Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (39)

38.

До изгрев-слънце между нас и града вече се бяха натрупали много мили. Каляската трополеше по неравната и самотна горска пътека, а аз бдях над Джонатан. Все едно бяхме в катафалка, а аз бях вдовицата, която придружава тялото на съпруга си до последния му дом. Вече бе съмнало, когато той се размърда. Почти се бях отчаяла, че няма да се върне сред живите. Бях седяла часове наред, треперех и се потях, повдигаше ми се и се мразех. Първият признак на живот бе потрепване на дясната му буза, а след това помръднаха и миглите му. И тъй като все още беше мъртвешки бледен, не повярвах на очите си, докато не чух тих стон, не видях устните му да се разделят и да отваря и двете си очи.

— Къде сме? — попита той тихо и дрезгаво.

— В каляска. Не мърдай. Скоро ще се почувстваш по-добре.

— Каляска? Къде отиваме?

— В Бостън.

Не знаех какво друго да му кажа.

— Бостън! Какво се е случило? Да не би…

Върна се към последния си спомен: ние двамата в кръчмата на Дотъри.

— Да не би да съм загубил облог? Пиян ли бях, когато се съгласих да тръгна с теб…

— Не сме се споразумявали за това — казах аз и коленичих до него, за да го завия по-добре. — Отиваме, защото така трябва. Не можеш да останеш в Сейнт Андрю.

— Какви ги говориш, Лани?

Джонатан ми беше ядосан и се опитваше да ме отблъсне, но бе толкова слаб, че не можеше да ме помръдне. Усетих нещо да ми убива под коляното, като малко камъче. Пресегнах се и напипах куршума. Онзи същият, който излетя от пушката на Колстед. Вдигнах го пред очите на Джонатан.

— Познат ли ти е?

Той се взря в малкото тъмно късче в ръката ми. Видях как паметта му се възвръща. Спомни си караницата на пътеката и изстрела, който отне живота му.

— Бях прострелян — каза. Гърдите му се повдигаха и отпускаха. Ръката му се стрелна към разкъсаните риза и жилетка, които се бяха втвърдили от засъхналата кръв. Опипа плътта под дупката, но тя беше цяла.

— Нямам рана — каза Джонатан с облекчение. — Колстед сигурно не ме е улучил.

— И как е възможно? Виждаш кръвта, разкъсаните си дрехи. Колстед те улучи, Джонатан. Простреля те в сърцето и те уби.

Той стисна очи.

— Не ми звучиш разумно. Нищо не разбирам.

— Това не може да се проумее — отвърнах аз и го хванах за ръката. — Това е чудо.

 

 

Опитах се да му обясня всичко, макар че Бог ми е свидетел, не разбирах много повече от него. Разказах му моята история и тази на Адаир. Показах му малкия мускал, който сега беше празен, и го оставих да помирише гадната миризма на последните останали в него пари. Джонатан ме слушаше, както се слуша побъркана жена.

— Кажи на кочияша да спре каляската — каза ми той. — Връщам се в Сейнт Андрю, дори ако се наложи, пеша.

— Не мога да те пусна.

— Спри каляската! — извика Джонатан и стана на крака. Започна да удря с юмрук по тавана. Опитах се да го накарам да седне, но кочияшът беше чул и дръпна юздите на конете.

Джонатан блъсна вратата и изскочи в натрупалия до коленете девствен сняг. Кочияшът се обърна и ни погледна колебливо от капрата. Дъхът му бе заскрежил мустаците му. Конете дишаха тежко, изтощени от тегленето на каляската през снега.

— Връщаме се след малко. Разтопи сняг и дай на конете да пият — казах аз, за да го успокоя. Побягнах след Джонатан, но полата ми ме бавеше през снега. Накрая го настигнах и го сграбчих за ръката.

— Трябва да ме послушаш. Не можеш да се върнеш в Сейнт Андрю. Вече не си съшият.

Той ме блъсна.

— Не знам какво се е случило с теб, откакто замина, но… мога само да предположа, че си се побъркала.

Стисках здраво китката му, сякаш така можех да го спра.

