Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (11)

10.

Окръжна болница на Арустук, днешно време

От коридора се чуха звуци. Люк погледна часовника: беше четири сутринта. Не след дълго болницата щеше да оживее. Сутрините бяха натоварени заради честите наранявания по време на селскостопанската работа — счупено ребро от ритаща крава, подхлъзване върху лед със сено на рамо за фермата. Смяната започваше в шест.

Момичето го гледаше така, както куче гледа своя ненадежден стопанин.

— Ще ми помогнеш ли? Или ще ме предадеш на шерифа, за да ме отведе в участъка?

— Какво друго ми остава?

Лицето й порозовя.

— Можеш да ме пуснеш да си отида. Затвори си очите и аз ще се измъкна. Никой няма да те обвини. Ще кажеш, че докато си бил в лабораторията, си ме оставил сама за секунда и докато се върнеш, съм избягала.

„Джо казва, че е убийца — помисли си Люк. — Дали мога да пусна убийца?“

Лани посегна към ръката му.

— Бил ли си толкова влюбен в някого, че да си готов да направиш всичко за него? Да желаеш щастието му повече от своето собствено?

Люк се радваше, че тя не може да надникне в сърцето му, защото никога не се бе усещал толкова себеотрицателен. Беше верен, да, но никога не се бе чувствал способен да дава, без да изпитва леко презрение, и не му харесваше начинът, по който се чувстваше заради това.

— Не съм заплаха за никого. Казах ти защо… направих това с Джонатан.

Люк се взря в леденосините й очи, които се пълнеха със сълзи, и усети как изтръпна от глава до пети. Болката от загубата бързо го овладя, както ставаше често след смъртта на родителите му. Знаеше, че тя изпитва същата тъга като него, и за миг двамата се озоваха заедно в бездънна пропаст от болка. А и той бе толкова уморен от опитите си да потиска мъката — от кончината на родителите си, от разпадането на брака, от живота като цяло — знаеше, че трябва да направи нещо, за да се освободи от нея. И то сега или никога. Не беше сигурен защо прави това, което се канеше да направи, но знаеше, че не може да го мисли предварително, а и няма такова намерение.

— Почакай тук. Връщам се веднага.

Люк тръгна по тесния коридор към лекарската съблекалня. Извади от шкафчето си смачкани и забравени хирургически дрехи. Прерови още няколко гардеробчета и намери бяла престилка, хирургическа шапка, а от педиатърката открадна чифт дамски маратонки, толкова стари, че се разпадаха. Занесе всичко това в кабинета.

— Ето, облечи се.

Тръгнаха по най-краткия маршрут към задната част на болницата. Минаха през коридора за помощния персонал и излязоха на рампата. Пристигащ за смяна санитар им махна, докато прекосяваха паркинга, застанал до пикапа си. И тогава Люк си спомни, че е забравил ключовете си в якето, което се намираше в лекарската стая.

— По дяволите. Трябва да се върна. Ключовете не са у мен. Скрий се зад дърветата. Веднага се връщам.

Лани не каза нищо, само кимна, свита от студ в тънките памучни хирургически дрехи.

Разстоянието от паркинга до входа за линейки му се стори най-дългото, което бе изминавал в живота си. Люк трепереше от студ и от нерви. Джуди или Клей може вече да са забелязали, че го няма. Ако Клей все още спеше на кушетката, Люк можеше да го събуди, когато влезе да си вземе ключовете, и той щеше да го хване. Всяка следваща стъпка ставаше все по-трудна, накрая вече се чувстваше като състезател по водни ски, когото влачат по морската повърхност, след като нещо в другия край на въжето сериозно се е объркало.

Мина през тежката стъклена врата толкова нащрек, че ушите му мърдаха. Джуди беше в отделението за сестрите, мръщеше се пред компютъра и дори не вдигна глава, когато мина покрай нея.

— Къде беше?

— Да изпуша една цигара.

Сега вече тя му обърна внимание и го фиксира със строгия си поглед.

— И кога започна пак да пушиш?

Люк се чувстваше така, сякаш предната вечер е изпушил две кутии, и това, което каза на Джуди, не беше съвсем лъжа. Реши да не отговаря на последния й въпрос.

— Клей събуди ли се?

— Не съм го виждала. Вратата на лекарската стая все още е затворена. Може би трябва да го събудиш. Не може да спи цял ден тук. Жена му ще се чуди какво му се е случило.

