Чарлз Дикенс
Малката Дорит (59) (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Глава XXІІ
Кой минава в този късен час

Артър Кленъм направи безплодното си пътуване до Кале, когато работата им беше най-напрегната. Една варварска държава, която заемаше значително пространство на картата на света, се нуждаеше от услугите на един-двама инженери, изобретателни и енергични: практични мъже, които можеха да създадат кадри и средства от материалите, които имаха подръка, и така смело и плодотворно да ги използуват за целта, както и да замислят целите си. Тъй като тази държава беше варварска, и през ум не й минаваше да погребе някой голям национален проект в Министерството на разтакането, както погребват силното вино в мази, да не го вижда светлината, докато му прекипи огънят и младостта, а работниците, които са копали лозето и пресовали гроздето, са се превърнали в прах. Напротив, закоравяла в невежеството си, тази държава решително и енергично действуваше според принципа „как да се извърши работата“ и не прояви нито капка зачитане към великия политически принцип „Как да не се извърши работата“. И наистина съвсем по варварски тя наказваше със смърт последното изкуство и тайнство в лицето на всеки просветен поданик, който го прилагаше.

И така те потърсиха хора, каквито им трябваха, и ги намериха; това само по себе си беше крайно нецивилизована и неправилна постъпка. И като ги намериха, оказаха им голямо доверие и почит (което отново показа дълбокото им политическо невежество) и ги поканиха да дойдат веднага и да се заловят за работата си. С една дума, от едната страна стояха хора, решени да извършат работата, а от другата — хора, решени да им се свърши работата.

Дениъл Дойс беше един от избраните. Тогава още не можеше да се предвиди дали той ще отсъствува месеци или години. Преди заминаването му Кленъм съвестно изработи подробен отчет за резултатите от съвместната им работа, което трябваше да стане в кратък срок, и му струваше денонощен труд. Щом се освободи, той прескочи до Кале и се върна веднага, за да си вземе сбогом с Дойс.

Сега Артър му представи грижливо направения отчет за състоянието на печалбите и загубите им, за отговорностите и перспективите на предприятието. Дениъл го прегледа търпеливо и се възхити. Той разгледа сметките, като че ли бяха някакъв много по-сложен механизъм от всичките, които той бе строил, и продължи да се любува на отчета, уловил периферията на шапката си, като че ли съзерцаваше някаква удивителна машина.

— Колко са красиви, Кленъм, със своята точност и стройност. По-ясно не може да бъде. И по-хубаво не може да бъде.

— Радвам се, че ги одобряваш, Дойс. А сега относно използуването на капитала ни, докато те няма, и за обращението на част от него, ако се наложи от време на време.

Съдружникът му го прекъсна:

— Колкото за това, както и за всичко друго от този род, оставям на тебе. Ти ще продължиш да решаваш и от мое име, както беше и досега, и ще ме избавиш от този товар.

— Макар че, както често ти повтарям — отвърна Кленъм, — ти неоснователно подценяваш търговските си способности.

— Може и да е така — усмихна се Дойс. — А може и да не е. Така или иначе, аз си имам призвание, което владея много по-добре от всички тези работи и за което съм по-годен. Имам пълно доверие в съдружника си и съм доволен, че той ще постъпва, както трябва. Ако имам някакъв предразсъдък във връзка с парите и ценните книжа — продължи Дойс и докосна с гъвкавия си работнически палец ревера на съдружника си, — то е против спекулациите. Друго като че ли няма. Може би имам и този предразсъдък, защото не съм се замислял много по въпроса.

— Не бива да наричаш това предразсъдък, мили Дойс — каза Кленъм, — това е просто здрав разум.

— Радвам се, че мислиш така — отвърна Дойс и сивите му очи засвяткаха добродушно.

— Няма и половин час, откакто съвсем случайно казвах същото на Панкс, който се отби насам. И двамата бяхме на мнение, че да изоставиш сигурните вложения, за да се впускаш в спекулации, е най-опасната глупост, макар и най-разпространена, и заслужава да се нарече порок.

— Панкс ли? — каза Дойс, килна шапката си назад и поклати доверително глава. — Да, да, да, това се казва предпазлив човек!

— Той наистина е предпазлив човек — отвърна Кленъм. — Образец на предпазливост.

Очевидно и двамата изпитваха някакво по-особено удоволствие от предпазливостта на мистър Панкс, отколкото можеше да се подразбере от този разговор.

— А сега — каза Дениъл, като погледна часовника си, — тъй като времето не чака, мой верни съдружнико, и аз съм готов за тръгване — куфарите ми са пред вратата долу, — нека да кажа последната си дума: имам една молба към тебе.

— Всичко, което поискаш, освен — избърза да каже Кленъм, защото лицето на съдружника му показа бързо за какво се касае, — освен да изоставя изобретението ти.

— Това е молбата и ти я знаеш.

