Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (46)

45.

На следващия ден всички в къщата бяха въвлечени в приготовленията за пътуването на Адаир. Той цяла сутрин си избира дрехи, които да вземе със себе си, а след това прати слугите да съберат багажа му и да го натоварят в каляската под наем. Джонатан се бе затворил в стаята си, където се предполагаше, че също се приготвя за пътуването, но аз усещах, че не му се тръгва и се задава спор.

Скрих се в килера с рендето на готвача и методично настъргах фосфора на прах. Докато приготвях това, което ми трябваше, бях по-нервна от всякога, сигурна бях, че Адаир ще усети чувствата ми и ще бъде предупреден. Истината беше, че не знаех докъде се простират възможностите му и дали наистина има специални умения. Но бях стигнала вече твърде далеч и нямах избор, освен да заложа моя живот и този на Джонатан и да извървя пътя до края.

Къщата се успокои и може би си въобразявах, но из нея се носеше неизказано напрежение: чувство на изоставеност, омраза и гняв заради това, което Адаир бе направил с Узра, несигурност за бъдещето ни. Взех поднос с отворената напитка и застанах пред стаята на Адаир, която бе утихнала, след като слугите бяха изнесли куфарите. Почуках веднъж и без да дочакам отговор, бутнах вратата с гърба си и влязох.

Адаир седеше на едно кресло, което бе придърпал към огъня. Това беше необичайно, обикновено си почиваше върху възглавници. Може би беше променил навиците си, защото бе напълно облечен за пътуването, като истински джентълмен, а не с голи гърди, както обикновено се разхождаше из къщата. Чувстваше се малко неловко с панталони, боти, жилетка, риза с висока яка и копринена вратовръзка. Сакото му бе преметнато на облегалката на друго кресло. Костюмът му бе изработен от тъмносив вълнен плат със съвсем малко бродерии по краищата, много по-строг от обичайното му облекло. Не носеше перука, косата му беше сресана и вързана отзад. На лицето му беше изписана тъга, сякаш тръгваше по принуда, а не по собствено желание. Вдигна ръка и чак тогава забелязах наргилето до него и усетих, че стаята мирише на много силен опиум. Дръпна от мундщука, бузите му хлътнаха, а очите му се притвориха.

Оставих подноса на масата до вратата и клекнах на пода до Адаир. Пригладих с пръсти немирните къдрици на челото му.

— Помислих си, че можем да прекараме малко време заедно, преди да тръгнеш. Донесох ти нещо за пиене.

Той бавно отвори очи.

— Радвам се, че си тук. Исках да ти обясня за пътуването. Сигурно се чудиш защо тръгвам с Джонатан, а не с теб.

Потиснах порива си да му кажа, че вече знам, и зачаках да продължи.

— Наясно съм, че ще ти е трудно да си далеч от Джонатан, но го взимам само за няколко дни — каза той подигравателно. — Той ще се върне, но аз ще продължа да пътувам сам. Може да ме няма известно време… Имам нужда да остана сам. Чувствам се така от време на време… искам да остана насаме с мислите и спомените си.

— Как можеш да ме изоставиш? Няма ли да ти липсвам? — попитах кокетно аз. Той кимна.

— Да, ще ми липсваш, но нищо не мога да направя. Затова Джонатан ще дойде с мен, за да му обясня някои неща. Той ще ръководи домакинството, докато ме няма. Разказа ми как се е грижил за семейството си, за дълговете на съгражданите си, как е правил всичко възможно, за да не фалира градът. За него ще е лесно да се оправи с една къща. Прехвърлил съм всички пари на негово име. Той ще бъде човекът с власт и ти и останалите нямате друг избор, освен да се подчинявате на заповедите му.

Всичко звучеше толкова достоверно и за част от секундата се почудих дали не съм преценила грешно ситуацията. Но познавах Адаир прекалено добре, за да повярвам, че всичко е толкова просто, колкото той го представяше.

