Чарлз Дикенс
Малката Дорит (46) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава ІX
Появяване и изчезване

— Артър, момчето ми — каза на следната вечер мистър Мийгълс, — мама Мийгълс и аз си поговорихме и не сме спокойни да оставим работата така. Тази наша елегантна роднина, милата лейди, която беше снощи тук…

— Разбирам — каза Артър.

— Боим се дори, че това любезно и снизходително украшение на обществото може да ни злепостави. Заради Мини бихме понесли много нещо, Артър — продължи мистър Мийгълс, — но това бихме предпочели да не понесем, ако тя няма нищо против.

— Добре — каза Артър, — и после…

— Нали виждаш — продължи мистър Мийгълс, — това може да ни злепостави пред зет ни, може да ни злепостави и пред дъщеря ни и да докара много семейни неприятности. Разбираш, нали?

— Да, наистина — каза Артър, — това, което казвате, е много основателно.

Той погледна мисис Мийгълс, която винаги клонеше към доброто и благоразумието, и прочете в честното й лице молба да подкрепи мистър Мийгълс в настоящите му намерения.

— И така, мама Мийгълс и аз сме много склонни да си стегнем куфарите и багажите и пак да отидем при „алонговците“ и „маршонговците“ — каза мистър Мийгълс. — Искам да кажа, много ни се иска да се махнем оттук и да ударим право през Франция и Италия, та да си видим Рожбата.

— И аз мисля, че така ще е най-добре — отвърна Артър, трогнат от майчинското нетърпение, изписано на светналото лице на мисис Мийгълс (която трябва много да е приличала на дъщеря си някога). — Ако искате съвета ми, то препоръчвам да тръгнете още утре.

— Така ли ни съветваш наистина? — каза мистър Мийгълс. — Майко, това се казва поддръжка!

Мама Мийгълс се съгласи и благодари на Кленъм с поглед, от който му стана топло на сърцето.

— Освен това, Артър — каза мистър Мийгълс и лицето му помръкна отново, — моят зет е заборчлял отново и сигурно пак ще трябва да му разчиствам сметките. Добре ще е може би и по този повод да отидем дотам и да се срещнем с него по приятелски. Пък и ето на̀, мама се тревожи глупаво (но и естествено) за здравословното състояние на галената ни Рожба и не бива да я оставяме да се чувствува самотна сега. Наистина, Артър, твърде е далече и на чуждо място, милата, и то при сегашните обстоятелства. Дори да я гледат не по-зле, отколкото коя да е жена от онази страна, все пак е много далеч. Както домът си е дом, колкото и да е скромен, така и Рим си е Рим, макар да не е римски — мъдро завърши мистър Мийгълс.

— Всичко това е съвсем вярно — забеляза Артър — и дава достатъчно основание за отиването ви.

— Радвам се, че мислиш така. Това ме кара да се реша. Майко, можеш да започнеш да се приготовляваш, мила. Ние загубихме приятната си преводачка (тя говореше три чужди езика перфектно, Артър, чувал си я много пъти) и сега ти ще ни оправяш, както можеш, майко. Нужно ми е много оправяне, Артър — каза мистър Мийгълс и поклати глава, — много оправяне. Така се запъвам и не мога да мръдна по-нататък от съществително, но и него не мога да изрека, ако е трудно.

— Чакайте, сетих се — рече Кленъм. — Вземете Кавалето. Той може да дойде с вас, ако искате. Не мога без него, но вие ще ми го върнете здрав и читав.

— О, много съм ти задължен, момчето ми, но мисля, че е по-добре да не го вземаме — каза мистър Мийгълс, като премисли малко. — Кавалето (ето и на това име се запъвам, а то звучи като припев на комична песен) ви е така необходим, че никак не ми харесва мисълта да ви го отнема за неопределено време. Нашият дом не е вече, каквото беше. Сега той дава подслон на двама млади по-малко — Рожбата и бедната й прислужница Тетикоръм — и ни се струва съвсем празен. Излезем ли оттук веднъж, не знаем кога ще се завърнем. Не, Артър, мама Мийгълс ще ме оправя.

Кленъм си помисли, че в края на краищата ще е най-добре да се справят сами, и не настоя на предложението си.

— Ако идваш тук от време на време, когато ти доскучае, и ако това не ти създава труд — подхвана мистър Мийгълс, — драго ще ми е, пък и на мама Мийгълс също, ще съм спокоен, че ще разведряваш милия ни дом с малко живот, както е свикнал оттогава, когато беше пълен, и че едно добро око поглежда към бебетата на стената от време на време. Ти си част от дома ни и от тях, Артър, и ние всички щяхме да сме така щастливи, ако беше станал… Но чакай… Как е времето за пътуване сега?

