Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (50)

49.

Нямаше повече разходки по следите на спомените: никакви посещения в гробищата, търсене на стари пътеки в гората, които някога познавахме като петте си пръста, но сега едва различавахме. Разхождахме се покрай Олагаш, гледахме притичващите наоколо лосове и елени и се радвахме на силното слънце на Мейн, което хвърляше искри в течащата вода, но не се връщахме към старите случки, за които ни напомняха тези места. Останалото време прекарахме кротко само двамата.

Дните, в които бяхме заедно, бяха като алкохол, на който не можех да се наситя, и се замислих дали да не останем тук, откъдето бяхме тръгнали. Може би Джонатан ще е доволен да се засели на познато място. Не се налагаше да живеем в Сейнт Андрю. Градът толкова се бе променил, че сигурно щеше да ни е неприятно да останем в него. Можехме да намерим място в гората и да си построим усамотена къща, където да сме далеч от всичко и всички. Без вестници и часовници, без неспиращото време да ни потупва непрекъснато по рамото, да отеква в ушите ни. Да спрем да бягаме от миналото на всеки петдесет или шейсет години, да се прераждаме в други личности на други места, а просто да се преструваме, че сме други хора, като току-що родени, но вътрешно да си останем такива, каквито сме били, тези личности, от които не можехме да избягаме.

Една вечер излязохме на верандата зад порутеното бунгало, увити в палтата си. Седнахме на два шезлонга, пихме вино и гледахме луната. Джонатан насочи разговора ни към миналото и аз се почувствах неспокойна. Той се чудеше дали Еванджелин е живяла труден и нещастен живот, след като е изчезнал, и дали той не е причината за ранната смърт на майка си. Повтарях му, че съжалявам, но той не искаше и да чуе, клатеше глава и казваше, че той е виновен за всичко, той се е държал ужасно с мен, възползвал се е от очевидната ми любов към него. Тогава аз на свой ред поклатих глава и поставих длан на рамото му.

— Но аз те желаех толкова много — казах. — Така че вината не е изцяло твоя.

— Да отидем пак там предложи той. — На онова място в гората, където обикновено се срещахме, под младите брезички. Често се сещам за тях. Това е най-красивото място на земята. Мислиш ли, че дърветата са още там? Никак няма да ми е приятно, ако някой ги е отсякъл.

Замаяни и затоплени от виното, ние се качихме на джипа, а преди това взех одеяло и фенерче от бунгалото. Притисках отворената бутилка към гърдите си, докато Джонатан маневрираше с колата през гората. Трябваше да оставим автомобила край пътя и да изминем последния километър пеша. Брезичките бяха израснали, но не много. Най-високите им клони се докосваха и образуваха свод, който хвърляше сянка върху всичко, което се опитваше да ги настигне. Спомних си тази полянка, където се виждахме като деца, където се смеехме и си разказвахме истории от самотните си дни. Но времето бе заличило уникалната й красота. Тя вече не беше благословена и изящна, просто място като всяко друго.

Разперих одеялото на земята и легнахме по гръб на него. Опитвахме се да пробием с погледи свода от листа над нас и да видим нощното небе, но само на няколко места звездите успяваха да пробият. Опитвахме се да си представим, че това е същото място, където се срещахме, но и двамата знаехме, че може да е било на пет стъпки на запад или на сто метра вляво; накратко, просто най-обикновена полянка в гората, на която можехме да лежим по гръб и да се опитваме да надничаме между клоните на дърветата към звездите.

Като се замислих за детството си, спомних си за товара, който носех през цялото време със себе си. Бе настъпил мигът да кажа на Джонатан истината за София. Старите тайни обаче имат страшна сила и аз се ужасявах от реакцията му. Срещата ни можеше да приключи още тази вечер; той можеше завинаги да ме изхвърли от живота си. Този страх за малко да ме накара отново да премълча, но повече не издържах. Трябваше да говоря.

— Джонатан, трябва да ти кажа нещо. Става въпрос за София.

— Мм? — размърда се той до мен.

— Моя беше вината, че тя се самоуби. Моя. Излъгах те, когато ме попита дали съм ходила при нея. Аз я заплаших. Казах й, че ще бъде съсипана, ако роди детето. Че ги никога няма да се ожениш за нея и че си приключил връзката ви.

Винаги си бях мислила, че ще избухна в сълзи, когато правя това признание, ала не го направих. Зъбите ми загракаха. Той се обърна към мен, но не можех да видя изражението му в тъмното. Минаха няколко безкрайни секунди, преди да отговори:

— И чака толкова дълго, за да ми го кажеш?