— Нека ти донеса питие — казах аз и се изправих. Бях избрала силно бренди, което да маскира вкуса на фосфор. В килера внимателно сипах праха в бутилката през хартиена фуния, добавих и шишенце лауданум, сложих коркова тапа и разклатих течността. От праха излязоха няколко искри и аз се молех това да не се случи пак с утайката, която се виждаше в чашата на Адаир.

Докато наливах, забелязах на тоалетката няколко неща, приготвени най-вероятно за пътуването. Свитък, вързан с панделка. Хартията беше стара и груба и бях сигурна, че е от книгата с дървените корици в тайната стая. До свитъка бяха поставени кутия за емфие и малък флакон за парфюм, в който имаше черно-кафява течност.

— Ето — подадох пълна чаша на Адаир. Бях наляла и на себе си, макар да нямах намерение да изпия цялото количество. Просто щях да опитам, за да се уверя, че всичко е наред. Той изглеждаше доста замаян от опиума, макар да знаех, че не е достатъчен, за да го приспи.

Върнах се на мястото си в краката му и погледнах нагоре, опитвайки се да имитирам обожание и загриженост.

— От дни ми изглеждаш разстроен. Сигурно е заради проблемите с Узра. Не ми противоречи. Нормално е да си разстроен, държал си я при себе си стотици години. Няма как да не е означавала нещо за теб.

Той въздъхна и ме остави да му поднеса наргилето. Да, искаше забрава. Изглеждаше болен, бавен и подпухнал. Може би страдаше, задето бе убил одалиската, а може би се боеше да напусне това тяло и да отиде в следващото. Все пак отдавна него беше правил. Вероятно процесът беше болезнен. Или пък се страхуваше от последствията на друго зло, което бе извършил и което щеше да се прибави към дългия списък с грехове, сторени от него. Някой ден щеше да се наложи да отговаря за тях.

След две дръпвания той ме погледна през присвитите си очи.

— Страхуваш ли се от мен?

— Задето уби Узра? Имал си причини. Не ми е работа да ги подлагам на съмнение. Тук е така. Ти си господарят.

Той затвори очи и подпря пак глава на високата облегалка на креслото.

— Ти винаги си била най-разумната, Ланор. Съжителството с останалите е направо невъзможно. Обвиняват ме с погледи. Хладни са, крият се от мен. Би трябвало да ги избия всичките и да започна отначало.

По тона му разбирах, че това не е напразна заплаха. Преди време бе сторил същото с друга група свои подчинени. Беше ги изтрил от лицето на земята в пристъп на гняв. Вечният живот беше доста несигурен. Трябваше да се постарая ръката ми, която го милваше по челото, да не затрепери.

— С какво заслужи наказанието ти тя? Искаш ли да ми кажеш?

Той бутна ръката ми и пак дръпна от наргилето. Взех бутилката и му налях още една чаша. Оставих го да гали непохватно лицето ми с ръцете си на убиец и продължих да успокоявам съвестта му, че е имал право да убие одалиската.

В един миг той взе ръката ми, отдели я от слепоочието си и започна да проследява с пръст вените по китката ми.

— Искаш ли да заемеш мястото на Узра? — попита ме тревожно.

Тази възможност ме разтърси из основи, но аз се опитах да го скрия от него.

— Аз? Не те заслужавам… Не съм красива като Узра. Никога не бих могла да ти дам това, което тя ти даваше.

— Но можеш да ми дадеш нещо, което тя не искаше. Тя никога не ми се отдаде напълно. Никога. Презираше ме през цялото време, докато бяхме заедно. А при теб усещам… Имали сме и щастливи мигове, нали? Дори бих казал, че на моменти ме обичаше — и той прилепи устни към китката ми, горещият му дъх се сля с пулса ми. — Ако се съгласиш, ще направя всичко възможно, за да ти е по-лесно да ме обичаш. Ще си само моя. Няма да те деля с никого. Какво ще кажеш?

