го наблюдаваше неотлъчно, а слабото око на младия Джон се обви в съзерцателна мъгла.

Когато мистър Панкс, който изпълняваше ролята на главния конспиратор, привърши с извадките, той ги прегледа, поправи ги, прибра си тефтерчето и ги разпери като карти за игра.

— Сега тук имам едно гробище в Бедфърдшир — каза Панкс, — кой го взема?

— Аз ще го взема, сър — обади се Ръг, — ако друг не го иска.

Мистър Панкс му подаде картата и отново погледна към ръката си.

— Сега тук имам едно разследване в Йорк — продължи Панкс. — Него кой го взема?

— Мен за Йорк не ме търсете — каза Ръг.

— Тогава може би вие ще бъдете така добър, млади Джон? — запита Панкс. Джон Чивъри склони, Панкс му подаде картата и пак погледна в ръката си.

— Има една църква в Лондон; нея май аз ще трябва да я взема. И една семейна библия; и това също го вземам. Значи, две за мене. Две за мене — повтори Панкс, като дишаше тежко над картите. — Ето ви един чиновник в Дъръм, Джон, и един стар моряк в Дънстейбъл за вас, мистър Ръг. Две за мене бяха, нали? Да, две за мене. Ето и един надгробен камък; три за мене. И едно мъртвородено дете; четири за мене. Е, всичко засега е казано.

След като разпредели картите си, много тихо и почти шепнешком мистър Панкс, пухтейки, бръкна в собствения си вътрешен джоб и извлече оттам една платнена торбичка, от която пък пестеливо отброи парите за път в две малки купчинки.

— Парите бързо се топят — каза той загрижено, като побутна по една купчинка на всеки от своите компаньони, — много бързо.

— Аз искам само да ви уверя, мистър Панкс — каза младият Джон, — че искрено съжалявам, загдето положението ми е такова, та не мога сам да си плащам разноските, и нямаме времето, необходимо да пропътувам разстоянията пеша. Защото нищо друго не би ме радвало повече от това да ги извървя с краката си без разноски и без награда.

Безкористността на този млад мъж се стори толкова комична на мис Ръг, че тя се принуди да изскочи презглава из стаята и да седи на стълбите, докато сподави смеха си. А междувременно мистър Панкс, гледайки съжалително към младия Джон, бавно и грижливо уви платнената си торбичка, сякаш й извиваше врата. Дамата, която се върна тъкмо когато я мушкаше в джоба си, размеси ром с вода за компанията и без да забравя собствената си особа, подаде на всекиго по чашка. Щом всичко бе раздадено, мистър Ръг се изправи и мълчаливо протегна ръката с чашата над средата на масата, като с този жест подкани останалите трима да протегнат и те ръце и да ги съединят в едно конспиративно чукане. Церемонията премина успешно до определен миг и щеше да завърши така, ако мис Ръг, вдигайки чаша към устните си, не бе погледнала към младия Джон; тогава тя отново не съумя да преодолее комичната мисъл за неговата безкористност, прихна, опръсквайки околните с ром и вода, и се оттегли смутено.

Ето, такъв беше обядът без прецедент, даден от Панкс в Пентънвил; такъв беше и деловият и странен живот, който водеше Панкс. Единствените мигове, в които той като че ли си почиваше от грижите и си отдъхваше, без да трябва да отива нанякъде или да казва нещо с определена цел, бяха минутите, в които Панкс проявяваше наченките на особен интерес към сакатия чужденец с бастуна в Двора на кървящото сърце.

Чужденецът, наричан Джон Баптист Кавалето — в Двора му викаха мистър Баптист, — беше толкова жив, весел човечец, че Панкс вероятно се чувствуваше привлечен към него по силата на контраста. Самотен, болен и едва понаучил най-необходимите думи от единствения език, на който можеше да се разбира с хората около него, той се носеше по вълните на своята съдба с една бодрост, която бе необяснима за околните. Полугладен, полужаден, без други дрехи освен тия на гърба му или ония, които бе свил в едно много малко вързопче, той се усмихваше така, сякаш животът му беше песен, когато за пръв път закуцука из Двора, и кротко печелеше всеобщо благоразположение с широката си усмивка.

