Чарлз Дикенс
Малката Дорит (4) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава ІІІ
У дома

Беше лондонска неделна вечер — мрачна, спарена, задушна. Полудели черковни камбани във всички степени на дисонанса, резки или глухи, дрезгави или ясни, бързи или бавни, се сливаха в отвратителен отзвук. Тъжни улици, покрити със саван от сажди, потопяваха в униние душите на хората, осъдени да ги гледат дълбоко унили от прозорците си. На всеки кръстопът, по всяка уличка, почти при всеки завой гърмеше, звънеше, дрънкаше тъжна камбана, сякаш в града върлуваше чума и колички с мъртъвци обикаляха по всички посоки. Всичко, което би могло да достави отмора за преуморените хора, беше затворено с девет катинара. Никакви картини, никакви неизвестни животни, редки растения и цветя, никакви естествени или изкуствени чудеса от стария свят — на всичко беше наложено такова безпощадно просветено табу, щото грозните полинезийски божества в Британския музей биха могли да предположат, че са отново в своята родина. Само улици, улици и улици за гледане. Само улици, улици, улици за вдишване. Никаква промяна за угнетената душа, нищо да я съживи. И за уморения труженик оставаше само да сравни еднообразието на седмия ден с еднообразието на шестте, да размисли колко скучен е животът и да го поправи или влоши — според възможностите си.

В такъв щастлив момент, така благоприятен за размисли върху религията и нравствеността, мистър Артър Кленъм, току-що пристигнал от Марсилия през Дувър, а от Дувър — с дилижанса „Синеоката девойка“, седеше край прозореца в едно кафене на Лудгейт хил. Десет хиляди почтени къщи го заобикаляха и се мръщеха на улиците, сякаш във всяка живееха десетимата младежи от дервишката приказка, които всяка нощ си почерняли лицата и оплаквали страданията си. Заобикаляха го петдесет хиляди леговища, гдето хората живееха в такава нездрава обстановка, че прясната вода, която оставяха в претъпканите стаи в събота вечер, не можеше вече да се пие в неделя сутринта; а милорд депутатът от тяхното графство се чудеше, че не могли да заспят в едно помещение заедно с месото, купено от месаря. Затворени къщи, гдето хората се задушаваха като в затворени кладенци или шахти, се простираха на цели мили по всички посоки на компаса. Вместо чиста, свежа река през целия град протичаше ужасната мръсотия на градските канали. Какво не достигаше на почти милиона жители, осъдени да работят шест дни в седмицата сред тази Аркадия, отгдето не можеха да избягат от люлката до гроба — какво им не достигаше в седмия ден? Очевидно само един строг полицай.

Мистър Артър Кленъм седеше край прозореца в кафенето на Лудгейт хил, броеше ударите на съседната камбана, превръщаше ги неволно в музикален мотив и се питаше колко ли болни ще изпрати тя в течение на годината. С наближаване на богослужението ускореният й звън ставаше все по-непоносим. В последния четвърт час се превърна в натрапчива подкана към населението да отиде на черква. На черква, на черква! Когато останаха десет минути, разбрала, че богомолците ще бъдат малко, започна да звъни бавно и унило. Няма да дойдат, няма да дойдат, няма да дойдат! В последните пет минути загуби всяка надежда и в продължение на триста секунди разтърси всички съседни къщи с по един отчаян стон в секунда.

— Слава богу! — каза си Кленъм, когато часовникът удари и камбаната млъкна.

Но нейният звън пробуди в паметта му дълга поредица от тъжни неделни дни, чието шествие не спря с камбаната, а продължи.

— Да ме прости бог — промълви той, — както и тия, които ме възпитаваха. Колко мразех този ден!