Люк замръзна. Искаше му се да пусне някоя шега, да се държи пред Джуди, сякаш всичко с наред, но пък никога преди не се бе шегувал с нея и ако сега го направеше, щеше да е странно.

Неспособността му да лъже и да покрива следите си само го накара да се притесни още повече. Чувстваше се така, все едно бе паднал през дупка в леда на замръзнало езеро и се дави, вдишва студена вода с всяка алвеола на белите си дробове, а Джуди нищо не забелязва.

— Имам нужда от кафе — измънка Люк и тръгна. Вратата на лекарската стая беше само на две крачки. Веднага забеляза, че е леко открехната и зад нея е тъмно. Побутна я още малко и веднага видя празното място, на което трябваше да е полицаят.

Кръвта му се втурна към ушите, жлезите на шията му набъбнаха четири пъти. Не можеше да диша. По-лошо беше и от давенето, все едно го душаха.

Якето му висеше вдясно на закачалката на стената и го чакаше да бръкне в джоба. Потракването му показа, че ключовете са точно там, където ги бе оставил.

По пътя обратно походката му беше уверена и целенасочена. Свел беше глава, бръкнал дълбоко в джобовете на престилката си. Реши да не минава по служебния коридор, за да не обикаля много, и пое към входа за линейките. Джуди вдигна машинално глава, когато премина покрай нея.

— Мислех, че си отишъл за кафе.

— Забравих си портфейла в колата — каза й той през рамо. Почти беше стигнал до вратата.

— Събуди ли Клей?

— Вече е станал — отвърна Люк и се обърна с гръб към вратата, за да я отвори.

В далечния край на коридора видя полицая, който сякаш се материализира при споменаването на името си. И той забеляза Люк и му махна ръка, все едно спираше автобус. Очевидно искаше да говори с него и затича по коридора, като продължаваше да маха с ръка…

Спри се, Люк. Но не го направи. Натисна с цялото си тяло вратата.

Студът го блъсна в лицето, когато излезе, и той изскочи на повърхността на реалността.

Какви ги върша? Това е болницата, в която работя. Познавам всяка плочка, всеки пластмасов стол и всяка количка така, както познавам собствената си къща. Защо захвърлям живота си, за да помогна на заподозряна в убийство да избяга? Да не съм си загубил ума?

Но не спря, движен от странните пламъчета в кръвта си, които препускаха по вените му и го бутаха да върви напред. Премина бързо през паркинга, беше трескав и леко залиташе като човек, който се опитва да запази равновесие, докато се спуска по стръмен склон, но знае, че прилича на лунатик.

Люк присви тревожно очи към колата си, но момичето бе изчезнало. Никъде не виждаше издайническите хирургически дрехи. Отначало се паникьоса. Как можа да постъпи толкова глупаво и да я остави без надзор навън? После в гърдите му покълна малко зрънце надежда, когато осъзна, че заедно с арестантката бяха изчезнали и грижите му.

Но в следващия миг тя се появи — ефирна, крехка, като ангел и болнични одежди… И сърцето му подскочи, щом я видя.

Люк се мъчеше със запалването, а Лани се бе привела ниско и се опитваше да не го гледа как нервничи. Накрая двигателят забръмча, колата изскочи от паркинга и се понесе стремглаво по шосето.

Пътничката се взираше право напред, сякаш вярваше, че колкото по-съсредоточена е, толкова по-малко вероятно е да ги разкрият.

— Отседнала съм в ловната хижа на Дънрати. Знаеш ли къде е?

Люк не можа да повярва.

— Мислиш ли, че е разумно да ходим до там? Полицията сигурно вече е издирила хотела ти. По това време на годината няма много хора от други градове тук.

— Моля те, нека да се отбием. Ако ни се стори подозрително, няма да спираме, но целият ми багаж е там. Паспортът ми. Парите. Дрехите. Обзалагам се, че нямаш нищо, което да ми стане.

Тя беше по-дребна от Триша, но по-едра от момичетата.

— Печелиш този бас — потвърди той. — Паспорт?

— Дойдох от Франция, където живея.

Тя се сви на седалката като котка, която се опитва да се стопли. Изведнъж Люк погледна към ръцете си на волана и те му се сториха огромни и непохватни, сякаш не бяха негови.

Заради стреса му се струваше, че духът му е напуснал тялото, и трябваше много да внимава с кормилото, за да не изкара колата от пътя.

— Трябва да видиш къщата ми в Париж. Като музей е, пълна е с всякакви неща, които съм събирала толкова много години.

— Искаш ли да отидем там?

