Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (20)

19.

Унгарските земи, 1349 година след Христа

Веднага щом Адаир видя странника, през него премина ледено предчувствие, че старецът е дошъл за него.

В края на деня номадите, с които семейството на Адаир пътуваше, обикновено празнуваха. Щом се спуснеше мрак, палеха огромни лагерни огньове и се наслаждаваха на единствената част от денонощието, която можеха да отделят за себе си. Дългите часове работа по полята бяха свършили и те се събираха да хапнат, да пийнат и да се забавляват. Преди да се напие съвсем, чичо му свиреше народни мелодии на цигулка и акомпанираше на майката на Адаир и другите жени, които пееха. Някой изваждаше дайре, друг — балалайка. Адаир седеше при семейството си — петимата си братя, двете си сестри и съпругите на по-големите братя. Щастието му онази вечер бе пълно, когато видя Катарина да се приближава към тях заедно със своето семейство.

Адаир и роднините му бяха скитници, също както рода на Катарина и всички от кервана. Преди време били крепостни селяни на унгарски благородник, но той ги изоставил на произвола на бандитите. Те избягали от селото и оттогава живееха в каруците си. Отиваха там, където имаше селскостопанска работа. Копаеха канавки, грижеха се за посевите, вършеха всичко, което успееха да намерят. Унгарското и румънското кралство се биеха помежду си по онова време и по тези земи имаше твърде малко унгарски благородници, които да ги пазят от престъпници, а и тези, които бяха останали, не го правеха с огромен ентусиазъм.

От толкова отдавна бяха принудени да напуснат дома си, че Адаир вече не помнеше какво е да спиш на закрито нощем, да имаш дори най-малка сигурност. Братята му Ищван и Раду бяха бебета, когато семейството трябваше да тръгне на път, и нямаха никакви спомени от предишния по-щастлив живот. Адаир страдаше, че по-малките му братя не познават онези времена, но пък те изглеждаха по-щастливи по свой си начин от останалите и се чудеха на меланхолията на по-големите.

Странникът се появи изневиделица в периферията на сборището. Първото нещо, което Адаир забеляза, беше, че е много стар, жив труп, подпиращ се на бастуна си. Когато се приближи, му се стори дори още по-стар. Кожата му бе прозрачна и сбръчкана като презряла кайсия и осеяна с петна. Очите му бяха мътни, но въпреки това погледът му бе проницателен. Имаше дълга, гъста снежнобяла коса, вързана на плитка на гърба. Но най-впечатляващи бяха дрехите му — ушити по румънска мода и от скъп плат.

Който и да бе той, беше богат и макар и стар, не се боеше да влезе в цигански катун сам посред нощ.

Пресече кръга от хора и застана в центъра на сборището до огъня. Погледът му се плъзна по тълпата и кръвта на Адаир замръзна във вените му. Адаир не беше по-различен от другите момчета в кервана: необразован, мръсен, недохранен. Знаеше, че няма причина старецът да го отдели от останалите, но предчувствието му бе толкова силно, че щеше да скочи и да избяга, ако глупавата му младежка гордост не го беше възпряла. Не беше сторил нищо на стареца, защо да бяга от него?

Старецът оглежда мълчаливо известно време лицата на хората, огрени от меката светлина на огъня, а после се усмихна зловещо, вдигна ръка и посочи право към Адаир. След това се обърна към групата на по-възрастните. Всички вече се бяха укротили, не се чуваше музика и смях. Очите на цялото сборище бяха впити в странника, а след това се преместиха върху Адаир.

Баща му наруши тишината. Премина покрай братята и сестрите му, хвана Адаир за ръката и почти я измъкна от ключицата.

— Какво си направил, момче? — изсъска той с беззъбата си уста. — Не стой така, ела е мен! — и вдигна сина си на крака. — А вие, останалите, какво зяпате? Продължавайте да си разказвате истории и да си пеете глупавите песни!

И повлече Адаир настрани. Момчето усещаше как погледите на роднините му и на Катарина се впиват в гърба му.

