Чарлз Дикенс
Малката Дорит (28) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XXVІІ
Двадесет и пет

Натрапливото съмнение, че желанието на мистър Панкс да събере сведения за семейство Дорит би могло да има нещо общо с опасенията, които той бе споделил с майка си при завръщането от продължителното изгнание, тревожеше силно Кленъм през този период. Какво знаеше вече мистър Панкс за семейство Дорит, какво още всъщност искаше да узнае и защо блъскаше и без туй уморената си глава с техните работи — това бяха въпросите, които често го озадачаваха. Мистър Панкс не беше човек, който ще пилее време и труд за проучвания, продиктувани от празно любопитство. Кленъм не се и съмняваше, че той цели нещо определено. И се питаше дали осъществяването на тази цел благодарение на усърдието на мистър Панкс няма преждевременно да измъкне на бял свят тайните подбуди, които бяха накарали майка му да се загрижи за малката Дорит.

Той нито за миг не се колебаеше — нито в желанието, нито в решението си да поправи злината, извършена приживе от баща му, ако подобна злина действително съществуваше и беше поправима. Сянката на някаква въображаема несправедливост, която тъмнееше над него от смъртта на баща му насам, беше тъй неясна и безформена, щото би могла да е причинена от една действителност, много по-различна от представата за нея. Но ако се окажеше, че тревогите му са били основателни, той бе готов всеки миг да се откаже от всичко, което имаше, и да започне отново. Тъй както жестокото мрачно учение от детството му не бе успяло да проникне в сърцето му, така и първата заповед на неговия морален кодекс беше, че трябва да покаже смирението си на практика, вгледан в нозете си, стъпил здраво на земята, и че никога не трябва да се въздига към рая върху криле от празни думи. Добре изпълнен дълг на земята, възмездие — на земята, дела — на земята; първо това че за началните стръмни стъпала нагоре. Тясна беше вратата, тясна бе и пътеката, много по-тесни, отколкото широкият друм, настлан със суетни изявления и суетни повторения, със сламки от чужди очи и охотно предаване на ближния на страшния съд — евтини елементи, които не струваха и пукната пара.

Не. Не егоистичен страх, нито пък колебания го караха да се тревожи; тревожеше го мисълта, че Панкс може би няма да удържи на своята част от споразумението помежду им и откривайки нещо, ще предприеме действия, без да му ги съобщи. От друга страна, припомняйки си своя разговор с Панкс и оскъдните основания, които имаше, за да предполага, че съществува каквато и да е вероятност тази странна личност да е попаднала на някакви следи, той се учудваше, че изобщо обръща внимание на случая. И тъй се люшкаше той в това море, както всички лодки се мятат в бурните вълни, и не достигаше до никакъв пристан.

Оттеглянето на малката Дорит от обичайните им срещи също не оправи нещата. Тя толкова често беше навън и толкова често стоеше в стаята си, че започна да му липсва и той чувствуваше отсъствието й. Беше й писал да запита дали е оздравяла и тя му беше отговорила с благодарност и сърдечност, съобщавайки му да не се тревожи заради нея, защото била добре; но той не я беше виждал от доста дълго време.

Една вечер Артър се върна в къщи след среща с баща й, който му беше споменал, че е отишла на гости — нещо, което казваше винаги, когато тя се трепеше за хляба му, — и намери мистър Мийгълс да крачи развълнувано из стаята. Когато отвори вратата, мистър Мийгълс спря, извърна се към него и каза:

— Кленъм! — Тетикоръм!

— Какво е станало?

— Загубена!

— Но как, боже мой! — извика Кленъм изумено. — Какво искате да кажете?

— Не искаше да преброи до двадесет и пет, сър; и не можах да я накарам; спря на осем и изчезна.

— Напусна дома ли?

— Завинаги — каза мистър Мийгълс, поклащайки глава. — Вие не познавате гордия и избухлив характер на това момиче. Сега цял впряг коне не ще могат да я върнат; и дори решетките на старата Бастилия не биха могли да я удържат.

— Но как стана? Седнете, моля, и ми разкажете.

— Да ви разкажа как точно стана, ми е трудно; защото човек би трябвало да притежава избухливия характер на това бедно, буйно момиче, за да може да си го обясни. Ето как горе-долу се случи. Мини и мама и аз напоследък постоянно обсъждаме нещо. Няма да скрия от вас, Кленъм, че тези разговори не са така приятни, както на мен би ми се искало; те се отнасяха до това, дали отново да заминем. А за да го предложа, аз имах всъщност основателна причина.