Тежко беше за чужденеца, бил той здрав или болен, да се промъкне сред кървящите сърца. Преди всичко те си представляваха, че всеки чужденец крие у себе си нож; и второ, те намираха за съвсем правилна националната аксиома: всеки чужденец да си върви в собствената си страна. И през ум не им минаваше да се запитат колко от техните собствени сънародници щяха да се стоварят на техните гърбове от всички краища на земното кълбо, ако този принцип се възприемеше повсеместно; те го смятаха за чисто и единствено британски. На трето място, вярваха, че всеки чужденец е сполетян от божието наказание, загдето не е англичанин и че страната му е споходена от всички най-черни злини, защото върши неща, които Англия не върши, и не прави онова, което прави Англия. Без съмнение тези схващания им бяха внушавани дълги години от Барнакловци и Стилтстокинговци, които непрестанно им заявяваха — официално и неофициално, че всяка страна, която не се е подчинила на тези два велики рода, е пренебрегната от милостта на Провидението; и които, когато те започваха да го вярват, им се присмиваха помежду си и ги наричаха най-невежите хора в света.

Следователно горното би могло да се определи като политическото верую на кървящите сърца; но имаше и други причини, поради които не търпяха чужденци в Двора. Те смятаха, че чужденците винаги са бедни; и макар те самите да бяха не по-малко бедни, това не намаляваше силата на възражението. Те смятаха, че чужденците са вечно преследвани и гонени от властта с коне и с байонети; наистина и те самите опазваха мъчно главите си здрави, когато се опитваха да протестират, но на тях им ги чупеха с тъпи оръжия, а това не беше толкова страшно. Те смятаха, че чужденците без изключение, са аморални; и макар и те да си имаха подобни разправии в къщи, а понякога и по някой развод, това беше друго. Смятаха, че чужденците не притежават независим дух, защото не виждаха лорд Десимъс Тайт Барнакл да ги подкарва на тълпи към избирателните урни с развети знамена под звуците на националния марш. Но за да не бъдем отегчителни, ще речем само, че си мислеха още много подобни неща.

И сега този сакат чужденец със своя бастун трябваше някак си сам да преодолее всичките тези пречки; не съвсем сам, защото мистър Артър Кленъм го бе препоръчал на Плорнишови (той живееше на тавана на същата къща), ала все пак беше му много трудно.

Но кървящите сърца бяха добри сърца; и когато видяха как този дребничък човек подскача наоколо със своето добродушно лице, не пакости никому, не вади ножове, не върши никакви възмутителни неморални деяния, живее изключително от кашици и мляко и кротко си играе вечер с децата на мисис Плорниш, започнаха да си казват, че макар никога да не може да стане англичанин, несправедливо ще е да го преследват за това. Започнаха да се приспособяват някак към него, наричаха го мистър Баптист, но го третираха като дете и се превиваха от смях на енергичните му жестове и на бебешкия му английски — още повече, понеже не им се сърдеше и се смееше заедно с тях. Приказваха му на много висок глас, сякаш беше глух като пъп. За да го научат на хубав английски, съчиняваха изречения, с каквито диваците сигурно са се обръщали към капитан Кук или Петкан — към Робинзон Крузо. Мисис Плорниш беше особено изобретателна в това отношение и си спечели такава слава с думите: „Мене надява крак твое скоро добър“, щото в Двора сметнаха, че го е изрекла едва ли не на чист италиански. Самата мисис Плорниш започна да си представлява, че има природна склонност към този език. Когато го опознаха по-отблизо, започнаха да използуват и домакинските предмети, за да научел повече думи; и още щом се покажеше на Двора, жените изтичваха на къщните си врати и викваха: „Мистър Баптист — чайник!“, „Мистър Баптист — пар-цал!“, „Мистър Баптист — мет-ла!“, „Мистър Баптист — кафе-ник!“, като се опитваха да му докажат колко труден е англосаксонският език.

Горе-долу по това време на неговото обучение и около третата седмица на пребиваването му там интересът на мистър Панкс бе привлечен от младия човек. Като се изкачи в таванската му стаичка, придружен от преводачката мисис Плорниш, той намери мистър Баптист — чието легло беше на пода, а в стаята нямаше друго освен маса и стол — в отлично настроение, да дълбае върху дърво, с помощта на няколко обикновени инструмента.