Припомни си една тъжна неделя от своето детство, седнал със скръстени ръце, разтреперан пред ужасната книжка, започнала да поучава бедното дете още със заглавието си: „Защо вървиш към гибел?“ Едно любопитство, което той, още с престилчица и къси панталонки, не можеше да задоволи; а по-нататък, за да привлече още повече детското съзнание, книжката предлагаше на всеки ред скоби със забележка: Посл. към сол. ІІІ:6 и 7^[1]. Припомни си сънния неделен ден от юношеските години, когато патрул от трима учители го водеше като дезертьор три пъти дневно в черква, морално окован с още едно момче; а той би разменил с готовност две нахранвания с несмилаеми проповеди срещу една-две унции най-просто овнешко — оскъдната храна за тялото му. Припомни си нескончаемите неделни дни, когато майка му седеше със строго изражение и неумолимо сърце по цял ден пред Библията — подвързана сякаш от самата нея с твърди, голи, тесни корици, украсена само на предната корица с изображение на верига, с гневни червени обрезки в трите страни, сякаш тъкмо тази книга беше крепост срещу добродушието, естествените привързаности и нежни разговори. Припомни си една противна неделя малко по-късно, когато седеше възмутен и тъжен към края на нескончаемия ден с обидено сърце, опознал благотворното влияние на Новия завет толкова, колкото ако го бяха възпитавали езичници. Цял легион неделни дни, изпълнени с безполезна горчивина и мъка, се изнизаха полека пред него.

— Извинете, сър — запита пъргавият сервитьор, докато изтриваше масата, — желаете ли да видите стаята си?

— Да, тъкмо смятах да го сторя.

— Девойче! — извика сервитьорът. — Господинът от номер седем иска да види стаята си!

— Почакайте! — каза Кленъм, като стана. — Мислех за друго и отговорих машинално. Няма да нощувам тук. Отивам си в къщи.

— Така ли, сър? Девойче! Г’динът от номер седем няма да спи тук. ’Тива си в къщи.

Кленъм седна на същото място, загледан в гаснещия ден, в тъжните къщи отсреща и си казваше, че ако безплътните души на някогашните обитатели биха могли да ги видят, ще се окайват, загдето са били затворени в тях. Някое лице се показваше от време на време зад мътното стъкло на прозореца и се изгубваше отново в полумрака, сякаш се бе нагледало на живота и бързаше да го напусне. След малко между него и отсрещните домове се проточиха косо дъждовни нишки, хората почнаха да се приютяват в отсрещния пасаж и да поглеждат безнадеждно към небето, защото дъждът се засилваше. Появиха се мокри чадъри, опръскани поли и кал. Кой би могъл да каже защо е тази кал и откъде се появи? Но тя се появи ненадейно, като човешка тълпа, и след пет минути изпръска всички Адамови синове и дъщери. Фенерджията бе тръгнал да пали лампите; а пламъкът, бликащ изпод пръстите му, сякаш се учудваше защо му позволяват да осветлява такава грозна картина.

Мистър Артър Кленъм си взе шапката, закопча палтото си и излезе. На полето дъждът събужда хиляди приятни ухания и всяка капка би се свързала с някаква прекрасна форма, изникваща за живот. В града той само засилваше неприятния дъх на спарено и беше нездрава, топла, замърсена, жалка добавка към уличните вади.

Мистър Кленъм пресече улицата при катедралата „Свети Павел“ и се спусна почти до брега на реката през стръмните криви улички (по онова време още по-криви и тесни), които се намират между реката и бедняшкия Чипсайд. Минавайки ту покрай плесенясалия молитвен дом на някаква забравена секта, ту покрай осветените прозорци на черква без богомолци, очакваща някой предприемчив Белцони^[2] да я изрови и разкрие историята й; покрай безгласни складове и кейове или покрай тесни улички, които се спускат към реката, гдето тъжна бележчица: „Намерен удавник“, ридаеше на мократа стена, той стигна най-после до къщата, която търсеше. Стар тухлен дом, дотолкова задимен, че изглеждаше съвършено черен, съвсем самотен зад входната врата. В малкия четвъртит двор пред него растяха няколко храста и малко трева, обилна като ръждата по желязната ограда наоколо. По-нататък — безредни коренища. Домът беше двуетажен, с дълги тесни прозорци в тежки рамки. Преди много години му бе хрумнало да се наклони на една страна; но го бяха привдигнали и сега се подпираше на пет-шест грамадни патерици; тези пострадали от времето, опушени и буренясали гимнастически паралелки за съседските котки не изглеждаха вече много сигурна подпора.