— Моля те, моля те, прости ми…

— Всичко е наред. Наистина. Мислил съм за това през годините. Странно как виждаш нещата различно от мен. Тогава си мислех, че майка ми и баща ми никога няма да ми позволят да се оженя за София. Но какво биха могли да направят, за да ме спрат? Ако ги бях заплашил, че ще напусна семейството, за да съм със София и детето, те нямаше да се откажат от мен. Щяха да се предадат. Аз бях единствената им надежда да продължа семейния бизнес, да се грижа за Бенджамин и момичетата, след като те умрат. Но тогава просто не го разбирах. Не знаех какво да правя и се обърнах към теб. Не беше честно да го правя, вече знам. Но… никой не е виновен, че София се самоуби.

— И ти би се оженил за нея? — попитах аз.

— Не знам… може би заради детето.

— Обичаше ли я?

— Беше толкова отдавна, вече не помня какви бяха чувствата ми.

Може и да казваше истината, но не осъзнаваше, че този отговор ме побърква. Бях сигурна, че жените в живота му са подредени в някаква йерархия, и умирах да науча къде е моето място, коя беше над мен и коя под мен. Исках нашата сложна история да бъде опростена. След толкова години всичко трябваше да се подреди най-накрая. Джонатан не можеше да не знае какво е чувствал.

Седнах. Изобщо не се докосвахме и това ме изнерви. Имах нужда от допира му, за да се уверя, че не ме мрази. Дори да не ме винеше за смъртта на София, може би бе отвратен от другите ужасни неща, които съм вършила.

— Студено ли ти е? — помитах го аз.

— Малко. А на теб?

— Не. Но може ли да легна до теб?

Свалих си палтото и завих и двама ни с него. Парата от дъха ни се разпадаше във всички цветове на дъгата под нощното небе.

— Ръката ти е студена.

Вдигнах дланта му и започнах да я топля с дъх, после целунах всеки пръст. Сложих ръка на бузата му.

— И лицето ти е студено.

Той не протестира и носът ми се плъзна по наболата му брада, по красивия му прав нос и изящните му клепачи. Не ме спря и когато разтворих дрехите му и прокарах длан по гърди те към слабините му. След това се съблякох и се качих върху него, подплатата на палтото ми се триеше в голите ми задни части. Правихме любов на одеялото под звездите. Само че нещо се бе променило между нас. Сексуалният акт беше бавен и нежен, почти церемониален. Но как можех да не се оплаквам? Бурната страст от младини беше изчезнала и на нейно място се бе настанила обич, която ме натъжаваше. Беше като сбогуване.

Когато свършихме, останах да лежа върху него, а той въздъхна в ухото ми и придърпа панталоните си нагоре. Аз бръкнах в джоба на палтото си за цигарите. Издишах дима в студения въздух, топлината, която той остави в белите ми дробове, преди да ги напусне, ми се стори успокояваща. Продължих да дърпам от цигарата, докато Джонатан ме галеше по главата.

Зачудих се какво ли ще стане в края на пътуването ни. Джонатан така и не ми каза кога трябва да тръгнем. Билетите бяха с неуточнена дата на връщане, той не ми бе съобщил кога трябва да се върне в бежанския лагер. Не можехме да останем още много дълго; завръщането ни се оказа пълно разочарование (примесено понякога с копнеж да заживеем щастливо заедно). Всичко наоколо ни припомняше загубите. Само дърветата и прекрасното небе като че ли ни посрещнаха благосклонно.

Не можех да се отърва от гризящата съзнанието ми мисъл, че аз съм причина за меланхолията на Джонатан. Дали го бях разочаровала? Или още не ми беше простил? Не бяхме говорили защо ме беше напуснал, но си мислех, че знам причината: след като години наред ме бе наранявал, просто се бе уморил да ме разочарова.

Но не се беше върнал, за да остане завинаги с мен. Беше нещо друго. Просто не бях сигурна какво. Искаше да е с мен, това ми беше ясно, иначе нямаше да ме помоли да тръгна на това пътешествие с него. Ако все още ми беше ядосан, нямаше да ме намери, да ми прати имейл, да пие шампанско с мен, да ме целува, да ме остави да лежа до него в леглото. Но както винаги, се чувствах несигурна край него, любовта ми бе като камък, вързан за шията ми.

— Какво искаш да правим утре? — попитах аз привидно небрежно и угасих фаса в пръстта. Джонатан вирна брадичка към звездите и затвори очи. — Добре тогава — продължих аз, след като той не отговори, — колко дълго смяташ да останем? Не те притискам, ще остана колкото кажеш.

Той леко ми се усмихна, но пак не отговори. Аз се изтърколих до него и подпрях главата си с ръка.

— Мислил ли си някога какво следва? Мислил ли си за нас?

Най-накрая той отвори очи и примигна към небето.

— Лани, помолих те да дойдеш с мен тук по определена причина. Ти не се ли досети?

Поклатих глава.

