Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (22)

21.

На сутринта Маргерит намери Адаир в ужасно състояние.

Тялото му гаснеше, вътрешностите му бяха смазани, кръвта бе попила в дрехите му и след като беше изсъхнала, го бе залепила за пода, та икономката трябваше да избърше мястото с парцал, напоен в топла вода, за да го премести.

Той лежа в безсъзнание на сламеното си легло няколко дни. Когато дойде на себе си, откри, че е покрит с черни и виолетови синини, жълти и зелени по краищата. Кожата му пареше и го болеше при докосване. Но някак си Маргерит бе успяла да почисти всичката кръв от него и го бе преоблякла в чиста ленена нощница.

Адаир ту идваше в съзнание, ту отново изпадаше в несвяст, мислите му бяха объркани и се блъскаха хаотично в главата му.

В тежките мигове по здрач си въобразяваше, че някой го докосва, че по лицето и устните му се плъзгат пръсти. Друг път пък му се струваше, че го обръщат по корем и го събличат. Последното можете да се обясни с това, че Маргерит милостиво го почиства, защото той не можеше да стигне до гърнето. Беше неспособен да направи каквото и да било, не можеше да помръдне, нито да се съпротивлява, оставаше му само да приеме това вмешателство, независимо дали то бе истинско или въображаемо.

Обонянието беше първото сетиво, което се върна, и Адаир започна да разпознава миризмите във въздуха, които бяха примесени с вкуса на желязо от кръвта по езика му и на говежда лой. След като отвори и очи, му трябваха няколко секунди, за да може погледът му да дойде на фокус и да се увери, че не е загубил зрението си. Обстановката край нето отново стана реална и болката се върна. Болеше го гръдният кош, повдигаше му се и с всеки дъх усещаше, че ребрата му са счупени. С болката се върна и гласът му. Заопипва одеялото и безуспешно се опита да стане. Маргерит бързо отиде при него и пипна челото му. Размърда ръцете и краката му, търсеше признаци на счупено, искаше да знае дали може да ги движи сам, или е загубил контрол над крайниците си. За какво им беше работник, който не може да ползва ръцете и краката си?

Занесе му супа, а след това до вечерта не му обърна никакво внимание, гледаше си домакинската работа. Той нямаше избор, освен да се взира в тавана и да гледа как движението на квадратчето светлина от прозореца по стената отбелязва хода на времето. Броеше часовете до вечерта, когато старецът щеше да се събуди. Адаир го очакваше, изпълнен със страх. По-добре да беше умрял през деня, отколкото да се събуди в капана на смазаното си тяло. Колко ли време ще му трябва да се възстанови, чудеше се той. Ще бъде ли пак като преди, след като костите му зараснат? Дали счупеното щеше да заздравее правилно? Ще куца ли, ще има ли гърбица? Поне лицето му не бе обезобразено. Старецът не го бе удрял по главата, ако беше стоварил ръжена върху нея, черепът му щеше да се разцепи на две.

Когато квадратчето светлина изчезна и така оповести края на деня, Адаир усети, че времето му изтича. Реши да се прави на заспал. Маргерит също предчувстваше приближаването на сблъсъка и се опита бързо да си оправи леглото, когато чу стареца да се изкачва по стълбите. Но лекарят я прекъсна, хвана я за ръката и посочи въпросително към леглото на Адаир. Тя видя как момчето бе затворило очи, за да се престори, че е в безсъзнание, затова само поклати глава, оттегли се в постелята си и се зави през глава.

Старецът отиде при Адаир и клекна. Момчето се опита да диша равномерно и спокойно и да се овладее, за да не трепери. Чакаше да види какво ще направи господарят. Не му се наложи да чака дълго. Усети хладното кокалесто докосване по лицето си, след това по адамовата си ябълка. Накрая ръката на стареца се плъзна по гърдите му и докосна за миг плоския му корем. Съвсем леко докосна ранените места, но това беше достатъчно Адаир да се свие от болка.