Гласът й бе сладък и стопляш като ликьор, а и поканата беше интригуваща. Той се почуди дали му казва истината. Че кой не би искал да отиде в Париж и да отседне в магическа къща? Люк усети как напрежението му започва да се топи, гърбът и раменете му се поотпуснаха.

В тази част на гората имаше много ловни хижи като отдаваната под наем от Дънрати. Люк не бе отсядал в нито една от тях, но си спомняше, че е влизал в една-две като дете по причина, която не можеше да си спомни.

Мизерни бараки от 50-те години на XX век, сковани от шперплат, обзаведени с вехти мебели и потънали в мухъл. Евтиният линолеум на пода бе покрит с миши изпражнения. Момичето поведе Люк към последната барака по чакълената алея. Прозорците й бяха пусти и тъмни. Тя протегна ръка.

— Дай ми една от кредитните си карти, за да се опитам да отключа.

Когато влязоха, вдигнаха щорите и Лани потрепна от нахлулата светлина. Всяка повърхност, която докосваха, беше ледена. Наоколо бяха пръснати безразборно лични вещи, сякаш обитателите са били принудени да бягат неочаквано посред нощ. Имаше две легла, но само едното беше разхвърляно. Смачканите чаршафи и свитите възглавници излъчваха уличаващо усещане за разврат. На разклатената маса в кухненския кът имаше лаптоп със закачена за него с кабел уебкамера. На малката помощна масичка се виждаха отворени бутилки вино, две чаши зацапани от отпечатъци от пръсти и устни. На пода имаше две отворени чанти. Лани клекна до едната и започна да я пълни безразборно с вещи. Люк потропваше нервно и нетърпеливо с ключовете.

Момичето затвори ципа на чантата, изправи се и се обърна към втория сак. Изрови оттам някакви мъжки дрехи, приближи ги към носа си и вдъхна дълбоко.

— Добре. Вече мога да тръгвам.

Когато се върнаха по чакълената пътека и минаха покрай рецепцията (която, естествено, бе затворена в ранната сутрин), на Люк му се стори, че червените басмени пердета помръднаха и никой ги наблюдава. Представи си как Дънрати по халат, с чаша кафе в ръка, дочува скърцането на чакъла под автомобилните гуми и поглежда да види кой е. Дали щеше да познае колата му, почуди се Люк. Може би Дънрати ще реши, че котка минава по перваза, опита да се успокои той. На страха очите са големи.

Леко се смути, като видя, че младата жена се преоблича, докато той шофира, но после си спомни, че вече я е виждал гола. Тя обу чифт джинси и кашмирен пуловер, по-луксозен от всичко, което съпругата му някога бе носила. Хвърли хирургическите дрехи на пода.

— Имаш ли паспорт? — попита го тя.

— Разбира се, но е у дома.

— Да отидем да го вземем.

— Моля? И просто така ще отлетим за Париж?

— Защо не? Аз ще купя билетите и ще платя за всичко. Парите не са проблем.

— Мисля, че трябва да те изведа в Канада, преди полицията да пусне заповед за издирване. На петнайсет минути от границата сме.

— Ще ти трябва ли паспорт, за да я преминеш? Нали промениха правилата? — попита момичето с нотка на паника в гласа. Люк стисна по-здраво волана.

— Не знам… Не съм минавал оттатък отдавна… Е, добре, ще се отбием в дома ми. Но само за минута.

Къщата се намираше насред голо поле, приличаше на глупаво дете, което не се сеща да се прибере, въпреки че му е студено. Колата се изкачи с мъка по замръзналата кал, която бе заприличала на глазура на торта.

Влязоха през задния вход в тъжната овехтяла кухня, която не се бе променила ни на йота през последните петдесет години. Люк запали лампата и забеляза, че тя изобщо не освети стаята. Мръсни чаши от кафе на масата, трохи по пода. Той се засрами от безпорядъка.

— Тази къща беше на родителите ми. Живея в нея, откакто те починаха — обясни. — Не можех да си представя фермата да отиде у непознат, но не мога и да я поддържам като тях. Продадох добитъка преди няколко месеца. Имам човек, на когото да дам под наем земята, за да я обработва от пролетта. Стори ми се, че ще е разхищение полята да запустеят.

Лани се разхождаше из кухнята. Прокара пръст по очукания плот, по облегалката на виниловия стол с възглавница. Спря се пред рисунка, закрепена с магнит за хладилника. Беше на една от дъщерите му от времето преди да тръгне на училище. Принцеса върху пони. Понито наистина приличаше на кон, а принцесата беше с рошава руса коса и сини очи, тръгнала на езда с розова рокля. Като се изключи дългата рокля, това можеше и да е Лани.