— Нищо не се е променило — промълви пътникът, като се спря и огледа наоколо. — Тъмно и жалко както винаги. Прозорецът на мама свети; не е угасвал, както изглежда, още от времето, когато си идвах два пъти в годината от училище и влачех куфара си през двора. Да, да, да…

Отиде до вратата, над която се издаваше балдахин от резба, представляваща драпирани кърпи за лице и детски глави с водянка в мозъка, изобразени по някогашната мода; и почука. Скоро по каменния под на коридора се чуха провлечени стъпки и един старец отвори вратата; беше прегърбен и сух, но с будни очи.

Той вдигна свещта, която държеше, за да помогне на острия си поглед.

— О, мистър Артър! — каза без ни най-малко вълнение той. — Върнахте ли се най-после? Влезте.

Мистър Артър влезе и затвори вратата.

— Понапълнели сте и сте заякнали — продължи старецът, като се обърна да го погледне отново все още с вдигната свещ, и заклати глава; — но, според мене, не приличате на баща си. Нито на майка си.

— Как е мама?

— Както винаги напоследък. Не напуска стаята дори когато не е на легло, и надали е излязла петнадесетина пъти през последните години.

Влезли бяха в просторна, скромно наредена трапезария. Старецът остави свещника на масата, подпря десния лакът с лявата си ръка, поглади набръчканите си бузи и загледа госта. Артър подаде ръка. Старецът я пое доста студено; предпочиташе, както изглежда, бузите си. И побърза да се върне към тях.

— Съмнявам се дали майка ви ще се зарадва, че се завръщате в събота, Артър — каза той, като поклати предпазливо глава.

— Няма да ме върнете обратно, предполагам.

— О, аз ли? Не съм господар тук. И не бих сторил такова нещо. Много години стоях между баща ви и майка ви. Не смятам да заставам сега между майка ви и вас.

— Ще й кажете ли, че съм се върнал?

— Да, Артър, разбира се. Ще й кажа, че сте се върнали. Почакайте тук, моля ви се. Ще видите, че стаята не се е променила.

Той взе от бюфета друга свещ, запали я, остави първата на масата и тръгна да изпълни поръчението. Беше нисък, плешив старец в черен редингот, с високи рамене, с черна жилетка, жълтеникави къси панталони и високи гети от същия цвят. Ако се съди по облеклото, можеше да мине и за чиновник, и за слуга, и всъщност от години беше и едното, и другото. Единственото му украшение беше часовник, спуснат с извехтяла черна панделка в съответния джеб, а потъмнял бронзов ключ, закачен над него, показваше къде е потънал. Главата беше леко изкривена, целият беше някак наклонен на една страна като рак, сякаш основите му се бяха наклонили едновременно с тези на къщата и би трябвало да го подпрат по същия начин.

— Каква слабост! — си каза Артър Кленъм, когато старецът излезе. — Бих могъл да се разплача от това посрещане! А при това нито съм изпитвал, нито съм очаквал нещо друго.

Не само би могъл, но и наистина се разплака. Минутна слабост на човек, разочарован в зората на своя живот, но все още неспособен да се отрече от всяка надежда. Успя да се овладее, взе свещта и разгледа стаята. Старите мебели стояха на старите си места; „Десетте египетски беди“, потъмнели от лондонските беди — мухите и дима, — висяха в стъклени рамки по стените. Тук беше и малкото, съвършено празно шкафче с много отделения, обковано с олово като ковчег, и тъмният, както винаги празен килер, гдето неведнъж го затваряха за наказание в дни, когато му се струваше, че това е преддверието на ония предели, към които той, според някогашната книжка, се е втурнал. На бюфета си беше големият, грубо изработен часовник, който се мръщеше със злорадство, когато Артър не бе научил урока си, а когато веднъж в седмицата го навиваха с железен ключ, звънеше така, сякаш ръмжеше свирепо, предчувствувайки какви беди ще му донесе. Но старецът вече се бе върнал и каза:

— Ще вървя напред, Артър, за да ви светя.

