Чарлз Дикенс
Малката Дорит (63) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XXVІ
Жътва на плява

Предизвестил идването си с пъхтене и бързи стъпки, мистър Панкс се втурна в кантората на Артър Кленъм. Следствието бе завършено, писмото оповестено, банката фалирала, останалите образцови предприятия, изградени от слама, пламнаха и се превърнаха в дим. Прехваленият пиратски кораб бе експлодирал всред огромна флота от разнокалибрени кораби и лодки и на дъното остана само разруха: корпуси на кораби пламтяха, барутни погреби избухваха, големи оръдия се самовъзпламеняваха и разкъсваха на парчета приятели и съседи, давещи се ловяха за сламки и потъваха всеки миг, трупове на изтощени плувци и акули се носеха по водата.

В кантората на фабриката нямаше и помен от обичайното трудолюбие и ред. Неотворени писма и незаведени книжа бяха пръснати по бюрото. Всред тези белези на обезсърчение и безнадеждност шефът на кантората седеше на мястото си в бездействие, със скръстени на бюрото ръце и сведена над тях глава.

Мистър Панкс се втурна вътре, видя го и се закова на мястото си. След миг и мистър Панкс скръсти ръце на бюрото и отпусна глава; известно време те седяха така бездейни и смълчани, разделени от ширината на стаичката.

Мистър Панкс пръв вдигна глава и проговори:

— Аз ви убедих да сторите тази стъпка, мистър Кленъм. Признавам. Наругайте ме, както щете. Както и да ме ругаете, няма да е по-зле, отколкото сам се ругая. Не може да ме ругаете повече, отколкото заслужавам.

— О, Панкс, Панкс! — отвърна Кленъм. — Не говори така. Ами аз самият какво заслужавам?

— По-добра съдба!

— Аз — продължи Кленъм, без да го слуша, — който разорих съдружника си! Панкс, Панкс, разорих Дойс! Честният, самоиздигнал се, неуморим старец, който си е пробил път в живота само с труд; човекът, който се е борил с толкова разочарования и е излязъл от тази борба такъв добър и такъв оптимист; човекът, на когото така съчувствувах и за когото исках да бъда докрай полезен и верен; разорих го — докарах срам и позор на главата му, разорих го, разорих го!

Мъката, която тази мисъл му причиняваше, беше така тежка за гледане, че мистър Панкс започна да си скубе косата от отчаяние.

— Упрекнете ме! — извика Панкс. — Порицайте ме, сър, или сам ще предприема нещо! Наречете ме глупак, негодник. Кажете: магаре, как можа да извършиш това? Скот, какво имаше наум? Ударете ме някъде! Кажете ми нещо обидно!

През цялото време Панкс си скубеше най-безжалостно и жестоко острата коса.

— Ако не се беше поддал на тази фатална мания, Панкс, повече от състрадание, отколкото за отмъщение — колко по-добре щеше да е и за тебе, и за мене!

— Нападайте ме, сър! Нападайте! — извика Панкс и скръцна зъби от угризение на съвестта.

— Ако никога не беше правил онези проклети изчисления и не беше извлякъл изводите си с такава ужасна точност — изпъшка Кленъм, — колко по-добре щеше да е за тебе, Панкс, и за мене!

— Ха така, сър! Нападайте още! — извика Панкс и пусна косата си. — Нападайте още, още!

Кленъм обаче, като видя, че онзи се бе поуспокоил, реши, че е казал всичко, което бе искал да каже, и дори нещо повече. Той му стисна ръката и само рече:

— Слепци водят слепите, Панкс! Слепци водят слепите! Но Дойс, Дойс, Дойс, моят пострадал съдружник.

Това отново го накара да клюмне глава над бюрото.

Като поседяха отново така с увиснали глави и смълчани, Панкс пак отново заговори пръв:

— Не съм си лягал, сър, откакто се заговори за това. Къде ли не ходих, при големи и при малки, дано открия някаква надежда да спасим малко пепел от жарта. Напразно всичко! Всичко загубено! Всичко стопено!

— Зная — рече Кленъм, — твърде добре ми е известно.