Ничието сърце заби учестено.

— Причина — продължи мистър Мийгълс след минутно мълчание, — която също не бих желал да крия от вас, Кленъм. От страна на милото ми дете съществува едно увлечение, което ме огорчава. Вероятно се досещате за лицето — Хенри Гауън.

— Не се изненадвам да чуя това.

— Така е! — каза мистър Мийгълс с тежка въздишка. — Какво не бих дал никога да не трябваше да го чуете. Но както и да е, така е. Мама и аз направихме всичко по силите ни, за да променим нещата, Кленъм. Опитахме със съвети, опитахме с времето, опитахме с отсъствие. И въпреки това — безполезно. Сегашните ни разговори бяха — дали да заминем за цяла една година, та да може да се осъществи една истинска раздяла и скъсване през този период от време. Рожбата бе много нещастна поради това, а заради нея бяхме нещастни и мама, и аз.

Кленъм каза, че напълно го вярвал.

— Това е! — продължи мистър Мийгълс извинително. — Аз като практичен човек признавам, а уверен съм, че и мама като практична жена също ще признае — в семейството човек преувеличава тревогите си и от къртичините прави планини с такова тюхкане, че оня, който наблюдава отстрани, особено пък чуждият човек, сигурно се дразни. Но щастието или нещастието на нашето дете за нас са въпроси на живот и смърт; и струва ми се, би трябвало да бъдем извинени за това, гдето така ги раздуваме. Или поне Тетикоръм би трябвало да ни разбере. Кажете, не мислите ли и вие така?

— Точно така мисля — отговори Кленъм прекалено енергично за този твърде обикновен въпрос.

— Не, сър — откликна мистър Мийгълс унило. — Тя не можеше да понася. Раздразнението и избухванията на това момиче, гърчовете и бурите в душата й бяха такива, че аз тихичко й подхвърлях, като минавах покрай нея: „Двайсет и пет, Тетикоръм, двайсет и пет!“ От все сърце жалея, че тя не продължи да преброява по двадесет и пет денем и нощем — тогава нямаше да се случи това!

Мистър Мийгълс с измъчено изражение, в което добротата на сърцето му проличаваше дори по-силно, отколкото когато биваше в състояние на веселие и радост, прекара ръка от челото до брадата си и отново поклати глава.

— Казах на мама (то не беше и необходимо, защото тя и така си го мислеше): ние сме практични хора, моя мила, и познаваме историята й; в това нещастно момиче ние виждаме бурите, бушували в сърцето на нейната майка, преди още едно същество като това нещастно създание да се е появило на света; ще укротим гнева й, майко, сега ще се правим, че не виждаме, моя мила, ще я изчакаме да се успокои, а после и на това ще му дойде времето. Затова нищо не й казвахме. Но каквото и да правехме, сякаш беше писано да се случи; една вечер тя избухна неудържимо.

— Но как и защо?

— Ако ме питате защо — отговори мистър Мийгълс, малко смутен от въпроса, тъй като бе склонен да представи в по-добра светлина нейния случай, отколкото дори случая на своето дете, — мога да ви кажа същото, което току-що повторих, което бяха и думите ми към мама. А що се отнася до „как“, пожелахме лека нощ на Мини в нейно присъствие (с голяма нежност, това трябва да призная) и тя отиде да придружи Мини горе в спалнята й — нали си спомняте, че беше нейна прислужничка. Възможно е Мини, която беше разстроена, да е постъпила по-необмислено от друг път, поисквайки й някаква услуга; но не знам дали съм прав, като казвам това; тя винаги е била тактична и мила.

— Най-милата господарка на света!

— Благодаря ви, Кленъм — каза мистър Мийгълс, като му стисна ръката, — вие често сте ги виждали. Както и да е! Изведнаж чуваме тази нещастна Тетикоръм да крещи високо и разгневено и преди още да сме успели да попитаме какво е станало, Рожбата слиза долу разтреперана и казва, че се уплашила от нея. А по петите й върви Тетикоръм, луда от гняв: „И тримата ви мразя — крещи и удря с крак по пода. — Мразя я цялата ви къща!“

— А вие какво…

— Аз ли? — възкликна мистър Мийгълс така убедително, че би могъл да убеди и самата мисис Гауън. — Аз казах: преброй до двайсет и пет, Тетикоръм.