Мистър Мийгълс прекъсна, изкашля се и стана да погледне през прозореца.

Всички бяха на мнение, че времето обещава да е много добро и Кленъм продължи да разговаря в това безопасно направление, докато премина неловкостта, и тогава лекичко го насочи към Хенри Гауън, към бързия му ум и колко приятен можел да бъде, когато към него се отнасяли деликатно; говори и за безграничната му любов към жена му и наистина успя да промени настроението на мистър Мийгълс, когото тези похвали много развеселиха. Той призова мама Мийгълс за свидетел, че единственото и най-искрено желание на сърцето му относно съпруга на дъщеря й е да изпитват доверие един към друг и да бъдат добри приятели. Само след няколко часа домашните мебели вече се покриваха, за да бъдат запазени през отсъствието на семейството, или, както каза мистър Мийгълс, къщата започна да навива косата си на книжки и след няколко дни мама и папа Мийгълс заминаха. Мисис Тикит и доктор Бъкан застанаха на пост, както някога, зад пердето на гостната, а самотните стъпки на Артър зашумоляха из нападалите сухи листа по алеите в градината.

Тъй като обичаше този кът, той рядко оставяше да мине седмица, без да го посети. Понякога отиваше там сам да прекара от събота до понеделник, понякога го придружаваше съдружникът му; понякога само се разхождаше из градината час-два, проверяваше дали всичко е наред и пак се връщаше в Лондон. И всеки път при всички обстоятелства мисис Тикит с черните си къдрици и доктор Бъкан седяха до прозореца на гостната и очакваха завръщането на семейството.

При едно от неговите посещения мисис Тикит го посрещна с думите:

— Имам да ви кажа нещо, мистър Кленъм, което ще ви изненада.

Въпросното нещо беше така изненадващо, че даже накара мисис Тикит да напусне прозореца на гостната и да се покаже на алеята до портата, когато мистър Кленъм влезе.

— Какво има, мисис Тикит? — запита той.

— Сър — отвърна вярната икономка, като го покани в гостната и затвори вратата. — Ако някога през живота си съм виждала отведеното и заблудено дете, то видях го цяло-целеничко в здрача снощи.

— Да не говорите за Тети…

— … коръм, да — каза мисис Тикит и на един дъх разказа всичко.

— Къде?

— Мистър Кленъм — отвърна мисис Тикит, — очите ми бяха натежали, защото бях чакала малко по-дълго от обикновено за чашката си чай, която Мери Джейн ми приготвяше в това време. Не бяха заспала, нито пък дремех, както се казва. Всъщност по-скоро бдях със затворени очи.

Кленъм не поведе разпит за това интересно, ненормално състояние, само рече:

— Така. Е, и после?

— Е, добре, сър — продължи мисис Тикит, — размишлявам си аз за едно-друго, както бихте размишлявали и вие. Както би размишлявал всеки.

— Така — каза Кленъм. — Е, и после?

— И когато си размишлявам за едно-друго — продължи мисис Тикит, — едва ли е нужно да ви казвам, мистър Кленъм, че мисълта ми е за семейството. Защото, ей богу, хорските мисли, накъдето и да се реят, все се въртят около онова, което заема главно място в ума им. — Мисис Тикит каза това с убедителен философски тон. — Така си е, сър, и човек не може да го спре.

Артър потвърди това откритие с кимване на глава.

— Сигурно и вие сам сте го изпитвали, сър — каза мисис Тикит. — И всички го изпитваме. Различното обществено положение, мистър Кленъм, няма значение — мислите са свободни!… Та, както ви казвах, мислих си за едно-друго и най-вече за семейството. И то не за семейството само както е сега, но и както беше. Защото когато човек започне да мисли за едно-друго по този начин, на здрач, искам да кажа, като че ли и миналото, и бъдещето са пред него, и той трябва да се опомни и да си поразмисли, преди да може да отличи едното от другото.

Той кимна с глава отново, като се боеше да каже дума, да не даде нов тласък на разговорната енергия на мисис Тикит.

— Вследствие на което — продължи мисис Тикит, — като отворих очи и видях нея самата да наднича от вратата, веднага ги затворих пак, без дори да трепна, защото този образ беше така присъщ за онова време, когато принадлежеше към дома, както моят и вашият, та и за миг не ми мина през ума, че си беше отишла. Но, сър, като отворих отново очи и видях, че вече го няма, изведнъж ме обхвана страх и аз скочих.