Продължи да целува китката ми, а аз се опитвах да измисля отговор, който да не звучи фалшиво. Накрая той продължи вместо мен:

— Заради Джонатан е, нали? Усещам го. Искаш да си свободна за Джонатан, ако той те пожелае. Аз искам теб, а ти искаш Джонатан. Е… може и да има начин да се получи, Ланор. Може да има начин и двамата да получим това, което искаме.

Беше като признание за всичките ми подозрения и от него кръвта ми се смрази.

Способността на Адаир да колекционира изгубени души щеше да бъде неговият провал. И мен ме беше подбрал добре. Беше ме взел, защото знаеше, че съм способна да му наливам отровни напитки, докато той ми се обяснява в любов. Кой знае, може би ако бях сама, ако трябваше да се погрижа само за собственото си бъдеще, щях да направя друг избор. Но Адаир беше включил и Джонатан в плана си. Може би си мислеше, че така ще ме направи щастлива, че съм достатъчно повърхностна, за да бъда с него и да го обичам, щом се всели в красивата външност на Джонатан. Но неговата душа на убиец щеше да се крие зад любимото ми познато лице и щеше да отеква във всяка негова дума, а при тази мисъл какво друго бих могла да направя?

Той пусна ръката ми и остави наргилето да се изтърколи от дланта му. Движенията му се забавяха като на механична играчка, чиято пружина се е развила. Повече не можех да чакам. Заради това, което се канех да направя с него, трябваше да знам. Да съм абсолютно сигурна. Наведох се напред и попитах:

— Ти си лекарят, нали? Онзи, за когото ми разказа?

Трябваше му малко време, за да проумее думите ми, но не реагира с гняв. Устните му бавно се разтегнаха в усмивка.

— Колко е умна моята Ланор. Винаги си била най-умната от всички, разбрах го още от първия миг. Ти си единствената, която познава, когато лъжа… Ти намери еликсира. Ти намери и печата… О, да, знам. Усетих миризмата ти по кадифето… През всичките ми години на тази земя, ти си единствената, която разгада мистерията ми, която прочете правилно фактите. Ти ме разкри и аз знаех, че ще го направиш.

Вече губеше съзнание и сякаш не забелязваше, че съм там. Наведох се над него и го сграбчих за реверите на жилетката, за да върна вниманието му върху себе си.

— Адаир, кажи ми какво смяташе да направиш с Джонатан? Щеше да обсебиш тялото му, нали? Както си направил със селското момче, което ти е било прислужник. Сега искаш да го сториш и с Джонатан, нали? Това ли е планът ти?

Очите му се изцъклиха, смразяващият му поглед се впи в мен и за малко да разклати самообладанието ми.

— Ако това беше възможно… ако подобно нещо можеше да се случи… ти щеше да ме намразиш, нали, Ланор? А аз нямаше да съм по-различен от мъжа, когото познаваш и когото обичаш. Ти ме обичаше, Ланор. Чувствах го.

— Така е — казах му аз.

— Щеше да ме имаш и в същото време да имаш и Джонатан. Но без неговата нерешителност. Без пренебрежението му към твоите чувства, без болката, която ти причиняваше, без егоизма му. Аз щях да те обичам, Ланор, и ти щеше да си сигурна в чувствата ми. Това не би могла да имаш с Джонатан. И никога няма да го получиш от него.

Думите му ме разтърсиха, защото знаех, че са верни. Щеше да се окаже, че са и пророчески. Сякаш ме прокълна и ме обрече на вечно нещастие.

— Знам, че няма да го получа. И въпреки това… — промълвих аз, като продължавах да милвам лицето му и се опитвах да преценя доколко е в съзнание. Струваше ми се невъзможно някой да погълне толкова отрова и да е все още буден. — Въпреки това избирам Джонатан — произнесох накрая.