Ръката не спря, а продължи да се плъзга надолу, подмина корема и шокът почти накара Адаир да извика. Но стоически продължаваше да лежи неподвижно, когато пръстите на стареца намериха това, което търсеха, и започнаха да го галят, масажират, подръпват. Но преди мъжествеността на Адаир да реагира, пръстите се отдръпнаха, старецът се обърна, излезе през вратата и изчезна в нощта.

Паниката на Адаир беше толкова голяма, че едва не скочи от леглото въпреки състоянието си. Бе обзет от желание да избяга, а не можеше. Едва контролираше ръцете си, а краката изобщо не се подчиняваха на волята му.

Старецът беше значително по-силен, отколкото изглеждаше. Адаир беше беззащитен пред него в добро здраве, да не говорим за сегашното му положение. Дори не можеше да изпълзи през стаята и да намери оръжие, с което да се защити. Нещастен и отчаян, той осъзна, че в момента не може да направи нищо за себе си. Можеше само да понася това, което му причинява лекарят.

По цели дни мислеше за работата, която бе вършил за стареца, за еликсирите и отварите, които бе правил. Чудеше се дали може да използва нещо от тези знания в своя защита. Тези мисли му навяваха безнадеждност, макар да опресняваха паметта му за съставките в онези силни смески — както и за пропорциите, миризмите и консистенцията им. Но все още нямаше никаква представа за какво служат, освен онази, която правеше хората невидими.

Успя да заблуди стареца още два дни, преди той да се усети, че Адаир е излязъл от безсъзнание. Провери крайниците и ставите му, както беше направила Маргерит, и приготви еликсир, който изля в гърлото му. Точно тази отвара го издаде, защото пареше и накара цялото му тяло да се свие от конвулсии.

— Надявам се, че си научи урока, така че от цялата ти измама може да излезе и нещо добро — изръмжа му лекарят, докато обикаляше около писалище то. — А урокът е, че не можеш да избягаш от мен. Ще те намеря, където и да отидеш. Не можеш да заминеш толкова далеч, нито да се скриеш толкова дълбоко, че да ме заблудиш. Следващия път, когато се опиташ да ме измамиш, да не изпълниш задълженията си, за които съм платил, или да откраднеш нещо от мен, този малък епизод ще ти се стори като леко наказание. Само да се усъмня, че не си ми лоялен, ще те вържа с верига за стената на тази къща и никога повече няма да видиш дневна светлина. Разбра ли?

Старецът не беше ни най-малко притеснен от омразата, с които го изгледа Адаир.

След няколко седмици младежът вече ставаше от леглото и куцукаше из стаята с помощта на бастун. Ребрата му още пукаха и го боляха всеки път, когато си вдигнеше ръцете, затова бе безполезен за Маргерит, ала можеше вече да помага на лекаря вечер. Но всички разговори между тях секнаха. Старецът му изръмжаваше заповедите си и Адаир се скриваше от погледа му веднага щом ги изпълнеше.

След два месеца, през които приемаше редовни дози от парещия еликсир. Адаир оздравя до степен да може да носи вода и да цепи дърва. Беше в състояние и да тича, но не дълго, и бе сигурен, че може и да язди, ако се наложи. Понякога, когато събираше билки в подножието на хълма, се заглеждаше в широкото зелено поле и си мислеше за бягство. Страстно желаеше да се освободи от стареца, но… Призляваше му от мисълта за наказанието и почти решен на самоубийство, се връщаше в къщата.

— Утре ще отидеш до селото и ще намериш малко момиченце. Трябва да е девственица. Не бива да задаваш въпроси и да привличаш вниманието върху себе си, по какъвто и да е начин. Просто намери детето, върни се и ми кажи къде живее.

Паника стисна Адаир за гърлото.

— Как да разбера дали детето е непорочно? Да го прегледам ли…

— Очевидно трябва да намериш много малко момиче. А що се отнася до прегледа — остави това на мен — каза старецът със смразяващ кръвта глас.

Той не му обясни нищо повече, но нямаше и нужда. Адаир вече знаеше, че всяка заповед на лекаря е дяволска, и въпреки това не можеше да му откаже.