Двамата се отдалечиха в тъмното и застанаха под едно дърво, където не можеха да ги чуят. Странникът ги последва.

Адаир се опита да се защити от бедата, която го бе сполетяла.

— Не знам кого търсите, но се кълна, че не съм аз. Сигурно ме бъркате с някого.

Баща му го зашлеви.

— Какво си направил? Да не си откраднал кокошка? Или картофи и лук от полето?

— Кълна се — повтори Адаир, притисна горящата си буза и посочи към стареца. — Не го познавам.

— Не оставяй виновната ти съвест да те подведе. Не обвинявам в нищо момчето — каза старецът на бащата на Адаир. Изгледа и двамата с презрение, все едно бяха просяци или крадци.

— Избрах сина ти да дойде да работи за мен.

Бащата на Адаир прие предложението с подозрение.

— И за какво ви е? Той не умее нищо. Работил е само по полята.

— Имам нужда от слуга. От момче със здрав гръб и яки крака.

Адаир усети, че животът му прави рязък и неприятен обрат.

— Никога не съм бил домашен прислужник. Няма да знам какво да правя…

Прекъсна го втори шамар от баща му.

— Не се представяй за по-безполезен, отколкото си — сопна се той. — Ще се научиш, дори ученето да не е сред силните ти страни.

— Сигурен съм, че ще се справи — започна странникът да обикаля бавно Адаир и да го преценява като кон за продажба на пазара на крадени коне. От него се носеше дъх на пушек, като от тамян. — Не ми трябва умник, а някой, който да помага на немощен старец да се справя с битието. Но… присви очи и лицето му отново стана зло. — Живея далеч и няма да повторя това пътуване. Ако синът ти иска работата, трябва да тръгне с мен тази вечер.

— Тази вечер? — сви се гърлото на Адаир.

— Готов съм да платя на семейството ви обезщетение, задето ви го отнемам — каза странникът на баща му. След тези думи Адаир разбра, че с него е свършено, защото баща му никога не отказваше пари. Към тях вече се приближаваше и майка му, криеше се в сянката на дървото и мачкаше полата си с ръце. Остана при Адаир, докато баща му и странникът се пазаряха за цената. След като уточниха сумата, старецът отиде да приготви коня си, а майката на Адаир изтича при съпруга си.

— Какво правиш? — извика тя, макар да знаеше, че той няма да промени решението си. С него не можеше да се спори.

Но Адаир бранеше по-голям залог, а и вече нямаше какво да губи, затова се обърна към баща си.

— Какво стори с мен? Идва някакъв непознат в лагера и ти му продаваш едно от децата си! Какво знаеш за него?

— Как си позволяваш да подлагаш на съмнение решението ми! — извика баща му, замахна и го бутна на земята. Останалите от семейството се бяха отделили от огъня и стояха на разстояние, на което бащата не можеше да ги достигне. Не за първи път го виждаха да бие някое от децата си, но въпреки това бяха разстроени. — Прекалено глупав си, за да различиш добрата възможност. Очевидно този човек е богат. Ще бъдеш слуга на богаташ. Ще живееш в къща, не в каруца, и няма да се налага да работиш на полето. Ако мислех, че този непознат ще се съгласи, щях да му предложа някой от другите си синове. Може би Раду, той не е толкова сляп, че да не оцени късмета, ако чу се изсипе в ръцете.

Адаир стана от земята, изглеждаше засрамен. Баща му го перна още веднъж по тила, за всеки случай.

— А сега си събери нещата и се сбогувай. Не карай човека да те чака.

Майка му се взря в лицето на съпруга си.

— Ференц, какво знаеш за този мъж, на когото поверяваш сина ни? Какво ти каза той за себе си?

— Знам достатъчно. Той е лекар на граф. Живее в къща в имението на графа. Адаир ще му прислужва седем години. Когато това време мине, ще може да реши дали да си тръгне, или да остане при него на работа.