Мистър Панкс отговори с въздишка, която като че ли се откърти от дъното на душата му.

— Ето на̀ вчера, Панкс — каза Артър, — в понеделник, имах твърдото намерение да продам, да реализирам сумата и да му сложа край.

— Не мога да кажа същото за себе си, сър — отвърна Панкс. — Макар че ми е чудно колко много хора са щели да реализират, именно вчера, от всичките триста шестдесет и пет дни на годината, ако не бе вече твърде късно!

Пухтенето му, което обикновено беше комично, сега изглеждаше по-трагично от стенание, а самият той бе така изпоцапан и занемарен, че можеше да се вземе за истински портрет на Злополуката, ако образът не беше така замазан от непочистване.

— Мистър Кленъм, дали не бяхте вложили… всичко?

Той се препъна, преди да изрече последната дума, и я изрече с голяма мъка.

— Всичко.

Мистър Панкс отново вкопчи пръсти в острата си коса и я задърпа така силно, че изскубна няколко снопа. Той ги погледа с дива ярост и ги пъхна в джоба си.

— Моят път е ясен — каза Кленъм и избърса няколко сълзи, които се търколиха по лицето му. — Няма време за губене. Каквото мога да поправя, колкото и мизерно да е то, ще го направя. Трябва да изтрия и най-малкото петно от името на моя съдружник. За себе си не бива да задържам нищо. Трябва да отстъпя на кредиторите ни правото да ръководя предприятието, с което така злоупотребих, и трябва да отработя до края на живота си, доколкото мога, грешката или престъплението си.

— Невъзможно ли е да се преодолее временно този момент?

— Невъзможно. Нищо не може да се направи сега, Панкс. Колкото по-скоро предам работата в други ръце, толкова по-добре за нея. Тази седмица има да се посрещат плащания, които и така, и така ще докарат катастрофата след няколко дни, дори ако ги отсроча и успея да запазя в тайна катастрофата. Цяла нощ мислих какво да правя; сега ми остава само да ликвидирам.

— Но самичък ли смятате? — каза Панкс, чието лице беше овлажняло, като че ли парата се превръщаше във вода със самото печално пухтене. — Вземете някой юрист да ви помага.

— Може би ще е по-добре.

— Вземете Ръг.

— Работата не е кой знае каква. Той няма да се справи по-зле от кой да е друг.

— Да доведа ли Ръг, мистър Кленъм?

— Ако имаш време, ще съм ти много благодарен.

Мистър Панкс моментално наложи шапката си и запухтя към Пентънвил. Докато го нямаше, Артър не вдигна глава от бюрото, а продължи да седи така.

Мистър Панкс се завърна със своя приятел и професионален съветник, мистър Ръг. По пътя мистър Ръг бе имал достатъчно възможност да разбере душевното състояние на мистър Панкс и затова започна професионалното си посредничество, като помоли този господин да се махне, за да не пречи. Мистър Панкс се подчини, съкрушен и покорен.

— Той много прилича на дъщеря ми, сър, когато заведохме иск по делото Ръг и Бокинз за нарушение на обещание за женитба, в което тя бе тъжителката — каза мистър Ръг. — Проявява много силен и открит интерес към делото. Възбуден е. В нашата професия не може да се постигне нищо с възбуждение, сър.

Докато си свали ръкавиците и ги сложи в шапката си, той разбра с един поглед каква голяма промяна е настъпила у клиента му.

— Със съжаление виждам, сър — каза мистър Ръг, — че и вие сте се оставили да ви надвият чувствата. Но моля ви, недейте, моля, недейте. Подобни загуби са много възмутителни, сър, но трябва да ги погледнем в лицето.

— Ако парите, които пожертвувах, бяха само мои, мистър Ръг — въздъхна мистър Кленъм, — много по-малко щях да държа на това.

— Наистина ли, сър? — каза мистър Ръг и весело потри ръце. — Вие ме изненадвате. Това е странно, сър. Опитът ми ме е научил, че обикновено хората държат най-много на собствените си пари. Виждал съм хора, които са се отърсвали от доста много чужди пари и са го понасяли твърде добре, твърде добре наистина, наистина.