Обикновено ходенето до селото беше радост за него, но този път посещението му не предвещаваше нищо добро. Когато стигна, се помота край къщите. Стараеше се да наблюдава селяните, без да привлича вниманието им, но селото беше малко, а и те вече го познаваха. Когато минеше покрай деца, които си играеха или вършеха домашна работа, родителите им веднага ги прибираха или му хвърляха заплашителни погледи.

Малко уплашен как ще реагира лекарят, Адаир се върна по непозната пътека с надеждата тя да му донесе късмет. Стигни до полянка, на която за своя изненада откри множество покрити каруци, подобни на тази, в която живееше семейството му. В селото бяха пристигнали цигани и сърцето на Адаир се изпълни с надежда, че близките му са дошли да го търсят. Огледа пришълците, но скоро осъзна, че не познава никого от тях. Обаче те имаха деца на всякакви възрасти, розовобузести момченца и сладки момиченца. И тъй като беше със същия произход, той се движеше свободно сред тях, макар да им беше непознат.

Способен ли бе да извърши нещо толкова зло, запита се Адаир. Сърцето му биеше силно, докато обикаляше и разглеждаше лицата им. Как би могъл да избере кое от децата да бъде предадено в ръцете на онова чудовище? Тъкмо се канеше да избяга, обладан от презрение към себе си, когато се натъкна на малко момиченце, което му напомни за неговата Катарина, такава, каквато беше като малка. Същата гладка бяла кожа, същите пронизващи черни очи, същата жизнерадостна усмивка. Сякаш съдбата избра вместо него. Чувството за самосъхранение победи.

Лекарят остана доволен от новината и нареди на Адаир, да отиде до циганския катун през нощта, когато всички спят, иди му доведе момиченцето.

— Подходящо е, нали? — попита старецът, като си мислеше сигурно, че това, което се кани да каже, ще накара Адаир да се почувства по-добре. — Твоите хора те изоставиха, продадоха те, без да се замислят. Сега е време за отмъщение.

Но вместо да убеди момчето, че има право да открадне детето, това го накара да настръхне.

— Защо ти е това момиче? Какво ще му направиш?

— Нямаш право да разсъждаваш, просто изпълнявай заповедите — изръмжа му старецът. — Точно започна да се възстановяваш. Ще е жалко пак да ти изпотроша костите.

Адаир се почуди дали да не помоли Бог да се намеси, но молитвите му щяха да се окажат напразни. Имаше всички основания да смята, че с момиченцето са обречени и нищо няма да ги спаси. Затова късно през нощта се върна в катуна. Мина покрай всички каруци и надникна през отворите на платнищата им, докато намери момичето. То спеше свито като коте върху одеяло. Затаи дъх, бръкна вътре и грабна детето. Искаше му се то да се разплаче и да събуди майка си и баща си, дори ако това означаваше да го хванат. Но то спеше в ръцете му като омагьосано.

Адаир не чу никакъв звук зад себе си, когато побягна. Никакъв издайнически шум от каруцата на родителите, нито вик от някой друг обитател на катуна. Детето стана неспокойно и се размърда, а той не знаеше какво да прави, само го притисна още по-здраво към силно биещото си сърце с надеждата да го успокои. Щеше му се да има кураж да не се подчини на зловещата заповед на стареца. Плака през цялото време, докато тичаше през гората.

Но когато наближи къщата, го обзе отчаяна смелост. Просто не можеше да изпълни това нареждане на лекаря, каквото и да му костваше това. Забави крачка и след това се обърна. Когато стигна до полянката, момиченцето вече се бе събудило, но беше тихо и като че ли му имаше доверие. Постави го изправено на земята и коленичи до него.

— Върни се при родителите си. Кажи им, че трябва веднага да се махнат от това село. Тук живее огромно зло и то може да им донесе нещастие, ако не се вслушат в предупреждението — каза той на момиченцето.

Детето посегна към лицето му и докосна мокрите му от сълзи бузи.

— И кой им праща това послание?

— Името ми няма значение — каза Адаир. Знаеше, че дори циганите да знаят името и да тръгнат да го търсят, за да го накажат за кражбата на детето, докато го намерят, той вече ще е мъртъв.