— Ще ти докажа, че съм права. Ако ти докажа, ще дойдеш ли с мен?

Той спря и ме погледна подозрително.

— Нищо не ти обещавам.

Пуснах го и му дадох знак да почака. С другата си ръка извадих от джоба на палтото си малък, но остър нож. Разкъсах си блузата и останах само по корсет в студа, след това стиснах здраво дръжката на ножа с две ръце, въздъхнах и го забих докрай в гърдите си.

Джонатан за малко да падне на колене. Пресегна се инстинктивно към мен.

— Мили боже! Ти наистина си побъркана! Защо, по дяволите, правиш това…

Около дръжката потече кръв и бързо попи в дрехите ми, на корема ми се появи огромно алено петно. Извадих острието, след това хванах ръката му и притиснах пръстите му към раната. Той се опита да се отдръпне, но аз го държах здраво.

— Докосни я. Усети какво се случва и ми кажи, че още не ми вярваш.

Знаех какво ще стане. Дона правеше този номер пред нас, когато се събирахме в кухнята да си говорим след някое празненство. Сядаше пред огъня, сваляше си сакото и го оставяше на облегалката на стола, след това навиваше богатите си ръкави и режеше дълбоко с нож ръцете си. Алехандро, Тилде и аз виждахме как ръбовете на раната се събират като обречени един на друг любовници и се сливат в идеална прегръдка. Беше го правил много пъти, винаги действаше безотказно. (Дона се смееше тъжно, докато гледаше как плътта му зараства, но когато го направих със себе си, разбрах какво е усещането. Ние се опитвахме да си причиним болка, но не успявахме съвсем. Искахме да направим нещо близко до самоубийството и получавахме временно удоволствие от самонараняването, но дори и тогава болката ни беше отказана. Как се мразехме само, всеки по свой начин!)

Джонатан пребледня, когато почувства как разкъсаната плът се раздвижва, събира се и се затваря.

— Какво е това? — прошепна той, изпълнен с ужас. — Със сигурност е работа на Дявола.

— Не знам дали е така. Нямам обяснение. Но стореното — сторено. Няма къде да мърдаме. Вече никога няма да си същият като преди и нямаш място в Сейнт Андрю. А сега ела с мен — казах аз. Коленете му омекнаха, стана бял като платно и не се съпротиви, когато сложих ръка на рамото му и го поведох обратно към каляската.

Джонатан не успя да се възстанови от шока до края на пътуването. За мен беше тежко, защото тръпнех да разбера дали ще мога да си върна приятеля и любовника. Той винаги е бил по-силният от двамата и сега се чувствах некомфортно от смяната на ролите. Беше глупаво от моя страна да очаквам нещо различно. Колко дълго и аз се бях цупила в къщата на Адаир, бях се затворила в себе си и отказвах да повярвам какво се е случило с мен?

По време на плаването до Бостън той остана през цялото време в каютата си и нито веднъж не стъпи на палубата. Това със сигурност събуди любопитството на екипажа и останалите пътници и макар водната повърхност да беше гладка като стъкло, аз им казах, че го е хванала морска болест и си няма доверие, че може да стане. Занесох му супа и бира, макар че вече нямаше нужда да яде и апетитът му го беше напуснал. Скоро щеше да разбере, че продължавахме да ядем по навик и за удоволствие, както и за да се правим на хора като всички останали.

Когато стигнахме в Бостън, Джонатан вече изглеждаше странно след многото часове в сумрака на каютата. Блед и нервен, със зачервени от безсъние очи в такъв вид слезе от кораба, облечен в старите дрехи, които бяхме купили в Камдън от едно магазинче за стоки втора употреба. Застана на палубата и всички го зяпнаха, защото със сигурност вече бяха започнали да се чудят дали невидимият пасажер не е умрял в каютата си по време на пътуването. Взря се в оживлението на пристанището, докато корабът акостираше, и очите му се разшириха. Изглеждаше малко уплашен от тълпите. Невероятната му красота бе помрачена от преживяното, а на мен не ми се искаше Адаир да го види в това окаяно състояние на първата им среща. Исках да разбере, че Джонатан е точно такъв, какъвто му го бях представила. Каква глупава суета!