С тези утешителни думи мистър Ръг седна на един стол до бюрото и пристъпи към работа.

— А сега, мистър Кленъм, разрешете да разгледаме въпроса. Да видим какво е състоянието на нещата. Въпросът е прост. Той е обикновеният, ясен, прям, трезвен въпрос: какво можем да направим за себе си? Какво можем да направим да спасим себе си?

— Този въпрос не се отнася до моя случай, мистър Ръг — каза Артър. — Вие грешите още в самото начало. Въпросът за мене е какво мога да направя за съдружника си, как мога най-добре да поправя стореното му зло.

— Знаете ли, сър — помъчи се да го убеди мистър Ръг, — боя се, че вие все още се оставяте да ви надвиват чувствата. Думата „поправя“ не ми харесва, сър, освен като регулатор в ръцете на съдиите. Извинете, но чувствувам като свой дълг да ви предупредя: не оставяйте да ви надвият чувствата.

— Мистър Ръг — каза Кленъм, напрегнал сили да извърши каквото бе решил, и изненада джентълмена, като показа, че в отчаянието си има ясно определена цел, — имам впечатление, че не сте много склонен да възприемете курса, който съм решил да държа. Ако поради това вие не бихте желали да се заемете с делото, то съжалявам, но ще потърся помощ другаде. Пак повтарям обаче, че е безполезно да спорим по въпроса.

— Добре, сър — сви рамене мистър Ръг. — Добре, сър. Щом като работата трябва да се извърши от нечии ръце, то нека бъде от моите. Същия принцип имах и по делото Ръг и Бокинз. Такъв е принципът ми в повечето дела.

Тогава Кленъм изложи на мистър Ръг непоклатимото си решение. Той каза, че съдружникът му е много простодушен и честен човек и че във всичко, което смята да прави, той се ръководи от уважение към характера и чувствата на своя съдружник. После обясни, че съдружникът му е в чужбина, ангажиран във важно мероприятие, и затова е най-добре да заяви открито, че приема върху себе си вината за необмислената си постъпка, и да освободи съдружника си от всякакво участие в отговорността, за да не пострада успехът на мероприятието и да не падне ни най-малкото подозрение върху честта и доверието на съдружника му в чужбина. Той каза на мистър Ръг, че единственото възможно изкупление, което му остава, е да запази честта на съдружника си неопетнена и да заяви открито и безрезервно, че той, Артър Кленъм, от тази фирма на своя глава и против изричното предупреждение на съдружника си е вложил капитала на фирмата във фалиралите мошенически предприятия; че такова удовлетворение ще послужи на съдружника му повече, отколкото на всеки друг, и затова трябва да се започне оттук. С оглед на това смяташе да напечата декларация в този смисъл, която вече беше съчинил; и не само да я разпрати до клиентите на фирмата, но и да я публикува във вестниците. Едновременно с тази мярка (описанието на която накара мистър Ръг да прави безброй кисели физиономии и да се върти неспокойно на стола си) той смяташе да изпрати писма до всичките си кредитори, с което тържествено да снеме вината от своя съдружник и да им съобщи, че фирмата спира работата, докато чуе мнението им и докато той влезе във връзка със съдружника си, и същевременно смирено се слага на тяхно разпореждане. Ако, като се вземе под внимание невинността на съдружника му, работите могат да се подхванат така, че фабриката да заработи изгодно, та да се превъзмогне настоящият провал, тогава неговият дял да се върне на съдружника му като единствената парична отплата, която той може да му даде за мъката и загубата, които така злополучно му бе навлякъл, а на него самия да се отдели само една минимална заплата, достатъчна за прехраната му, като при това се моли да го оставят да работи във фирмата като верен служител.

Мистър Ръг видя ясно, че няма да може да предотврати постъпката и все пак киселото му лице и неспокойните крайници така много настояваха за протест, че не можа да не го направи.

— Не възразявам, сър — каза той. — Не споря по никоя точка с вас. Ще проведа нарежданията ви, сър, но протестирам!