При тези думи очите на Адаир просветнаха, сякаш осъзна какво му казвам. Осъзна, че с него се случва нещо ужасно и че не може да помръдне. Тялото му се изключваше въпреки съпротивата му. Приличаше на човек, получил удар, трепереше неконтролируемо и по устата му изби пяна. Скочих на крака и се отдръпнах назад, за да избегна ръцете му, които той размахваше пред себе си. Не успя да ме хване, после замръзна неподвижен и накрая се отпусна. Изведнъж притихна като мъртъв, посивя като буреносен облак и се изтърколи от креслото на пода.

Беше време за последната ми стъпка. Всичко бе приготвено от по-рано, но от тук нататък не можех да се справя сама. Имах нужда от Джонатан. Изскочих от стаята и затичах по коридора към спалнята му. Втурнах се при него, без да почукам. Той крачеше напред-назад, но изглеждаше готов за тръгване. Наметалото му бе преметнато върху едната ръка, а в другата държеше шапката си.

— Джонатан — казах задъхано и затиснах вратата с гърба си.

— Къде беше? — попита той с гневен тон. — Търсих те, но не можах да те намеря… Чаках и се надявах ти да дойдеш при мен, но вече не издържах. Ще му кажа, че нямам никакво намерение да заминавам с него. Ще му кажа, го напускам, и след това ще си тръгна.

— Чакай, имам нужда от теб, Джонатан. Трябва да ми помогнеш.

Колкото и да бе ядосан, видя, че съм разстроена, остави си нещата и ме изслуша.

Излях му всичко на един дъх, знаех, че звуча като побъркана, защото нямах време да обмисля как да му съобщя какво е станало, без да ме помисли за луда. Измъчвах се, защото знаех, че сега вече ще види истинската ми същност, че съм способна на лукавство и зло, че мога да причинявам ужасни страдания. Аз бях подтикнала София да се самоубие, бях жестока и непреклонна въпреки мъките, през които бях преминала. Със сигурност тогава щеше да се отрече от мен. Очаквах да ме зареже и да го загубя завинаги.

Разказах как Адаир е планирал да убие душата му и да узурпира тялото му, млъкнах и затаих дъх. Чаках го да избухне, да ме нарече луда, да метне наметалото си и да затръшне вратата зад себе си. Но Джонатан не го направи. Хвана ме за ръката и аз усетих между нас връзката, която бях забравила, че съществува.

— Ти ме спаси, Лани. Отново — каза той с разтреперан глас.

Като видя Адаир да лежи на пода неподвижен като труп, Джонатан се дръпна назад. След този миг колебание ми помогна да го обездвижим. Вързахме ръцете на чудовището зад гърба му и глезените му един за друг пъхнахме парцал в устата му. А когато Джонатан събра ръцете и краката му отзад и постави пленника ни в напълно уязвима поза, си спомних за ужасния хамут. Отново ме обзе чувство за пълна безпомощност и не бях способна да причиня същото на Адаир, макар той да бе моят мъчител. Кой знае колко дълго щеше да остане така вързан, преди да го намерят и да го освободят? Наказанието ми изглеждаше прекалено жестоко дори и за него.

Увихме го в любимата му самурена завивка, поне това удоволствие му позволихме. Аз се измъкнах първа, за да може, ако някой срещне Джонатан и го попита какво носи, да каже, че човекът в ръцете му съм аз. Уговорихме се да се срещнем в подземието и там да изпълним плана ми докрай.

Втурнах се по слугинското стълбище към мазето. Докато чаках облегната на студената каменна стена, не спирах да се тревожа за Джонатан. Оставих го да поеме целия риск, като изнесе Адаир от стаята. Макар че останалите се бяха оттеглили по спалните си, потресени от смъртта на Узра и объркани от заминаването на Адаир, не беше никак сигурно, че той няма да се засече с някого от тях. Чаках така напрегната, докато той не се появи с вързопа в ръцете си.

