Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (5)

4.

Окръжна болница Арустук, днешно време

Под двете лампи в кабинета се изви дим. Каишките на китките бяха разкопчани и арестантката бе седнала на количката. Между пръстите й димеше цигара. В подлогата край нея имаше два смачкани фаса, изпушени до филтъра. Люк се облегна в стола си и се покашля, когато димът одраска гърлото му. Беше замаян, все едно бе взимал наркотици цяла нощ и току-що се бе събудил от безпаметен сън или транс. На вратата леко се почука. Той скочи на крака по-бързо от катерица, защото знаеше, че това е обичайното повърхностно почукване на служител на болницата, преди да влезе, без да дочака отговор. Запречи вратата с тялото си и тя се открехна съвсем малко. Хладното око на Джуди, увеличено от диоптрите на очилата й, го измери от глава до пети.

— Обадиха се от моргата. Трупът е пристигнал. Джо иска да повикаш патоанатом.

— Късно е. Кажи му, че няма причина да викаме спешно специалист. Може да изчака до сутринта.

Сестрата скръсти ръце.

— Освен това ме накара да попитам за арестантката. Готова ли е да тръгва?

Той осъзна, че тя го проверява. Винаги се бе смятал за честен човек, но още не можеше да я пусне.

— Не, все още не може да я вземе.

Джуди се взря така строго в него, та му се стори, че го прониза с поглед.

— И защо? По нея няма и драскотина.

Хрумна му една лъжа.

— Започна да буйства. Трябвате да я упоя. Сега искам да се уверя, че няма алергична реакция към седатива.

Сестрата въздъхна шумно, сякаш знае — не просто подозира, а е сигурна, че той върши нещо отвратително с тялото на упоеното момиче.

— Просто ме остави на мира, Джуди. Кажи на Джо, че ще му се обадя, когато тя се стабилизира.

И трясна вратата в лицето й. Лани избутваше пепелта в подлогата с горящата си цигара и нарочно избягваше погледа му.

— Джонатан е тук. Вече няма нужда да те убеждавам в нищо — каза тя, изтръска още пепел в подлогата и кимна към вратата.

— Слез в моргата и се увери сам.

Люк се размърда неловко на стола.

— В моргата има труп, а това доказва само, че тази нощ наистина си убила човек.

— Не, има и още нещо. Нека ти покажа — каза тя, вдигна ръкава на болничната нощница и му показа малка рисунка върху бялата кожа от вътрешната страна на ръката си. Той се наведе напред и видя татуировка с черно мастило — герб с щит и някакво влечуго върху него. — На ръката на Джонатан на същото място ще видиш…

… същата татуировка?

— Не — отвърна тя и поглади рисунката с палец. — Но е същата по размер и е направена от същия човек, затова изглежда подобна. Изрисувана е с игли, потопени в мастило. Две комети, които се обикалят една друга, а опашките им са съвсем къси.

— И какво означават тези комети? — попита Люк.

— Проклета да съм, ако знам — отвърна тя и оправи нощницата и завивките си. — Просто иди и виж Джонатан и после ми кажи, че не ми вярваш.

Той отново я завърза с рядко използваните каишки за буйни пациенти, но не много здраво. Стана от стола. Излезе, като преди това се увери, че никой не го вижда. Болницата все още беше тъмна и тиха, в огряното от лампи пространство в дъното на коридора, предназначено за сестрите, се долавяше само леко движение. Обувките му заскърцаха по чистия линолеум, докато слизаше с бързи стъпки по стълбището и се отправяше на север по подземния коридор, който водеше към моргата.

По целия път нервите му бяха опънати. Ако някой го спре и го попита какво прави извън спешното отделение и какво търси в моргата, просто ще каже, че… В мозъка му нямаше и една мисъл. Люк беше лош лъжец.

Общо взето, се смяташе за откровен човек, но какво добро му беше донесло това? Въпреки откритостта си и страха да не го хванат, бе приел странното предложение на арестантката, защото беше любопитен дали мъртвият е най-красивият мъж, живял някога на планетата, и как точно изглежда такъв човек. Отвори тежката врата към моргата. Чу музика. Нощният дежурен, младеж на име Маркъс, обичаше да слуша радиото. Люк се огледа, но не видя никого.

По бюрото имаше следи от присъствие (лампата светеше ярко, по плота бяха пръснати книжа, виждаше се обвивка от дъвка и химикал без капачка), но ни следа от Маркъс. Моргата беше малка, но напълно достатъчна за скромните нужди на градчето. В дъното имаше климатизирана зала за аутопсии, но държаха труповете в четирите хладилника в стената до входа. Люк пое дълбоко дъх и посегна към една от големите тежки брави, които приличаха на дръжки от врати на старомоден камион за замразена храна.