И тогава мистър Ръг изложи не без многословие точката на своя протест, както следва, че целият град, дори цялата страна се намира в първия бяс от последното разкритие и гневът срещу жертвите ще е много силен; че неизмамените сигурно страшно ще се пенят срещу пострадалите, че не са постъпили мъдро като тях; измамените пък сигурно щели да си търсят извинения и доводи, от които непременно щели да се стараят да лишат другите пострадали; че било много вероятно всеки отделен пострадал възмутено да си казва, че ако не бил примерът на другите пострадали, той никога не би се изложил на този риск; че една декларация като тази на Кленъм, направена в този момент, ще му навлече цяла буря от неприязън и щяла да направи невъзможно всякакво снизхождение от страна на кредиторите или споразумение помежду им; че щял да стане единствен прицел на пръснатия кръстосан огън, който можел да го провали от десет места.

На всичко това Кленъм само отговори, че приема целия протест, но нито една точка от него не намалява, нито може да намали силата на желанието му публично да освободи от отговорност съдружника си. И така веднаж завинаги той помоли мистър Ръг веднага да му помогне да се свърши работата. След тези думи мистър Ръг се залови за работа, а пък Артър задържа за себе си само книгите и дрехите си и малкото пари, които имаше в себе си, а неголямата си лична банкова сметка приложи към търговските книжа.

Обявата бе направена и бурята се разрази. Хиляди озверени хора търсеха някой жив човек, на когото да си изсипят гнева; и с тази забележителна обява живият човек сам се навря в очите им, за да го качат на ешафода. Когато дори хора, които нямаха нищо общо с делото, не останаха безразлични към скандала, можеше ли да се очаква, че онези, които бяха загубили пари, ще се отнасят снизходително? Дъжд от писма с ругатни и упреци се изсипа от кредиторите; мистър Ръг, който седеше на високия стол пред бюрото, ги четеше всеки ден и след една седмица заяви, че се опасява от заповед за арест.

— Трябва да понеса последиците от постъпката си — каза Кленъм. — Призовките ще ме намерят тук.

Още на другата сутрин, когато завиваше в Двора на кървящото сърце, покрай ъгъла на мисис Плорниш, тя го причака на вратата и тайнствено го помоли да влезе в Щастливия котидж. Там завари мистър Ръг.

— Реших да ви причакам тук. На ваше място не бих отишъл в кантората тази сутрин, сър.

— Защо, мистър Ръг?

— Доколкото ми е известно, има пуснати пет заповеди за арест.

— Колкото по-скоро се свърши, толкова по-добре — каза Кленъм. — Нека ме приберат веднага.

— Да, но — каза мистър Ръг и застана между него и вратата — послушайте, послушайте ме, за бога. Те няма много да се забавят да ви приберат, мистър Кленъм, и не се съмнявам в това, но послушайте съвета ми. Почти винаги в подобни случаи някой дребен кредитор излиза на пръв план и вдига голям шум. Сега виждам, че нещо подобно е станало и тук — едно просто нареждане на Кралския съд, — и имам основание да вярвам, че именно за него ще ви задържат. На ваше място не бих желал да бъда задържан по такова нареждане, сър.

— Защо пък не? — запита Кленъм.

— Бих предпочел да бъда арестуван за нещо голямо, сър — каза мистър Ръг. — Да си запазя престижа! Като ваш професионален съветник, бих предпочел да ви арестуват по нареждане на някое от върховните съдилища, ако нямате нищо против да ми направите тази услуга. Така е по-внушително.

— Мистър Ръг — каза в отчаянието си Артър, — единственото ми желание е да се свърши по-скоро. Ще вървя, пък да става, каквото ми е писано.

— Само още една разумна дума, сър! — извика мистър Ръг. — Това е разумното. Другото може да ви е по вкуса, но това е по разум! Ако ви арестуват за дребния дълг, сър, ще отидете в Маршалси, а вие знаете какво представлява Маршалси. Така тясно, така душно! Докато в Кралския затвор…

Мистър Ръг направи широк жест с ръка, да покаже голям простор.

— Бих предпочел да отида в Маршалси — казан Кленъм, — отколкото в другия затвор.