— Тогава казвам, не. Положително казвам, не. Сега, когато вече започнах, аз ще изтръгна от тези хора някакво определено основание, отговорно изявление или какъв да е отговор.

— Няма да получиш — отвърна Дойс и заклати глава. — Вярвай ми, никога няма да го получиш.

Поне ще се опитам — каза Кленъм. — От това няма вреда.

— Не съм много сигурен — отвърна Дойс и убедително сложи ръката си на рамото му. — На мене то ми навреди, приятелю. Състари ме, умори ме, създаде ми грижи, разочарова ме. За никого не е полезно да му се изхаби търпението и да се мисли онеправдан. Дори ми се струва, че това безполезно изчакване на отлаганията и извъртанията вече ти отне малко от предишната бодрост.

— Това сега може да е и от лични грижи — каза Кленъм, — но не и от бюрократичното разтакане. Не, още не ми се е отразило.

— Значи, няма да изпълниш молбата ми?

— Решително не — каза Кленъм. — Бих се срамувал да се оставя така скоро да ме изгонят от полесражението, където много по-възрастен и по-чувствително засегнат човек е имал сили да се бори така дълго.

Като видя, че не може да го разколебае, Дениъл Дойс му стисна ръката, хвърли прощален поглед към кантората и двамата слязоха по стълбите. Дойс щеше да замине за Саутхамптън да се присъедини към малката група свои спътници. Добре натоварена карета го чакаше вече пред вратата, за да го откара дотам. Работниците бяха излезли до портата да го изпратят и бяха много горди с него.

— На добър час, мистър Дойс! — рече един от тях. — Където и да отидете, хората ще разберат, че при тях е дошъл човек, който познава инструментите си, а и инструментите му го познават, човек, който не само иска, но и може, и ако това не се казва човек, то къде ще се намери друг, достоен за това име?

Тази непринудена реч от устата на груб работник, застанал в задните редици, у когото никой не подозираше такива ораторски способности, бе посрещната с трикратни викове „ура“ и ораторът се прослави завинаги. Всред оглушителните викове Дениъл им отправи едно сърдечно „Сбогом, момчета!“ и каретата го скри от погледите, като че ли сътресението на въздуха я бе издухало от Двора на кървящото сърце.

Мистър Баптист, признателен за доверието, което му бе оказано, беше между работниците и взе подобаващо за чужденец участие в овациите. Всъщност няма хора на земята, които да умеят да викат „ура“ като англичаните, които в такъв момент са така слени по дух и кръв и така развълнувани, като че ли цялата история на Англия от Саксонския Алфред до днешни дни минава с развети знамена пред очите им. Мистър Баптист беше, така да се каже, веднага издухан от строя и загубил ума и дума, си поемаше дъха, когато Кленъм му направи знак да го последва горе и да върне тефтерите и книжата по местата им.

В затишието след заминаването — когато за пръв път се почувствува празнината от раздялата, предвестница на голямата раздяла, вечно застрашаваща човека — Артър стоеше пред бюрото си, загледан замислено в един слънчев лъч. Скоро обаче вниманието му се върна на главната му мисъл и той за стотен път започна да премисля всяка подробност, която се бе запечатала в паметта му в онази мистериозна вечер, когато беше видял човека у майка си. Той пак се блъсна в него в кривата улица, пак го проследи и загуби, пак го срещна в двора, загледан в къщата, пак го последва и застана до него пред вратата.

Кой минава в този късен час?

Спътникът на Мажолен.

Кой минава в този късен час?

Кой вечен веселяк?

Не за пръв път си спомни той тази песничка от детската игра, чийто стих си тананикаше човекът, докато чакаха пред вратата един до друг, но този път той така неусетно си я беше повторил на глас, че се стресна, като чу втория стих:

Сред рицарите кралски той е пръв,

спътникът на Мажолен.

Сред рицарите кралски той е пръв

и вечно веселяк.

Кавалето почтително бе подсказал думите и мелодията, като си помисли, че Кленъм не ги знае нататък.

— Ха! Ти знаеш ли песента, Кавалето?

— Да, сър, кълна се в Бакхус! Във Франция всички я знаят. Много пъти съм слушал децата да я пеят. Последния път, когато аз нея чух — каза мистър Баптист, някогашният Кавалето, който се връщаше към родния словоред на изреченията си, щом спомените му го отнасяха дома, — беше от едно сладко гласче. Много хубаво, невинно гласче. Алтро!

— Последния път, когато пък аз я чух — отвърна Артър, — пееше я нито хубав, нито невинен глас, а точно напротив.

Той каза това повече на себе си, отколкото на събеседника си, и добави думите, които беше чул от непознатия.

„Бог да ме убие, сър, нетърпелив съм си по природа!“

— Какво?! — извика Кавалето, изумен от почуда, и моментално пребледня.