Мистър Мийгълс отново поглади лице и поклати глава с дълбоко съжаление.

— Тя тъй беше навикнала да го прави, Кленъм, че дори и тогава — същинско олицетворение на яростта, изведнъж се спря, погледна ме право в очите и преброи (аз внимавах) до осем. Но не успя да се овладее, за да продължи. Прекъсна дотук, бедното същество, и останалите седемнадесет отидоха по дяволите. И всичко избухна отново. Презирала ни, била нещастна с нас, не можела да понася всичко това, решена била да си отиде. Била по-млада от младата си господарка, и все така ли трябвало да гледа как с нея се отнасят като с единственото момиче, което било младо и интересно, достойно да бъде галено и обичано? Не. Не искала, не искала, не искала! Как сме си мислели, какво щяла да представлява Тетикоръм, ако била обичана в детството си като своята господарка? Като нея ли щяла да бъде? О! Петдесет пъти по-хубава. Когато сме се престрували, че се обичаме един друг, ние сме издевателствували над нея; точно това сме правели; издевателствували сме и сме й се подигравали. И всички в дома ни правели същото. Приказвали за бащите и майките си, за братята и сестрите си; обичали да й ги размахват пред лицето. Ето например мисис Тикит едва вчера, когато малкото й внуче й било на гости, колко се забавлявала, когато детето се опитвало да я нарича с отвратителното име (Тетикоръм), което сме й дали; и се подигравало на името. Та и кой ли не се подигравал; и кои сме били ние, че сме си присвоявали правото да я прекръстваме, като че ли била куче или котка? Но вече й било все едно. Не искала никакви благодеяния от нас; връщала ни името и си отивала. Напущала ни още в същия миг, никой не можел да я спре, и ние никога не сме щели да чуем за нея.

Мистър Мийгълс бе изредил всичко това, тъй сполучливо имитирайки Тетикоръм, че и той самият се бе зачервил и запотил, както бе казал, че изглеждала тя самата.

— Ах, това е то! — въздъхна той и избърса лице. — Безполезно беше да се мъчим да я вразумяваме в оня момент, както се беше разбесняла тогава (господ знае каква ли пък е била историята на нейната майка!); затова аз кротичко й казах, че не бива да излиза в този късен нощен час, хванах я за ръка, заведох я в нейната стая и заключих външните врати. Но тази сутрин вече я нямаше.

— И нищо ли не сте научили за нея?

— Нищо — отговори мистър Мийгълс. — Цял ден обикалям да я търся. Трябва да е излязла много рано и много тихо. Ни следа от нея не открих никъде около нас.

— Чакайте! Вие искате да я видите, нали? — запита Кленъм, след като поразмисли. — Нали така?

— Да, разбира се; искам да й дам една последна възможност; мама и Мини също искат да й дадат възможност; така е! А вие самият! — каза мистър Мийгълс убедително, сякаш не той, а някой друг имаше основание да се ядосва. — Нали и вие искате да позволите на това бедно буйно момиче да се поправи, нали, Кленъм?

— Би било странно и жестоко, ако не исках — каза Кленъм, — след като всички вие сте готови да й простите. Онова, което смятах да ви запитам, беше дали сте помислили за мис Уейд?

— Помислих. Не се сетих за нея, докато не обходих цялата околност и не знам дали и тогава щях да се сетя, ако когато се върнах в къщи, не намерих мама и Мини осенени от идеята, че Тетикоръм е отишла при нея. Тогава, естествено, си спомних какво ни беше казала тя по време на обяда, когато за пръв път бяхте у нас.

— А имате ли представа къде би могла да се намери мис Уейд?

— Право да ви кажа — отговори мистър Мийгълс, — тъкмо защото имам някаква далечна представа, затова съм тук сега. У нас в къщи съществува някакво впечатление, както понякога необяснимо се случва в семействата и което като че ли никой не е добил от никого конкретно, и все пак като че ли всеки го е дочул от някого и отново го е забравил, че тя живее или е живяла ей тука някъде. — Мистър Мийгълс му подаде едно листче, на което бе написано името на една от малките пресечни улички в района на Гроувнър, около Парк Лейн.