— Наистина ли казвате така, сър? — отвърна мистър Ръг. — Е, това е вече въпрос на вкус и можем да вървим тогава.

Отначало той се почувствува малко засегнат, но после му мина. Те прекосиха двора. Кървящите сърца проявиха по-голям интерес към Артър сега, след разорението му, отколкото кога да е преди. Сега гледаха на него като на свой човек, който е проиграл свободата си. Много от тях излязоха да го видят и лицемерно си казваха един на друг: „Колко е смазан!“ Мисис Плорниш и баща й стояха на стъпалата в техния край на двора, крайно натъжени, и клатеха глави.

Когато дойдоха в кантората, не видяха никой да ги чака. Но един възрастен евреин, спиртосан от ром, дойде по петите им и надникна през стъклото, преди мистър Ръг да бе отворил и едно от ежедневните писма.

— О — каза мистър Ръг, като вдигна очи от писмата. — Здравейте. Влезте. Мистър Кленъм, мисля, че това е господинът, за когото ви споменах.

Господинът обясни, че е дошъл по „една спешна работа“, и показа заповедта за арест.

— Да ви придружа ли, мистър Кленъм? — учтиво запита мистър Ръг и потри ръце.

— Бих предпочел да отида сам, благодаря ви. Бъдете така добър да ми изпратите дрехите.

Мистър Ръг отговори ведро, че ще изпълни поръчката, и се ръкува с него. Тогава той и придружителят му слязоха долу, взеха първото срещнато превозно средство и поеха към старите порти.

— Най-малко съм си мислил — си каза Кленъм, — че някога ще вляза тук по този начин!

Мистър Чивъри беше дежурен и младият Джон беше в портиерната — или току-що свършил дежурството си, или в очакване да го поеме. Като видяха кой е затворникът, двамата останаха изненадани повече, отколкото можеше да се очаква от тъмничари. Старият Чивъри се здрависа с него някак стеснително и рече:

— Не си спомням, сър, някога да съм бил по-малко радостен да ви видя.

По-младият мистър Чивъри, по-сдържан, не се и здрависа с него; той остана да го гледа с такова нерешително изражение, че дори Кленъм можа да го забележи въпреки мъката си. Изведнъж младият Джон изчезна в затвора.

Мистър Кленъм познаваше добре реда на това място и знаеше, че трябва да остане известно време в портиерната, та седна в един ъгъл, извади някакви писма от джоба си и се престори, че ги чете. Те не бяха така погълнали вниманието му, че да не забележи как старият Чивъри бдеше да не влизат затворници в портиерната; как правеше знаци с ключовете си на едни да не влизат, как мушкаше с лакътя си други да излязат и как се стараеше, доколкото му бе възможно, да облекчи страданието му.

Артър седеше, забил поглед в земята, потънал в спомени за миналото и размисъл за настоящето, без да се спира ни на едното, ни на другото, когато усети, че го бутат по рамото. Беше младият Джон, който рече:

— Сега може да дойдете.

Той стана и последва младия Джон. Като направиха две-три крачки отвъд вътрешната желязна порта, младият Джон се обърна и му рече:

— Трябва ви стая. Приготвих ви.

— От сърце ви благодаря.

Младият Джон се обърна пак и го отведе до старата врата, по старите стълби, в старата стая. Артър протегна ръка. Младият Джон я погледна, после го погледна строго — наду се, задави се и рече:

— Не зная дали мога. Не, виждам, че не мога. Помислих си обаче, че ще ви е приятно да сте в тази стая, и ето ви я.

Когато той си отиде (а той си отиде веднага), удивлението на Кленъм от това странно поведение отстъпи място на чувствата, които празната стая събуди в нараненото му сърце, и на напиращите спомени от единственото добро и благородно същество, което я бе осветило с присъствието си! Той така силно почувствува отсъствието й от стаята, която му се видя пуста без нея, и при промяната в съдбата си изпита такава нужда от нейното вярно, любещо лице, че опря чело о стената да се изплаче, та да му олекне на сърцето, и зарида: О, моя малка Дорит!