Джонатан се пресегна към бутилката вино, надигна се на лакът и отпи, след това ми я подаде. На дъното й беше останала един пръст течност.

— Знаеш ли защо ти предложих да се върнем тук?

Пак поклатих глава.

— Заради теб.

— Заради мен?

— Надявах се, че ще си щастлива да се върнем тук заедно, че така по някакъв начин ще изкупя вината си, задето те напуснах. Това пътуване не е заради мен, то ми се стори истински ад. И знаех, че ще е така. Как ми се иска да имаше някакъв начин да се реванширам на семейството си, на жена си и дъщеря си, които са си мислили, че съм ги зарязал. Бих дал всичко, за да мога да си върна всичко това.

Как можеше всичко да се сменя така бързо, да става толкова лошо? Сякаш между нас се спусна хладна невидима бариера.

— Вината не беше твоя — казах аз, сякаш не знаехме чия е. Не ми се пиеше повече вино и върнах бутилката на Джонатан. — Какъв е смисълът да го предъвкваме, Джонатан? Нищо не можем да направим, за да върнем времето назад. Миналото си е минало.

— Миналото си е минало — повтори той, преди да пресуши бутилката. Взря се в мрака, избягваше да ме погледне. — Толкова съм уморен от това, Лани. Повече не мога да продължавам това мъчение, тази безкрайна поредица от дни… Опитах всичко, за което се сетих, за да издържа.

— Моля те, Джонатан, пиян си. И уморен…

Бутилката падна на меката земя, когато той се наведе напред.

— Знам какво говоря. Затова те помолих да дойдеш с мен. Ти си единствената, която може да ми помогне.

Знаех накъде бие: животът има склонността да прави пълни кръгове и най-лошите му моменти със сигурност се връщат и те ухапват отзад. Бяхме водили този спор с месеци, а може би и години, преди Джонатан най-накрая да си тръгне. Той ме убеждаваше, умоляваше, заплашваше. Това беше истинската причина да си тръгне, а не защото се бе уморил да ме разочарова. Напусна ме, защото не му давах единственото, което искаше. Това негово желание висеше във въздуха между нас и само с неговото изпълнение той можеше да избяга от всичко, което искаше да забрави: зарязаните отговорности, мъртвото дете, предателството от човека, който го обичаше най-много. Нямаше друго средство.

— Не можеш да ме молиш за това. Разбрахме се, че е ужасно да го искаш от мен. Ти не можеш да ме оставиш сама в… това.

— Не мислиш ли, че заслужавам покой, Лани? Трябва да ми помогнеш.

— Не. Не мога.

— Искаш ли да чуеш, че ми го дължиш?

Заболя ме, защото никога преди не ми го беше казвал. Някак си бе успял да се въздържи да запрати тези думи в лицето ми, макар напълно да ги заслужавах. Дължиш ми го, защото ти ми причини това. Това е твоето проклятие.

— Как можа да го кажеш… — простенах аз, решена да му върна удара и да го накарам да се чувства толкова ужасно, колкото ме бе накарал да се почувствам аз — … след като ти си тръгна и ме остави да се чудя толкова много години?

— Но ти не си била сама. В известен смисъл пак бях с теб. Знаела си, че аз съм някъде там, по света.

Джонатан се изправи на крака, беше уморен, главата му се поклащаше при всяко вдишване.

— Някои неща се промениха за мен. И аз трябва да ти кажа нещо. Не искам да го правя, Лани. Не искам да те наранявам, но ти трябва да разбереш защо те моля отново. Защо е толкова важно за мен сега.

Пое дълбоко дъх.

— Влюбих се.

Помълча, очакваше да реагирам зле на новината за най-хубавото нещо в живота му. Отворих уста, за да го поздравя, разбира се, но от нея не излезе нито дума.

— Една жена от Чехия, медицинска сестра. Срещнахме се в лагерите. Тя работеше за друга благотворителна организация. Един ден от централата й я повикаха в Найроби на среща. Научих от новините, че е загинала в катастрофа в града, дойде ми като гръм от ясно небе. Откараха ме с хеликоптер да взема трупа й. Бяхме заедно само няколко години. Не можех да повярвам колко е несправедливо. Чаках толкова дълго да намеря жената, която ми е отредена, а толкова малко време успяхме да прекараме заедно.

Говореше тихо, без да показва мъката си, за да ме пощади. Въпреки това, докато го слушах, вътре в мен всичко се бе свило на кълбо.

— Сега разбираш ли? Повече не мога да продължавам да живея.

Поклатих глава, решена да бъда твърда докрай пред лицето на болката му.

— Не искам да те нараня — каза той. — И знам, че разбираш какво преживявам. Искаш ли да ги разкажа колко прекрасна беше тя? Как бях безсилен пред любовта си към нея? Как ми е невъзможно да живея без нея?

