Чарлз Дикенс
Малката Дорит (60) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XXІІІ
Мистрис Ефри прави условно обещание относно сънищата си

Като остана сам под впечатлението на изразителните погледи и жестикулации на мистър Баптист, иначе Джовани Баптиста Кавалето, Кленъм навлезе в своя мрачен ден. Напразно се мъчеше да насочи вниманието си към търговските си работи и да отвлече мисълта си — тя бе закотвена в една точка и се въртеше все около нея. Като убиец, окован в неподвижна лодка всред дълбока, бистра река, осъден да вижда на дъното през струите на непрестанно течащия поток тялото на събрата си, когото е удавил, неподвижно и изменящо своите ужасни очертания само по каприза на водните струи — така и Артър под бързия и прозрачен поток на мисли и фантазии, които постоянно се сменяха едни с други, непрестанно виждаше само един въпрос, от който с всички сили се мъчеше да се отърве, но не можеше.

Увереността, че Бландоа, каквото и да беше истинското му име, беше най-ужасен тип, още повече увеличи тревогите му. Дори ако изчезването му бъдеше обяснено веднага, фактът, че майка му е била във връзка с такъв тип, си оставаше неизменим. И той се надяваше, че никой освен него няма да узнае, че тази връзка е била тайна и че майка му е проявила покорство и страх пред този тип; но като знаеше всичко това, как да не го свърже със старите си смътни страхове и как да повярва, че в тези отношения не се крие нищо лошо?

Решението й да не говори с него по въпроса и непреклонният й характер, който му бе добре познат, засилваше чувството му на безпомощност. Това беше истински кошмар — да знае, че срам и позор очакват и нея, и паметта на баща му, и да няма възможност да им помогне. Целта, която го беше довела в родината и която той постоянно имаше пред очите си, срещна най-голяма пречка от страна на самата му майка, и то в най-решителния момент. Съветът, енергията, дейността, парите, доверието, всичките му ресурси бяха безполезни. Ако притежаваше баснословната власт да обръща в камък всички, които я погледнат, тя не би могла да го направи по-безсилен (както му се струваше в отчаянието му), отколкото в момента, когато срещна непреклонния й поглед в нейната мрачна стая.

Но откритието, което бе направил този ден, хвърли нова светлина върху мислите му и го подтикна към по-решителен курс на действие. Уверен в правотата на целта си и подбуждан от чувството за надвиснала опасност, която като обръч се стягаше около тях, той реши, ако майка му все така упорито го отблъсква, да отправи отчаян апел към Ефри.

Ако можеше да я накара да заговори и да разбуди тайната, която тежеше над техния дом, може би щеше да се отърси от това бездействие, което му тежеше все повече с всеки изминат час. Ето до какво заключение го доведе тревогата му този ден и той приведе в изпълнение решението си още същата вечер.

Първото му разочарование, когато пристигна в къщата, беше, че намери вратата отворена и на прага мистър Флинтуинч, който пушеше лулата си. Ако обстоятелствата бяха по-благоприятни, вратата щеше да е затворена, както обикновено, и мистрис Ефри щеше да му отвори, като почука. Обстоятелствата се оказаха обаче твърде неблагоприятни; вратата беше отворена и мистър Флинтуинч пушеше лулата си на стъпалата.

— Добър вечер — каза Артър.

— Добър вечер — каза мистър Флинтуинч.

Пушекът излизаше разкривен през устата на мистър Флинтуинч, като че ли бе преминал през цялото му изкривено тяло, и се връщаше през разкривеното му гърло, преди да излезе навън и да се смеси с пушека от кривите комини и мъглите откъм криволичещата река.

— Имате ли новини? — запита Артър.

— Нямаме никакви новини — каза Джеримая.

— Имам пред вид чужденеца — обясни Артър.

— И аз имам пред вид чужденеца — каза Джеримая.