— Тук няма номер — каза Артър, като го погледна.

— Нито номер, мой драги Кленъм, нито нищо! Дори името на улицата е като паднало от небето, защото никой от моите хора не може да си спомни откъде го знае. Както и да е, струва си да се опита; и понеже предпочитам да го върша в компания вместо сам, и понеже и вие бяхте спътник на тази невъзмутима жена, казах си, че може би…

Кленъм довърши изречението вместо него, като отново си взе шапката, и заяви, че е готов.

Беше вече лято; сива, гореща, прашна вечер. Пропътуваха до началото на Оксфърд Стрийт и като слязоха там, започнаха да се лутат из големите улици с меланхолично-тържествените къщи и из мъничките пресечки, които също се опитват да изглеждат тържествени, но стават само още по-меланхолични и които образуват същински лабиринт около Парк Лейн. Джунгла от ъглови къщи с безвкусни стари портали и украшения; страшилища, извикани на живот от нечий изветрял ум в изветрели времена, все още изискващи сляпото възхищение на всички следващи поколения и решени да не отстъпват, докато не се сринат от старост, примигваха срещу залеза. Безстилни малки къщурки, жалки, нескопосани подражания на двореца на негово благородие, на площада, с умален модел на огромната входна врата, с прозорци по будоарите, огледани в бунищата на конюшните, правеха вечерта още по-тъжна. Рахитични къщи с най-моден вид, но неспособни да подслонят както трябва друго освен застояли миризми, приличаха на последните издънки от кръвосмешението на големите дворци; а малките им арки и балкончета бяха подпрени на тънки железни колонки, като че се опираха немощно на патерици. Издигнатите тук-таме траурни гербове, украсени с всички хералдически знаци, се извисяваха над улицата подобно архиепископи, проповядващи срещу суетата на света. Магазините, малко на брой, не се стараеха да привличат окото; защото в този богатски квартал те нямаха нужда от нови клиенти. Сладкарят снабдяваше купувачите си по списък и затова беше спокоен, а на витрината му се мъдреха само бурканчета с дребни бонбони и десетина ферментирали бутилки касисов сироп. Няколко портокала — това предлагаше зарзаватчията на погледа на простолюдието. Една-единствена кошничка, направена от мъх, в която някога е имало гълъбови яйца — това бе всичко, което яйчарят имаше да покаже на плебеите. Сякаш всичко живо от тези улици (а това е обикновено явление за този час и за това годишно време) беше канено някъде на вечеря, но като че ли никой не даваше тези вечери, на които бяха отишли. Пред входните стъпала безделничеха лакеи със светли шарени пера по шапките и с бели перуки, като непознат вид огромни птици; както и камериери, самотни, въздържани мъже, всеки от тях изпълнен с недоверие към другите. Потокът от карети в парка се бе разпръснал за този ден; лампите по улиците бяха запалени; и малките хитри пажове в плътно прилепналите ливреи, с крака изкривени като умовете им, висяха по ъглите на групички, дъвчеха сламки и си споделяха тайни. Петнистите кучета, които обикновено придружаваха каретите и които човек бе свикнал да свързва неразривно с разкошните екипажи, сега сякаш проявяваха снизхождение, като се движеха без тях и следваха домашните помощници в изпълненията на разните им поръчки. Тук и там се забелязваше по някоя надменна пивница, която не беше склонна да се издържа от стотинките на тълпата и където мъже без ливреи не бяха особено желани.

Последното откритие двамата приятели направиха, докато извършваха своите проучвания. Нито тук, нито някъде около улицата, на която я търсеха, бяха чували нещо за личност като мис Уейд. Беше една от малките улички; дълга, права, тясна, скучна и мрачна като тухлена гробница. Запитаха на няколко врати, където скучаещи младежи подпираха бради по парапетите на дървените стълби, но не научиха нищо. Изминаха улицата по едната й страна и се върнаха обратно по другата, а в това време две гласовити вестникарчета, съобщавайки някакво изключително събитие, което никога не се бе случвало и никога не щеше да се случи, деряха прегракналите си гласове. Най-после спряха пак на ъгъла, от който бяха тръгнали; беше се стъмнило съвсем, а те бяха все в същото неведение.