— Веднага ли изтичахте навън? — запита Кленъм.

— Колкото бързо можеха да ме носят краката, и ако вярвате, мистър Кленъм, по цялото светнало небе никъде не видях и следа от младата жена.

Артър отмина отсъствието на тази нова звезда от небосвода и запита мисис Тикит дали тя самата е прекрачила прага на вратата.

— Обикалях насам-натам, нагоре-надолу — каза мисис Тикит, — но нямаше и следа от нея.

Тогава той запита отново мисис Тикит колко време може да е изминало между двете отваряния на очите й. Макар и да беше много обстоятелствена в отговорите си, мисис Тикит нямаше определено мнение дали е било пет секунди или десет минути. Тя беше така несигурна относно тази част на случката и така ясно бе, че се е стреснала в дрямката си, че Кленъм беше склонен да вземе видяното за сън. Без да обижда мисис Тикит с такова недоверчиво разрешение на мистерията, той я отнесе със себе си и сигурно щеше да я държи там завинаги, ако едно обстоятелство не го беше накарало скоро да промени мнението си.

Късно вечерта той минаваше по Стренд, предшествуван от фенерджията, под чиято ръка уличните лампи, смътно очертани от мъглата, блясваха една след друга като пламтящи, внезапно разцъфтели слънчогледи, когато пътят се задръсти поради минаването на една върволица от коли с въглища, поели бавно нагоре от кейовете край реката, та той трябваше да се спре. Бе вървял бързо, потънал в мисли, и внезапното спиране на двете действия го накара да се огледа бодро наоколо, както става обикновено с хората при такива обстоятелства.

Изведнъж видя пред себе си, през няколко души, но все пак така близо, че би могъл да ги докосне, ако протегне ръка, Тетикоръм и един странен мъж с особена външност, напет, с орлов нос и черни мустаци, чийто цвят беше така фалшив, както и изразът на очите му, и който носеше тежкия си плащ като чужденец. Облеклото и общият му вид издаваха, че е пътешественик и като че ли много скоро се бе запознал с момичето. Когато се накланяше към нея (тъй като беше много по-висок от нея) и слушаше какво му казва, той поглеждаше назад през рамо с подозрителното око на човек, който е свикнал да се съмнява, че го следят. В такъв момент Кленъм видя лицето му, когато очите му бяха обърнати към хората зад него в навалицата, без да се спрат специално на Кленъм или на някой друг.

Той едва си беше завърнал главата и бе още приведен, заслушан в момичето, когато задръстването се отприщи и запреният поток от хора потече отново. Все така с приведена глава и заслушан в момичето, той продължи да върви до нея и Кленъм ги последва, решен да изиграе тази неочаквана игра докрай и да види къде отиват.

Едва взел това решение (макар че не мисли дълго), и отново бе внезапно спрян, както при задръстването. Те изведнъж завиха по Аделфи — очевидно момичето водеше — и продължиха направо, като че ли отиваха към площадчето, което излиза над реката.

И до днес на това място внезапно настъпва пауза от страшния рев на шумната улица. Разнообразните звуци така заглъхват, като че ли си сложил памук в ушите си, или си увил главата си с дебел шал. По онова време контрастът беше още по-голям, защото нямаше малките параходчета по реката, нямаше други пристани освен дървени стъпала и тротоари, нямаше железница на отвъдния бряг, никакъв висящ мост или рибен пазар наблизо, никакво движение по най-близкия каменен мост, а по реката нямаше нищо освен ладиите на гребците и лодките с въглища. Дългите черни върволици на последните, закотвени здраво в тинята, като че ли няма да се мръднат оттам никога, правеха брега погребално тих след мръкване и отбиваха съществуващото макар и слабо движение на водата далеч към средата на реката. През кой да е час след залез и особено в часа, когато повечето от хората, които имат какво да ядат у дома си, отиват в къщи да го изядат, и когато повечето от онези, които нямат нищо за ядене, още не са се измъкнали навън, за да просят или крадат, това място беше безлюдно и гледката пред него разкриваше същата пустота.

В такъв именно час Кленъм се спря на ъгъла, загледан в момичето и странния мъж, които слизаха надолу по улицата. Стъпките на мъжа вдигаха такъв шум по ехтящите камъни, че на Кленъм не му се искаше да прибави и звука на своите. Но щом онези двамата отминаха завоя и навлязоха в тъмнината зад ъгъла, който водеше към площада, той забърза след тях и си придаде вид на случаен безразличен минувач.