— Някой видя ли те? — попитах аз, а Джонатан поклати глава.

Поведох го през лабиринта на подземието към едно помещение, прилично на пещера. Там бе складирано виното. Винарната бе като затвор, отделена от останалата част на къщата с дебели каменни стени и пръст, за да поддържа постоянна температура. Бях намерила ниша в дъното, малко пространство без прозорци в основата. Приличаше на недовършено разширение, по пода му бяха разхвърляни тухли и дъски. Доставените предния ден камъни и тухли бяха струпани до кофа с хоросан, покрита с влажна кърпа, вече почти изсъхнала. Джонатан погледна към материалите, после към мен и се досети веднага за какво са предназначени. Хвърли Адаир върху студения мръсен под. Без да каже и дума, свали сакото си и нави ръкави.

Правих му компания, докато зазида отвора към нишата. Първо с тухли, след това с редове камъни, за да не си личи къде е била дупката. Вършеше всичко в пълно мълчание, поставяше камъка, почукваше го с дръжката на мистрията, както се бе научил още от детството. А аз наблюдавах тъмната купчина, в която се бе превърнал Адаир, стоварен върху пода на нишата.

В часа, в който Адаир трябваше да отпътува, аз се качих горе и отпратих каляската. Казах на кочияша, че пътниците са се отказали, но искат багажа им да се откара предварително там, където смятат да отседнат. След това споменах небрежно пред Едгар, че господарят е заминал малко по-рано, за да избегне шумотевицата по изпращането. Празните стаи на Адаир и Джонатан потвърдиха думите ми и Едгар просто сви рамене и отиде да си върши работата. Ако го попитаха, щеше да каже и на останалите.

Джонатан продължи да работи. Спираше винаги щом чуеше някакъв подозрителен шум. Но почти през цялото време в дълбокото подземие беше невероятно тихо, а и горе рядко долитаха звуци, както се очакваше, след като между винарната и приземния етаж се намираха складовете. Но въпреки това бях нервна, защото си мислех, че някой може да тръгне да ме търси. Исках целият този ужас да свърши. „Този човек в нишата е чудовище — повтарях си непрекъснато, за да потисна надигащото се чувство за вина. Това не е мъжът, когото познавам“.

— Побързай, моля те — казах тихо от мястото си върху една стара касета.

— Не мога по-бързо, Лани — отвърна Джонатан през рамо, без да спира да работи. — Твоите отрови…

— Не са мои! Не са само мои — извиках аз и скочих ядосано от касетата.

— Отровата ще спре да действа все някога. Възлите може да се разхлабят и парцалът да изпадне от устата му, но тази стена трябва да издържи. Трябва да е възможно най-здрава.

— Добре — казах аз, закърших ръце и закрачих напред-назад. Знаех, че това, което му бях дала, не може да убие Адаир, дори и да е отрова, но се надявах, че ще го приспи за много дълго или ще причини увреждане на мозъка му и той няма да знае какво се е случило с него. Той не беше свръхестествено същество — ангел или демон. Не можеше да накара въжетата да се развържат с поглед или да мине през стени като призрак. Което значеше, че все някога щеше да се събуди в тъмното и да не може да извади парцала от устата си и да извика за помощ. И кой знае колко дълго щеше да остане там жив погребан.

Изчаках малко, за да видя усещам ли познатото електричество от присъствието на Адаир. Но не чувствах нищо. Беше изчезнало. Или пък бе спряло временно, защото той беше много силно упоен. Може би щях да го усетя пак, когато дойде в съзнание. И кой знае какво ужасно мъчение щеше да е да чувствам агонията му в себе си ден след ден и да не мога да направя нищо. Не мога да ти опиша колко нощи съм мислила за това, което сторих с Адаир, на моменти дори ми се е искало да поправя това, ако е възможно. Но тогава не можех да си позволя такива разсъждения. Беше прекалено късно за съжаление и угризения.