Остана така на колене в тревата, загледан след тичащото към каруците момиченце. Щеше му се и той да побегне през гората и да не спира, но знаете, че е безсмислено. Най-добре беше да се върне в къщата и да понесе наказанието си.

Когато отвори вратата, старецът седеше на писалището. Лекото нетърпение, изписано на лицето му, бързо се смени с познатото презрение и погнуса, когато видя, че Адаир се връща сам.

Стана и изведнъж се оказа много висок, като огромно дърво.

— Ти ме разочарова. И не мога да кажа, че съм изненадан.

— Може да съм ти роб, но не си в състояние да ме принудиш да стана убиец. Няма да го направя!

— Все още си слаб, фатално слаб. И страхлив. Трябваш ми по-силен. Ако смятах, че не си способен да станеш такъв, тази вечер щях да те убия. Но не съм убеден, все още не… затова няма да те убия, само ще те накажа.

И лекарят удари слугата си толкова силно, че той падна на пода и изгуби съзнание. Когато се свести, осъзна, че старецът държи главата му и поднася бокал към устните му.

— Изпий това.

— Какво е? Отрова? С нея ли смяташ да ме убиеш?

— Казах, че няма да те убия тази вечер. Това не означава, че нямам други планове. Изпий го — каза той. Очите му светеха безмилостно, докато Адаир надничаше в чашата. — Изпий го и няма да чувстваш болка.

В този миг отровата щеше да му дойде като спасение, затова преглътна съдържанието, което лекарят наливаше в устата му. Бързо го обзе странно чувство, но не беше като ступора, в който го бяха вкарали оздравителните еликсири. Започна се с изтръпване и гъделичкане в крайниците, след това усещането се разнесе по цялото му тяло. Не можеше да контролира мускулите си, почувства се омаломощен, клепачите му се отпуснаха, все едно бе парализиран, дишането му стана трудно. Когато гъделичкането стигна до основата на черепа, силно бучене в ушите му подсказа, че ще се случи нещо необикновено.

Старецът стоеше пред слугата си и го гледаше хладно. В изражението му имаше нещо много притеснително. Адаир усети как го вдигат и го носят, почувства как с всяка крачка олеква все повече. Спускаше се надолу по стълбите към подземието, в което никога не бе стъпвал, покоите на стареца. Обзе го паника. Вътре беше влажно и задушно, истински зандан. Цареше ужасна мръсотия. В ъглите пълзяха плъхове. Старецът го остави върху легло с вонящ стар мухлясал дюшек.

Адаир искаше да изпълзи оттам, но бе в капана на парализираното си тяло. Старецът невъзмутимо се качи на леглото и започна да съблича пленника си. Издърпа туниката през главата му, разкопча колана му.

— Тази вечер ти премина последната граница, която можех да ти отпусна. От сега нататък мога да те карам да правиш всичко. Затова ще ми се отдадеш и не си прави никакви глупави илюзии.

Смъкна панталоните на младежа и посегна към тънкия плат, покриваш слабините му. Адаир затвори очи, когато пръстите на стареца се заровиха в космите му. Полагаше всички усилия да не се възбуди, докато господарят му си играе с пениса му. След известно време, което му се стори много дълго, старецът пусна играчката си, но плъзна ръце към лицето на Адаир. Пръстите му се притиснаха в скулите, след това в ямките под очите. Младежът се опита да се измъкне от ужасното посегателство, но беше упоен.

— Виж какво, глупаво момче, ще те удуша, ако не ми се подчиняваш. Трябва да дишаш, нали? — старецът стисна носа му и спря достъпа му до въздуха. Адаир издържа колкото можа. Беше дезориентиран, чудеше се дали ще умре, или просто ще изпадне в безсъзнание… Но накрая инстинктът победи и той отвори уста. Тогава старецът проникна през отпуснатите му челюсти. Опиатът милостиво бе започнал да замъглява ужаса и унижението на младежа. Последното, което помнеше, беше как старецът каза, че знае за забежките му с Маргерит и че те трябва да спрат. Не му позволяваше да пилее енергията и семето си за друг.