Когато зави край тъмния ъгъл, те вече вървяха по площадчето към една фигура, която идваше насреща им. Ако я беше видял сама, при светлината на газовите лампи, на мъглата и на такова разстояние, може би не щеше да я познае на пръв поглед, но присъствието на момичето го подсети и той веднага позна мис Уейд.

Кленъм се спря на ъгъла и се обърна да погледне назад, уж чака някого, с когото си е уговорил среща на това място, и същевременно продължи да наблюдава внимателно тримата. Когато се събраха, мъжът свали шапка и се поклони на мис Уейд. Момичето изглежда каза няколко думи, като че да го представи или обясни защо е закъснял или подранил или кой знае що, и след това остана да върви само на няколко крачки след тях. Тогава мис Уейд и мъжът се заразхождаха нагоре-надолу. Мъжът изглеждаше извънредно учтив и ласкателен в държанието си, а мис Уейд беше крайно надменна.

Когато стигнаха до ъгъла и се обърнаха назад, тя казваше:

— Ако търпя лишения заради това, сър, то си е моя работа. Гледайте си и вие вашата и не ме питайте.

— Но, боже мой, мадам! — отвърна той с нов поклон. — Това беше само от моето дълбоко уважение към силния ви характер и възхищение пред красотата ви.

— Не искам от никого нито едното, нито другото — каза тя, — а най-малко от вас. Продължете доклада си.

— Простен ли съм? — запита той с полусмутена галантност.

— Вие сте заплатен — каза тя — и повече не ви трябва.

Кленъм не можеше да разбере дали девойката вървеше отзад, защото не биваше да чува разговора, или защото вече знаеше достатъчно по въпроса. Те се върнаха назад и тя се върна след тях. Беше загледана надалече в реката със скръстени на гърдите ръце — това беше всичко, което можеше да разбере за нея, без да си обърне лицето. За щастие случайно дойде някакъв безделник, който чакаше някого, и ту отиваше до парапета да погледне водата, ту се връщаше до тъмния ъгъл и поглеждаше към горния край на улицата, така че Артър не се хвърляше много в очи.

Когато мис Уейд и мъжът се върнаха пак, тя казваше:

— Трябва да почакате до утре.

— Хиляди извинения! — отвърна той. — Значи, така! Значи, не е удобно тази вечер?

— Не. Казвам ви, трябва да ги получа, за да ви ги дам.

Тя се спря на пътя, сякаш да сложи край на разговора. Разбира се, спря се и той. И момичето се спря също.

— Малко неудобно е — каза мъжът. — Малко. Но, ей богу, това не е нищо при такава служба. Случайно тази вечер съм без пари. Наистина, имам един добър банкер в града, но не искам да тегля, докато не ми потрябва кръгла сума.

— Хариет — каза мис Уейд, — уреди с него, с този… джентълмен тук, да му изпратиш малко пари утре.

Тя изрече това с такова запъване на думата джентълмен, което беше по-презрително от всяко натъртване, и отмина нататък.

Мъжът и девойката я последваха — той привел към нея глава, докато тя му говореше нещо. Кленъм се осмели да погледне девойката, като се отдалечаваха, и можа да забележи, че хубавите й черни очи бяха изпитателно приковани в мъжа и като тръгнаха един до друг към другия край на площада, тя се държеше малко настрана от него.

Силен и по-различен тропот по паважа го предупреди, преди да може да разбере какво става, че мъжът се връща назад сам. Кленъм тръгна бавно към парапета и мъжът отмина с бърза, полюляваща се походка, заметнал през рамо единия край на плаща си и запял френска песен.

В цялата улица остана само той. Безделникът се изгуби нанякъде, а мис Уейд и Тетикоръм си отидоха. Сега повече от всякога той бе решен да види какво е станало с тях, за да има какво да съобщи на приятеля си мистър Мийгълс, и затова излезе от долния край на площада, като се оглеждаше внимателно. Правилно беше разсъдил, че поне в началото ще тръгнат в обратна посока от спътника си. Скоро ги видя в една странична улица очевидно с желанието да дадат време на мъжа да се отдалечи от пътя им. Те се разхождаха полека под ръка надолу по едната страна на улицата и се връщаха по другата. Като се върнаха до ъгъла, ускориха крачките си и тръгнаха като хора, които имат и цел, и дълъг път пред себе си, и все така се отдалечиха. Кленъм ги последва, не по-малко непоколебим, и не ги изпусна от погледа си.