Той имаше такъв зловещ вид, седнал там изкривен, възелът на вратовръзката му чак под ухото, че през главата на Кленъм не за пръв път премина мисълта, дали Флинтуинч не беше ликвидирал Бландоа заради негови лични сметки? Дали някаква негова тайна и собствената му безопасност не бяха застрашени? Той беше дребен на ръст и прегърбен и може би не много силен, но жилав като каиш и свадлив като сврака. Такъв човек, ако нападне зад гърба някой много по-млад и силен от него с намерение непременно да го довърши, отлично ще успее в такова уединено място и по този късен час.

Докато тези мисли, плод на мрачното му настроение, преминаваха през главата на Кленъм, без да изместят главната му мисъл, мистър Флинтуинч, извил врат и примижал с едното око, гледаше през портата към отсрещната къща и си пушеше лулата с такова озлобление, като че ли се мъчеше да отхапе мундщука, а не защото изпитваше някаква наслада. И все пак посвоему изпитваше някаква наслада.

— Мисля, че когато дойдеш идущия път, ще можеш да ми нарисуваш портрета, Артър — каза сухо мистър Флинтуинч, като се наведе да изтърси пепелта на лулата си. Артър се почувствува неловко и смутено се извини, че го е зяпнал така неучтиво.

— Тази работа така не ми излиза от ума — каза той, — че просто съм загубен.

— Ха! А пък аз не виждам защо ти трябва да се безпокоиш за това — отвърна спокойно мистър Флинтуинч.

— Не?

— Не — каза мистър Флинтуинч отсечено и решително, като че ли беше от кучешка порода, и го ръфна за ръката.

— Та нима не ме засяга, като гледам тези обяви наоколо? Не ме ли засяга да виждам името и дома на майка ми да минават от уста на уста, свързани с името на този тип?

— Не виждам защо това трябва да има такова голямо значение за тебе — отвърна мистър Флинтуинч, като си почеса грапавата буза. — Но ще ти кажа какво виждам, Артър. — И като погледна към прозорците, добави: — Виждам светлината на огъня и свещта в стаята на майка ти!

— А какво общо има това с въпроса?

— Ето какво, сър — каза мистър Флинтуинч и се изви към него, — то ми показва, че ако е препоръчително (както казва поговорката) да не закачаш заспалото куче, то може би ще е препоръчително да не закачаш и избягалото куче. Нека си бяга. Все ще се върне, като му дойде времето.

След тази забележка мистър Флинтуинч се врътна и си влезе в тъмното антре. Кленъм остана да го гледа как отиде в малката странична стаичка, бръкна в кибритената кутия, драсна няколко пъти и запали мъжделивата лампа на стената. В това време през главата на Кленъм минаваха — като натрапени от друго лице — всички възможни начини и средства, с които мистър Флинтуинч би могъл да извърши това черно деяние и да заличи следите му в някой тъмен ъгъл.

— А сега, сър — кисело рече Джеримая, — ще благоволите ли да се качите горе?

— Майка ми е сама, предполагам?

— Не е сама. Мистър Казби и дъщеря му са при нея. Те влязоха, докато пушех, а аз останах да си допуша лулата.

Още едно разочарование. Артър не каза нищо и се качи в стаята на майка си, където мистър Казби и Флора бяха пили чай и яли пастет от аншоа с препечен хляб и масло. Следите от тези деликатеси още не бяха заличени нито от масата, нито от зачервеното лице на Ефри, която, застанала до камината с вилицата за препичане на хляба в ръка, приличаше на някаква алегорична фигура с това предимство пред този род фигури, че значението на емблемата й беше ясно.

Флора беше проснала шапката и шала си на леглото много грижливо, което показваше, че възнамерява да остане по-дълго. Мистър Казби също сияеше до камината и бучките по главата му лъщяха, като че ли топлото масло от препечения хляб се отделяше по черепа на Патриарха, а лицето му беше така зачервено, като че ли багрилните вещества на рибния пастет бяха зачервили и лицето на Патриарха. Като видя какво е положението, Кленъм реши да говори с майка си веднага.