— Хайде сега, приятелче — каза мистър Панкс, — плащай.

Парите бяха готови, увити в парче хартия, и той засмяно му ги даде; после с едно волно движение разпери на дясната си ръка толкова пръста, колкото бяха шилингите, и направи знак във въздуха в смисъл, че му липсват шест пенса.

— Охо! — възкликна мистър Панкс, като го гледаше удивено. — Това било, така ли? Гледай ти, чуден човек. Няма значение. Да си призная, не очаквах да ги получа.

Тук мисис Плорниш се намеси с голямо снизхождение и обясни на мистър Баптист:

— Той приятно. Той радва взе пари.

Дребният човечец се усмихна и кимна. Лъчезарното му лице се стори необикновено привлекателно на мистър Панкс.

— Как му върви кракът? — запита той мисис Плорниш.

— О, много добре е, сър — каза мисис Плорниш. — Надяваме се до другата седмица вече да хвърли бастуна. (И понеже възможността бе прекалено благоприятна, за да се пропусне, мисис Плорниш изяви големите си способности, превеждайки с обяснима гордост на мистър Баптист: „Той надява крак твое скоро добър“)

— И какъв весел човечец е — забеляза мистър Панкс, радвайки му се като на някаква механическа играчка. — А как преживява?

— Ами така, сър — отвърна мисис Плорниш, — излезе, че умеел да изрязва в дървото ей тия цветя, дето ги виждате. (Мистър Баптист, наблюдавайки лицата им, докато разговаряха, подаде произведението си. Мисис Плорниш преведе на своя италиански: „Той приятно. Двойно хубав!“)

— А може ли да преживява с това? — попита мистър Панкс.

— На него малко му трябва, сър, и се надяваме, че като се оправи, ще печели много добре. Мистър Кленъм го накара да ги изреже и освен това му дава да поработва това-онова ей там, във фабриката оттатък — с една дума, за него ги работи, като знае, че му се харесват.

— А какво прави по цял ден сега, като не го боли толкова? — запита мистър Панкс.

— Е, не кой знае какво още, сър, понеже, като го гледам, още не може много да върви; но разхожда се из Двора, приказва, без много да разбира и да го разбират, и си играе с децата, и се препича на слънцето — сяда, където му падне, все едно, че е на стол — и пее, и се смее!

— Смее се! — откликна мистър Панкс. — Като го гледам, струва ми се, че всеки зъб в устата му се смее непрестанно.

— Но като се качи горе на стълбите от другата страна на Двора — продължи мисис Плорниш, — наднича навън много особено! Някои от нашите мислят, че гледал нататък, накъдето му била родината, а други пък викат, че се оглеждал за някого, когото не искал да среща, а някои пък не знаят какво да мислят.

Мистър Баптист изглежда разбра общия смисъл на казаното от нея; а може би със своята схватливост той долови и разтълкува движението, с което тя обясняваше как надничал. Тъй или инак, той затвори очи и отметна глава с вида на човек, който си има основателни причини за онова, което върши, и каза на своя език, че това нямало значение. Алтро!

— Какво значи това „алтро“? — запита Панкс.

— Х-м! Това е нещо като общ израз, сър — обясни мисис Плорниш.

— Така ли? — каза Панкс. — Е, добре тогава, хайде алтро, приятелче. Довиждане. Алтро!

С привичното си оживление мистър Баптист повтори неколкократно тази дума, с привичната си мълчаливост мистър Панкс му я каза само веднъж. От този ден Панкс циганинът доби навика, когато вечер се прибираше към къщи уморен, да мине през Двора на кървящото сърце, тихичко да изкачи стълбите до неговата стая, да надникне през вратата на мистър Баптист и ако го намери в стаята му, да каже:

— Здрасти, приятелче. Алтро!

На което мистър Баптист отговаряше, съпровождайки думите си с бързо поклащане на главата и с усмивка:

— Алтро, синьоре, алтро, алтро, алтро!

След този много сбит разговор мистър Панкс си тръгваше по пътя; с вида на човек разведрен и освежен.