Пресякоха Стренд, прекосиха Ковънт Гардън (под прозорците на старото му жилище, където малката Дорит бе идвала през онази нощ), отклониха се на североизток, докато минаха покрай голямото здание, дало името си на Тетикоръм, и завиха по Грейз Ин Роуд. Кленъм се чувствуваше съвсем у дома си тук, в царството на Флора, да не говорим за Патриарха и Панкс, и лесно ги следваше. Вече започваше да се пита и да се чуди накъде ли отиват, когато почудата му стана още по-голяма, като ги видя да завиват по улицата на Патриарха. Но учудването му нямаше край, кога го спряха и пред вратата на Патриарха. Чу се слабо почукване с бронзовото чукало, на пътя блесна лъч светлина от пролуката на отворената врата, кратка пауза за въпрос и отговор и вратата се затвори и ги погълна.

Като се поогледа наоколо да се увери, че не сънува някакъв странен сън, и след като се подвижи нагоре-надолу пред къщата, Артър също почука на вратата. Отвори му обичайната прислужница, която с обичайната си пъргавина веднага го покани горе във всекидневната на Флора.

Флора беше сама с лелята на мистър Ф. и тази почтена, благородна дама, настанена в кресло край камината, се подкрепваше при приятна атмосфера с чай и препечен хляб. До лакътя й стоеше малка масичка, а на скута й бе постлана бяла салфетка, на която две парчета препечен хляб чакаха да бъдат изконсумирани. Наведена над огромна чаша, тя духаше горещия чай, обвита в облаци пара, като някоя зла китайска магьосница, заета с нечестивите си обреди, но като видя Кленъм, лелята на мистър Ф. остави огромната си чаша чай и възкликна:

— Дявол да го вземе! Ето го че се е върнал пак!

От горното възклицание става явно, че тази непримирима роднина на непрежалимия мистър Ф., която мереше времето по силата на усещанията си, а не по часовника, смяташе, че Кленъм си е отишъл неотдавна, а всъщност цяла четвърт година бе изминала, откакто той бе имал смелостта да се яви пред нея.

— Боже мой, Артър! — извика Флора и стана да го посрещне сърдечно. — Дойс и Кленъм как ме стресна и изненада защото макар и да не сме далече от работата ти с машините и леярната и разбира се може да се отбиеш понякога ако не по друго време то по обяд когато чашка шери и един скромен сандвич от каквото студено месо се намери в килера, няма да дойде не навреме нито пък ще има по-лош вкус защото иде от приятел и знаеш, че плащаш за това някъде, а щом го купуваш, то плащаш и печалба защото иначе няма да поддържат магазина разбира се без някаква цел, и все пак никога не се виждаш и сега свикнах да не те очаквам защото както казваше самият мистър Ф., ако като видиш ще повярваш то и като не видиш ще повярваш, и като не виждаш, можеш напълно да повярваш, че не те помнят не защото очаквам от тебе Артър — Дойс и Кленъм — да ме помниш защо да очаквам когато тези дни минаха, но — донеси веднага още една чаена чаша и й кажи прясно препечен хляб — и моля, седни до огъня.

Артър имаше силно желание да обясни целта на посещението си, но се въздържа в този момент заради упрека, който се подразбра от тези думи, и искрената й радост, че го вижда.

— А сега разкажи ми нещо което знаеш за доброто мило дребосъче — каза тя и приближи стола си до неговия, — за всичките промени в съдбата й коли хора безсъмнено сега и безброй коне така романтично и герб разбира се, с диви зверове изправени на задните си крака които го сочат, като че ли те са го направили с разтворени до уши уста мили боже, и в добро здраве ли е тя което е най-важното, най-после, какво е богатство без здраве и сам мистър Ф. така често казваше, като го хванеха болките че шест стотинки на ден, без подагра, е за предпочитане макар че той никога не би могъл да живее с толкова, нито милото дребосъче — прекалено интимно но така съм свикнала с израза — сега е склонно към подагра твърде е слабичка и малка за това но изглежда така деликатна бог да я благослови!

Лелята на мистър Ф., която бе изгризала парче препечен хляб чак до коричката, тук тържествено подаде коричката на Флора, която много делово я изхрупка вместо нея. Тогава лелята на мистър Ф. наплюнчи десетте си пръста с бавна последователност и ги избърса с бялата си кърпичка в същия ред; после взе второто парче препечен хляб и се залови и с него. Докато следваше тази рутина, тя изгледа Кленъм така строго, че той се почувствува длъжен да й върне погледа против желанието си.

— Тя е в Италия с цялото си семейство, Флора — каза той, когато страшната лейди се залови отново за работа.