На тази улица имаше една опушена къща, очевидно празна, по чиито прозорци висяха обяви, че се дава под наем. Обявленията, подобно пъстрото множество в погребално шествие, почти я разкрасяваха. Дали защото това го накара да обърне внимание на къщата, или пък защото мистър Мийгълс на два пъти, като я подминаваха, повтори: „Ясно е, че не живее тук“, но сега Кленъм предложи да се върнат и да проверят и в нея, преди да си отидат. Мистър Мийгълс се съгласи и се върнаха.

Почукаха веднаж и веднаж позвъниха, без отговор.

— Празна е — каза мистър Мийгълс, ослушвайки се.

— Хайде още веднъж — каза Кленъм и пак почука.

След това отдолу се дочу раздвижване и някой се затътра към вратата.

Тесният вход беше толкова тъмен, че да се различи лицето, което отвори вратата, бе невъзможно; това беше, изглежда, старица.

— Извинете за безпокойството — каза Кленъм. — Кажете ни, моля, къде живее мис Уейд?

Гласът в тъмнината неочаквано изрече:

— Живее тук.

— А дали е в къщи?

Като не получи отговор, мистър Мийгълс отново запита:

— В къщи ли си е, моля?

— Май че си е тука — рязко отвърна гласът след ново замълчаване. — Най-добре влезте, пък аз ще попитам.

И те набързо се намериха затворени в задушната черна къща; а фигурата, която се шмугна и после се обади някъде отгоре, рече:

— Елате насам, ако обичате, няма в какво да се спънете.

Изкачиха се по стълбите слепешката към една слаба светлинка, която се оказа уличната лампа, пробляскваща през прозореца; и жената ги остави в някаква задушна стая.

— Странно е всичко това, Кленъм — тихичко се обади мистър Мийгълс.

— Много странно — съгласи се Кленъм със същия глас, — но успяхме; това е важното. Ето, иде светлина!

Светлината беше от лампа, носеше я стара жена: много мръсна, много сбръчкана и суха.

— В къщи си е — каза тя (гласът беше същият, който бяха чули преди); — ей сега ще дойде. — Като остави лампата на масата, старицата избърса ръце с престилката си, което можеше да прави неспирно, без да успее да ги направи по-чисти, изгледа посетителите с помътените си очи и се измъкна.

Дамата, която бяха дошли да видят, ако тя беше настоящата наемателка на къщата, се беше настанила тук, така както би се подредила и в някой източен керван сарай^[1]. Едно малко килимче в средата на стаята, няколко мебела, които очевидно бяха нейни собствени, и купища от куфари и пътнически принадлежности съставляваха цялата мебелировка. По времето на някой предишен наемател задушното и малко апартаментче ще да е било украсено с тясно огледало между двата прозореца и малка, златно боядисана масичка; но позлатата й бе увехнала като ланско цвете, а огледалото беше така замъглено, сякаш пазеше по някакъв магичен начин всички мъгли и дъждовни небеса, които бе отразявало. Посетителите имаха една-две минути, за да се огледат наоколо, преди вратата да се отвори и мис Уейд да влезе при тях.

Беше си същата, както когато се бяха разделили. Все тъй хубава, все тъй свъсена, все тъй мрачна. Тя не изрази изненада, че ги вижда, нито каквото и да е друго чувство. Покани, ги да седнат; самата тя отказа и веднага пожела да й кажат какво ги води тук.

— Струва ми се, че зная защо сте ме удостоили с това посещение — каза тя. — Най-добре веднага да започнем.

— В такъв случай, мадам, дошли сме за Тетикоръм.

— Така и предположих.

— Мис Уейд — каза мистър Мийгълс, — ще бъдете ли тъй добра да кажете дали знаете нещо за нея?

— Разбира се. Знам, че тя е тук, при мене.

— В такъв случай, мадам — каза мистър Мийгълс, — позволете ми да ви заявя, че ще бъда щастлив да си я прибера и че моята жена и дъщеря ми ще бъдат щастливи, ако тя се върне в къщи. Тя живя с нас толкова дълго време; ние не сме забравили какво е искала тя от нас, надявам се, че ще знаем как да й правим отстъпки.

— Надявате се, че знаете как да й правите отстъпки? — запита тя с равен, отмерен глас. — А за какво?