В първия хладилник откри трупа на възрастна жена, която не му беше позната, а това означаваше, че е от някое от съседните градчета. Беше ниска и пълна, с бяла коса и го накара да си спомни за майка си. Върна се към последния смислен разговор, който двамата бяха провели. Той седеше край леглото й в интензивното отделение, а нейният блуждаещ поглед се опитваше да го открие, ръката й търсеше увереност от неговата.

— Съжалявам, че трябваше да се върнеш, за да се грижиш за нас — каза му тогава майка му, която никога не се извиняваше, защото никога не си позволяваше да направи нещо, заради което би трябвало да иска прошка. — Може би прекалено дълго се задържахме във фермата. Но баща ти не искаше да се откаже…

Млъкна, защото не желаеше да бъде нелоялна към инатливия старец, който бе излязъл да дои кравите часове преди да умре.

— Съжалявам, че това така се отрази на семейството ти…

Люк си спомни как се опитваше да й обясни, че бракът му се е разпаднал много преди да се върне в Сейнт Андрю, но майка му не искаше и да чуе.

— Още от малък искаше да избягаш от Сейнт Андрю. Тук не можеш да бъдеш щастлив. След като си отида, не оставай в градчето. Иди и си намери нов живот.

Тя се разплака и стисна ръката му, а след няколко часа изпадна в безсъзнание.

На Люк му трябваше цяла минута, за да осъзнае, че хладилникът все още е отворен, а той е стоял край него толкова дълго, че бе започнал да трепери от студ. Сякаш чуваше гласа на майка си в главата си. Потръпна и бутна носилката с тялото навътре, след това постоя още минута, докато си спомни защо бе дошъл изобщо в моргата.

Намери друг черен чувал за трупове във втория хладилник, извика от усилие, докато издърпваше носилката навън. Ципът се разтвори със силен шум като от отлепващо се велкро.

Люк разгърна чувала и се взря. През годините беше виждал много мъртъвци, смъртта не беше ласкателна към външността. В зависимост от това как са починали, телата можеха да са подути или пък наранени и обезцветени, някои бяха бледи и синкави. Чертите им винаги застиваха по характерен начин. Лицето на този мъж беше почти бяло, по него бяха полепнали парченца мокри потъмнели листа. Черната му коса беше паднала върху челото, очите бяха затворени. Но нямаше значение. Люк можеше да се взира в него цяла нощ. Беше изключителен, дори и в смъртта си. И поразително, болезнено красив.

Люк се канеше да бутне носилката обратно вътре, когато си спомни за татуировката. Погледна през рамо, за да се увери, че Маркъс не се е върнал, после бързо и безшумно дръпна ципа на чувала още малко. Вдигна ръкава на мъртвеца над лакътя. И точно както му беше казала Лани, там имаше две сфери с опашки, завити в противоположни посоки. Същата изработка, същите по размер точки с мастило, до последната линийка.

Докато се връщаше обратно по тихите коридори, в ума на Люк се заблъскаха множество мисли, предимно въпроси. Бяха като материя и антиматерия, унищожаваха се една друга, защото не можеха да съществуват заедно. Помнеше какво се случи в спешното отделение, когато момичето се нарани: нямаше как да е възможно, но въпреки това го видя с очите си. Беше докоснал торса й, преди и след като се поряза, затова знаеше, че не е номер. Но това, което се случи, не можеше да е вярно, не и по този начин.

Освен ако тя не казваше истината. А сега и този красив мъж в моргата, татуировките… Чувстваше, че трябва да я изслуша, да се пусне по течението. Но в същото време беше и упорит, като всеки човек на науката. Нямаше да се довери на всички факти. А и бе любопитен, искаше да научи повече. Втурна се през вратата на кабинета в тъмното спешно отделение. Беше пълен с енергия и нервен, струваше му се, че в гърдите му се гонят светулки. Намери арестантката свита върху количката под стълб светлина и сред облак от дим. Приличаше на паднал ангел с подрязани криле, помисли си Люк.

Лани го погледна жадно.

— Е, видя ли го? Нали е точно такъв, какъвто ти го описах?

Люк кимна. Красотата му беше като наркотик. Потри лицето си и пое дълбоко дъх.

— Значи вече разбираш — продължи тържествено Лани. — И щом ми вярваш, трябва да ми помогнеш. Люк, развържи ме — каза тя, изви гръб и протегна, доколкото можа, ръце. Сладкото й детинско лице се извърна към него. — Трябва да ми помогнеш да избягам.