Адаир започна да смята наум. След седем години щеше да е на двайсет и една, щеше да е преполовил живота си. А сега тъкмо навлизаше във възрастта за женитба и нямаше търпение да последва примера на по-големите си братя и да си вземе невеста, да има деца, да стане уважаван мъж. Като прислужник няма да може да се ожени, нито ще му позволят да има деца. Животът му щеше да спре в най-важния момент. Когато се освободи, ще бъде прекалено стар. Коя жена ще го вземе тогава? Ами семейството му? Къде ще е то след седем години? Бяха селскостопански работници, които се местят непрекъснато, за да намират работа и подслон, да избягат от лошото време. Никой от тях не можеше да чете и пише. Никога нямаше да ги намери отново. Струваше му се немислимо да ги загуби. Те бяха най-ниският слой на обществото, навсякъде бяха нежелани. Когато приключи с работата си при стареца, как ще оцелее без тях?

От гърлото на майка му се изтръгна вик. И тя като Адаир знаеше какво означава това. Но баща му бе непреклонен.

— За добро е! Знаеш, че е така. Погледни ни едва успяваме да нахраним децата си. Най-добре Адаир сам да поеме това бреме за себе си.

— Искаш да кажеш, че всички ние сме ти бреме! — извика Раду. Беше с две години по-малък от Адаир и бе чувствителният в семейството. Изтича при брат си, прегърна го през кръста и избърса сълзите си в ризата му.

— Адаир вече е мъж и може сам да се оправя — каза баща им на Раду, а после се обърна и към останалите. — Стига истерии. Той трябва да си събере багажа.

 

 

Същата вечер Адаир вече яздеше зад стареца, както му наредиха. Беше изненадан колко прекрасен е конят му достоен за рицар, толкова силен, че от тропота на копитата му земята трепереше. Знаеше, че пътуват на запад и навлизат дълбоко в румънска територия. На сутринта минаха покрай замъка на графа, чийто лекар бе старецът. Нямаше нищо романтично в него. Бе построен така, че да издържа на обсади — солиден, непревземаем, четвъртит, обграден от хаотично пръснати жилищни сгради и обори за овце и крави. Във всички посоки от него се простираха обработваеми земи.

Двамата яздиха още двайсет минути през гъста гора и стигнаха до малка каменна къща, почти скрита в дърветата. Беше усойна, обрасла с мъх, който заради липсата на слънчева светлина бе изключително буен. На Адаир му заприлича повече на затвор, отколкото на дом, отпред не се виждаше дори врата.

Старецът нареди на момчето да се погрижи за коня, а след това да влезе при него вътре. Адаир се забави възможно най-дълго при едрото животно, свали седлото и юздите, донесе му вода, разтри потния му гръб със суха слама. Когато вече нямаше как да отложи прибирането, взе седлото и се отправи към къщата.

Вътре беше прекалено задимено и не се виждаше почти нищо. В огнището гореше слаб огън, а димът излизаше само през едно малко прозорче. Адаир се огледа и видя, че жилището представлява една голямо кръгло помещение. До вратата върху сламеник спеше жена, десетина години по-възрастна от него. Приличаше на матрона, имаше големи отекли ръце и почти безполови черти. Виждаха се и домакински принадлежности: купи и дървени лъжици, тенджери и кофи: груба, протрита и омазнена дървена маса; купища дървени подложки, които служеха за чинии: кани с вино и бира. Гирлянди от чушки и чесън видяха от куки в каменната стена заедно с наденици и торби с ръжени сухари.

В далечния край на стаята имаше бюро, покрито с бутилки и бурканчета, купища хартия, мастилница и пера, както и предмети, които Адаир никога не бе виждал преди: книги с дървени подвързии. Край бюрото бяха наредени кошници с най-различни странни неща, събрани в гората: прашни изсушени корени, шишарки, коприва и всякакви други треволяци. Зад писалището Адаир забеляза стълбище, което вероятно водеше в избата.

Изведнъж старецът се озова до селското момче и го погледна с интерес.

— Предполагам, че искаш да знаеш как се казвам. Аз съм Ивор сел Рау, но ти ще ме наричаш „господарю“.

