Метаданни
Данни
- Серия
- Обладателят (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Taker, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Кодинова, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Алма Катцу. Обладателят — Този, който взема
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2012
ISBN: 978-954-655-305-8
История
- — Добавяне
7.
Годините се нижеха монотонно и всяка следваща си приличаше с предходната. Но се виждаха и някои малки разлики. Аз все по-малко исках да следвам правилата на родителите си, копнеех за някаква независимост и се бях уморила от мнителните си съседи. Харизматичният проповедник беше арестуван в Сако, съден и хвърлен в затвора, след което избяга и изчезна мистериозно. Но отсъствието му не спря надигащото се недоволство. Под повърхността тлееха размирици, дори в изолиран град като Сейнт Андрю. Говореше се за независимост от Масачузетс и придобиване на статут на отделен щат. Ако земевладелците като Чарлз Сейнт Андрю се тревожеха, че това може да се отрази пагубно на богатството им, те не го показваха и пазеха притесненията си за себе си.
Все повече се интересувах от тези важни неща, макар да имах малко възможности да упражнявам любопитството си, единствените подходящи теми за една млада жена като че ли се въртяха само около дома: как да приготви вкусен хляб и да издои мляко от стара крава, как да шие все по-добре и да излекува треска на дете. Предполагам, че те бяха проверка за пригодността ни за съпруги, но нямах никакво желание да се състезавам в тази област. Исках за съпруг само един мъж, а той се интересуваше слабо от качествата на хляба.
Едно от домашните задължения, които най-много мразех, беше прането. По-леките дрехи плакнехме на потока. Но няколко пъти в годината ни се налагаше по цял ден да изваряваме, перем и сушим. Отвратителна работа — ръцете ни бяха потопени до лактите и гореща вода и луга, изстисквахме огромни вълнени одежди, просвахме ги да се сушат по храстите или клоните на дърветата. Денят за пране се избираше внимателно, трябваше да е насред по-дълъг период от хубаво време, когато няма други важни домашни задължения.
Спомням си един такъв ден в ранната есен от двайсетата ми година. Като никога майка ми беше пратила Мейв и Глинис да събират сено с баща ми и настояваше двете с нея да се заемем с прането. Онази сутрин беше странно тиха. Докато чакахме водата да кипне, мама се суетеше с по-дребните неща — торбата с луга, изсушената лавандула, тоягите, с които въртяхме дрехите в котела.
— Дойде време да проведем важен разговор — каза ми накрая, докато стояхме край котела и гледахме как мехурчетата се надигат към повърхността на водата. — Време е да се замислиш за живота си, Ланор. Вече не си дете. Отдавна си на възраст за омъжване…
Честно казано, вече бях преминала тази възраст и се чудех какво смятат да правят родителите ми по този въпрос. Не бяха уредили годеж на нито едно от децата си.
— … затова трябва да поговорим за господин Сейнт Андрю.
Та затаи дъх и примигна срещу мен.
Сърцето ми подскочи при тези думи. Защо ще споменава името на Джонатан във връзка с женитбата, ако с баща ми нямаха намерение да уговорят брака ни? Останах без дъх от радост. А и от изненада, защото знаех, че татко не одобрява вече Сейнт Андрю. Много неща се бяха променили, откакто семействата бяха последвали Чарлз Сейнт Андрю на север. Отношенията му с останалите от градчето — с мъжете, които преди му вярваха — се бяха обтегнали.
Мама ме погледна право в очите.
— Казвам ти го като майка, която те обича, Ланор. Трябва да прекратиш дружбата си с господин Джонатан. Вече не сте деца. Ако продължавате така, ще си навлечеш само неприятности.
Не усетих как кипящата вода ме опръска, нито горещината от котела, заради която лицето ми се запоти. Взрях се в майка ми. Тя побърза да продължи, докато аз мълчах ужасена:
— Трябва да разбереш, Ланор. Кое друго момче ще те поиска, когато е толкова очевидно, че си влюбена в Джонатан?
— Не съм влюбена в Джонатан. Ние сме само приятели — казах аз дрезгаво.