— В Италия ли е наистина? — запита Флора. — Където грозде и смокини растат навсякъде и гривни и огърлици от лава тази страна на поезията с пламтящи планини невероятно картинни макар че младите латернаджии бягат от околността им защото не искат да изгорят живи и не е за чудене толкова са млади и си носят белите мишки със себе си колко човечно, та тя в тази благословена страна ли е наистина? — обкръжена само със синевина и умирающи гладиатори и белведери макар самият мистър Ф. да не вярваше и да възразяваше, когато беше в настроение, че статуите и картините им не са верни тъй като или са натрупани с прекалено много скъпи и зле ушити дрехи и целите в гънки или пък са съвсем голи, което разбира се не изглежда вероятно макар че може би се дължи на крайностите между богати и бедни, което го обяснява.

Артър се опита да каже нещо, но не можа да се вреди, защото Флора пак подхвана:

— И Венеция запазена — каза тя. — Мисля, че и ти си бил там добре ли е или зле запазена че хората са така различни и макароните дали наистина ги ядат като фокусници, и защо не ги нарежат на по-дребно ти познаваш, Артър — скъпи Дойс и Кленъм — всъщност не скъпи и разбира се не Дойс, защото нямам удоволствие но моля, извини ме — нали познаваш Мантуа но какво общо има то с палтата Мантуа^[1], никога не съм могла да разбера.

— Мисля, че няма никаква връзка между двете, Флора — започна Артър, но тя го прекъсна пак.

— Щом казваш вярвам че е така и не мислех че има, но такава съм си току ми хрумне някоя мисъл и понеже нямам много не я изпускам уви беше време скъпи Артър, т.е., решително не скъпи и не Артър но ти ме разбираш когато една светла идея позлати онзи как го казват хоризонт на и прочие но — сега той е покрит с черни облаци и всичко е свършено.

Желанието на Артър да заговори за нещо съвсем друго по това време вече така ясно се изписа на лицето му, че Флора се спря и с нежен поглед го запита какво има.

— Имам силно желание да поговоря с една личност, която сега се намира у вас, Флора — сигурно е при мистър Казби, личност, която видях, че влезе тук и която беше печално подведена да напусне дома на един мой приятел.

— Папа се среща с толкова много и странни хора, че не бих посмяла да сляза долу за никого освен тебе, Артър — каза Флора, ставайки, — но заради тебе на драго сърце бих се спуснала със скафандър в морето та камо ли в столовата и ще се върна веднага ако се позанимаеш и същевременно не обръщаш внимание на лелята на мистър Ф., докато ме няма.

При тези думи и като му отправи един прощален поглед, Флора излезе от стаята и остави Кленъм в тревожни опасения след това страшно поръчение.

Първата промяна, която се прояви в поведението на лелята на мистър Ф., след като си изяде парчето препечен хляб, беше високо и дълго сумтене. Тъй като бе невъзможно да се изтълкува тази демонстрация иначе освен като предизвикателство спрямо него самия и мрачният й смисъл да бе непогрешим — Кленъм погледна жалостиво достопочтената, макар и зле настроена към него дама с надежда, че ще я обезоръжи със смиреното си покорство.

— Няма да ме гледате! — рече лелята на мистър Ф., цялата разтреперана от омраза. — Вземете това!

„Това“ беше коричката препечен хляб. Кленъм прие този дар с благодарствен поглед и го задържа в ръка с известно смущение, което се облекчи, когато лелята на мистър Ф. с твърде повишен глас извика:

— Момчето има придирчив стомах! Твърде е гордо, гнуси се да го изяде — и като стана от креслото си, размаха почтения си юмрук така близо под носа на Кленъм, че едва не го погъделичка. Ако не беше се върнала навреме Флора да го завари в това затруднено положение, можеше да има още последици. Без ни най-малко да се смути или изненада, Флора, напротив, поздрави одобрително старицата, че е „много оживена тази вечер“, и я отведе обратно на креслото й.

— Това момче има придирчив стомах — каза лелята на мистър Ф., като седна отново. — Дай му да яде плява!

— О, мисля, че няма да е по вкуса му, лельо — отвърна Флора.

— Казвам ти, дай му да яде плява — каза лелята на мистър Ф. и надникна зад Флора, за да стрелне с гневен поглед неприятеля си. — Само това се пада на придирчив стомах. Да започне да огризва всички корички, дявол да го вземе, дай му плява!