След като свали наметалото си и стопли ръцете си на огъня, той обясни, че е потомък на румънски благородници земевладелци и последният останал мъж в семейството. Макар да знаел, че някой ден ще наследи семейния замък и имуществото, когато бил млад, решил да преследва кариера и отишъл във Венеция да учи медицина. През следващите десетилетия работил като лекар за няколко графове и дори крале. Сега бил в края на дългата си кариера и бил нает от граф Сел Батрин, румънски благородник, собственик на замъка, покрай който бяха минали. Лекарят обясни, че не е взел Адаир, за да го обучи в изкуството на лечителството, но очаква той да му помага, като събира билки и други съставки за отварите и еликсирите, да върши домакинска работа и да помага на икономката Маргерит.

Старецът порови в един отворен сандък и намери там старо дрипаво одеяло от груба вълна.

— Направи си легло от слама край огъня. Когато Маргерит се събуди, ще ти даде храна и нареждания за деня. Опитай се да си починеш, защото искам да си готов довечера, когато аз се събудя. О, и не се изненадвай, че Маргерит не ти обръща внимание и не ти говори — тя е глухоняма по рождение.

И старецът взе свещта, която гореше на кухненската маса и тръгна към тъмното стълбище. Адаир направи както му казаха и се сви край огъня. Заспа, преди светлинката от свещта на лекаря да се скрие надолу по стълбите.

 

 

Събуди се от тропането на икономката. Тя спря работата си и се взря в Адаир, докато той ставаше от пода. Будна му се стори дори още по-голямо разочарование: не беше дори невзрачна, а направо грозна, с мъжко лице и едро тяло на селскостопанска работничка. Даде му студена овесена каша и вода и когато той приключи с яденето, го заведе до кладенеца, връчи му едно ведро и му изигра с ръце какво трябва да направи. Така го накара и да нацепи дърва, да налее вода за кухнята и за животните.

По-късно, когато тя отиде да пере в голямото дървено корито, Адаир се опита да подремне, защото си спомни предупреждението на стареца.

Събуди се, когато Маргерит го разтресе за раменете и му посочи към стълбището. Вече се беше стъмнило и старецът ставаше в стаята си долу. Икономката палеше свещи в голямото помещение. Старецът бавно и тихо се изкачи по стълбите със свещта, която бе занесъл долу сутринта.

— Станал си, добре — каза лекарят, когато премина покрай Адаир. Отиде право при писалището си и запрехвърля листовете с неразбираеми писания. — Стъкни огъня — нареди той — и вземи един котел. Тази нощ трябва да приготвя отвара и ти ще ми помогнеш.

И без да обръща внимание на новия си слуга, той започна да рови из редиците е бурканчета, затворени с восъчна хартия и канапче. Вадеше ги, за да прочете етикетите им на светлината на огъня, после отдели няколко настрани. След като закачи котела над огнището да се загрява. Адаир помогна на стареца да занесе бурканчетата до огъня. Разпозна някои от растенията и билките, които бяха изсушени и стрити на прах, но други се оказаха по-мистериозни. Лапа от прилеп или пък беше от мишка? Гребен от петел? Три черни пера, но от каква птица? От един здраво затворен буркан лекарят наля лепкав тъмен сироп, от който се носеше ужасна смрад. Накрая изля и една кана вода, а след това се обърна към Адаир.

— Гледай внимателно. Нека кипне, а после направи огъня по-слаб и се погрижи отварата да не се пресече. Трябва да е гъст като смола. Разбра ли?

Адаир кимна.

— Може ли да попитам за какво е тази отвара?

— Не, не може — отговори старецът, но после като че ли размисли. — С времето ще научиш, но подобно знание трябва да се заслужи. А сега излизам. И внимавай с котела, прави каквото ти наредих. Не излизай от къщата и не заспивай.

Адаир видя как стареца взима наметалото си от закачалката и излиза навън.