Тя се изсмя тихо, но въпреки това смехът й се заби право в сърцето ми.
— Не можеш да отречеш любовта си към Джонатан. Прекалено очевидна е, скъпа. Както и това, че той не изпитва същото към теб.
— Той няма нужда да показва нищо — протестирах аз. — Ние сме само приятели, уверявам те.
— Целият град говори за флиртовете му…
Избърсах потното си чело с длан.
— Знам. Той ми казва всичко.
— Чуй ме, Ланор — умоляваше ме майка ми, като се опитваше да продължи разговора, макар че аз се бях извърнала от нея. — Лесно е да се влюбиш в толкова красив младеж като Джонатан. Освен това е и богат. Но трябва да устоиш. Не Джонатан е твоята съдба.
— Как можа да го кажеш? — продължавах да протестирам против волята си. — Няма как да знаеш какво ме очаква, нито какво очаква Джонатан.
— О, глупаво момиче, не ми казвай, че си му подарила сърцето си.
Тя ме хвана за раменете и ме разтърси.
— Не можеш да се надяваш да се ожениш за сина на капитана. Семейството на Джонатан никога няма да го позволи. Нито баща ти ще се съгласи. Съжалявам, че аз трябваше да ти кажа тази горчива истина…
Нямаше нужда да продължава. Знаех, че семействата ни не са равни и че майката на Джонатан има големи надежди за браковете на децата си. Но е почти невъзможно да убиеш мечтите на една девойка, а тази бе живяла в мен, откакто се помнех. Сякаш бях родена с желанието да съм с Джонатан. Винаги тайно бях вярвала, че толкова истинска и силна любов като моята не може да не бъде възнаградена, а сега ме принуждаваха да приема горчивата истина.
Майка ми се върна към прането и започна да разбърква дрехите в кипящата вода с дълга тояга.
— Баща ти започва да ти търси подходящ мъж. Разбираш защо трябва да прекратиш тази дружба. Трябва да ти намерим жених, преди да задомим сестрите ти — продължи тя, — затова се надявам да разбереш колко е важно, Ланор. Нали не искаш сестрите ти да останат неомъжени?
— Не, майко — отвърнах аз тъжно. Все още бях с гръб към нея, загледана в далечината. Правех всичко възможно да не заплача. Тогава в далечината зад къщата ни забелязах раздвижване. Можеше да е всичко добро или зло: можеше татко и сестрите ми да се връщат от полето, някой фермер, който пасе елен. Очите ми проследиха силуета — беше голям и тъмен, блестящочерен. Но не беше мечка, а кон с ездач. В градчето имаше само един черен кон и той принадлежеше на Джонатан.
Защо ще идва насам, ако не да ме види? Само че той подмина къщата ни и се отправи към съседите, младоженците Джеремая и София Джейкъбс. Не можех да се сетя за абсолютно никаква причина Джонатан да ходи у Джеремая.
Вдигнах ръка, за да прибера няколко непослушни кичура под бонето си.
— Майко, не каза ли, че Джеремая Джейкъбс не си е вкъщи тази седмица? Че е заминал?
— Да, замина — отвърна тя разсеяно, докато разбъркваше водата в котела. — Отиде във Форт Кент да търси двойка впрегатни коне, казал е на баща ти, че ще се върне другата седмица.
— И е оставил София сама, така ли?
Силуетът се бе изгубил от погледа ми в тъмната гора.
Майка ми продължи да си мърмори под нос.
— Да, но знае, че няма причина да се тревожи. София е в пълна безопасност за седмица.
Вдигна от котела с тоягата една тежка дреха, от която се вдигаше пара и се изцеждаше вода. Взех я от нея и я занесох под дървото, където двете заедно я изстискахме от водата.
— Обещай ми, че ще се откажеш от Джонатан и повече няма да търсиш компанията му — беше последното, което тя ми каза по въпроса. Но моите мисли вече се бяха пренесли в къщата на съседите, пред която чакаше неспокойният кон на Джонатан.
— Обещавам — излъгах нагло майка си, сякаш това не означаваше нищо.