 

 

Същата вечер Джонатан се измъкна, докато другите бяха на едно обичайните си забавления. Получих представа за битките, които ми предстояха с него, когато, след като излезе, той се обърна към мен и попита:

— И сега можем да се върнем в Сейнт Андрю, нали?

Поех дълбоко дъх.

— Сейнт Андрю е последното място, където можем да отидем, защото там най-бързо ще ни разкрият. Ние никога няма да остареем, никога няма да се разболеем. Всички тези хора, заради което би се върнал, ще те гледат ужасени. Ще се страхуват от теб. Това ли искаш? Как ще обясниш случващото се с нас? Не можем, пастор Гилбърт със сигурност ще поиска да ни съди като вещери.

Лицето му помръкна, докато ме слушаше, но той не каза нищо.

— Трябва да изчезнем. Да отидем някъде, където никой не ни познава, и да сме готови да си тръгнем и оттам във всеки момент. Довери ми се, Джонатан. Трябва да разчиташ на мен. Вече сме съвсем сами на този свят.

Той не спори с мен, целуна ме по бузата и тръгна към кръчмата, където бяхме решили да се срещнем по-късно.

На следващата сутрин казах на останалите, че тръгвам при Адаир и Джонатан във Филаделфия. Когато Тилде повдигна подозрително вежда, си спомних думите на Адаир и й казах, че той не може да понася повече обвинителните им погледи за това, което бе направил с Узра, и ако те не могат да му простят, то аз вече съм го направила. След това отидох да се видя с Пинърли и да взема списъка с банковите сметки на името на Джонатан. Адвокатът не беше много склонен да ми даде поверителните книжа на Адаир, но един сеанс на колене за не повече от десет минути в задната му стая беше достатъчен, за да си промени решението. Какво са десет минути проституция в замяна на сигурно финансово бъдеше? Джонатан със сигурност би ми простил, но пък той никога нямаше да научи.

Другите не ми казаха нищо направо, но очевидно бяха скептични и разтревожени. Събираха се по ъглите и по тъмните стълбищни площадки и си шептяха. Накрая се оттеглиха по стаите си или отидоха да вършат някакви свои си работи и така ми разчистиха терена, за да мога да вляза в кабинета. На нас с Джонатан ни трябваха пари, за да избягаме и да живеем, докато получим достъп до средствата, които Адаир бе отделил за себе си.

За моя изненада намерих Алехандро зад писалището, подпрял главата си с ръце. Гледаше безучастно, докато взимах монети от сандъчето на Адаир и ги прибирах в кесията си; беше съвсем естествено той да ме е накарал да му занеса още пари за пътуването. Но наклони любопитно глава, когато взех рисунката с въглен на Джонатан от стената. Това беше единственото, което сърце не ми даваше да оставя. Извадих я от рамката, сложих хартия върху предната страна и кожа върху задната, навих я на плътен цилиндър и я завързах с копринена панделка.

— Защо взимаш рисунката? — попита той.

— Имало някакъв художник във Филаделфия. Адаир иска да го запознае с Джонатан. Но Джонатан никога няма да се съгласи пак да позира за портрет, затова художникът ще рисува от скицата. Изглежда трудно, съгласна съм, но знаеш какъв е Адаир, като си науми нещо… — казах небрежно аз.

— Никога не е нравил нещо подобно — отбеляза Алехандро и спря да ме разпитва. Приличаше на човек, потънал в отчаяние, след като е приел неизбежното. — Много е… неочаквано. И странно. Не знам какво да правя.

— Всяко нещо си има край — казах аз, преди да изляза спокойно от кабинета. Изчаках във файтона, докато слугите донесат куфарите ми и ги закрепят отзад. След това потеглихме и аз се изгубих напълно в тълпите по улиците на Бостън.