Тъй като тя от дълго време вече не излизаше от стаята си, бе се създал навик, ако някой иска да й говори насаме, да я закара до бюрото й; там тя обикновено седеше с гърба на стола си към останалата част на стаята, а лицето, което говореше с нея, седеше в един ъгъл на стол, който си стоеше винаги там за тази цел. Така че за гостите на мисис Кленъм беше нещо обикновено някой да поиска делови разговор с нея, а когато тя се съгласи, да откара креслото й до описаното място; странно беше обаче, че майката и синът не бяха си говорили от дълго време без намесата на трето лице.

Ето защо, когато Артър сега се извини по този начин и откара майка си, а сам седна на стола срещу нея, мисис Финчинг само започна да говори по-високо и по-бързо, да покаже деликатно, че не подслушва, а мистър Казби да глади дългите си бели къдрици със сънливо спокойствие.

— Мамо, днес чух нещо, което съм убеден, че не знаеш, но което мисля, че трябва да знаеш, за миналото на този човек, когото онзи път видях тук.

— Не зная нищо за миналото на човека, когото ти видя тук, Артър.

Тя говореше високо. Той беше снишил глас, но тя отхвърли този опит за поверителен разговор, както бе отхвърлила всички други, и заговори с обичайния си тон и с обикновената строгост в гласа.

— Научих го не по косвен път, а направо.

Тя го попита точно както преди дали е дошъл, за да й го каже.

— Помислих си, че е правилно да го знаеш.

— А какво е то?

— Лежал е в затвора във Франция.

Тя отговори спокойно:

— Струва ми се много вероятно.

— Но в затвор за криминални престъпници, мамо. Обвинен в убийство.

Тя трепна при тази дума и на лицето й се изписа естествен ужас. И все пак запита високо:

— Кой ти каза това?

— Един човек, който е лежал с него в затвора.

— Но предполагам, че ти не си знаел миналото на този човек, преди той да ти каже това?

— Не.

— А човека познаваш ли?

— Да.

— Същите отношения, каквито аз и Флинтуинч имахме с другия човек! И все пак приликата не ще е съвсем точна, ако твоят осведомител не ти се е представил с писмо от твой клиент, у когото е депозирал пари. Така ли беше и с тебе?

Артър трябваше да признае, че неговият осведомител не му беше представил никакви подобни акредитиви и изобщо никакви препоръки. Внимателното изражение на навъсената мисис Кленъм постепенно придоби тържествуваща строгост и тя рече:

— Тогава внимавай, когато съдиш другите. Казвам ти, Артър, за твое добро, внимавай, когато съдиш!

Тя изрече тези думи с особено ударение, което се почувствува и в погледа й. Тя продължи да го гледа и ако при идването си той таеше някаква слаба надежда да я смекчи, с този поглед тя я пропъди от сърцето му.

— Мамо, нима не мога да сторя нещо да ти помогна?

— Нищо!

— Нищо ли няма да ми довериш или поръчаш, или обясниш? Няма ли да се посъветваш с мене? Няма ли да ме приближиш до себе си?

— Как можеш да ме питаш? Ти се откъсна от работите ми. Това не беше мое дело, а твое. Как можеш постоянно да ми задаваш този въпрос? Ти знаеш, че ме остави на Флинтуипч и той зае твоето място.

Като погледна към Джеримая, Кленъм позна дори по гетите му, че цялото му внимание е насочено към тях, макар че той стоеше облегнат на стената и си чешеше бузата, уж заслушан във Флора, която бъбреше като луда на цял хаос от теми, в които с един дъх се преплитаха скумрии с лелята на мистър Ф. и майски бръмбари с винарската търговия.

— Лежал във французки затвор, обвинен в убийство — повтори думите на сина си мисис Кленъм. — Това ли е всичкото, което си научил за него от неговия събрат затворник?

— По същество това е всичкото.

— А този събрат негов съучастник и също убиец ли е? Но, разбира се, той говори за себе си по-добре, отколкото за приятеля си, излишно е да се пита. Това ще даде нов материал за приказки на тукашните хора. Казби, Артър, ми казва…

— Чакай, мамо! Спри, спри!

Той я прекъсна бързо, защото и през ум не му бе минало, че тя може да заяви открито какво й е казал.