Артър го последва по стълбите, облицовани с ламперия на квадрати като надгробни плочки, и влезе в полутъмна спалня, гдето подът беше дотолкова хлътнал, че камината се намираше в нещо като падина. На черен диван, напомнящ катафалка, с облегалка една-единствена дълга възглавница, като дръвника на палача от доброто старо време, седеше майка му във вдовишка рокля.

Откакто Артър помнеше, бащата и майката не се погаждаха. Да стои безмълвно всред пълна тишина, да поглежда уплашено от едно отвърнато лице към друго — това беше най-спокойното занимание в неговото детство. Майка му го целуна сега с ледена целувка и му подаде четири пръста във вълнена ръкавица. След този поздрав той седна срещу нея от другата страна на малката масичка. В камината гореше огън, както винаги — денем и нощем — от петнадесет години насам. На плочата имаше чайник, както винаги — денем и нощем — от петнадесет години насам. Върху жарта имаше пласт влажна пепел, а друг пласт беше събран под решетката, както винаги — денем и нощем — от петнадесет години насам. В застоялия въздух се носеше лъх на черна боя, която се изпаряваше от облеклото на вдовицата от петнадесет месеца, а от дивана-катафалка — от петнадесет години.

— Променили сте някогашните си навици, майко.

— Светът се стесни за мене до тия размери, Артър — отвърна тя, като огледа стаята. — Добре, че сърцето ми не се привърза никога към неговата суета.

Някогашното въздействие на присъствието й и на суровия строг глас така обгърна сина, че той усети отново плахата тръпка и отчуждение от детските години.

— Никога ли не излизате от стаята, майко?

— От ревматизма, от отпадналост или нервна слабост — наименованията нямат значение вече — не мога да се движа. Никога не напускам стаята си. Не съм излизала навън от тая врата от преди… кажете му откога — каза тя, поглеждайки през рамо.

— На Коледа ще стане дванадесет години — обади се дрезгав глас от полумрака зад нея.

— Ефри ли се обажда? — запита Артър, като погледна нататък.

Дрезгавият глас отговори, че е Ефри; една старица се появи в донегде осветената част от стаята, целуна ръка на вдовицата и отново се оттегли в полумрака.

— Все още мога — каза мисис Кленъм, като посочи леко със скритата във вълнена ръкавица дясна ръка към стола на колелца, оставен пред високо, затворено бюро, — все още мога да си гледам работата и съм благодарна за тази милост. Голяма милост е то. Но работата за днес свърши. Лошо време, нали?

— Да, майко.

— Сняг ли вали?

— Сняг ли, майко? Та ние сме още в септември.

— Всички годишни времена са еднакви за мене — отвърна тя с тъжно удоволствие. — Не зная нито лято, нито зима, както съм затворена тук. Угодно било богу да ме постави над всичко това.

Със студените сиви очи и студената сива коса, с неподвижното лице, сковано като гънките на коравата забрадка — да е извън годишните времена, изглеждаше логична последица на факта, че е извън обсега на всеизменящите вълнения.

На малката масичка бяха положени две-три книги, носна кърпичка, току-що свалени очила с металически рамки и старомоден златен часовник с тежък двоен капак. На него именно се бяха спрели сега едновременно погледите на майката и сина.

— Виждам, мамо, че сте получили благополучно пратката след смъртта на баща ми.

— Както виждаш.

— Не зная баща ми да е държал на нещо толкова, колкото на това часовникът му да бъде изпратен вам.

— И аз го държа тук за спомен от баща ти.

— Това желание той изказа преди смъртта си. Можа само да сложи ръка върху него и доста неясно да прошепне: „Майка ти.“ Минутка по-рано мислех, че бълнува, както бълнуваше в продължение на няколко часа — струва ми се, че не страдаше през време на краткото си боледуване, — но той се обърна в леглото и се опита да отвори часовника.

— Не бълнуваше, значи, когато се опита да го отвори?

— Не. Беше в пълно съзнание по това време.

Мисис Кленъм поклати глава; но не беше ясно дали отпраща мисълта за покойника, или изказва несъгласие към мнението на сина си.

— След смъртта на баща ми аз го отворих лично, като мислех, че вътре има може би някаква бележчица. Излишно е да ви казвам, че там беше само украсеното с мъниста копринено калъфче, което сигурно сте намерили между капаците, гдето го видях и оставих.