Слязохме и преди да изминем и пет метра, видях, че Дона ни чака заедно с двама прислужници. Беше облечен като за погребение, на шапката му имаше черни щраусови пера. Носеше черно наметало и се подпираше на бастун. Открояваше се сред останалите, все едно бе самата смърт. Когато ни видя, на лицето му се появи злобна усмивка.

— Откъде знаеш, че се връщам днес? И точно с този кораб? — попитах го аз. — Не съм ви писала, за да съобщя какви са ми плановете.

— О, Ланор, ти си смешно наивна. Адаир винаги знае тези неща. Той усети присъствието ти на хоризонта и ме изпрати да те посрещна — каза Дона и след това пренасочи цялото си внимание към Джонатан. Разгледа го съвсем открито от главата до петите и обратно. — Е, няма ли да ме запознаеш с приятеля си?

— Джонатан, това е Донатело — казах троснато аз. Джонатан изобщо не го погледна, нито го поздрави — не знам дали защото не му хареса начинът, по който Дона го огледа, или защото още беше в шок.

— Той може ли да говори? Или е зле възпитан?

Джонатан не захапа стръвта и отхвърленият Дона се обърна към мен.

— Къде ти е багажът? Слугите…

— Щяхме ли да сме облечени така, ако имахме избор? Наложи се да зарежа всичко. Парите едва ми стигнаха да се върна в Бостън.

Представих си куфара, който оставих в родната си къща, скрит в един ъгъл. Близките ми щяха да изчакат и да не нарушават личното ми пространство, но после любопитството им щеше да надделее, щяха да го разгледат и да намерят в него пълната със златни и сребърни монети кесия от еленова кожа. Радвах се, че тя остана при семейството ми. Поне това им дължах. За мен това бяха кървави пари, с които Адаир плащаше на близките ми, че ме губят завинаги. Точно така бе потушил и вината към собственото си семейство преди години — като му бе оставил пари.

— Какво постоянство. Когато дойде при нас, нямаше нищо. Сега ни водиш приятеля си и двамата нямате нищо.

Дона разпери ръце, за да покаже, че съм непоправима, но аз знаех защо се заяжда. Дори в това окаяно състояние изключителната красота на Джонатан беше очевидна. Той можеше да стане светлината в очите на Адаир, приятел и партньор, срещу когото Дона нямаше никакъв шанс. Заради него можеше да изгуби благоразположението на господаря. И нищо не можеше да направи, това му стана ясно от мига, в кой го видя Джонатан.

Ако Дона знаеше истината, нямаше да ревнува напразно. Пристигането ни в този опърпан вид онзи ден беше началото на края за всички ни.

Джонатан леко се оживи във файтона, с който пътувахме към палата на Адаир. За първи път минаваше през такъв голям, пъстър и великолепен град като Бостън и през неговите очи преживях отново собственото си пристигане преди години: невероятните тухлени къщи, издигащи се на няколко етажа; множеството файтони по улиците, теглени от красиви, добре гледани коне; жените, облечени по последна мода, чиито бели шии се виждаха над огромните им деколтета. Той се замая от гледане през прозореца, облегна се назад и затвори очи.

Къщата на Адаир бе впечатляваща като истински замък, но когато стигнало нея, Джонатан вече беше претръпнал към великолепието. Остави ме да го водя нагоре по стълбите, през входната врата и фоайето с полилеите и облечените в ливреи лакеи, които се наведоха, за да разгледат калните обувки на приятеля ми. Минахме през трапезарията с масата с осем места и поехме към извитото стълбище, водещо към спалните на горния етаж.

— Къде е Адаир? — попитах аз един от прислужниците. Нямах търпение да се приключи с това.