— Сега пък какво? — каза сърдито тя. — Още какво?

— Моля да ме извините, мистър Казби, и вие, мисис Финчинг, за още един миг разговор с майка ми…

Той си бе сложил ръката на стола й, иначе тя щеше да го завърти, като опре крак на земята. Те още седяха лице срещу лице. Тя го гледаше, докато той премисляше дали разкритието на Кавалетовите сведения няма да повлече някои непредвидени и лоши последици, и бързо реши по-добре да не се говори за това; а може би взе това решение, защото прие за сигурно, че майка му ще запази сведението за себе си и за съдружника си.

— А сега какво? — нетърпеливо повтори тя. — Какво има?

— Не смятах, мамо, че ти ще кажеш на други това, което ти съобщих. Мисля, че е по-добре да не го казваш…

— Като условие ли ми поставяш това?

— Ако щеш, да!

— Тогава помни! Ти си, който искаш то да остане тайна — каза тя и вдигна ръка, — а не аз. Ти си, Артър, който внесе тук съмнения и подозрения и молби за обяснения, и ти си, който внасяш тайните. Защо си мислиш ти, че ме засяга къде е бил този човек или какъв е бил? Какво може да ме засяга това? Целият свят може да го узнае, ако ще, никак не ме е грижа. А сега пусни ме да си отида.

Той отстъпи пред властния й, но ликуващ поглед и върна стола й на старото му място. Като я отвеждаше, той забеляза същото ликуващо изражение и на лицето на мистър Флинтуинч, което сигурно не бе вдъхнато от Флора. Начинът, по който обърнаха и сведението му, и цялото му усилие срещу него самия, му подействува много по-силно дори от непоклатимата твърдост на майка му, за да го убеди, че усилията му спрямо нея са напразни. Остана му само едно — да се обърне към старата си приятелка Ефри.

Но дори да пристъпи към изпълнението на този малкообещаващ план, му се виждаше безнадеждна задача. Тя беше така поробена от двамата умници, така наблюдавана от тях и на всичкото отгоре така се боеше да се движи из къщата, та нямаше никаква възможност да я заговори насаме. И най-вече мисис Ефри някак си (вероятно благодарение на силните аргументи на повелителя й) беше се така убедила в опасността, която я грози, ако изпусне някоя дума, та цялото време остана в своя ъгъл и се бранеше с вилицата, да не я доближи някой, така че когато Флора или даже самият бутилковозелен Патриарх й отправеха по някоя дума, тя отбиваше разговора и правеше знак с вилицата като няма.

След няколко неуспешни опита да привлече погледа на Ефри, докато тя раздигаше масата и миеше сервиза за чай, Артър измисли подход, който да излезе от Флора, на която прошепна:

— Бихте ли казали, че искате да разгледате къщата?

Бедната Флора, която винаги очакваше с трепет Кленъм да се върне към юношеските си години и да бъде отново лудо влюбен в нея, прие шепота му с най-голям възторг; тя го прие така възторжено не само поради тайнствения му характер, но защото си помисли, че ще доведе до нежен разговор, през който той ще й признае чувствата си. Затова веднага пристъпи към действие.

— О, боже, бедната стара стая — каза Флора и се заоглежда — никак не се е променила мисис Кленъм, това ме трогва, като я виждам същата, само дето е по-опушена което можеше да се очаква с времето, и което всички трябва да очакваме и да се примиряваме макар и да не ни е приятно както стана и с мене например и ако не по-опушена то страшно надебеляла което е равносилно и дори по-лошо, като си помисля за времето когато папа ме водеше тук такова нищо и никакво момиченце, с премръзнали ръце и крака и ме слагаше на някой стол с подставка за краката, и аз да зяпам в Артър — извинете моля — мистър Кленъм — нищо и никакво момченце с най-страхотни яки и вратовръзки и жакети още преди мистър Ф. да се бе появил на хоризонта като смътна сянка и да ме ухажва, като известния призрак от онова място в Германия дето започва с Б — нравствен урок който показва че всички пътища в живота приличат на пътищата долу в Северна Англия, където получават въглищата правят желязото и покриват всичко с пепел.