— Това се случва непрекъснато — успях да кажа аз. — Времето минава, забравя се. Става по-леко.

— Недей. Не на мен тия. Аз знам какво изпитвам. Както и ти.

Може би в този миг малко ме мразеше.

— Не мога повече. Не съм способен да понеса загубата й. Не приемам, че не мога да направя абсолютно нищо, за да спра болката. Ще полудея и ще остана за вечни времена побъркан в капана на това тяло. Не можеш да ме осъдиш на това. Съпротивлявах се колкото можех, защото знам, че е ужасно да те моля за това. Не смятах да го поискам от теб по този начин, не исках да ти разказвам за нея така направо. Но ти ме принуди и сега вече знаеш… няма връщане назад. Ето, вече си наясно какво желая от теб. Трябва да ми помогнеш.

Той замахна и разби бутилката в един камък. Острите стъклени парчета се разлетяха край нас. Джонатан сграбчи гърлото на шишето, назъбените му ръбове приличаха на зловещ букет. Това бе единственото оръжие, което имахме; беше грубо и жестоко и той искаше да го използвам срещу него. Искаше кръвта му да изтече и той да умре.

Не можеш да ме оставиш съвсем сама, без теб.

Исках да му го кажа, но не можех. Изтъкнал беше необорим аргумент: изгубил бе любовта на живота си и не можеше да продължи да живее. Настъпил беше мигът да го освободя.

Не бях способна да говоря. Разбрах, че плача, когато усетих студения вятър по бузите си, който ги опари като огън. Джонатан се пресегна да избърше сълзите ми.

— Прости ми, Лани. Прости ми, че се стигна дотук. Съжалявам, че не можах да ти дам това, което искаше. Опитах, нямаш представа колко отчаяно исках да те направя щастлива, но не се получаваше. Ти заслужаваш да бъдеш обичана така, както винаги си се надявала. Моля се да намериш тази любов.

Бавно взех счупената бутилка от него. Той свали ризата си и се изложи беззащитен пред мен. Преместих поглед от ръката си към бледата му гръд, която изглеждаше синкава под лунната светлина.

Трябваше да изживеем живота си заедно и той да е изпълнен с огромна любов.

Коленичихме един срещу друг. Треперехме, защото бяхме стигнали до неизбежното. Не можех да го погледна. Просто се притиснах в него, знаех, че острото стъкло ще свърши останалото. Зелените зъби се забиха в плътта му и изрязаха идеален кръг в нея. Счупената бутилка потъна дълбоко и кръвта на Джонатан потече по пръстите ми. Той въздъхна съвсем тихо.

Преместих ръката си и по бледата му кожа се появиха три червени ивици. Раната се затвори и кръвта потече още по-силно. Джонатан се преви и падна по очи, след това се обърна по гръб и леко притисна раната. Кръвта му шуртеше. Това, което ме порази, бе, че плътта му поддаде толкова лесно. Очаквах срезът да се затвори, но не стана така. Колко много кръв! Събуди се, чух собствения си глас да казва от много далеч. Трябва да се събудиш.

И се събудих. Бях в гората с човека, когото обичам. Той се търкаляше и гърчеше в пръстта пред мен, давеше се, кашляше, но се усмихваше. Гърдите му се повдигаха и отпускаха. Тогава си спомних, че вече съм виждала тази сцена в конюшнята на Дотъри. След миг вече бях до него, притисках ризата му към раната, опитвах се като пълна глупачка да спра кръвта. Но Джонатан поклати глава и бутна ръцете ми. Накрая не ми оставаше нищо друго, освен да го прегърна.

Разбрах, че съм загубила. Той винаги е бил край мен. Дори в годините, в които бяхме разделени, усещах в дъното на съзнанието си неговото присъствие и това ме успокояваше. А сега пред мен зейна огромна бездна, която ме засмука. Бях изгубила единственото най-важно нето в живота си. И вече нямах нищо, бях сама. Тежестта на тази дума ме смазваше и нямаше кой да ми помогне. Бях направила грешка. Исках Джонатан обратно. По-добре да съм егоистка. По-добре той да ме презира до края на живота си, вместо да се чувствам така и да няма никакъв начин да поправя случилото се, нито да спра болката.

Дълго прегръщах тялото му, докато то не изстина и аз не се покрих цялата с кръв. Не помня как съм го пуснала. Не помня как съм го оставила и съм тръгнала да бягам из гората, да крещя към небесата да се смилят над мен и да ми позволят да умра. Нека всичко свърши и за мен. Не можех да продължа да живея без него. Не помня как съм се озовала на шосето, как шерифът и заместникът му са ме намерили. Осъзнах се чак когато ме прибраха в колата и ми сложиха белезниците. Единственото, което исках, бе да се върна в гората при Джонатан и да умра с него, за да бъдем пак заедно.