— Мисля, че приятелят ми иска да каже, мис Уейд — намеси се Артър Кленъм, като забеляза смущението на мистър Мийгълс, — че знаят как трябва да й отстъпват, когато изпадне в бурните настроения, които обхващат момичето и които са неин недостатък. Което понякога я кара да забравя всички хубави неща и да си спомня само лошото.

Дамата се усмихна, когато отмести поглед към него. „Така ли?“ — бяха единствените й думи.

Тя стоеше край масата толкова спокойна и безмълвна след отговора на неговата забележка, че мистър Мийгълс я загледа захласнато и дори не можа да хвърли поглед към Кленъм, за да му подскаже да продължи. Като почака известно време смутено, Артър каза:

— Мис Уейд, а може би ще е добре, ако мистър Мийгълс се срещне с нея?

— Това е лесно — каза тя. — Ела тук, дете. — При тези думи тя отвори една врата и доведе момичето за ръка. Странно беше да ги гледа човек една до друга: със свободната си ръка момичето мачкаше предницата на блузата си някак и нерешително, и гневно; а сдържаната мис Уейд, вперила очи в нея, със самото си спокойствие внушаваше непреодолимо на наблюдателя (както булото подсказва формата, която прикрива) неукротимата страст на собствената си природа.

— Ето, гледай — обърна се тя към нея със същия равен глас, — ето твоя покровител, твоя господар. Той желае да те прибере обратно, мила моя, ако си готова да оцениш оказаната чест и предпочетеш да отидеш. Ти отново би могла да станеш фон на красивата му дъщеричка, робиня на прищевките й и играчка в дома, с която да се хвалят за голямата си доброта. Отново можеш да приемеш шутовското име, с което игриво те изтъкват и те отпращат настрана. (Защото си от долен произход, недей забравя долния си произход!) Отново ще те показват на дъщерята на този господин, Хариет, и ще те държат пред очите й, за да й напомняш за нейното собствено превъзходство и за любезната й снизходителност. Ти можеш да си възвърнеш всички тези преимущества и още много подобни, които, вярвам, се събуждат в паметта ти, докато сега ти говоря, и които ти загуби, когато потърси подслон при мен — всичките можеш да си ги възвърнеш, стига само да кажеш на тези джентълмени колко смирена и покорна си станала пак и да измолиш прошка, връщайки се при тях. Какво ще кажеш, Хариет? Ще отидеш ли?

Момичето, което под въздействието на тези думи постепенно бе обзето от силен гняв и се бе зачервило, отговори, повдигайки лъскавите си черни очи и извивайки с пръсти бастите, с които си играеше досега.

— Предпочитам да умра!

Мис Уейд, все още изправена до нея и стискайки ръката й, спокойно ги погледна и каза усмихнато:

— Господа! Какво ще кажете на това?

Мистър Мийгълс бе дотолкова занемял, като слушаше как всичките му подбуди и действия се изопачават, че до този миг не бе успял да издаде никакъв звук; но сега си възвърна способността да говори.

— Тетикоръм — започна той, — защото аз ще продължа да те наричам с това име, мое добро дете, с увереността, че в него съм вложил само обич, когато съм ти го измислил, и с увереността, че ти го знаеш…

— Не, не го знам! — извика тя, поглеждайки го отново и едва не раздра блузата с нервната си ръка.

— Не, може би не сега — продължи мистър Мийгълс, — не сега, когато тази дама е вперила неотлъчно очи в тебе, Тетикоръм — за миг тя погледна в тях, — и при тази власт, която виждаме, че упражнява върху теб; не сега може би, но някой друг път. Тетикоръм, аз няма да питам дамата дали вярва в онова, което казва, дори и в състоянието на гняв и омраза, в което аз и моят приятел виждаме, че се намира сега, ако и тя да им се поддава с една решителност, която всеки, който е видял, никога не ще може да забрави. Аз няма да те питам, след като познаваш моя дом и всичко принадлежащо там, дали й вярваш. Ще ти кажа само, че не очаквам от теб да ми даваш обещание, нито да молиш за прошка; и че единственото на света, което те умолявам да сториш, то е да преброиш до двадесет и пет, Тетикоръм.

За миг тя го загледа, а после каза, смръщвайки вежди:

— Не искам. Мис Уейд, моля ви, изведете ме оттук.

Бурята, която вилнееше в душата й, сега вече не би могла да се уталожи; борбата се водеше между гнева и ината. Силно зачервеното й лице, разбушуваната й кръв, ускореното й дишане, всичко това й пречеше да отстъпи.