Направи каквото му каза, седна близо до огъня и вдъхна отровните пари от врящата течност. Къщата беше тиха, ако се изключи хъркането на Маргерит. Адаир я погледа известно време. Големият й корем се повдигаше и спускаше под одеялото, сламата пукаше, щом тя се обърнеше в съня си. Когато се измори от това нищожно забавление, той отиде до писалището на лекаря и разгледа изписаните страници. Щеше му се да може да ги прочете. Реши да се опита да накара стареца да го научи да чете; вероятно щеше да му се стори полезно слугата му да добие това умение.

От време на време Адаир разбъркваше съдържанието на котела с дървена лъжица и проверяваше консистенцията му. Когато му се стори, че е станала каквато трябва, взе ръжена и избута горящите главни по краищата на огнището и под котела останаха само тлеещи въглени. Тогава му се стори, че може да си почине, затова се зави с раздърпаното одеяло и се облегна на стената. Сънят затваряше очите му. Преди това бе опитал от вкусната бира, но знаеше, че не може да си позволи да пие повече. Опита всичко, за което се сети, за да остане буден: разхожда се из стаята, пи студена вода, изправи се на ръце.

След час подобни упражнения беше по-изтощен от всякога и всеки миг щеше да се свлече на пода, когато изведнъж вратата се отвори рязко и старецът влезе. Изглеждаше разведрен от разходката, мътните му очи направо грееха.

Надникна в котела.

— Много добре. Отварата изглежда прекрасно. Свали котела и го остави да се охлади. Сутринта ще налееш течността в тази урна и ще я покриеш с хартия. А сега можеш да си починеш. Почти съмна.

Така изминаха няколко седмици. Адаир бе доволен, че заетостта му го отвличаше от мислите за загубата на семейството и хубавата Катарина. Сутрин помагаше на Маргерит, а следобед си почиваше. Вечер приготвяше отвари или старецът го обучаваше как да различава и събира съставките. Водеше го в гората да търсят определени растения и семена на лунна светлина. Понякога момчето подреждаше събраното да се суши на полици покрай огнището. Почти всяка вечер лекарят излизаше за няколко часа и винаги се връщаше преди изгрев-слънце, а след това веднага се оттегляше в покоите си под земята.

След месец-два старецът започна да праща Адаир в селото край стените на замъка да разменя мехлеми за храна, платове, железария или грънци. Момчето вече бе закопняло за контакти с хора, дори просто да чуе собствения си глас. Но селяните винаги се отдръпваха, щом разберяха, че работи за лекаря. Дори да виждаха, че е самотен и отчаян да намери компания и да чуе няколко мили думи, те не се трогваха и приключваха сделките набързо и недружелюбно.

Горе-долу по това време за негов срам се случи нещо между него и Маргерит. Един следобед, когато се бе събудил от дрямката и бе започнал да се облича, тя се приближи до леглото му и го докосна. Без да чака да я подканят, го бутна по гръб върху сламата и опипа гърдите му под ризата, след това бръкна в панталоните му и затърси неговата мъжественост. Когато го възбуди достатъчно, вдигна прашната си пола клекна върху него. Нямаше нежност в движенията й, нито в тези на Адаир, никой не се преструваше, че това е нещо повече от утолявано на физическа нужда и за двамата. Докато опипваше плътта й, Адаир си мислеше за Катарина, и нямаше как да се заблуди, че тази огромна като мечка жена, е неговата тъмноока нежна любов. Когато всичко приключи, Маргерит издаде гърлен звук и стана от него. Оправи си полата и се зае с обичайната си работа.

Той остана да лежи на сламеното си легло и да се взира тавана. Чудеше се дали лекарят ги е чул и ако е така, какво трябва да направи. Може би и той се задоволяваше с Маргерит — не, това му се струваше невъзможно. Адаир реши, че старецът посещава някоя девойка в селото по време на нощните си разходки, за да утоли страстта си.

Може би след време и той ще може да прави същото. Животът му дотук изглеждаше странен, но не беше тежък като работата на полето, а и имаше вероятност да се подобри, ако успее да убеди стареца да го обучи за лечител. Макар че семейството още ужасно му липсваше, той се утешаваше с тези мисли и реши да остане и да види какво му готви съдбата.