— Ето ме — чух гласа му зад себе си, обърнах се и го видях да влиза. Беше се облякъл внимателно, с премерена небрежност. Косата му бе вързана с панделка като на европейски благородник. Огледа Джонатан по същия начин, както го беше направил Дона, сякаш щеше да го купува. През това време потриваше пръстите на дясната си ръка един в друг. Джонатан се опита да запази самообладание, погледна Адаир и след това извърна очи. Но усетих заряда във въздуха, почувствах как двамата се разпознаха. Беше като мистична заявка за връзка между две души, обречени да пътуват през времето заедно под една или друга форма. Или като танц на съперници мъжкари, които се чудят кой ще победи и колко кървава ще е битката помежду им. Или просто Джонатан бе любопитен най-накрая да срещне мъжа, който ме издържаше.

— Значи това е приятелят, за когото ни говореше — каза Адаир, преструвайки се, че всичко е съвсем обикновено, просто стар приятел е дошъл на гости.

— С радост ти представям господин Джонатан Сейнт Андрю — опитах се да изиграя ролята на лакей, но нито един от двамата не го намери за забавно.

— А ти си… — Джонатан затърси дума, с която да опише Адаир след невероятните истории, разказани от мен. И наистина как да го нарече? Чудовище? Изрод? Демон? — Лани ми разказа за теб.

Адаир вдигна вежди.

— Нима? Надявам се, че не се е изложила и не ти е напълнила главата с глупавите си измислици. Някой ден ще споделиш какво ти е разказала — и щракна с пръсти към Дона. Заведи гости ни в стаята му. Сигурно е уморен.

— Аз мога да го заведа — започнах аз, но Адаир ме прекъсна:

— Не, Ланор, остани при мен. Искам да поговорим.

Чак тогава осъзнах, че съм загазила: той кипеше от гняв, който досега беше крил заради госта. Гледахме след Дона, който поведе вървящия като насън Джонатан по извитото стълбище, докато и двамата се скриха. Тогава Адаир се обърна към мен и ме удари силно през лицето. Паднах на земята, хванах се за бузата и го изгледах страховито.

— Това пък за какво беше?

— Ти си го променила, нали? Открадна ми еликсира и направи този мъж свой. Да не мислеше, че няма да разбера какво си сторила?

Адаир се надвеси над мен. Беше смръщен и раменете му се тресяха.

— Нямах избор! Той беше прострелян… умираше…

— За глупак ли ме мислиш? Открадна ми еликсира, защото от самото начало си възнамерявала да го обвържеш със себе си.

Адаир се пресегна надолу, сграбчи ме за ръката и ме изправи на крака, а след това ме блъсна в стената. С ужас си спомних случката в подземието, когато бях вързана в онзи дяволски хамут, напълно безпомощна пред жестокостта му и задавена от паника. Тогава той отново ме удари с опакото на ръката си и ме просна за втори път на пода. Пипнах бузата си и открих, че е разкървавена. Беше ми разцепил кожата, цялото лице ме болеше дори когато ръбовете на раната започнаха да се събират.

— Ако съм искала да го открадна от теб, щях ли да се върна?

Бях все още на пода и пълзях назад, за да не може Адаир да ме стигне.

— Избягах и го взех със себе си. Стана точно както ти казвам… Взех мускала, да, но за всеки случай. Имах предчувствие, че нещо ще се случи. Но се върнах при теб. Вярна съм ти — казах аз, макар да ми се искаше да го убия. Бях бясна, че ме удари и че съм толкова безпомощна и не мога да направя нищо.

Адаир ме изгледа. Ясно беше, че се съмнява в декларацията ми за вярност, но не ме удари пак. Обърна се и тръгна, а предупреждението му отекна в залата:

— Ще видим колко си ми вярна. Не мисли, че това е краят, Ланор. Ще унищожа връзката между теб и този мъж, ще я смажа напълно. Кражбата и интригите ти няма да доведат до никакъв резултат. Ти си моя и ако мислиш, че не мога да разваля това, което си направила, много грешиш. Джонатан също ще бъде мой.

Останах на пода, притиснала длан към бузата си, като се опитвах да не изпадам в паника от думите му. Не можех да му позволя да ми отнеме Джонатан. Не можех да го оставя да прекъсне връзката ми с единствения човек, когото обичах. Джонатан беше всичко, което имах, и всичко, което исках. Ако го загубех, животът ми щеше да остане без смисъл, а за съжаление, щеше да трае вечно.