Мисис Кленъм кимна утвърдително; каза:

— За днес работата е приключена. — И добави: — Часът е девет, Ефри.

При тия думи старата жена разтреби масичката, излезе и почти веднага се завърна с табла, на която имаше сухарчета и корав, бял къс масло. Старецът, стоял досега на вратата все в едно положение и гледал през цялото време майката, както долу бе гледал сина, излезе веднага и след малко по-продължително отсъствие се завърна също с табла, на която беше поставена непълна бутилка порто (донесена от зимника, ако се съдеше по запъхтяването на приносителя), лимон, захарница и кутия с дафинов лист. С тези неща и с помощта на чайника той напълни една чаша с топло уханно питие, премерено и приготвено като по лекарска рецепта. В това питие мисис Кленъм потапяше сухарчетата и ги изяждаше; а старата жена намазваше с масло други, които щяха да се ядат без питието. След като болната изяде всички сухари и изпи питието, двете табли бяха изнесени, после отново поставиха на масичката книгите, свещника, часовника, кърпичката и очилата. Тя сложи очилата на носа си и прочете на глас няколко пасажа от една книга — строго, сурово, гневно, — като се молеше враговете й (по тона на държането й личеше, че те са именно нейни) да се озоват пред острието на меча, да погинат от огън, чума и проказа, костите им да се превърнат в прах и всички до един да бъдат изтребени.

Докато четеше, годините отпадаха от сина й като сънни видения и той бе обзет отново от ужаса на обичайната подготовка за спане в невинните му детски години.

Тя затвори книгата и постоя така, закрила с ръка лицето си. Същото направи и старецът, непроменил досега в нищо позата си; така бе постъпила навярно и старицата в своя тъмен ъгъл. После болната се приготви за сън.

— Лека нощ, Артър. Ефри ще се погрижи да те настани. Само докосни ръката ми, защото е много чувствителна.

Той докосна вълнената ръкавица (ако майка му беше в медна броня, преградата между тях нямаше да бъде по-голяма) и последва стареца и старицата към долния етаж.

Когато се озоваха сами всред мрачните сенки на трапезарията, старата жена го запита иска ли вечеря.

— Не, Ефри, не искам да вечерям.

— А можете и да вечеряте, ако искате — каза Ефри. — В килера сме й оставили яребица за утре — първата през тази година; веднага ще ви я сготвя, ако искате.

Не, скоро вечерял и не бил гладен.

— Тогава да пийнете нещо — каза Ефри; — от нейното порто, ако искате. Ще кажа на Джеримая, че сте ми заповядали да ви донеса.

Не, той не поиска и да пие.

— Няма смисъл, Артър — прошепна старицата, като се наведе към него, — ако мене са наплашили до смърт, и вие да се страхувате от тях. Нали половината имот е ваш?

— Да, да.

— Не се страхувайте тогава, Артър. Нали сте умен човек?

Той кимна, усетил, че тя очаква утвърдителен отговор.

— Не им се поддавайте! Тя е ужасно умна и само умен човек може да приказва с нея. И той е умен… Ах, колко е умен!… Може да я метне дори когато му се иска.

— Твоят мъж ли може да я метне?

— И как още! От глава до пети се разтрепервам, като слушам как я мята. Мъж ми, Джеримая Флинтуинч, може да се справи дори с майка ви. А как би постигнал такова нещо, ако не е умен?

Тъй като провлечените му стъпки се приближаваха, тя се отдръпна в другия край на стаята. Макар че беше висока, едра, мускулеста старица, която би могла на младини да се запише в гвардията, без да пробуди и най-малкото съмнение, тя губеше и ума и дума пред дребния старец с остър поглед и рачешка походка.

— Слушай, Ефри — каза той, — слушай, жено, какво правиш? Още ли не си дала на мастър^[3] Артър да похапне?

Мастър Артър повтори неотдавнашния си отказ.

— Добре тогава — продължи старецът. — Приготви му леглото. Поразмърдай се.