И като изпусна една въздишка за несигурността на човешкия живот, Флора забърза към целта:

— То се знае, че и най-злият неприятел не би могъл да каже, че някога тази къща е имала весел вид защото не е и строена за това но винаги си оставаше внушителна, с нежност си спомням един случай от младите години преди още да бе узрял разумът ни когато Артър — стар навик — мистър Кленъм — ме заведе долу в една изоставена вече кухня цялата в мухъл и ми предложи да ме скрие там за цял живот и да ме храни с каквото може от яденето си когато не си е у дома през празниците и със сух хляб когато е наказан което в този блажен период се случваше твърде често, дали ще е неудобно или прекалявам ако помоля да ми позволите да си възкреся тези сцени и да разгледам къщата?

Мисис Кленъм, която изобщо се отнесе към посещението на мисис Финчинг с принудена любезност, макар че (преди неочакваното посещение на Артър) то безсъмнено бе акт на истинска добросърдечност и без никакви задни цели, каза, че цялата къща е на нейно разположение. Флора стана и покани с поглед Артър да я придружи.

— Разбира се — каза той високо, — и Ефри ще ни свети.

Ефри вече започваше да се извинява с: „Не искай нищо от мене, Артър!“, когато мистър Флинтуинч я прекъсна:

— Защо не? Ефри, какво става с тебе, жено? Защо пък не, кранто?

След това увещание тя неохотно напусна ъгъла си, предаде вилицата в едната ръка на съпруга си и пое светилника, който той й подаде с другата.

— Върви отпред, глупачке! — рече Джеримая. — Нагоре ли или надолу ще вървите, мисис Финчинг?

Флора отговори:

— Надолу.

— Тогава слизай напред, Ефри — рече Джеримая, — и си върши работата, както трябва, или ще се плъзна надолу по парапета и ще се стоваря отгоре ти!

Ефри тръгна начело на изследователската експедиция. Джеримая тръгна на опашката й. Той нямаше никакво намерение да ги остави сами. Като се обърна и видя, че най-спокойно и методично ги следва на три стъпала зад тях, Кленъм възкликна тихо:

— Няма ли да се отървем от него!

Флора го успокои, като отговори веднага:

— Е, макар и да не е много прилично, Артър, и нещо, за което не бих могла и да помисля пред някой по-млад или непознат, все пак от него не се стеснявам, ако толкоз държиш на това, стига само да имаш добрината да не ме притиснеш много силно.

От липса на смелост да й обясни, че съвсем нямаше такова нещо пред вид, Артър прекара около кръста й ръката, с която я придържаше.

— О, боже мой — рече тя, — колко си послушен наистина и прекалено честно и джентълменско е от твоя страна, разбира се, но все пак, ако щеш да ме притиснеш малко, няма да го взема за нахалство.

В това смешно положение, съвсем неподходящо за тревожните му мисли, Кленъм слезе до сутерена и всеки път, когато ставаше по-тъмно, усещаше как Флора му натежаваше и щом светнеше — пак му олекваше. На връщане от мрачните кухненски помещения мистрис Ефри премина със светилника в старата стая на баща му, а оттам в старата столова и все вървеше пред тях като призрак, който не може да бъде настигнат, и нито се обърна, нито отговори, когато той й прошепна:

— Ефри, искам да поговоря с тебе!

В столовата Флора бе обхваната от сантиментално желание да надникне в страшния стенен долап, който така често бе поглъщал Артър през детските им години — сигурно понеже долапът беше много тъмен и удобен за нея да се отпусне по-тежко на ръката му. Артър, който бе стигнал до отчаяние, бе го отворил, когато се почука на външната врата.

Мистрис Ефри метна престилката си през глава и извика сподавено:

— Какво? Нова доза ли искаш? — каза мистър Флинтуинч. — Ще я получиш, жено, хубавичка доза ще получиш! О, добре ще те опомня!

— Междувременно няма ли някой да отвори вратата — каза Артър.