— Не искам! Не искам! Не искам! — повтори тя с глух, дрезгав глас. — Предпочитам да ме нарежат на парчета. Сама ще се нарежа на парчета!

Мис Уейд, която я бе пуснала, сега за миг покровителствено сложи ръка на врата й, а после каза, поглеждайки ги с предишната си усмивка, със съвсем същия тон:

— Господа! Какво ще кажете на това?

— О, Тетикоръм, Тетикоръм! — извика мистър Мийгълс умолително и я погали. — Вслушай се в гласа на тази дама, погледни лицето й, помисли си какво се крие в нейното сърце и се замисли над бъдещето, което те очаква. Дете мое, каквото и да смяташ, влиянието на тази жена над тебе — което ни удивява и няма да преувелича, ако кажа, че ни ужасява, — влиянието й над тебе се корени в една избухливост, по-силна от твоята, и в един нрав — по-сприхав от твоя. Какво ще бъдете една за друга? Какво ще излезе от всичко това?

— Тука аз съм сама, господа — подхвърли мис Уейд, без да промени ни гласа, ни държанието си. — Обиждайте ме, както обичате.

— Учтивостта сега едва ли ще повлияе на това объркано момиче, мадам — каза мистър Мийгълс, — но аз не ще се откажа от това си отношение въпреки злините, които й нанасяте сега пред моите очи. Простете ми, но ще ви го припомня пред нея самата — непременно трябва да ви го кажа, — че вие бяхте истинска загадка за всички ни, че нямахте нищо общо с никого от нас, когато тя за нещастие попадна под влиянието ви. Не знам какво представлявате, но вие не криете, не можете да скриете какъв зъл дух се таи във вас. И ако случайно сте една от ония жени, които все едно по какви причини изпитват извратеното удоволствие да направят своята посестрима нещастна като себе си (достатъчно възрастен съм, за да съм чувал за подобни неща), предупреждавам я да се пази от вас, предупреждавам ви и вас да се пазите от себе си!

— Господа! — отговори мис Уейд спокойно. — Когато свършите… Мистър Кленъм, бъдете добър да накарате приятеля си…

— Не, преди да съм опитал още веднаж — решително заяви мистър Мийгълс. — Тетикоръм, мое мило момиче, преброй до двадесет и пет.

— Не отхвърляйте надеждата, сигурността, която ви предлага този добър човек — обади се Кленъм с тих, настойчив глас. — Върнете се при приятелите, които не може да сте забравили. Размислете още веднаж!

— Не искам! Мис Уейд — извика задъхано момичето и сложи ръка на гърлото си, — изведете ме оттук!

— Тетикоръм — обади се пак мистър Мийгълс. — Отново ти повтарям! Единственото, за което те моля на тоя свят, дете мое! Преброй до двадесет и пет!

Тя притисна ръце към ушите си, като с това движение разроши лъскавата си черна коса и решително извърна лице към стената. Мис Уейд, която я бе наблюдавала по време на тази последна молба със странната си внимателна усмивка и с ръка, притисната до сърцето, също както я бе наблюдавала по време на гнева й в Марсилия, я прихвана през кръста, като че ли завинаги слагаше ръка над нея.

И по лицето й се четеше видимо тържество, когато се извърна, за да отпрати посетителите.

— Понеже за последен път имам честта да ви видя — каза тя — и понеже споменахте, че не сте знаели коя съм и на какво се дължи влиянието ми върху нея, трябва да ви осведомя, че то се корени в общите ни съдби. Каквато е по рождение вашата разбита играчка, такава съм и аз. Тя няма име, име нямам и аз. Нейната неправда е моя неправда. Нямам какво повече да ви кажа.

Това бе отправено към мистър Мийгълс, който излезе от стаята крайно натъжен. А когато Кленъм тръгна подире му, пак със същото външно спокойствие и със същия равен глас, но с усмивка, каквато може да се види само върху жестоките лица: много тънка усмивка, повдигаща ноздрите, едва докосваща устните, която не се разширява постепенно, а внезапно изчезва, щом стане ненужна, тя каза:

— Надявам се, че съпругата на скъпия ви приятел мистър Гауън ще се гордее с произхода си за разлика от произхода на това момиче и моя; както и с неописуемото щастие, което я очаква.