Вратът му беше толкова изкривен, че краищата на бялата вратовръзка постоянно се мятаха под ухото; от навика му — превърнат вече във втора природа — да потиска вродената си сприхавост и енергия, лицето му беше подуто и зачервено; изобщо напомняше човек, комуто бе хрумнало някога да се обеси, и оттогава се движеше полузадушен, с примка на врата, след като нечия ръка бе прерязала навреме въжето.

— Утре, Артър, ще имате горчив разговор с майка си — каза Джеримая. — Това, че сте изоставили предприятието след смъртта на баща ви, както тя подозира (макар че ние оставихме вие да й съобщите), няма да мине гладко.

— Заради предприятието аз изоставих всичко на света, но сега дойде време да се откажа и от него.

— Добре! — извика Джеримая, като явно искаше да каже: „Лошо!“ — Много добре. Само не очаквайте, Артър, да застана между майка ви и вас. Заставах между баща ви и майка ви, за да предотвратявам ту това, ту онова и да получавам удари от двете страни, но това се свърши вече.

— Никой не ще ви помоли, Джеримая, да вършите такова нещо за мене.

— Добре. Радвам се да го чуя: защото би трябвало да отклоня подобно искане, ако бихте го направили. А сега, както казва майка ви, стига за в събота вечер. Ефри, жено, намери ли най-после каквото трябва?

Тя вадеше от един куфар чаршафи и одеяла, когато отговори:

— Да, Джеримая! — И побърза да ги дигне наедно. За да й помогне, Артър Кленъм взе да ги отнесе сам. Пожела на стареца лека нощ и се качи с нея на най-горния етаж.

Качваха се все по-нагоре и по-нагоре в застоялия въздух на затворената, почти необитавана стара къща, докато стигнаха в широка таванска спалня. Бедно и оскъдно мебелирана като другите стаи, тя беше дори по-мрачна и грозна от тях, защото тук пращаха в изгнание овехтелите вещи. Подвижните мебели бяха грозни вехти столове с изтъркани седалки и грозни вехти столове изобщо без седалки; изтъркан, избелял килим; куца маса, сакат гардероб, жалка лопатка и маша, напомнящи по-скоро останки на отдавна починали лопатка и маша, умивалник, стоял сякаш с векове под порой от мръсна сапунена вода, и едно легло с четири голи заострени колони, за тъжно удобство на обитатели, които биха предпочели да бъдат набити на кол. Артър отвори дългия, нисък прозорец и погледна навън, към старата, очукана и почерняла гора от комини, към старото червено сияние в небето, което му се струваше някога като нощно отражение на суровата обстановка, предлагана отвред на неговото детско въображение.

Отдръпна глава, седна до леглото и загледа как Ефри Флинтуинч го приготвя за спане.

— Вие не бяхте омъжена, Ефри, когато заминах.

Тя сви устни, като че искаше да каже „не“, поклати глава и продължи да поставя калъф на една възглавница.

— И как стана това?

— Ами защото Джеримая реши така, разбира се — отговори Ефри, захапала със зъби единия край на калъфа.

— То се знае, че той е направил предложението, но как изобщо се случи това? Аз мислех, че нито един от вас няма намерение да се жени; а най-малко бих допуснал, че ще се ожените един за друг.

— И аз не допусках — каза мисис Флинтуинч, докато завързваше калъфа на възглавницата.

— Това имах пред вид. И кога променихте намерението си?

— Никога не съм го променяла — отговори мисис Флинтуинч.

Като забеляза, че той все още я гледа, сякаш очаква продължение на отговора, тя потупа възглавницата, преди да я намести до напречната, плесна я силно по средата и запита: — Как другояче да постъпя?

— Освен да се омъжите ли?

— Разбира се — каза мисис Флинтуинч. — Това не беше мое дело. Никога не съм мислила такова нещо. Бях принудена да го сторя наистина, без да мисля! Тя настоя (както и той) още докато се движеше; по онова време още се движеше.

— После?

— После? — повтори мисис Флинтуинч. — Тъкмо това си казвах и аз. После! Каква полза да размишлявам? Ако ония двамата умници са го решили, какво ми оставаше да сторя? Нищо.

— Било е решено, значи, от майка ми?