— Междувременно аз отивам да отворя, сър — отвърна старецът, но по гневния му тон стана ясно, че би предпочел да не отиде.

— Стойте тук всички, докато ме няма! Ефри, жено, само се помръдни или кажи една дума с глупостта си, и ще ти утроя порцията!

Щом той си отиде, Артър пусна мисис Финчинг, но с известна трудност, понеже дамата бе зле разбрала намеренията му и се бе подготвила за по-силно притискване вместо за отпускане.

— Ефри, проговори ми сега!

— Не ме докосвай, Артър! — извика тя и се отдръпна от него. — Не ме доближавай. Той ще те види. Джеримая ще види. Недей!

— Не може да ме види, ако духна свещта — отвърна Артър и веднага изпълни казаното.

— Ще те чуе — извика Ефри.

— Не може да ме чуе, ако те издърпам в този тъмен долап и говоря вътре — възрази Артър и постъпи според думите си. — Защо си криеш лицето?

— Защото се боя да не видя нещо.

— Как можеш да се боиш, че ще видиш нещо в тази тъмнина, Ефри?

— Да, мога. Много повече, отколкото ако е светло.

— А защо се боиш?

— Защото къщата е пълна с мистерии и тайни; пълна е с шушукане и съвещаване; пълна е с шумове. Няма друга къща с толкова шумове. От тях ще умра, ако Джеримая не ме удуши преди това. Както очаквам да направи.

— Никога не съм чувал тук шумове, за които заслужава да се говори.

— Ах! Но ако живееш в тази къща и си принуден да ходиш из нея като мене, щеше да ги чуеш и ти — каза Ефри — и щеше да си мислиш, че заслужава да се говори за тях, и щеше да се пръскаш от мъка, че не ти позволяват да говориш за тях. Ето го Джеримая! Ще направиш да ме убие!

— Мила Ефри, тържествено ти заявявам, че виждам светлината от отворената врата върху пода на антрето и ти самата би могла да я видиш, ако само пожелаеш да си откриеш лицето и да погледнеш.

— Не смея — каза Ефри, — никак не смея, Артър. Винаги ходя със забулени очи, когато Джеримая не ме вижда, а понякога и пред него.

— Той не може да затвори вратата, без да го видя — каза Артър. — Тук ти си в такава безопасност, като че ли той е на петдесет мили оттук.

— Де да беше! — извика Ефри.

— Ефри, искам да зная какво не е в ред тук; искам да ми се изяснят малко тайните на тази къща.

— Казвам ти, Артър — прекъсна го тя, — тайната се крие в шумове, шумолене, промъкване из къщи, треперене, стъпки отгоре, стъпки отдолу.

— Но това не са всичките тайни.

— Не зная — каза Ефри. — Не ме питай повече. Старата ти изгора е наблизо, а е такова дрънкало.

Старата му изгора, която наистина беше така близо и в трепетно очакване се облягаше на него под четиридесет и пет градусов ъгъл, тук се намеси, за да увери мистрис Ефри много настоятелно, макар и не с голяма яснота, че каквото чуе, ще си остане там и ще бъде неприкосновено — ако не заради другиго, то заради Артър — твърде фамилиарно съзнавам, — Дойс и Кленъм.

— Умолявам те, Ефри, ти си една от малкото хора, които са ми оставили хубави спомени от детството, умолявам те заради майка ми, заради съпруга ти, заради тебе самата, заради всички ни. Сигурен съм, че ако искаш, можеш да ми кажеш нещо във връзка с идването на този човек тук.

— Е добре тогава, ще ти кажа, Артър — отвърна Ефри, — Джеримая иде!

— Не, казвам ти, че не иде! Вратата е отворена и той е вън и разговаря.

— Тогава ще ти кажа — каза Ефри, след като се ослуша. — И първия път, като дойде, и той самият чу шума. „Какво е това?“ — дума ми той. „Не зная какво е — казвам му аз и се улавям за него, — но съм го чувала много пъти.“ И докато му казвам това, той, вперил поглед в мене, целият се разтрепера.

— Той често ли идва тук?