Под претекст, че го угощава с тази закуска, Флора го изведе на стълбите, докато лелята на мистър Ф. продължаваше да повтаря с неизразима злоба, че е „момче“ и че има „придирчив стомах“, и да настоява, че конското ястие, което му бе така настоятелно предписала, е точно за него.

— Такива неудобни стълби, Артър, и с толкова ъглови стъпала — прошепна Флора. — Имаш ли нещо против да ме прихванеш през кръста под пелерината ми?

С чувство, че слиза много смешно по стълбите, Кленъм изпълни искането й и пусна пищния си товар пред вратата на столовата. Всъщност дори и тук той се отърва с мъка, защото тя продължи да се гуши в него и да шепне:

— За бога, Артър, нито дума за това пред папа!

Тя придружи Кленъм в стаята, където Патриарха седеше сам, долепил обувките си до решетката на камината, и въртеше палци, като че ли никога не е вършил нищо друго. Младият патриарх, на 10-годишна възраст, го гледаше от портрета над него със същата ведрост. И двете гладки глави бяха еднакво сияещи, глуповати и издути.

— Мистър Кленъм, радвам се да ви видя. Надявам се, че сте добре, сър, надявам се, че сте добре. Моля, седнете, седнете, моля.

— Надявах се, че няма да ви намеря сам, сър — каза Кленъм, като седна, и се огледа съвсем разочаровано.

— А, така ли? — запита мило Патриарха. — Наистина ли?

— Но нали ти го казах, папа — извика Флора.

— Ах, разбира се! — отвърна Патриарха. — Да, точно така. Ах, разбира се!

— Моля ви, сър, отиде ли си мис Уейд? — тревожно запита Кленъм.

— Мис…? О, вие Уейд ли я наричате? — отвърна мистър Казби. — Много подходящо.

Артър отвърна бързо:

— А как я наричате вие?

— Уейд — каза мистър Казби. — О, винаги Уейд.

Като погледа няколко секунди филантропа с дългите копринено бели коси, през което време мистър Казби си въртеше палците и се усмихваше на огъня, като че ли искаше така добродушно да бъде изгорен от него, че би могъл да му прости, Артър започна:

— Извинете, мистър Казби…

— Не така, не така — каза Патриарха, — не така.

— Но мис Уейд беше с някого, с една млада жена, отгледана от мои приятели, върху която тя не изглежда да упражнява много добро влияние и която бих желал да уверя, че тези хора още се интересуват от нея.

— Така, така! — отвърна Патриарха.

— Ето защо ще бъдете ли така любезен да ми дадете адреса на мис Уейд?

— Ай, ай, ай! — каза Патриарха. — Колко жалко! Да бяхте изпратили да ми кажат, докато бяха още тук! Забелязах младата жена, Кленъм, с много черна коса и черни очи. Дано не греша, да, дали не греша?

Артър кимна с глава и повтори с променено изражение:

— Бъдете така добър да ми дадете адреса.

— Ой, ой, ой! — завайка се ласкаво Патриарха. — Колко жалко, колко жалко! Нямам никакъв адрес, сър. Мис Уейд живее повечето време в чужбина, мистър Кленъм. Това е вече от няколко години насам и е (ако може да кажа това за свой подобен и за една дама) много капризна и непостоянна до крайност, мистър Кленъм. Може да не я видя пак за дълго, много дълго време. Може и хич да не я видя вече. Колко жалко!

Сега Кленъм разбра, че имаше точно толкова надежда да получи подкрепа от Патриарха, колкото от портрета му, но все пак рече:

— Мистър Казби, бихте ли могли за удовлетворение на приятелите ми, за които ви споменах, и под каквато гаранция за запазване на тайната бихте счели за нужно да ми наложите, да ми дадете някакви сведения относно мис Уейд? Виждал съм я в чужбина, виждах я и тук, но не зная нищо за нея. Бихте ли могли да ми кажете нещо?

— Не мога да ви кажа нищо — отвърна Патриарха и заклати глава най-благосклонно. — Абсолютно нищо. Ц-ц-ц! Колко жалко, че тя стоя така малко, а вие се забавихте! Като доверено лице, от време на време съм заплащал пари на тази дама, но какво удовлетворение е това за вас, сър?

— Наистина никакво, сър — каза Кленъм.

— Наистина никакво, сър — се съгласи Патриарха и лицето му светна в добродушна усмивка към огъня. — Намерихте мъдрия отговор, мистър Кленъм. Наистина никакво, сър.