— Кой е рисувал това? Живеят ли при теб деца?

— Вече не.

— Тръгнаха си заедно с жена ти, така ли? — предположи тя. — И няма кой да се грижи за теб и за къщата?

Той сви рамене.

— Нямаш причина да останеш — заяви тя очевидния факт.

— Все още имам задължения — каза Люк, защото точно така беше свикнал да гледа на живота си. А и фермата, която нямаше шанс да продаде в тази криза…

Практиката му се състоеше предимно от възрастни хора, защото децата и внуците им се изнасяха от града. Пациентите чу намаляваха с всеки месец.

Люк се качи до спалнята и откри паспорта си в чекмеджето на нощното шкафче. Преместил се беше в старата спалня на родителите си, когато жена му го напусна. Детската му стая после стана и брачна, затова вече не искаше да има нищо общо с нея.

Отвори паспорта. Никога не то беше използвал. Не беше имал време да пътува, откакто стана специализант, а преди това бе обикалял само из страната. Така и не стигна до нито едно от далечните места, за които мечтаеше като тийнейджър, докато караше часове наред трактора и използваше времето, за да мечтае. Празният му паспорт го накара да се почувства малко засрамен пред Лани, която бе посетила толкова екзотични кътчета. Не така очакваше да се развие животът му.

Намери я в трапезарията да разглежда семейните снимки, наредени по ниската библиотека. Майка му ги държеше там, откакто се помнеше, и сърце не му даде да ги прибере, но пък и тя бе единствената, която знаеше кои са хората на тях и какви роднини му се падаха. Стари черно-бели фотографии, запечатали сериозните лица на някакви скандинавци, взрени в камерата, всичките до един непознати. Имаше и една цветна снимка в дебела дървена рамка на жена и двете й дъщери, гушнати сред роднини и изглеждащи доволни.

Люк загаси осветлението и нагласи термостата на ниска температура, колкото да не замръзнат тръбите. Провери ключалките на вратите, макар да нямаше представа защо е толкова прилежен. Възнамеряваше да се върне веднага щом остави момичето оттатък границата, но когато докосна ключа на лампата, в гърлото му се появи буца.

Сякаш се сбогуваше, което наистина се надяваше да стори някой ден. Това планираше и за това мечтаеше в най-разумните си моменти. Смяташе да го направи през пролетта, когато умът му щеше да е по-ясен. Сега просто помагаше на млада жена в беда, която нямаше към кого друг да се обърне. И след това се връщаше веднага у дома.

— Готова ли си? — попита Люк и раздрънка ключовете, но Лани се пресегна към библиотеката и извади малка книга, не по-голяма от дланта й. Обложката липсваше, а твърдите корици бяха протрити по ъглите и под скъсания жълт плат надничаше картонът от сърцевината. На Люк му трябваше минута, за да я разпознае: любимата му книга като малък, очевидно майка му я беше запазила. „Нефритената пагода“, класическа детска приказка, нещо като Киплинг, но не съвсем. Историята на британски емигрант, в която имаше китайски принц, европейска принцеса — или поне бяло момиче — с черно-бели илюстрации, направени от самия автор. Лани разлисти книгата.

— Позната ли ти е? — попита я той. — Някога много я харесвах… Е, виждаш колко пъти е четена. На път е да се разпадне. Не мисля, че е издавана скоро.

Лани му я подаде отворена и посочи към една от илюстрациите. Проклет да беше, ако това не бе тя. Облечена в стара рокля, а косата й прибрана като на момичетата, рисувани от Чарлз Гибсън през XIX век. Но той разпозна сърцевидното й лице и леко надменните й замислени очи.

— Запознах се с Оливър, автора, когато и двамата живеехме в Хонконг. Той беше британски държавен служител и прочут пияница. Молеше офицерските съпруги да му позират за малкия му „проект“, както го наричаше. Аз бях единствената, която се съгласи. Всички други смятаха, че това е скандално и е някаква уловка, просто извинение, за да остане насаме с нас в дома си.

Усети свиване под лъжичката. Сърцето му се сви от собственическа ревност. Момичето от илюстрацията стоеше пред него от плът и кръв. Беше като магия — нещо, което познаваше от толкова отдавна само като фикция, изведнъж се материализираше пред очите му. За миг се уплаши, че ще припадне. Но после тя застана до него и го побутна към вратата.

— Готова съм. Да вървим.