— Само онзи път и последната вечер.

— Какво прави той онази вечер, след като си отидох?

— Онези двамата умници останаха с него насаме. Джеримая затанцува край мене, след като те изпратих (той винаги започва да танцува край мене, когато ще ме мъчи), и ми рече: „Сега, Ефри, аз ще вървя след тебе, жено, и ще те подкарам нагоре.“ Тогава ме стисна отзад за врата, докато зяпнах, и така ме избута до леглото ми и все ме стискаше. Това той нарича „да ме подкара нагоре“. О, какъв е зъл!

— Нещо повече не чу ли и не видя ли, Ефри?

— Нали ти казах, че ме заведе да си легна, Артър! Ето иде!

— Уверявам те, още е на вратата. Ами тези шушукания и съвещания, Ефри, за които спомена, какви са те?

— Отде да зная! Хич не ме и питай за тях, Артър. Върви си.

— Но, мила моя Ефри, ако не прозра малко в тези тайни въпреки мъжа ти, въпреки майка ми, лошо ще си патим от това.

— Не ме питай нищо — повтори Ефри, — аз вече от дълго време живея в някакъв сън. Върви си, върви си!

— Ти вече ми каза това — отвърна Артър. — Каза ми го и снощи на вратата, когато те попитах какво става тук. Какво искаш да кажеш с това, че живееш в някакъв сън?

— Няма да ти кажа. Махни се! И сам да беше, пак нямаше да ти го кажа, а камо ли пред старата ти изгора.

Напразни останаха молбите на Артър и уверенията на Флора. Ефри, която трепереше и се бореше през цялото време, остана глуха за всичките им молби и гледаше само да се измъкне от долапа.

— Предпочитам да извикам Джеримая, отколкото да продумам още една дума! Ще го извикам, Артър, ако не престанеш да ми говориш. Само още една дума ще ти кажа, преди да го повикам: ако някога успееш да сложиш на място онези двама умници (и трябва да успееш, както ти казах още първия път, като си дойде, защото не си живял тук толкова години, та да се боиш до смърт от тях като мене), то гледай да се справиш с тях пред очите ми и после ми кажи: „Ефри, разкажи ми сънищата си!“ Тогава може би ще ти ги разправя.

Затварянето на вратата попречи на Артър да отговори. Те се промъкнаха до местата си, където ги бе оставил Джеримая. Кленъм пристъпи една крачка и каза на стареца, че неволно е изгасил свещта. Мистър Флинтуинч го наблюдава, докато я палеше отново от лампата в антрето, и запази дълбоко мълчание по отношение на лицето, с което бе разговарял. Може би раздразнението, което го бе обхванало поради нежелания посетител, се нуждаеше от отдушник, та като видя жена си с престилката през глава, той така се разгневи, че се нахвърли на нея, стисна забуления й нос с два пръста и го изви с всичка сила.

Флора, която сега се отпусна цяла на ръката на Артър, не се отказа от разглеждането на къщата, докато не стигнаха чак до старата му таванска стая. Мислите му бяха заети сега с друго, а не с обиколката; въпреки това тогава му направи впечатление, както си спомни и по-късно — колко непроветрена и задушна беше къщата; че следите от стъпките им оставаха по праха на по-горните етажи; че когато отваряха вратата на една от стаите, усетиха съпротива, която накара Ефри да извика, че някой се крие вътре, и си остана с това убеждение, макар че търсиха този някой и не го намериха. Когато най-после се завърнаха в стаята на майка му, завариха я да разговаря тихо с Патриарха, засенчила лицето си със скритата в топла ръкавица ръка. Патриарха беше застанал пред огъня и сините му очи, лъскавата глава и копринените къдрици придадоха неизразима стойност и безгранично човеколюбие на думите, с които се обърна към тях.

— И така вие разгледахте къщата, разгледахте къщата… къщата… разгледахте къщата!

Сами по себе си думите не представляваха никакъв бисер на доброжелателство или мъдрост, но в неговата уста те ставаха образец и на двете качества, та на човек чак му се приискваше да си ги запише.