— Какво ти става?

— Сър! Нима знаете къде съм чул тази песен за последен път?

Със свойствената на италианците пъргавина в движенията той очерта с ръце голям орлов нос, събра очите си, разчорли косата си, изду горната си устна във вид на мустаци и заметна през рамото си края на въображаем плащ. Докато вършеше това с пъргавина, невероятна за човек, който не е наблюдавал италиански селянин, той изкриви лицето си в много особена и зловеща усмивка. Цялото му преобразяване премина през него като светкавица и след миг той отново стоеше пред покровителя си блед и учуден.

— В името на всички светии, какво значи това? — запита Кленъм. — Познаваш ли някой си Бландоа?

— Не! — каза мистър Баптист и поклати отрицателно глава.

— Но ти току-що описа един човек, който е бил наблизо, когато си чул песента, нали?

— Да — каза мистър Баптист. — Алтро! Алтро! Алтро! Алтро! — И тъй като отрицанието с главата му се видя недостатъчно, размаха и десния си показалец, за да отхвърли съвсем това име.

— Чакай! — извика Кленъм и разгъна обявата на бюрото си. — Това ли беше човекът? Ти разбираш ли, като чета на глас?

— Напълно! Отлично!

— Но гледай също. Ела и следи с поглед, докато чета.

Мистър Баптист се приближи и загледа всяка дума със зорките си очи, видя и изслуша всичко с най-голямо нетърпение, после плесна обявата с двете си ръце, като че ли бе здраво сграбчил някаква отвратителна гадина, и извика, жадно загледан в Кленъм:

— Това е човекът! Ето го!

— Ти не можеш да си представиш колко важен за мене е този момент — каза силно възбуденият Кленъм. — Кажи ми откъде познаваш този човек.

Мистър Баптист отпусна бавно обявата, отстъпи две-три крачки назад и направи движение, като че ли изтърсва прах от ръцете си, обърна се и рече много неохотно:

— От Марсилия — Марсей!

— Какъв беше той?

— Затворник и… Алтро! Да, уверен съм, и… — мистър Баптист пристъпи по-близо и прошепна — убиец!

Кленъм се отдръпна, като че ли думата му бе нанесла удар. Така ужасна му се стори връзката на майка му с този човек. Кавалето падна на колене и го замоли с бурни жестикулации да чуе какво го е събрало на едно място с такъв мръсен тип.

Той разказа самата истина — как някаква дребна контрабанда станала причина за всичко, как го освободили от затвора и как избягал от този човек. Как в хотел „Зора“ в Шалон на Сона бил събуден в леглото си през нощта от същия този убиец, който тогава се наричал Лание, макар че предишното му име било Риго; как убиецът му предложил да си търсят щастието заедно; как изпитвал такъв ужас и отвращение от него, че избягал призори, и как оттогава насам го преследва страхът, че може да срещне убиеца и онзи да поднови познанството си с него. Като разказа всичко това, със силно подчертаване на думата убиец, нещо характерно за родния му език, и което накара Кленъм да почувствува още по-силно ужасното й значение, той скочи на крак, отново заудря обявата с ярост, каквато у един северняк би означавала лудост, и се развика:

— Ето го! Същия убиец!

В разпаленото си състояние той забрави отначало, че скоро бе видял убиеца в Лондон. Като си спомни за това, у Кленъм се събуди надежда, че датата на виждането може да е след посещението у майка му, но Кавалето твърде ясно си спомняше и времето, и мястото, за да остави каквото и да е съмнение, че не е било преди паметния ден.

— Слушай — много сериозно каза Артър. — Този човек, както прочетохме тук, е изчезнал безследно.

— Много съм доволен от това! — извика Кавалето и набожно погледна към небето. — Хиляди благодарности на бога! Проклет убиец!

— Не е така — отвърна Кленъм, — защото, докато не узнаем нещо за него, аз няма да имам нито миг покой.

— Достатъчно, благодетелю мой. Това вече е друга работа! Милион извинения!

— Слушай, Кавалето — каза Кленъм, като го хвана леко за ръката и го обърна да се погледнат очи в очи. — Сигурен съм, че заради малкото, което можах да направя за тебе, ти си ми най-искрено благодарен.

— Кълна се в това! — извика другият.

— Зная това. Сега, ако ти успееш да намериш този човек или да откриеш какво е станало с него, или да събереш каквито и да са сведения за него, ти ще ми направиш най-голямата услуга на този свят и аз ще ти бъда така благодарен (и с много по-голямо основание), както ти си на мене.

— Не зная къде да търся — извика дребният човек и целуна ръката на Артър от умиление. — Не зная откъде да започна и къде да отида. Но не губете кураж! Стига! Няма значение! Тръгвам още тази минута!

— И нито дума на никого освен на мене, Кавалето!

— Ал-тро! — извика Кавалето и се втурна навън.