Като го гледаше как седи и си върти загладените палци, Кленъм си помисли, че така ще извърта и въпроса, ако продължат разговора, без да отиде нито крачка напред, и това му помогна много да се убеди, че усилието му е напразно. Оня можеше спокойно да се унася в мислите си, защото мистър Казби, свикнал да успява навсякъде благодарение на обема си и на белите си коси, знаеше, че силата му се крие в мълчанието. И така Казби седеше и въртеше палци, а от всяка подутина на плешивото му теме и чело се излъчваше ведрина, която озаряваше всичко наоколо.

С тази гледка пред очите Артър стана да си върви, когато от вътрешния док, където милият кораб Панкс хвърляше котва, когато не беше на път, се чу шумът на тежко приближаващия се кораб. На Артър му се стори, че шумът започна демонстративно отдалече, като че ли мистър Панкс искаше да внуши на някого, че иде от дълъг път.

Той се ръкува с мистър Панкс, който донесе няколко писма за подпис на работодателя си. При здрависването мистър Панкс само си почеса веждата с левия пръст и изсумтя веднъж, но Кленъм, който го разбираше сега по-добре отпреди, схвана, че за тази вечер вече си е свършил работата, и поиска да му каже една дума навън. Затова, като си взе сбогом с мистър Казби и (което беше по-труден процес) с Флора, той тръгна бавно по направлението на мистър Панкс.

Не мина дълго и мистър Панкс се появи. Той се ръкува, повторно изсумтя многозначително и когато си свали шапката, за да си повдигне косата, Артър помисли, че му дава знак да заговори като човек, който добре знае какво се е случило. Затова каза направо:

— Сигурно наистина си бяха отишли, Панкс?

— Да — отвърна Панкс. — Наистина си бяха отишли.

— Дали знае той, къде мога да намеря тази жена?

— Не мога да кажа. Но мисля, че знае.

А мистър Панкс не знаеше ли? Не, мистър Панкс не знаел. А не знаеше ли мистър Панкс нещо за нея?

— Предполагам, че знае за нея, колкото и тя самата знае за себе си — отвърна този достоен мъж. — Тя е нечие дете, на никого, на кого да е, ничие. Сложете я в една стая тук, в Лондон, с които и да са шестима, достатъчно възрастни хора, за да й бъдат родители, и родителите й може да се окажат между тях, без тя да знае кои са. Те може да са във всяка къща, която е пред очите й, във всяко гробище, край което минава, може да ги срещне по всяка улица, може спокойно да се запознае с тях по всяко време и да не разбере, че са те. Тя не знае нищо за тях. Не знае нищо за никой свой роднина. Никога не е знаела. Никога няма да узнае.

— Може би мистър Казби би могъл да я осветли?

— Може би — каза Панкс. — Предполагам, че може, но не зная. От дълго време у него има поверени за нея пари (разбирам, че не са много) да й дава по малко, когато й са съвсем нужни. Понякога е много горда и дълго време не иска да се докосва до тях, но понякога е в такава нужда, че е принудена да ги взема. Животът й е страшно тежък. По-озлобена, по-избухлива и импулсивна и по-отмъстителна жена няма на света. Тя е идвала за пари тази вечер. Казала, че й трябват за специален случай.

— Мисля, че случайно узнах какъв случай — замислено забеляза Кленъм, — искам да кажа в чий джоб ще влязат парите.

— Наистина ли? — запита Панкс. — Ако е някакво споразумение, препоръчвам на партньора й да е точен в изпълнението му. Не бих желал да падна в ръцете на тази жена, колкото млада и хубава да е, ако съм й направил зло; не бих — та ако ще да ми дадат двойно толкова пари, колкото има господарят ми. Освен — добави Панкс като уговорка — ако имах някаква неизлечима болест и бих желал да си сложа края.

Артър бързо прекара през ума си собствените си наблюдения и намери, че доста се покриват с мнението на мистър Панкс.

— Само се чудя — продължи Панкс, — че досега не е видяла сметките на моя господар, като единствен човек, който е свързан с нейната история и когото тя може да пипне. Като споменавам за това, може да ви кажа, само между нас, че понякога и аз съм изкушаван да му светя маслото.

Артър се стъписа и рече:

— Боже мой, Панкс, не говори така.

— Добре ме разберете, сър — каза Панкс и сложи ръката си с изпочупените и набити с въглища нокти върху ръката на Артър. — Не да му прережа гърлото, но кълна ви се във всичко мило, ако го прекали, ще му отрежа къдриците.

Като изрече тази страшна заплаха, която го представи в нова светлина, мистър Панкс се почувствува много важен, изсумтя няколко пъти, запухтя и се отдалечи.