— Бог да ви пази, Артър, и да ми прости приказките! — промълви все така шепнешком Ефри. — Та как би могло да стане такова нещо, ако и двамата не са били съгласни? Джеримая никога не ме е ухажвал; не можеше и да се помисли, след като толкова години ми заповядваше, докато служехме тук. Един ден ми каза: „Ефри — рече, — ще ти кажа нещо. Как ти се струва името Флинтуинч?“ — „Как да ми се струва?“ — питам аз. „Да — казва той, — защото ще го носиш.“ — „Ще го нося ли? Джеримая!“ — казвам. Ох, умен мъж е той!

Мисис Флинтуинч разгъна горния чаршаф, над него одеялото, над одеялото юргана и замълча, сякаш бе казала вече всичко.

— После? — запита отново Артър.

— После ли? — повтори пак мисис Флинтуинч. — Какво можех да сторя? Той ми каза: „Ефри, ние с тебе ще трябва да се оженим и ще ти кажа защо. Нейното здраве запада, тя ще се нуждае от постоянни грижи в спалнята си горе, ще трябва да сме повечето време при нея, а когато не сме при нея, ще оставаме само двамата. Изобщо ще бъде по-прилично. И тя е на моето мнение — рече той, — затова, ако си туриш шапката в понеделник в осем часа сутринта, ще свършим тая работа.“

Мисис Флинтуинч подви завивките.

— После?

— После ли? — повтори мисис Флинтуинч. — И аз се питам същото. Сядам и си казвам: „После?…“ После Джеримая рече: „А за обявяването в черква в неделя ще обявят за трети път (защото аз съобщих още преди две седмици); затова определих понеделника. Тя ще поговори лично с тебе, но ти вече си подготвена, Ефри.“ Тя ми заговори още същия ден и каза: „И така, Ефри, както разбирам, вие с Джеримая ще се жените. Радвам се, както с право и ти се радваш. За тебе е много добре. А при сегашното положение е добре дошло и за мене. Той е разумен човек, заслужава пълно доверие, сериозен е и благочестив.“ Какво можех да кажа, щом работата бе стигнала дотам? Та дори да ставаше дума за… удушване вместо женитба — мисис Флинтуинч употреби доста време, докато намери този израз, — пак нямаше да кажа нито дума на тия хитреци.

— Откровено казано, и аз мисля така.

— И така е, Артър.

— А кое беше девойчето в стаята на майка ми, Ефри?

— Девойче ли? — запита почти рязко мисис Флинтуинч.

— Да, положително видях девойче край вас… Почти скрито в тъмния ъгъл.

— О, за нея ли питате? За малката Дорит? Тя не е нищо… просто нейна прищявка. — Една от особеностите на Ефри Флинтуинч беше да не назовава никога мисис Кленъм по име. — Но тук се навъртат и други девойки освен тази. Забравихте ли някогашната си изгора? Сигурно отдавна, много отдавна.

— Толкова страдах, когато майка ми ни раздели, та не мога да я забравя.

— Намерихте ли си друга?

— Не.

— Тогава мога да ви кажа новини. Тя е сега богата и вдовица. Ако искате, можете да се ожените за нея.

— Откъде знаеш, Ефри?

— Ония двамата приказваха за нея… Чувам Джеримая по стълбите.

Тя изчезна моментално.

Мисис Флинтуинч вплете последната нишка в платното, изтъкавано усърдно от неговия ум в старата работилница, гдето се намираше станът на неговата младост. Безгрижната юношеска любов се бе промъкнала дори в този дом и той бе страдал толкова от нейната безнадеждност, колкото ако къщата им беше омагьосан замък. Нямаше и седмица, откакто хубавичката девойка, с която се бе разделил със съжаление в Марсилия, бе привлякла и задържала погледа му поради действителната или въображаема прилика с онова някогашно лице, изникнало като лъчезарно видение из неговия мрачен живот. Той се облегна о перваза на ниския, дълъг прозорец, загледа се в черната гора от комини и се унесе в мечти. Защото животът на този човек — така напълно лишен от събития, над които да се замисля, насочва и с радост да ги обсъжда — не можеше да не го превърне в мечтател.